Петко рачов славейков и стара загора

Може би тази среща с културна Стара Загора би оставила единственият траен спомен на поета за града,ако в близките месеци следват събития,чийто резултати ще предизвикат връщането му тук като негов временен жител.Точно по това време,в което Славейков се възхищава на възходящото културно развитие на града,от уредените училища,с не по-малък ентусиазъм Старозагорският революционен комитет,начело с Кольо Ганчев и неколцина дейци,дошли отвън,подготвят въстание.Старозагорското въстание от есента на 1875 година е прологът на Априлската епопея във всяко отношение,дори с пълни зандани с арестувани въстаници,сред които и младите учители-ентусиасти,същите онези Атанас Илиев,Мирчо Атанасов,Петър Иванов,Георги Бенев,които са организатори на тържествената овация на поета при посрещането му в Стара Загора.Оказва се изведнъж ,че най-надежната генерация от учителството в Главното мъжко училище,онази,която е притегателен център за младежите на Южна България,е в зандана,че сега няма кой да учи младежите.Общинарите са в паника.Между евентуалните кандидати за учители изведнъж се налага името на Петко Рачов Славейков,когото канят настойчиво.В началото на 1876 година той пристига в Стара Загора като главен учител в Светиниколското училище.След дългогодишни прения по църковния въпрос,чийто център е неизменно Славейков,след всички неприятности около неговите издания и особено около вестник „Македония”,и накрая с грубото вмешателство на някои цариградски среди в интимния му живот / точно по това време се вдига голяма шумотевица по повод неговите връзки с Катерина Стойноглу/,сега поетът наистина е закопнял за тих пристан,в който може да продължи книжовните си занимания,но в същото време / това той подчертава в писмата си/ търси място,където човек има „помисли и раздумие”,близки хора.В Стара Загора Славейков намира „такъв радушен прием и уважение,при това такива благоприятни условия за живот,щото реши окончателно да се засели в него.С тая цел той прибра всичките си книги и ръкописи от Цариград и Трявна”.Вероятно Иван Славейков ,който е автор на горните редове,има впредвид обществената атмосфера на града,отличното отношение на старазагорци към неговия баща,защото в битово отношение той се устройва съвсем скромно.

Главният учител преподава на петокласниците/последния клас в тогавашното училище/ словесност,български език и история.Връщането му към учителската практика в Стара Загора го навежда на мисълта,че онези учебници и христоматии по литература,които се ползват от нашите училища по това време,са безнадежно остарели.Затова в близките си книжовни планове той включва и съставянето на христоматия за класните училища.

Скоро Славейков се налага като безспорен авторитет в Старозагорската учителска колегия.Това добре разбират и учениците му,които преди да познават още поета лично,са усетили силата на неговата поезия,защото ако не друго,”Изворът на Белоногата” остава тръпка за цял живот.Непосредственото общуване на учениците с поета,вече техен учител,увеличава пиетета и уважението към него,затова така трайни и силни са впечатленията им от личността му.И още по-силни са те,ако са възприемани с очите на един бъдещ художник.Антон Митов ,тогава петокласник,по-сетнешният известен български художник,е запечатал така осезателно образа на Славейков от старзагорския му период в един спомен,че ние усещаме и сега неговата виталност с пълна сила.”Като пред себе си го виждам как влиза в пети клас,който се намираше под стълбата полека,полека със своите тефтери под мишница.Дебел,червендалест,с бели къдрави коси,които като сняг увенчаваха високото му мощно чело.Облечен в своите жълти шаячни дрехи,ще дойде,ще седне до масата,ще нареди тефтерите си с ръкописите си,ще извади кутийката с енфие и две сини кърпи,ще си тури очилата и ще почне да чете своите прекрасни стихове или описания”.Към известността и славата на поет,писател и общественик,в разбиранията на своите ученици той израства и като революционер.Може би затова спомага цялостното му поведение на гражданин,но има и конкретен случай.В навечерието на Освободителната война,когато целият народ е тръпнел в сладката надежда за близкото освобождение,старият поет се готви за голямата си среща с освободителите и диктува на учениците си своите нови стихове за Русия.Това само по себе си е впечатление,което се натрапва за цял живот,но кулминацията идва другаде:когато Славейков патетично рецитира и диктува на учениците си стихотворението „Кат Русия няма втора”,на посещение внезапно идва турския молла /училищен инспектор/.Без ни най-малко смущение и уплаха учителят любезно посреща госта,затваря тефтера със стихове и продължава някакъв урок.Само погледите на учениците си открива възхищение и пълно удовлетворение от чудния спектакъл

Старозагорският период на Славейков обаче не е само време на творчески подем.Напротив.Той е свързан с някои сериозни душевни депресии,особено ярко изразени след пристигането и установяването на жена му Ирина и част от семейството в Стара Загора.За тези семейни конфликти и душевни депресии у твореца говорят почти всички негови биографии,някои от тях доста надълго и на широко.Очевидно е едно:разривът,който зрее между съпрузите много преди това,защото според изповедта на самия Славейков с жена му го разделят „непосрещането на мислите и понятията ни във взглядовете на светът,неравенството на характерите и най-вече безразсъдната нейна мнителност”,тук избухва с пълна сила.Емоционалната и мека натура на поета изживява конфликта много болезнено.Той се страхува,че няма да издържи и „ще хвърли петалите”,че „духът на предците го зове веч при тях”.Повечето от биографите обаче са склонни да преувеличат значението на таза криза у поета като дори се пренебрегват фактите и слагат съмнение върху цялата му творческа дейност през старозагорския период.Всъщност,още в началото на 1877 година,както показват документите,Славейков се е овладял,стъпил е здраво на крака и продължава все така неуморно,любимата си литературна дейност. „Не знам как –пише той отново на сина си Иван на 12 януари 1877 година-отдалечаването ми от шумния Цариград и донейде уединението ми в глухотата на провинцията или що,е възбудило в мене наново този порив за работа,аз мога да кажа,че съчиненията ми и преведени откак съм дошъл в Загра стихотворения и нямам освен да жаля за тежките онези минути,които ми отнемат туй удоволствие да са занимавам охотно и доволно.”Този документ опровергава твърденията на биографите.Славейков здраво се е заловил за работа,осенен от поетичната си муза.Може само дълбоко да съжалявяме,че по-голямата част от поетичното му творчество,както и останалите му литературни и изследователски работи,са пропаднали завинаги в пожарите на войната.

Старият патриот изпитва искрено съчувствие към прокудените от родните им места българи след новоселското въстание през 1876 година,с които се среща по пътя за Казанлък,тръгнали да дирят убежище.Той е един от старозагорските инициатори,които уреждат да приберат в града 180 деца на погиналите българи във въстанието,на които безплатно осигуряват квартира,храна и учение.Но ако това все пак е акт на едно човешко милосърдие,неговото поведение на гражданин и патриот с особена сила се откроява в срещата му през септември същата година с членовете на европейската комисия- княз Алексей Церетелев,руски представител,Юджин Скайлер,американец,придружени от българина Петър Димитров като преводач,натоварени да разследват в определени райони злощастията при потушаването на въстанието.Дипломатите се обявяват срещу турските изстъпления,но в срещата си с тях Славейков установява,че те не са могли да разберат истинските страдания на народа,по-точно причината,която го е накарала да се вдигне въстание.И с типичната си страст и вдъхновение на голям родолюбец,учителят на черковно-славянски-руски език започва своето защитно слово за българския народ.”И да оборя неверните им и несправедливи заключения- отбелязва той- аз почнах малко круто от тамо,че те никога не са узнали и че не могат да кажат,че знаят състоянието на този народ и неговите злострадания,защото истината е много по-тежка.”

В това горещо време,когато въпросът за съдбата на малка България се крои и прекроява по дипломатическите салони,когато из страната ни плъзват всякакви „доброжелатели на българската кауза”,Петко Рачов Славейков още веднъж показва своето далновидно мислене като политически деец,стабилните си граждански позиции.В началото на април 1877 година в Стара Загора става срещата му с лейди Стратгфорд.Според собствените й думи тя се е нагледала на българските ужаси и е дошла в този „мирен град”,за да види прочутите му училища,известните му учители.Но българинът не е човек,който се подава лесно на чужди внушения,затова съвсем спонтанно един от старозагорци я посреща с репликата,че това желание на английската благородница му напомня за онези,който не обичал да гледа погребения и тръгнал да дири село без гробища.Петко Славейков е дълбоко удовлетворен от тази находчивост и продължава разговора с благородната лейди в същия тон,но много деликатно,дори с извинение,че не може да води разговора на нейния роден език.Когато лейди Странгфорд настъпателно заявява,че тя се безпокои „за българите,ако попаднат под русите”,защото положението щяло да стане много тежко,той й отговаря дипломатично за становището на българите,в което се крие цялата им вяра в Освободителната мисия на Русия. „Ние сме се въздържали да възлагаме надеждите си изключително на която и да е от великите сили.А като очакваме доброто от съвкупното действие на всички,ние сме еднакво благоразположени към всички.Нямат право онези,които ни обвиняват в русофилство и преданост към руската политика- те вадят заключението си от това,че не могат да ни вдъхнат своята омраза към Русия.Но ние нямаме никакви политически съперничества с някого и нямаме причина да мразим Русия,както и никоя друга държава”.

През април 1877 година войната е обявена.Народът ликува в очакване на великото докосване със свободата.Затова паметен за цялото българско население остава Денят на славянските първоучители Кирил и Методий – 11 май.Отново паметта на художника ни връща към неговата необикновеност,когато пред цялото се множество Славейков с развени от вятъра побели коси,с целия си вид на библейски мъдрец отправя към старозагорци своите призивни думи: „Той подканяше-пише Антон Митов-всички да се приготвят за великите дни,които настъпват.От този същи камък той беше говорил и друг път пламенни слова и този мраморен пиедестал беше в него време великата трибуна,от която виждаше бъдещето”.

В дните,в които Предният отряд под командването на генерал Гурко с устремен марш крачи на юг и неговите авангардни части са почти в Казанлък,за Стара Загора са особено трудни.Неколцина от местните турски първенци са взели решение за нейното подпалване.В това смутно и тревожно време Славейков е този,който влиза в преговори с някои разумни турски управници и ги приканва към общи действия,с които да се парират налудничавите планове на Тифик бей и неговата банда.

Изгражда се смесена българо-турска комисия,която изпраща свои представители до княз Церетелев в Казанлък с молба за помощ. „Извините-пише Славейков до княза- церемониалите сега при нас са невъзможни.Ние вече имаме положителни данни и верни признаци,че ако не пристигнете в най-близко време,нашият град ще бъде жертва на пагубен гняв.”

На 10/22 юли 1877 година първите части на руските освободителни войни са в Стара Загора.Старозагорци ги посрещат с голямото и сърдечно „добре дошли”,по стар славянски обичай с хляб и сол,със Славейковата песен „Кат Русия няма втора”.

И в следващите дни ,които са едно велико опиянение на старозагорци от свободата,главната фигура в новата гражданска власт е Петко Рачов Славейков,единодушно избран за председател на първия български градски съвет.Той спечелва доверието на русите. „Славейков-споделя в спомените си полковник Депрарадович,комендантът на града-макар вече и поостарял,но ощи хубавец,мъж с бистри стремителни очи и бели къдреви коси,ми произведе чрезвичайно добро впечатление”.Руският офицер веднага открива и добротата в характера на българина,неговата поетична натура,не пропуща обаче да отбележи и революционната му твърдост,с която се отнесъл при залавянето на трийсетина местни турски заложници,заподозрени,че поддържат връзки с бандата на Тифик бей.Депрерадович е напълно убеден в логичното мислене на Славейков,който предлага,че тези главорези могат да бъдат обуздани в действията си,ако в плен бъдат задържани техните близки.Същата безкомпромисна твърдост Петко Рачов Славейков проявява при изземването на оръжието от местното турско население,защото инак,споменава той „с това оръжие ще стрелят по нашите глави”.

Председателят на градския съвет е в стихията си при организиране на българската милиция/отряди от местното население,което трябва да бъде в помощ на руската войска/,в снабдяването на руските войски с хляб и фураж,в разквартируването на офицерския състав,при създаване на военна болница в девическото училище,при осигуряване на квартири и хляб на прииждащото в града население от южните старозагорски села.Бежанците навяват първите тревожни мисли у Славейков за предстоящото бедствие,защото донасят обезпокоителни новини около придвижването на Сюлеймановите войски към Стара Загора.На 18/30 юли полковник Депрерадович му съобщава радостната вест за Гурковата победа над Реуф паша при Нова Загора,но очите на Славейков са пълни с безспокойство и в тях има само един въпрос:ще стигнат ли силите да се отстои срещу Сюлейман?Но въпросът остава неизречен.Комендантът е съобщил за предстоящото събрание на градския съвет в ранни зори на следващия ден и председателят трябва да докладва всички въпроси,които чакат решението си.

Денят е 19/31 юли 1877 година.Дошли са част от членовете на градския съвет,неговият председател също е тук и е готов да започне работа.Събранието обаче няма да се състои,защото точно в тона време залповете на Сюлеймановите оръдия отбелязват началото на боя за Стара Загора. „Ще успее ли генерал Гурко да стигне на време?Погледнете какви маси турци настъпват!”-това са последните думи на Петко Рачов Славейков,преди да напусне старозагорския конак,записани от летописеца.

Последните дни от пребиваването на бележития мъж в Стара Загора очертават още веднъж релефно и мащабно позициите му като гражданин и патриот.Опасността,надвиснала на града с предвижването на Сюлеймановите пълчища,е очевидна няколко дни преди започването на боя.Предвидливите,които не обичат да рискуват и единствената им грижа е опазването на собствената им кожа,го напущат овреме,бягайки на север.Като човек на дълга Славейков през това време е навсякъде,където е необходимо.Дори явяването му на това несъстояло се събрание на градския съвет е още едно потвърждение на изключителното му чувство за обществена отговорност.Не успявя дори сам да изведе семейството си от Стара Загора/колко негови изследвачи и биографи люто му се сърдят,че не се е проявил като истински баща и съпруг/,да спаси и една тетрадка от огромното си книжовно богатство.В това съдбовно за народа време Петко Славейков разкрива още веднъж изключителната си същност като народен будител,като човек,който има най-близко до сърцето си народната съдба.

А той отлично е знаел какво губи със Стара Загора.Нека си припомним за срещата му с Димитър Благоев в Казанлъшкото поле: „И видях Славейков да плаче.Но тия сълзи бяха горчиви сълзи.Той плачеше за сполетялото всички старозагорци нещастие,плачеше за горящия град”.

Но Славейков не е от ония хора,които дълго се предават на настроенията си.В следващия месец още ще го видим главен отговорник по бежанския въпрос в Трявна,след това като помощник в Главния щаб на руската освободителна армия,отново да се изявява със същата енергия и себеотрицание.

Стара Загора приключва най-истинския период от творческата и политическа дейност на големия българин-възрожденец.

Но Стара Загора е и старт за Славейков в нов живот,който бележитият деец остава дълбоки и трайни следи.

.
Из книгата на Величка Койчева „Възрожденска Стара Загора”