Обща теория на правото (Помагало) от проф. Владимир Захаров

Съвокупността от всички видове социални норми, включително юридически, образува нормативна регулативна система (НРС) на обществото. Централно място в нея заемат правните норпми.

По принцип всяко обществено отношение може да се постави под закрила на държавата, т. е. да му се придаде официална - юридическа - форма. Общата теория на правото изучава определен кръг обществени отношения и правните норми, които ги регулират. В своята съвокупност обществените отношения между хората образуват предмет на правното регулиране, който и е обект на Общата теория на правото. Всички юридически науки изучават определен кръг обществени отношения, регулирани от правото, а предметът на отделната правна наука е онази специална съвокупност от правни норми, която регулира дадена обособена сфера на обществените отношения.

Общата теория на правото като наука и учебна дисциплина изучава и обяснява най-общите закономерности, свързани с произхода на правото, етапите на неговото развитие, същността и формите, целите и неговите задачи. Тя анализира също така взаимодействието между правото и другите обществени явления. На първо място тя се интересува от връзката и взаимодействието между правото и държавата, защото те са генетично и функционално взаимосвързани. Генетично - поради общия си произход, функционално - предвид иманентната действена взаимозависимост. Нито държавата, нито правото не могат да функционират отделно и самостоятелно, независимо една от друго.

Така правото не може да съществува без подкрепа на държавния апарат, който осъществява и следи спазването на правните норми. Правото без държавна сила е само една сянка, както се изразява един от немските юристи през ХIХ век. От друга страна и държавата не може да съществува без правото, тъй като тя е правно организирана институция (учруждение) и всички действия на нейните органи са облечени във формата на юридически актове.

Спецификата на държавната принуда е в това, че тя се осъществява от специализиран професионален апарат и на основа на нормите, създадени за тази цел. . Държавните органи от своя страна са или правотворчески, които създават правото, или правоприлагащи, които реализират правните норми, или правозащитни (правоохранителни), които осигуряват прилагането, защитата или охраната на правото.

Общата теория на правото изучава вътрешните отношения между държавата и правото. Шо се касае до външното взаимодействие между правото и другите - метаправните - обществени явления, то последното се изучава от Философията на правото и другите обществени науки. . В исторически план Общата теория на правото се развива дълго време в своеобразно съперничество с Философията на правото, тъй като и двете дисциплини (науки) дават най-широки и всеобхватни обобщения за правото .

Разликата обаче е в предмета на изучаването. Ако Общата теория на правото се ограничава в пределите на чисто правните явления, изучава вътрешния живот на правото, дава най-широки обобщения, но само в сферата на правото и нейните взаимоотношения с държавата, то Философията на правото намира своя научен терен в изучаването на външните (за правото) взаимодействия между правото и метоправните явления (морал, наука, религия,политика, икономика, военно дело и т. н. ).

Всяка наука се стреми преди всичко да обясни изучаваното явление. Но всеки предмет, всяко обществено отношение могат да бъдат обяснени по различен и даже противоположен начин, в зависимост от метода на дадена наука. Ето защо методите се отнасят до същността на науката, те са съществени.

Методите на всяка наука имат за цел да дават научно знание за нейния предмет. В науката на всяка категория може да се придаде методологически характер.

Методите, най-общо казано, могат да се разделят поне на две одновни групи. Едната група образуват общи, или универсални, а другата са частни, или специални методи. Общите (или универсалните) методи се използват във всички науки, докато частните - само в специални области.

Историческият метод е един от най-разпространените и има всеобщо приложение. Всички науки в широк смисъл на думата са исторически. Те изучават история на развитие на природата или на обществото. При ползването на историческия метод явлението се изследва в своето зараждане и развитие. Той се противопоставя обикновено на метафизическия ( догматичен) метод

Другият универсален метод, който се използва от всички науки, е сравнителен, или компаративен. Без него също не може да се формулира една или друга обща закономерност на явлението. Понякога (често) историческият и сравнителният методи се обединяват в един общ сравнително-исторически метод.

Третият общ метод, който се използва от всички науки, е логическият. Той има най-голямо значение за правото поради самата му (на правото) природа. Всички науки без изключение боравят с такива логически категории като анализ, синтез, силогизми, индукция, дедукция и т. н., но за правото те са особено важни, тъй като правото трябва да бъде логически хармонична и непротиворечива система.

Втората голяма група са частните методи, които важат за отделни конкретни науки. По-специално в правото се използва нормативният, или както често, но не съвсем точно, го наричат формално-логически юридически метод. Това се обяснява, както вече казахме, с хармоничната природа на правото, с неговата вътрешна съгласуваност и логическа непротиворечивост. Одновременното действие на две противоречиви правни норми е логически невъэможно, едната изключва другата при нейното приложение. В правото се използват все по-широко и други частни методи: кибернетически, структурно-функционален, на конкретни социологически изследвания и други. Функционалният метод е един от най-модерните.

Научните знания съществуват на две равнища - емпиричното, което се опира върху опита и експеримента, и теоретичното, което ползва логическите операции. Според това деление общата теория на правото е теоретическа, а не експериментална наука. Знанията, които тя придобива, са абстрактно-теоретически и се нуждаят от от проверка в практиката, в живота.
3. ОБЩА ТЕОРИЯ НА ПРАВОТО В СИСТЕМАТА НА ЮРИДИЧЕСКИТЕ НАУКИ
Мястото на Обща теория на правото в системата на юридическите науки е в раздела на теоретико-исторически знания за правото. Всички юридически науки могат да се разпределят условно най-малко в три основни групи.

Първата група образуват правните науки, които дават теоретико-исторически знания. Това са общотеоретическите и исторически науки за правото и държавата. Към тях спадат Обща теория на правото (науката, с която ние се занимаваме), Обща теория на държавата, История на общата и българската държава и право, Политически и правни учения и др.

Втората група е на юридическите (правните) отраслови науки. Те изучават правните норми, систематизирани по предмета на правното регулиране, или кръга на обществените отношения, които уреждат: гражданско право, конституционно право, наказателно право, процесуално и др. По-късно от тези основни отрасли се отделят и стават самостоятелни други отраслови правни науки: трудово право, семейно и наследствено право, административно право, финансово право и т. н.

Третата група са приложните правни науки, чията характерна особеност е в това, че тяхното научно съдържание не е юридическо, а е от друга наука извън правото. Юридическата практика обаче не може да се развива нормално без да се опира на тези науки. В тази група влизат съдебна медицина, криминалистика, съдебна статистика, съдебна психиатрия и др. подобни науки.

Значението на Обща теория на правото като общотеоретическа научна дисциплина е голямо. Тя изработва общи понятия и методологически категории, които намират широко приложение във всички, особено в отрасловите правни науки.

4. ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА ОБЩАТА ТЕОРИЯ НА ПРАВОТО
Правото като наука започва да се изучава още в дълбока древност, когато се появяват първите държави, дълго преди да се появи Законникът (Кодексът) на Хамурапи през ХVII век пр. н. е. във Вавилон. Съвременните научни данни сочат, че закони са изучавали още учениците в първата месопотамска държава Ур- Наму. (ХХV пр. н. е. ).

В основата на гръцко-римската представа за правото стоят и го определят етически, т. е. нравствени понятия.

В европейските страни идеята за правото като израз на справедливост се изгражда постепенно като в хода на историческото развитие преминава през различни етапи.

Първият период започва от появата на ранните държави на европейския ковнтинент. В древногръцката митология богинята Темида е олицетворение на всеобщия и естествен ред в природата и обществото. От брака й със Зевс се раждат Евномия (равенство) и Дике (справедливост). Редът се охранява от Сила и Власт, слугите на Зевс, които той изпраща за да въдворят ред и спокойствие между хората и боговете когато този ред се нарушава. Така към Равенство и Справедливост се прибавя Сила. Човешкият закон в своята същност е съчетание на право и сила.

През ранния период на държавността първият гръцки поет Хесиод свързва по вече сложила се традиция обичайното право с понятието “темис” и като израз на сраведливостта - с понятието “дике”.

Прочутият Питагор прибавя към определението на право” математическото понятие “равенство”.

Аристотел задълбочава определението на правото и го разглежда вече като историческо и политическо явление. Правото за него е политическа справедливост, т. е. справедливост, установена от държавата. Както и другите прочути гърци той свързва правото и с морала. Обичайното право се изгражда спонтанно и стихийно върху наследените обичаи, които в своята същност са нравствени норми

Особено забележителен е римският период от историческото развитие на правото и юридическата теория за него. Римляните създават безсмъртното и величествено частно право, което урежда предимно гражданскоправните отношения и определя правата и задълженията на римските граждани. Римските юристи повдигат фундаменталния въпрос за предназначението на правото. Дългът на юристите, според тях, е да се грижат за правосъдието, да величаят доброто и истината, да различават справедливо от несправедливо, позволено от непозволено.

Правото според римляните се дели на няколко групи норми. Първата група образува публичното право, което включва също религиозни норми (т. нар. сакра). Правните норми не са диференцирани още от религиозните.

Особено е разработено от римляните обаче вече споменатото частно право. Неговите норми образуват втората и основна група. Частното право се състои от jus naturale, т. е. природно, или естествено право. Нормите на jus naturale притяжават не само хората, но и всички живи същества. В частното право се включва също така jus gentium, или общо право на народите”, което се отнася обаче само до хората, независимо от тяхната държавна принадлежност. По-късно то ще послужи за основа на международното право. Третата част на частното право образуват нормите на jus civile, или собствено право на древните римляне - квирити.

Правната наука разцъфтява през класическия период в римската държава. Към първата правна компилация при император Юстиниан през VI век (следкласическия период в римското право) вече са написани хиляди съчинения на правна тематика, включително и трудове за самата Юстинианова кодификация. Постепенно нейните текстове се редактират, преписват и предават от поколение на поколение, а също се рецепират (се заимствуват, се включват) в правото на европейските страни.

Следващият период в развитието на правната наука е Въэраждането - Ренесанса (Франция) и Реформацията (предимно Германия). През този период европейските страни извършват масова рецепция (заимствуване) на римското частно право и формират собствените национални правни системи.

Времето на заимстване (рецепцията) на Римското право е свързано с неговата усилена теоретическа разработка. Ранната рецепция започва още през ХII век в бързо възникващите и развиващи се през Средновековието феодални търговски градове. Старите текстове на римското право се приспособяват към новите исторически условия, а успоредно с това продължава развитието на научно-теоретическата правна мисъл. Особено голяма заслуга за нейния напредък през този период имат университетските школи на глосаторите и постглосаторите (от “глоса” - “коментар”, бележка).

По-късно се заражда, развива и обосновава естественоправната представа, че правото се корени в природата, в същността на човека, плод е на неговия разум (ratio). Рационалистите от естественоправната школа се занимават главно с теоретично решаване на проблема за справедливост и равенство в правото. Великите географски открития доказват, че държавата е продукт на историческото развитие, а преди нея е съществувало първобитно, природно, естествено състояние, за което е характерно, считат естественоправниците, вродено право на живот, лична неприкосновеност, семейство и собственост.

Другата характерна черта на естественото право, според тях, е неговата неизменност и постоянство, въпреки че то е неписано право. Естественото право, а още по-точно неговите изисквания, трябва задължително да се отразяват в писаното човешко право, което създава държавата. Следователно, право за тях е дуалистично по своята природа, при това водеща роля изпълнява естественото право. Ако писаното човешко право противоречи на императивите на естественото право, то такова право не бива да се изпълнява, да се спазва. Естественоправниците развиват по-нататък учението за гражданското неподчинение, основите на което в ожесточените борби със светската власт е заложила още църквата и нейните видни теоретици начело с прочутия Тома Аквински.

Под лозунгите на естественоправниците за свобода, равенство, братство и справедливост се извършват буржоазните революции. Естествените права се закрепват в политическите декларации и се превръщат в позитивно право. Като такива те намират място в първите конституционни актове. Американската конституция (1787), Френската Декларация за правата на човека и гражданина (1789) и Конституцията от 1791 г.

След буржоазните революции в Европа идва епохата на Реставрацията. По това време настъпва разцвет на аналитическата (историческа) юриспруденция, която е консервативна и реставраторска само в политическо отношение.

Историческата школа, една от най-авторитетните представителки на научната мисъл през тази епоха, критикува ненаучните, слабите пунктове в естественоправното учение. Нейните идеолози убедително доказват, че не съществуват някакви абстрактни, вечни и неизменни права, които не са записани никъде, но присъстват само в съзнанието на човека. Те твърдят с основание, че първоначално правото възниква стихийно, спонтанно, закрепва се в паметта на много поколения като обичайно право, а по-късно се санкционира (утвърждава, признава) от държавата. Идеолозите на историческата школа отхвърлят обаче (главно по политически мотиви) тезата за естественото право изцяло, без да приемат и признават ценните идеи на естественоправниците за равенство и свобода като основни принципи на демокрацията.

Представителите на немската класическа школа във философията (и преди всичко Хегел и Шелинг) приемат (считат) обаче, че задачата на новата философия на правото е друга - да даде научно философско обяснение на позитивното действуващо право, като се отрази в него всичко положително и ценно от миналото, включително и от естественоправната школа. Утвърждава се постепенно позитивистската представа, че правото е особена съвокупност от норми, които регулират по определен начин обществените отношения. Те са създадени от държавата и обезпечени от санкциониращата й принудителна сила. Между съдържанието и формата на правото може да съществува определено, понякога антагонистическо противоречие. Същността на правото е справедливост, но законът (формата) понякога не е такъв. Неговото съдържание не винаги съвпада с формата му.

Именно през този период от историческото развитие на правото се оформя окончателно една нова наука, позитивистска по своя характер - Обща теория на правото. Нейните основни юридически научни източници са Юридическата енциклопедия, която се преподава в правните учебни заведения и позитивистските представи за правото. Тази наука се развива в борба с новата Философия на правото, като битката се води главно за научния терен (предмет) на изследването. В крайна сметка съперничеството между двете науки завършва с окончателното разграничаване на техните научни предмети, което не е въпрос на нашето разглеждане.

Що се отнася до Юридическата енциклопедия, от Уводната част на която израства Общата теория на правото, тя е учебна правна дисциплина, която се преподава по това време в юридическите факултети. В Уводната си част тя включва най-общи юридически (правни) понятия, а в другите си части разглежда различни видове конкретни права и задължения, които се отнасят по своето съдържание до наказателното право, частното право, процесуалните науки и пр.

През ХIХ век се обособяват като самостоятелни и съответно бързо се развиват различни отрасли на правото - семейно, търговско, вещно, конституционно, административно, наказателно и др. Общият предмет на Юридическата енциклопедия като учебна дисциплина се разделя на редица отделни частни предмети, които започват да образуват конкретни отраслови предмети на множество правни науки. Общите понятия от Увода на Юридическата енциклопедия се развиват в основни научни категории на Обща теория на правото. Тя от своя страна извежда общи абстрактни понятия от всички правни дисциплини като изтласква Философия на правото в периферията, която има обаче огромно значение за правото - в сферата на метаправни явления (морал, политика, икономика, религия и др. ), които въздействуват на правото, а често и определят неговото съдържание.

Според древната митология в първите исторически известни за нас държави (Египет, Шумер и Акад, Индия и др.) законите се дават на хората от боговете или техните пророци. Древноиндийската митология твърди, че Бог Ману сътворява от устата си брамините (жреците); от ръцете и раменете - чиновниците (кшатрии) в цивилния и военния държавен апарат; от бедрата - свободните занаятчии, земеделците, моряците и др. ; най-после от долната и мръсна част на тялото си - от стъпалата - създава бедните и онеправдани хора, т. н “шудра”. Като обособява тези социални групи в касти той дава на всяка от тях съответна “карма”, или закон за живота. Евреите получават първите закони от пророка Мойсей, шумерите, акадците, египтяните - от боговете, мюсюлманите - от пророка на Аллаха Мухамед и т. н. По такъв начин на първите правни норми на младите държави е придаден божественият ореол, което улеснява тяхното изпълнение. Понататък науката постепенно натрупава частици от истинското знание за произхода на първите държави и съответно на техните правни закони.

През 1877 американският етнограф, археолог и историк Люис Морган издава своя прочут труд ”Първобитното общество”, който за държавноправната история изиграва същата роля като трудовете на Чарлз Дарвин за естествознанието. Морган твърди, че държавата е исторически продукт от вътрешното развитие на самото общество. Като описва някои характерни черти в индианските общества на Америка и ги сравнява с обществата на Древна Гърция и Рим, той открива някои важни научни истини. Според него всички народи без изключение преживяват додържавен стадий на родовоплеменното общество.

Морган разделя живота на всяко първобитно общество на три задължителни периода: дивачество, варварство и цивилизация. Държавата възниква чак на третото - последно стъпало на варварството, наречено също “”военна демокрация”. Така обществата навлизат в епохата на цивилизациите. Държавата е цивилизационен белег на новия тип социални общности на хората.

Първите малки държави градове (полисите”) се появяват на базата на териториална принадлежност на хората, а не на основата на тяхната кръвна връзка, която споява древното додържавно родово общество. Кръвнородствените връзки на населението, характерни за предисторията на обществото се разпадат и отиват на по-заден план под влияние на много и най-разнообразни социални фактори. Решаващи са развитието на материалното човешко производство, появата на пазарните отношения, свързани с разделението на труда, възникването на частната собственост, както и демографският фактор на непрекъснато увеличаване на населението.

В социалната организация на родовото общество управлението е просто и примитивно. Общото събрание на всички пълнолетни членове на рода избира старейшина, племето има вожд (цар, хан, княз, крал и т. н.) и съвет на старейшините, които ръководят общите работи на рода и племето, решават конфликтите между своите членове, изпълняват култови функции, оглавяват рода или племето по време на война и изпълняват спорадически други функции, които се появяват от време на време в тази застинала във вековете консервативна родова организация.

С възникването на държавата се появява още една много важна нова, непозната преди надстройка, която постепенно подкопава и разрушава древната социална органидзация на обществото - постоянен професионален апарат на управлението (военен и цивилен). Разделението на труда, включително и в сферата на управлението, има решаващо значение за образуването на държавата.

С разделението на труда е свързано зараждането на частната собственост, пазарните отношения и икономическото неравенство между хората, появата на богати и бедни, пропастта между които непрекъснато се разраства, а заедно с нея се задълбочават и социалните противоречия в обществото. Възниква обективна потребност и в съответното тяхно регулиране.

Когато скотовъдството се отделя от земеделието се създава възможност и необходимост за размяна продуктите на труда, появява се частната собственост и пазарните отношения. Семейството в повече случаи става моногамно и патриархално, като жените подпадат под властта на мъжете, загубват равноправието си и заемат трайно подчинено положение в обществото.

Другото крупно разделение на труда е свързано с развитие на занаятите. Укрепват и стават все по-стабилни пазарните отношения, като се разраства и задълбочава противоположността между бедни и богати. Кръвнородствените родовоплеменни връзки не изчезват, но отстъпват на заден план.

Със следващото крупно обществено разделение на труда се появява и бързо увеличава новото революционизиращо обществото съсловие на търговците, а заедно с него кредиторите, лихварите, длъжниците и мн. др. По това време се образуват първите държавни формирования, а именно полисите, или градове държави. От миналото се запазват общите народни събрания, но се променя същественно тяхното социално съдържание. Обособява се специална постоянна група хора, занимаващи се единствено с военно и цивилно управление и съответните професионални органи, които образуват първичен държавен апарат.

Държавата се появява, когато племенните съюзи, включително с племена от различен етнически произход, достигат определено равнище (етап) на икономическо, политическо, културно, религиозно и под. развитие.

Този рязко осложнен социален живот изисква и принципно нова нормативна система за регулиране дейността на хората. Социалните норми в своята съвокупност образуват цялостна нормативно-регулативна система, чиято цел е да организира по определен начин новите обществени отношения между хората. Нормата служи като образец, еталон, или общо правило за поведение. Тя се утвърждава и налага в резултат на безкрайно повторение на едни и същи действия, които в последна степен се превръщат в траен навик и се изпълняват доброволно от основната маса на хората.

В древното общество нормативно-регулативната система се характеризира с някои принципни особености. В додържавното общество тя представлява първоначално съвокупност от неписани синкретични (слети, единни, недиференцирани) норми, които регулират тези недиференцирани още (на нравствени, религиозни, битови и др. ) обществени отношения. Социалните норми тук по своята природа са забрани, норми -“табу”. Те са устни (тъй като писменост още не съществува) и се предават словесно от поколение на поколение. От правна гледна точка в тях липсва разделението на права и задължения. Там където няма още право, няма личност и разделение на субективно право и юридическо задължение .

Тъй като отсъства още такава социална организация като държава, нормите са гарантирани само със силата на колективното убеждение и обществената принуда. Липсват специализирани професионални органи, които да осъществяват организирано систематическо насилие. Наказанията, макар и обществени по своя природа, все пак са много ефективни (като крайна мярка, изгонване от рода, което в древното общество означава, че изгнаникът се лишава от защита и покроветелство на общността, т. е. се обрича на сигурна смърт). Принудата в крайна сметка няма политически характер.

С появата на държавата израства качествено нов тип регулативна система, чието ядро се образува от правните норми. Както новият вид обществени отношения се основава върху качествено друг вид социални предпоставки (частна собственост, пазарни отношения, икономическо неравенство, кредитно-финансови лостове и т. н.), така и регулиращата ги нормативна система се базира върху нов вид социални норми - правото. То се ражда от трансформираните и признати от младата държава обичайни норми (обичаи), и по такъв начин новороденото право е преди всичко и преимуществено обичайно право.

Нововъзникналата политическа организация на обществото - държавата - взема под своя закрила най-напред жизнено важните интереси на гражданите: техния живот, личната безопасност, собствеността, сакрата (свещеното ) и т. н.

В самата норма се извършват дълбоки структурни промени - в нея се диференцират субективно право и юридическо задължение. От сега нататък те ще бъдат гарантирани не само от силата на общественото мнение и колективното въздействие, но преди всичко от властническата сила на специализиран професионален държавен апарат за принудата. Той ще решава на какви права и задължения да се придаде официален характер.

Процесът на ранното правотворчество протича в две основни форми, които условно могат да се обозначат като народно и държавно нормотворчество. Техните особености се състоят в следното.

При народното нормотворчество държавата не участвува пряко в създаването на самите норми, или общи правила за поведение. Източникът на правото тук е юридическият обичай Въобще всеки обичай е исторически наложила се норма на поведение, която се превръща в неоспорим задължителен навик и се изпълнява по традиция, доброволно в продължение на много години и даже поколения. Обичаите се превръщат в правни актове когато държавата (в лицето на съответните компетентни органи) ги обявява за закон и с това им придава качество общозадължителност., т. е. осигурява тяхното изпълнение. Трансформацията на обикновените обичаи в закон, в право, се съпровожда с промени в тяхното съдържание, с оглед интересите на управляващите.

При държавното правотворчество държавата сама непосредствено създава нови правила за поведение от общ характер (норми), които не са съществували преди това. Този процес протича на свой ред в две основни форми, принципно различни с оглед на създаващите ги държавни органи. Ще отбележим, че посочените исторически различия се отразяват и оставят своята следа до днес върху националните правни системи. Какви са тези различия ?

От една страна държавата създава нови правни норми чрез решения на съдебните (държавни) органи. В тези случаи източник на правото, който изпълнява ролята на норма е съдебен прецедент, а правото, създадено от съдебните органи, е по същество съдебно прецедентно право. В националните правни системи от този род практиката на върховните съдилища днес се обявява официално (като правило чрез конституцията) за източник на правото. Подобни национални правни системи наричат също съдебно-нормативни системи. Типичен пример е правото на Великобритания.

В преобладаващите случаи новите норми се създават по друг път - чрез актове или решения на други, несъдебни (административни, законодателни) държавни органи. Източникът на правото тук е закон или някакъв друг нормативен акт. Така се формират правните системи на страните от континентална Европа.