Програма на лекциите и конспект за семестриален изпит
Изтегляне 327.5 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Динамика на жанровите процеси в литературата през 90-те години (обща панорама на актуалните жанрове). Поезията в края на 19 век: доминиращи посоки и представителни автори.
- Българската литература, създадена от жени: авторки, произведения, тематични посоки и специфика на проблемите. За МАРА БЕЛЧЕВА
- ЛИДИЯ МИХАЙЛОВНА ШИШМАНОВА
- БЛЕНИКА е псевдоним на Пенка Денева Цанева
- ВИРИНЕЯ ВИХРА е псевдоним на Вера Иванова Иванова
|
Българската литература от Освобождението до Първата световна война Освобождението и развойните процеси в българската литература. Проблемът за границите и периодизацията. Идеята за прекъснатост на Българското възраждане. Основни характеристики на литературното съзнание в края на 70-те години на 19 век. Периодизацията може да се коригира чрез условното разделяне на Възраждането на два периода — до и след 1878 (хипотезис на Тончо Жечев). При такова разделяне, първата половина се характеризира с колективно пресъздаване на националното самосъзнание, а следосвобожденската такава — с антропоцентризъм и индивидуалност. Алтернативен начин на периодизация: двупериодна концепция — история на ХIХ и респективно ХХ в. В началото на двайсти век индивидуализмът се засилва. Периодизацията може да се коригира чрез условното разделяне на Възраждането на два периода — до и след 1878 (хипотезис на Тончо Жечев). При такова разделяне, първата половина се характеризира с колективно пресъздаване на националното самосъзнание, а следосвобожденската такава — с антропоцентризъм и индивидуалност. През 80-те години на ХХ в. Георги Дачев излага теорията си за "ускорено забавено развитие". Според нея след принудителното изоставане на българската литература през турското робство, след Освобождението процесите започват да протичат много по-бързо, за да се ликвидира пропастта между българската и останалата литература. Проблемът в тези две виждания е в механичното прилагане на Ренесансов "калъп" — не съществува модел за Ренесанс; грешно е да се мисли спрямо чужд модел: това води до вменавяне чувство на малоценност и осъждане българската литература на "вечно догонваща". Литературен "империализъм" — един център, задаващ модела. С хипотезата на Тончо Жечев има още едно логическо несъответствие: ако за горна граница на Възраждането приемем 1878, не можем да определим форматирането на националната литература — Възраждането се опознава след Освобождението; няма спонтанна национална самосъзнателност. Христо Ботев например става голям поет след 1878, макар да е мислен като голям възрожденски поет. До Освобождението е било трудно пренасянето на емигрантска литература. Съществува и "дебат" до каква степен Паисий е бил популярен преди Освобождението и от историята му е имало ефект или той трябва да се търси след 1878г. — "конструктор или конструкт". Българската литературна история е такава на "генералите" — тенденции на колективната памет: всичко периферно отива в задните редици. Пример: Пенчо Славейков персонализира желанието за европеизация. По подобен начин стоят проблемите с назоваването на понятията: всички са взети от Запада, без съобразяване дали са напълно подходящи и отговарят като смисъл. Западноевропейският модернизъм, сред който личат имена като Вирджиния Улф и Франц Кафка не могат да се сравняват с българсикте автори заради историческите разлики. До кръга "Мисъл" говорим за "модерност", сетне "символизъм" и след войните — "модернизъм" (свързано с експериментиране). "Символизъм" идва от френската литература — 1886 — но съществува ли български такъв? Нашата "версия" е твърде разнородна и противоречи на някои от основните характеристика. През 80-те години на ХIХ в. литературата се "завръща" в България: през Възраждането 90% от литературата ни се е правела в чужбина; центърът на културния живот е бил извън границите. След Освобождението участието на писатели в политиката е най-масово. Поява на "писателят-политик" — Петко Славейков, Иван Вазов, Захари Стоянов. Едновременно с това се завръща и културната периодика, появява се и бъдещата БАН. Времето се характеризира с процеси на държавно строителство. Македонската тема изземва революцонните настроения. Формиране на ново културно пространство след Освобождението. Центрове на културен живот, периодични издания, полемики на времето. Водещи фигури в литературния живот в България през 80-те и първата половина на 90-те години. Емблематика на тяхното публично присъствие. Формират се два центъра на културен живот — София и Пловдив, като до 1885 последният има водещата роля — там се издава първи литературен вестник: Денница на Иван Вазов (негова е и първата издадена книга след Освобождението — стихосбирката "Избавление" 1878г.), театър, много читалища... След Съединението София поема водещата културна роля. През 80-те години Екатерина Каравелова организира първото литературно сдружение: кръгът "св. Климент" и едноименна библиотека — сборище на русофили. Мемоарната вълна и проблеми на граничността в българската литература. Амбивалентните функции на този жанр. Фигурата на писателя-мемоарист. Процеси на митологизиране и автомитологизиране; съграждане на националната история и идентичност със средствата на художествената литература. Най-значимо явление на този период е появата на мемоарна литература; явление, развило се изцяло след Освобождението. На първо място трябва да се споменат "Записки по българските въстания" на Захари Стоянов (три тома, съответно '82. '84 и '92 посмъртно). Други значими такива произведения са "Неотдавна" на Иван Вазов (мемоарна повест), "Миналото" на Стоян Заимов, "В тъмница" на Константин Величков. Трябва да се споменат и "Спомени от цариградските тъмници" на Светослав Миларов, която представя в различна от приетата светлина затворническото битие и затова не намира място сред традиционните мемоари. Мемоарната вълна далеч не се изчерпва с тези произведения, има спомени на поборници, свидетели и т.н. Те обаче не застават на гледната точна на историята. Динамика на жанровите процеси в литературата през 90-те години (обща панорама на актуалните жанрове). Поезията в края на 19 век: доминиращи посоки и представителни автори. Белетристичните жанрове през 90-те години. Обмен на идеи и похвати между литература и публицистика: фейлетоните и пътеписите на Ал. Константинов. Идеологически влияния върху художествената проза. „Критическият реализъм“ и неговите характеристики в творчеството на Иван Вазов, Тодор Влайков, Антон Страшимиров. Книгите първо се появяват в периодиката. Богато на литературни събития десетилетие. Три характерни явления: начало — последен том на "Записките", издаден посмъртно; среда: "Бай Ганьо", край — "Зидарят" на Петко Тодоров, философските поеми на Пенчо Славейков. Време на бързото духовно съзряване, силно градивно. Всички основни явления контрастират с патоса на романтичния идеализъм, разочарование от новата действителност. То помита интелигенцията, отхвърляйки идеалите, в които е възпитана. Преценката им е неуместна, тъй като мерило единствено мерило е утопичната им нагласа — неоправдан пресилен песимизъм. Всъщност това време е период на най-голямо развитие. "Общественият негативизъм" е ефект на желанието за невъзможна утопична България. Нерационален мотив на омразата. Никой сериозен автор не е монархист. Единствен Вазов търси проблемите с властта в нейното незнание. Нов план на отношение на писателите към държавата и всичките й институции. Народен произход на интелигенцията — погнуса от фигурата на властта. Освен монархията, мразени са министерствата, съда, бирниците, адвокатите. Всички изучени са представени като зли. Чест е образът на чиновник-службогонец. Чиновничеството като златна служба. Омразата към изучените е през очите на хората, останали на село, гледащи на напусналите последното като бегълци и предатели на изконната идея. Това е поглед през очите на нищожния човек. Селяните не разбират ползата от институциите. Опозиция държава — работещи. Сред мразените институции парадоксално се нарежда и казармата, макар до Освобождението българската армия да е мечта на всеки. Поява на слугините във връзка с чиновническото съсловие. Другата алтернатива, която са имали селските момичета в града — проституцията — ако се вярва на тогавашните автори, тя едва ли не е била главно препитание. Изходът към града като "предателство". Българският свят е видян като такъв на разрухата; тоталистичен негативизъм, няма осъзнаване на отмирането на остаряла социална среда, а не "доброто", както представят селските писатели. Свързани с тези процеси са и психологическите нагласи в изобличителното изображение. Българската литература не описва проспериращи хора, освен в случаите, когато ги сатиризира. Винаги са изобразявани пропадащи хора, такива в криза. Вазов от 90-те години е различен от този на предното десетилетие — твори главно в жанровете на очерк, кратък разказ, пътепис, повест. Очеркът като засрещане на няколко литературни жанра. Три тома "Повести и разкази" и два тома "Драски и шарки" (заглавието на последните е емблематично за литературната неопределеност на произведенията вътре). Стихосбирки — "Скитнишки вечери", "Поля и гори", "Звукове". От "вечерите" е и емблематичното произведение "Елате ни вижте", демонстриращо увереността на Вазов, че проблемите с държавата се дължат на нейното незнание за тях, че щом й бъдат показани, тя ще вземе мерки да ги отстрани. Просвещенец, вярващ в силата на разума. "Кардашев на лов" — изобличение и сатира, на лов за възвишени хора. Провал в търсенето на последните — "нека бъде сатира". Разказът описва ситуацията, в която се виждат писателите: да помагат на обществото, разобличавайки. Стоян Михайловски — "Книга за българския народ". Алеко Константинов — цялото му творчество е характерно за десетилетието. Антон Страшимиров (пише през втората половина на десетилетието) — сантименталните разкази "Смях и сълзи". Тодор Влайков — "Унуката /Дядовата славчова унука/", "Леля Гена", "Ратай", "Чичо Стайко", "Учителят Миленков". Пенчо Славейков — сатирични стихотворения "Опак край", "Манго и мечката", "Дим до бога". Ранният Петко Тодоров също пише сантиментални разкази. Елин Пелин — започва да пише '97 или '98 година. Две големи идеологически явления са характерни за този период — народничество и социализъм. "Откриване" на селото от белетристиката. През Възрождението се е пишело за малкия град. 80-те години нямат време да се занимават със селото. Подчертано литературното село като антипод на лошите градове, носители на властта. Селото като пазител на изконно българското. "Идеалното място". Упадъкът на живота е представен като такъв на селото. Авторите, пишещи на такава тематика през десетилетието, често използват сказ (Цанковски, Вазов, Пелин); употреба на диалект, наивно говорене. Поява и бързо съзряване на модерно културно съзнание. „Млади” и „стари” в литературния живот между двата века. Литературната периодика като институция на културното съзнание. Формиране на кръга Мисъл: основни посоки на идейно-естетическата преориентация, заложени в неговата теоретична програма. Родни и чужди влияния в появата на модерност. Д-р Кръстев и превръщането на литературната критика в професия. Откриване на селото като обект на литературно изображение. Носталгия и идеализация на патриархалните отношения в народнически ориентираната белетристична традиция. Белези на писателя-народник и типове разказване в литературата със „селска” тематика: от Тодор Влайков до Елин Пелин. Творчеството на Елин Пелин се появява през деветдесетте години на миналия век и отговаря на две същностни тенденции на литературната ситуация от тогава. На първо място литературата продължава да се насочва към българското село, откъдето тя извлича характерни социални и етнопсихологически проблеми. На второ място литературата ни от края на миналия век се отваря към света, а образите на света и човека са колкото етнически белязани, толкова и се представят като субективна вътрешна възможност. Казано по друг начин, в прозата на Елин Пелин специфично се срещат традицията, в лицето на обективната и социална визия, и новите развойни тенденции, според които човекът се представя като субект на собствените изживявания. Селото е пространство на природния космос на човек, където всичко е хармонично, изградено от съчетаването на бинарни противоположности удържащи човека и света като средина, като невъжможни да станат крайни.Времето е циклично удостоверено - вечната повтаряемост на истините в живота. Градът е по новото пространство на цивилизацията, където вече човекът е социален индивид , а времето линейно, регистриращо невъзвратните промени в човешката съдба.Градът и селото в творчеството на Елин Пелин са две полярни, несъвместими пространства.Светът на Елинпелиновия човек е селото, природната философия за живота му придава хармоничност и мотивация. Градът е вторичното пространство, което Елинпелиновият човек не владее.Затова и всеки досег с града му носи нещастие, обезличаване, пропадане.В творчеството на автора не се среща пряко описание на града, той е далечен, чужд, но достатъчно реален свят, който е заплаха за селския живот.Селото у Елин Пелин е пълнокръвен живот, всичко което прави, мисли и чувства човек произтича от убеденост. Затова изборът е направен с вяра, с мотивация. Доброто и злото не са разчленени, но това не води до объркване, защото човек има вяра в себе си и изгражда света чрез вяра.Личната му убеденост е глас на инстинкта, глас на истината. Селото е целият свят, в който нито един човек не е маловажен, нито един избор не може да бъде подценен. Животът е живот на всеки един и всеки един събран с всеки друг образуват хармоничната цялост на селото, която всички се чувстват длъжни да възпроижвеждат. Градът у Елин Пелин е друго нещо. Там човек, отърсил се от традиционно културното, остава без опори, сам.Сам не само сред други, но и изоставен от самия себе си. Елинпелиновият човек попаднал изведнъж в града трябва да проблематизира нещата, защото не може да ги обхване с готовите, унаследените мисловни форми.Мигът на проблематизиране, на раздвоение и съмнение е кризата, след която човек става ничий - нито на селото, нито на града.Градът се превръща в клопка не само за обикновените хора, които по силата на съдбовни обстоятелства се оказват в него.Понякога нравствено чисти герои закърмени със здравия морал на патриархалния бит, попаднали в града, се изменят неузнаваемо, превръщайки се в негови жертви.Такъв е Павел от повестта "Гераците". Той е типичен носител на разложителния бацил, въплъщение на новото, което се промъква в душата на селския човек под влияние на новата действителност.Павел е олицетворение на напора, който идва от града, но новия живот, който ще нахлуе, за да разруши старите форми.Откъснал се от рода, земята, здравия селски морал, Павел така се свързва с тая среда, че вече никаква мисъл за връщане не е възможна.Чрез неговия образ Елин Пелин показва пораженията, които нанася на селото новият свят. В разказите "Лудата" и "Син" човекят попаднал в града продада, разрушава се.Това води до окончателно скъсване с предходното, т.е със себе си. Такъв човек е опълчил се и отлъчен от селото, тотално чужд, неопределимо външен.Кризата е за свързаните с него останали на село. Илчовица от "Лудата" търси правдата, дядо Никола от "Син" е на трагичен кръстопът, в зловеща безпътица, която проблематизира истините му, прояжда го със съмнения.Градският човек е изначално лош( "Иглика", "Андрешко"), а попадналият в града селянин митологично бързо се преобразява до лош( "Лудата", "Син", "Гераците"). Раздвоен между града е селото човек е кризисен, изправен пред множество посоки, но незнаещ коя да подхване и свършва или с лудост, или с отчаяние, или със смърт. В разказите "Андрешко" и "Адвокат" градът и селото, макар да са изградени в ситуация на среща, не могат да заговорят на един общ език, не могат да се разберат, да вникнат един в друг. Особено остър е конфликтът между обикновения селски момък и човека от града в разказа "Андрешко". Итук той има социални, но и нравствени измерения. Съдия-изпълнителят не познава селяните, нито се е мъчил някога да ги разбере. За него главното у човека са парите и властта, на която служи.Думите на Андрешко са външно безобидни, но по същество са остри и язвителни.Чрез тях писателят обвинява хранениците на държавата, които нехаят за народната съдба. Андрешко не се колебае да остави съдията изпълнител в блатото, а съдията изпълнител не се колебае да прибере житото на Стоян.Зад тази категоричност обаче прозират тънки психологически нюанси, които мълниеносно менят еднозначността си и се превръщат в своята противоположност.Диалогът играе огромна психологическа роля, разкриваща и характерите на героите, и социалните им философии, и различните им психологически състояния, задавани от случката.така двамата герои се оформят като автори на собствени, пълноценни жизнени и социални позиции, тотално взаимоизключващи се помежду си."Андрешко" е разказ, фиксиращ един миг от разнообразния, пъстър и противоречив живот.Миг , в които се срещат двама души с противоположни морални и социални категории, еднакво жестоки един към друг поради пълната си невъзможност за вътрешно духовна среща. Всеки един от тях вижда в другия единствено злото, което той причинява. За съдията Андрешко е "хитрец" и "жив дявол", за Андрешко съдията е олицетворение на насилническата безскруполна власт. Затова в тези разкази селото не е обект на криза, зощото то си остава монолитно, цялостно и завършено. Кризистната драма за селото у Елин Пелин настъпва тогава, когато градът успява да разтвори границите на селото, когато пространството успява да изправи отделния човек пред неговите отделни частни проблеми, когато човек трябва да изживее сам своя проблем. И Иглика от едноименния разказ, и Елка от "Гераците", и Илчовица от "Лудата" са отделени от общата колективност чрез различната за тях мъка - селският свят няма критерий, а това е вече празнота, безориентирност.Това е кризата на ничия човек , който сам не знае къде е и на който другите незнаят как да помогнат, защото другите са си останали в своя свят, а кризистният Елинпелинов герой е междинен, граничен и отделен, всъщност сам, а самотата е най-категоричният белег на кризата. Драматичната ситуация на ничия човек идва от това, че герият не желае да се вживее в чуждия свят и неговия опит, а се мъчи да ги приобщи в себе си, да ги обяснява чрез това, което той знае.Затова кризата настъпва, тогава когато чуждото, непознатото се осъзнае като въжможно, съществуващо. В разказите "Самичка" и "Сълза Младенова" учителите са направили опит да включат в себе си другите , да ги превърнат в продължение на семите себе си.Кризата се сбъдва тогава, когато те осъзнават, че освен техният свят има и други светове.Сълза Младенова и Маринка стават ничии, защото са принудени да изменят собствените си екзистенциални представи, да се променят, а с това вече се е случила тяхната изгубеност, която е нищо повече от несправяне и със собсвения свят, и с чуждия.Кризисната линия у Елин Пелин се тегли там,където човек се колебае между себе си и другостта, казано по друг начин между града и селото. Българският символизъм: родни потребности и чужди влияния. Символистичният изобразителен канон – между клишето и поетическото новаторство. Основни представители на символизма и специфика на индивидуалното им присъствие. Философско-естетическата програма на символизма в критически текстове на Димо Кьорчев и Иван Радославов. Поява и ранни прояви на модерна българска драматургия през първото десетилетие на 20 век: П. Тодоров, П. Яворов и А. Страшимиров. Колебания на жанра между битовите изобразителни традиции и авангардните драматургични техники. „Ибсенизмът” в българската култура от началото на века. Градът – амбивалентност на образа в началото на новия век. Проблематизиране на родното: от Кирил Христов до Димчо Дебелянов. В търсене на нови пространства за „модерната душа”; решения на приютяването. Мотивите за Чудака и за странстващия герой в поезията и в другите жанрове от началото на века. Българската литература, създадена от жени: авторки, произведения, тематични посоки и специфика на проблемите. За МАРА БЕЛЧЕВА /1868-1937/ сме чували покрай Пенчо Славейков. Но тя е поетеса и преводачка с широки културни интереси. Била е красавица. След убийството на съпруга ѝ, министър Христо Белчев, тя следва филология във Виена. После става придворна дама, а от 1903 г. свързва съдбата си с поета Пенчо Славейков, редактор е на неговите „Избрани съчинения” през 1923 г. Превежда произведения от Фридрих Ницше – „Тъй рече Заратустра“ (1915), Герхарт Хауптман – „Потъналата камбана“ (поставена 1922) и др. Публикува стихове от 1907. Неголямото ѝ по обем творчество е неповторимо индивидуално в историята на българската „женска“ поезия. АННА КАРИМА /1871-1949/ е родена в Бердянск, в семейството на революционера Тодор Велков. Завършва гимназия в София. През 1888 г. сключва брак с Янко Сакъзов, с когото се разделят по-късно. От брака си с него има три деца. Още в младежките си години Карима се отдава на писателска и драматургична дейност. Пише разкази, повести, романи. Първия си разказ, „Обикновена история“ печата в списание „Ден“ през 1891 г. От 1892 до 1895 г. редактира списание „Почивка“. Пиесите ѝ „Подхлъзна се“, „Загубен живот“ и „Над зида“, са поставяни на сцената на „Народния театър”. Друга нейна пиеса, „В балканах“, оригинално написана на руски език, е поставена в Санкт Петербург. Карима се изявява и в обществената дейност, като се бори за равноправието на жените в обществото. През 1897 г. основава женското образователно дружество „Съзнание“, сред чиито дейности е петиция до Народното събрание за допускане на жените до университетско образование. През 1901 г. тя инициира създаването и на Българския женски съюз и е негова първа председателка и редактор на печатния му орган, вестник „Женски глас“, основан две години по-рано, през 1899 г. През 1908 г. Карима основава нов съюз с просветно-феминистична насоченост, „Равноправие“, с едноименен печатен орган. През 1916 г. открива в София първото девическо търговско училище. След атентата в църквата „Света Неделя“ Карима емигрира първо във Франция, където на 15 август 1926 г. пише „Апел за мира – за България“ и го изпраща в Женева до всички членове на „Обществото на народите”. Поддържа контакти с френския комунист Анри Барбюс, на когото предоставя материали за написването на антифашистката му книга „Палачите“. Извадки от нейни речи и текстове са публикувани в списание „Комунистическо знаме“, задграничен орган на БКП. За дейността си е подведена под отговорност по „Закона за защита на държавата” от правителството на Александър Цанков. В края на 1926 г. Карима заминава за СССР. След завръщането си в България, през 1928 г., издава книгата „В днешна Русия“, превежда и издава „Палачите“ на Барбюс. Пише романи, повести, пиеси. ЕВГЕНИЯ /ЖЕНИ/ МАРС /1877-1945/ пък е известна покрай общуването си с Иван Вазов. Всъщност името ѝ е Евгения Бончева. Омъжва се още 16-годишна за първия дипломиран зъболекар в България – д-р Михаил Елмазов и има двама синове. Пише сборници с разкази, драми. Тя е муза на патриарха Вазов. Няколко години преди Вазов да прекрачи прага на дома на Елмазови, Евгения Елмазова, с насърчението и подкрепата на съпруга си, вече се е осмелила да публикува свои разкази. Първият е във в.“Софийски ведомости“, а следващите излизат в продължение на няколко месеца през 1905 г. в подлистника на в.“Народно единство“. Точно те привличат вниманието на Вазов. Под тях авторката се подписва за първи път с псевдонима Евгения Марс на латиница. Първата ѝ книга излиза в края на 1906 г., под заглавието „Из живота“. Известна е репликата на Антон Страшимиров за този роман „авторката има мустаки“, което е намек, че Вазов е писал разказите. По-късно Срашимиров променя отношението си към Марс. Писателката продължава да чете художествена и философска литература и да усъвършенства френския си. Пише още сборници с разкази, както и модерните за онова време драми, за които Вазов ходатайства да бъдат поставени в Народния театър. В дома на Елмазови идват най-известните за времето си интелектуалци, писатели, музиканти, композитори, в определени дни: четвъртък – отреден за литература, а събота – за музика. Така се ражда и известният десетилетия наред „Салон на Евгения Марс”. Там често се обсъждат издадени книги, авторски ръкописи, периодични издания, нови театрални постановки, културния живот в „Славянска беседа“, четат се стихотворения, разкази, чуват се и първите рецензии… Евгения Марс активно участва в обществения и културен живот на България. Нейни произведения са преведени на 8 езика. ЕКАТЕРИНА НЕНЧЕВА /1885-1920/ е родена в семейството на медицински фелдшер, участник в Априлското въстание и Руско-турската освободителна война, в освободителното движение в Македония, умрял при неизяснени обстоятелства в полицейския участък в Никопол през 1902 г. Съпругата му и трите им деца остават без средства. На годишнина от смъртта на бащата се самоубива 15-годишният брат на Екатерина. Тези трагични събития слагат тежък отпечатък върху душевността на бъдещата поетеса. Приживе бащата е местен от град на град и заедно с него семейството живее в Севлиево, Тутракан, Балчик, Плевен, Ловеч, Луковит, с. Батошево, Русе, Никопол. Екатерина Ненчева завършва IV клас на Американския девически колеж в Ловеч и гимназия в София, записва се студентка по славянска филология. През 1909 г. се омъжва за публициста-общественик Иван Харизанов и заедно с двете им деца следва съпруга си в градовете, където той е съдия и прокурор — Бяла, Търговище, Кюстендил, Нова Загора, Хасково, Пловдив, Враца. Учителства в Кюстендил, Нова Загора, Пазарджик, Търговище, Хасково, Рила. Във Враца се разболява и семейството се връща в Пловдив, където след година, изпълнена със страдания, Ненчева умира от туберкулоза. Пише стихове от 14-годишна възраст. Увлича се от поезията на М. Ю. Лермонтов, Хайнрих Хайне и особено от Джордж Байрон. Като студентка публикува в списанията „Летописи“, „Демократически преглед“, „Общо дело“ и главно в сп. „Мисъл“ (с псевдоним Велерина). През 1909 г. издава първата си и единствена стихосбирка „Снежинки“. По време на тежкото си заболяване печата в списанията „Съвременна мисъл“ и „Листопад“. Някои от писаните тогава стихотворения са издадени посмъртно. Творчеството на Екатерина Ненчева е първата в българската литературна история поетична манифестация на интимния вътрешен свят на жената. Основни мотиви в поезията ѝ са любовта и смъртта. Повечето от стихотворенията са пропити с тъжни настроения, израз на трагичната съдба и изострената чувствителност на авторката. Псевдоними: Велерина, Велерина Харизанова. Евгения Димитрова (1875 - 1930). Томчето е представително и откъм графичен дизайн - дело на Красимира Деспотова. Но най-вече с въвеждащите думи и следговора, споделени от неуморната изследователка на женското писане у нас проф. Милена Кирова. Утвърдената и уважавана университетска преподавателка определя фигурата на тази наша прозаичка като "изчезналата писателка". И е права. Защото лелята на малко по-известния (но също позабравен) самобитен прозаик Добри Немиров (1882-1945) е оставила два романа и два сборника с разкази, т.е. общо това са четири книги. Обединяващото е, че всички тези нейни опуси представят женската психология и поставят в своя център на разказване женската същност. Разбира се, предходниците на Евгения Димитрова - Вела Благоева и Ана Карима също творчески разработват тези въпроси, стоящи в основата на феминизма, чиито идеи навлизат в България в зората на ХХ век. За зла участ и някогашната първа методистка по български език (Вела Благоева) и скандалната, непокорната Ана Карима остават също с книгите си, неиздавани повече от век... И трите авторки са симпатизантки на социалистическите идеи, които са новост за царска България преди 130 години. И трите са общественички. И трите са сред основателките на Съюза на българските писатели през 1913 г. А по-късно през 1930 г. Карима, Евгения Димитрова и Санда Йовчева са сред основателките на Клуб-а на българските писателки, където членуват само пишещи жени. Други известни членки са: Елисавета Багряна, Дора Габе, Фани Мутафова, Яна Язова, Калина Малина, Лидия Шишманова, Северина, Бленика... Т.е. това, което определяме като интелектуален елит сред българските писателки. Евгения Димитрова е за кратко женена за критика-социалист Димитър Димитров (1876- 1902), останал и той без издадена представителна книга. Заема неговото фамилно име (по баща тя е: Евгения хаджи Петрова). Имала е син - Касиан. Играел е в Народния театър - за това свидетелства племенникът Добри Немиров. Великолепно съвпадение е, че и лелята, и сестриният син, дебютират с произведения, родени и посветени на Първата световна война. Вторият роман на Е. Димитрова се казва "Приключения" и разказва за преживяванията на жената по време на най-нечовешкото събитие. А съвсем младият немирник разбунва родната проза с "Разкази на редника"... Малко след тях оставя класическите си страници пък така обичаният Йордан Йовков... Както казва големият наш литературен теоретик проф. Никола Георгиев: "Какво ли не става в литературата". Проф. Милена Кирова успява да издири и фотография на писателката. Нейното име фигурира в манифестния сборник, изцяло съставен от жени авторки "Наши писателки" от 1927 г., редактиран от така съвестната Санда Йовчева и истински благородната Вера Бояджиева. Из страниците на изданието имаме цели осем авторки. Тази книжка от стотина странички се превръща в първото самостоятелно издание, заявяващо смело и открито - в България има сериозни пишещи дами, които мерят ръст с мъжете писатели. Само след три години ще се роди Клубът на българските писателки, който пък има два свои представителни сборника с женско творчество "СНОП" (1934/1937). Евгения Димитрова първа от творящите жени задава теми-жалони, които по-късно другите авторки ще разработват. Такава е болезнената тема за домашния тормоз над жената от страна на мъжа - така актуална тема и днес, за огромно съжаление. Грубото отношение на мъжа към жената е водещо в разказа "Есен" (Първи том - 1926 г.). Художничка и артист са женени от две десетилетия, ала са останали бездетни. Застаряващият съпруг е намерил млада любовница, която се възползва от него. Той унижава правоверната си. Разказът е изграден психологически. Художничката рисува картината "Есен". Самите герои са в този период от живота си. Така работата на жената се превръща в метафора на житейската им участ. Жената търпи нетърпимостта на мъжа си. Опитва се да го разбере. Тя не е злобна към него. Ала ироничната й забележка да си пази силите за "утре вечер", т.е. за срещата с държанката си, довежда до шамар от ръката на артиста. Тогава художничката започва да разсъждава: "Влюбен ли е, или е болен?... Нима и мъжете имат болни и неразумни възрасти?!" За пръв път нашата литература поставя психологическия въпрос за кризата на средната възраст у мъжа. И тъжно се утвърждава констатацията, че насилието срещу жената е безсилието на мъжа... И друг разказ ползва същото заглавие, тук е изобразен обаче пиян, болен мъж, напуснат от жената. Интересното в случая е, че историята е проектирана през гласа на мъжа, докато в предишния разказ всичко е видяно и разказано от жената. Т.е. композиционно Е. Димитрова ползва вариативната форма. Това бихме могли да тълкуваме като творчески експеримент. Ала и като маниер, жест, присъщ на модернизма. Близко е до колажната форма. Близко е до структурата на фрагмента и детайла. Една случка, предадена по два различни начини. Много рядко нашата проза използва подобна техника. Тя е станала иманентна за Чавдар Мутафов и романа "Дилетант". Но виждаме негова далечна проекция и в този сборник с разкази на Е. Димитрова. Първа разказва за ужаса на войната в прозаична форма - в поезията има цяла стихосбирка на Мария Ненова-Рунтова "Грозотиите на войната" (1914 г.). Вторият роман "Приключения" е по-близко до идеята за творчески експеримент. Изобщо не е изследван до момента. Но съм убеден, че и към него ще се породи интерес. Защото разчитаме следната визия: смъртта по бойните полета е съпоставена с умирането от любовна мъка. С естественото умиране на човека. И на фронта, и в дома има покойници. Или както гениалният Дебелянов провидя - мъртвият не ни е враг; умират и наши, и чужди, а мъката и за едните, и за другите е неутешима. Самата война пък е безсмислена. Първа ползва дневниковата форма у нас, за да построи цял един роман, потапящ ни в творческия свят на жената. Концепция, която колежката й Вирджиния Улф ще предложи в романите си и в есетата си почти десетилетие по-късно. "Зара" е книгата, която е привлякла критическото внимание най-силно. За този роман-дневник се произнасят Никола Атанасов, стихийният Кирил Христов, ала и една друга дама - София Малиновска. Съвсем скоро имах честта и удоволствието в Софийския университет и сам да предложа своя прочит на това художествено произведение - в средата на месец ноември 2018 г. на научната конференция на "Филологически форум" - организирана беше от доц. Венета Савова, д-р Надежда Стоянова, д-р Сирма Данова и д-р Владимир Игнатов. Разнообразие от теми, експериментиране с формите, въвеждането на нови за нашата литературна традиция теми - с това се отличават двата сборника на Е. Димитрова. Четирите й книги са свидетелство как талантът на жената се разгръща все повече и повече. Тя заявява позиция на сериозен, значим разказвач. Определено творческото й дело е амбициозно и има своя успех. Сварваме го в етап на утвърждаването. Само можем да съжаляваме, че не е могло да се разгърне в пълнотата си - имам предвид заявените разкази от войните; стиховете в проза и Пиесата в 4 действия. Четирите издадени тома между 1914 и 1928 г. обаче са реалност. Литературен факт. Заявката е дадена убедително. И тепърва нашето литературознание ще проявява траен интерес към него и към непознатата творческа личност Евгения Димитрова, защитавайки своя ореол на първожрица на пълнокръвното женско повествователно творчество. "Зара" (1914) е първият психологически роман в историята на българската литература. Сюжетът му проследява 15 години от израстването на главната героиня, между 16 и 30, за да покаже как се изгражда характерът на една интелигентна българска жена от средната класа преди Първата световна война. Фокусът е върху любовните преживявания, а те са много интересни и разнообразни в живота на Зара. Романът е и портрет на българското общество от началото на века. От тук надолу са жени, за които няма отделен раздел в учебника ЛИДИЯ МИХАЙЛОВНА ШИШМАНОВА /1866-1937/ е украинка от интелигентско дворянско семейство, но е българска писателка, журналистка, театрален и музикален критик, преводачка и общественичка. В Женевския университет тя се запознава с Иван Шишманов, с когото сключва брак и е негов верен сподвижник в блестящата му кариера. В техния дом чести гости са Иван Вазов, Алеко Константинов, Иван Радославов, Михаил Арнаудов и др. През 1896 г. тя издава във Франция книга, която е част от поредицата „Колекция от народни песни и приказки“. Поредицата включва събирани народни приказки, песни и митове на слабо познати и не добре проучени народи и етноси. Сътрудничи на списанията „Български преглед“ и „Свободно мнение“, „Българска сбирка“, „Мир“, „Вестник за жената“, „Женски глас“, както и на украински издания. Членува в „Дружество на жените с висше образование”, към което през 1930 г. се създава „Клуба на българските писателки”, „Лигата на говорещите английски език”, „Дружеството за мир и свобода”, подпредседател е на българската секция в „Международната лига за мир и свобода”. Член е и на „Българския женски съюз” и „Дружеството на есперантистите в България”. Превела е на френски език, Вазов, Йовков, Елин Пелин, Ана Каменова, Димитър Шишманов, Ангел Каралийчев. Пише множество статии, свързани с българския театър и музика, както с политика и наука. САНДА ЙОВЧЕВА /1882-1946/ е българска писателка, журналистка и преводачка и общественичка. Родена е в Нова Загора, завършва гимназия в Стара Загора (1900 г.), след което записва славянска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Продължава образованието си и го завършва в Загреб през 1907 г. След завръщането си в България, Санда Йовчева работи като учителка. Тя участва в издаването и редакцията на списанията „Утрина“ и „Миротворец“, основава и редактира в-к „Литературен живот“ през периода 1940 – 1943 г. Санда Йовчева е една от първите жени-пацифистки в България. Тя е съоснователка и активен член на „Българския женски съюз”, председател е на женската секция при „Славянското дружество”, дейна участничка е в „Клуба на българските писателки” и др. Санда Йовчева превежда от сърбохърватски език. Автор е на разкази, повести, романи, произведения за деца. Сравнявали са творчеството ѝ с това на Ремарк. СЛАВА ЩИПЛИЕВА /1894-1991/ е българска поетеса и преводачка, родена в град Самоков. Автор на книгите “Старата къща, “Нива” (стихове, 1932, Голямата награда на Министерството на народната просвета за 1932 г.), „Дари” (стихове, 1934), „Апокрифи” (стихове, 1935), „Пролет в манастира” – драма за живота на Константин Фотинов (1939, 1942), „На стан” (пиеса за юноши в 5 картини, 1941), „Паисий” (драма, 1941), “Родина” (1941), „Цветя над каменния покрив” (стихове, 1941), „Баладата на София. Триптих” (1943), „През лентата на годините” (стихове, 1943), “Симеонците” (1943), “Вишневи градини” (1944), „Зърна от детско лято. Избрани стихове за деца” (1979), „Зимна пчелица. Стихотворения за деца и юноши” (1984). Превежда „Олимпийски лавър” от Казимеж Вежински (1936), “Засада” от Мария Ясножевска (1936), “Юнашки балади” от Казимира Иллакович (1936), „Задушница” от Мицкевич (1938), „Драматични балади” от Циска Шемберг (1939). Пише драми, стихове, статии. Публикува във в. “Литературен глас”, в. „Литературен час”, сп. „Завети” и др. Учителка и читалищна деятелка в София и други градове на страната. Член на СБП. АННА КАМЕНОВА /1894-1982/ е псевдоним на Анна Михайлова Стайнова (Маджарова) – българска писателка и преводач. Родена е в Пловдив, в семейството на политика Михаил Маджаров, потомък на известен копривщенски род. Бабата на Анна е по-голяма сестра на Георги Бенковски. В ранната си младост Ана живее с баща си в Лондон, където той е пълномощен министър. Неговата ръка е подписала Лондонския мирен договор от 1913 г. Вниманието на момичето изцяло е насочено към изучаването на английския език и достиженията на видни западни писатели, художници и артисти. След няколко години Михаил Маджаров (1915), е посланик в Петербург. И в руската столица Ана учи прилежно езика и се възхищава от видните представители на руската духовност. Брат ѝ, Георги Маджаров, е кмет на София от юни до ноември 1925 година. Каменова записва право в Софийския университет (1916). През 1919 г. става съпруга на юриста и дипломат проф. Петко Стайнов. Известна е в литературните среди. В нейния софийски дом години наред се събират интелектуалци – изтъкнати художници, музиканти, политици, литератори и учени. През 1920 г. е привлечена за сътрудник на новосъздаденото списание „Златорог“ и приема литературен псевдоним Каменова, измислен от съпруга ѝ. Член на „Секретариата на Съюза на българските писатели” (от 1930). Член на българския ПЕН-клуб (от 1930), секретар (1938) и председател на клуба (1967 – 71). През 1920-те и 1930-те години сътрудничи на списанията „Съвременник“, „Философски преглед“, „Слово“, на вестниците „Свободна реч“, „Женски глас“, в които публикува разкази, пътеписи, есета, рецензии за художествени произведения, театрални постановки, културни събития, творчески портрети на художници, актьори и музиканти. Дебютният ѝ роман е „Харитининият грях“ (1930). Други книги, написани от нея, са: „Градът е същият“, „Пет момичета“, „Часовник без стрелки“. Превежда на български език детските книги „Чичо Томовата колиба” (1956) и „Вълшебникът от Оз” (1967). БЛЕНИКА е псевдоним на Пенка Денева Цанева /1899-1978/. Тя е е българска поетеса, мемоаристка и преводачка. Родена е в Тутракан, в семейството на Деньо Манев, абаджия и опълченец в Руско-турската освободителна война. Детството ѝ преминава в Тутракан. През 1911 – 1916 г. живее и учи във Велико Търново. Принудена да се издържа сама, от 1916 г. се установява в София и постъпва на работа в „Съюза на земеделските кредитни кооперации”. Две години по-късно завършва като частна ученичка „Търновската девическа гимназия” и през 1925 г. – славянска филология в „Софийския университет”. Работи последователно като учителка по български език и литература в София (1937 – 1946) и като редактор в списание „Жената днес“. Съпруга е на литературния историк и критик Георги Цанев. Дебютира през 1919 г. със стихове във в. „Равенство“. Публикува поетични творби във вестниците „Вестник за жената“, „Литературен час“, „Литературен фронт“, в списанията „Кооперативна просвета“, „Изкуство и критика“, „Септември“, „Жената днес“, както и разкази за деца в списанията „Детски свят“, „Прозорче“ и др. От 1927 г. Бленика започва да се занимава и с преводаческа работа. Тези ѝ занимания продължават около половин век, време, за което тя успява да представи със забележително проникване в оригиналните им творчески почерци творби от руски и съветски поети, от украински, чешки, сръбски, хърватски и румънски поети – М. Ю. Лермонтов, Николай Некрасов, Владимир Маяковски, Тарас Шевченко, Иржи Волкер, Десанка Максимович, Драгутин Тадиянович са някои от еталоните сполуки в преводаческия ѝ репертоар. МАГДА ПЕТКАНОВА /1900-1970/ е българска писателка, родена в село Хан Аспарухово (Цар Аспарух, Стамово), Старозагорско, като най-голямо дете в семейство с 14 деца. Завършва средно образование в София. Следва математика в Софийския университет, но не завършва, омъжва се за писателя Мирослав Минев и ражда дъщеря – Зоя. Работи като статистик в „Министерството на железниците” и като коректор в „Държавна печатница”. Активно подпомага македонското революционно движение. Заминава със съпруга си за Виена, където той работи в българското посолство. Там Петканова (тогава Магда Минева) специализира театрално изкуство, но заболява от туберкулоза и се връща в България. За пръв път печата свои стихове през 1923 г. във в. „Неделно утро”. Редовно сътрудничи на „Вестник на жената”, „Демократически преглед”, „Изкуство и критика”, сп. „Хиперион”. Авторка на книгите „Македонски песни” (1927, с подпис Магда Минева), „Изгубен камък” (стихове, 1933; награда на Съюза на българските писатели), „Кавали свирят” (стихове, 1939), „Стихотворения” (1939), „Стихотворения” (1958), „Една от нас” (стихове и пиеси, 1970). В първата ѝ книга са поместени известните стихотворения „Свещи ти запалих пред трона небесен” и „Ако зажалиш някой ден”, претворени по-късно музикално и превърнали се в популярни песни. Омъжва се за писателя Константин Петканов (1932), за чиито дъщери Сълза и Поляна, се грижи. Член на „Съюза на българските писатели” (1931) и член на „Клуба на жените писателки” (1930-1947). Член на редакционната колегия на сп. „Театър” и на ръководството на секция „Драматургия” при СБП (след 1946). Сценарист на филма „Шибил” (1968, съвместно със Захари Жандов). Либретист на няколко опери. ВИРИНЕЯ ВИХРА е псевдоним на Вера Иванова Иванова /1901-1970/. Родена е в София. Завършва гимназия в родния си град и славянска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Работи като гимназиална учителка в София, уволнена през 1941 г. по ЗЗД. След 09.09.1944 г. работи в МНП, по-късно като редактор в издателство “Народна младеж”. Член на СБП. Пише от ученическите си години, но за пръв път публикува като студентка през 1921 г. От 1930 г. сътрудничи на “Вестник на жената”, в. “РЛФ”, на всички по-известни партийни и прогресивни литературни издания. Поезията ѝ е с ясна социално-революционна насоченост. За стихотворението си “А там преди играеха деца” получава наградата на „Националния комитет в защита на мира”. Автор на книгите със стихове ”Устреми” (1936), “Двубой” (поема, 1945), “Росстрой” (поема, 1947), “Йорданка Чанкова” (поема, 1949), “Труд и мир” (1952), “Любов” (1961), ”Любов. Избрана лирика” (1967), “Лирика” (1972), “Неизпратени писма” (1981) и др. Иван Вазов Иван Вазов — патриарх на българската литература — налучква тенденциите; гениалност. Пише поеми само през 80-те; чрез въпросните осем поеми този период остава известен като време на ускорено развитие на лироепическия жанр. Нашата поема е различна от западноевропейските такива. Вдъхновява се до голяма степен от руските поеми. Начини: дескриптивен — описателна фраза; авторово самоназоваване (често произволно). Най-специфично жанрово качество: синтез на два начина — епос и лирика, едно от малкото междуродови понятия. Поемата синтезира в различни съотношения: от силен епос през уравновесяване през Романтизма към засилен лиризъм. "...нямахме нищо — трябваше всичко" (Иван Вазов). Поемата има силни позиции и постижения още от времето на Възрождението. В нея има валидни и до днес образци. Единствен следвъзрожденски жанр, стъпил на солидна традиция. Осемте поеми са: "Грамада" (1879), "Моята съседка Гмитра" (1880), "Зихра", "Трайко и Риза" (1881), "Загорка" (1882), "В царството на самодивите", "Синайска роза", "Кихавицата на салюста" (1884). "Грамада", "Цагорка", "Трайко и Риза", "Видул" — силно патриотични поеми с битово-героична тематика, силни повествователни тенденции. Фолклорът оказва силно влияние, притежават романтична образност, типологизиран психологизъм (търсят се характерите на героите като група от черти, специфични за българина). Пример: "Грамада"— патриархална обстановка на българското село, в което са разглеждани типични герои, а грамадата е материализирано проклятие. Баладичен финал. "Трайко и Риза" — недоуспяла творба (любовен триъгълник между българката Риза, поганеца Мустафа и Трайко — пак българин, с когото Риза забягва в навечерието на поганската си сватба). Характерни особености на тази група поеми — предметно-реалистична образност — начин за представяне на героите, материални изражения на психологическото състояние: всичко е подчинено на фолклорните стереотипи. "Трайко и Риза" се проваля, защото Вазов нарушава традицията и руши стереотипите, опитвайки психологизация. Този опит за нови методи върху стар материал е неуспешен. С тези творби Вазов изчерпва жанра, който сам престава да съществува — пример за изчерпването е именно последноспоменатата поема. Втори тип поеми — романтически с екзотични мотиви: "Синайска роза", "Зихра" — подражава на романтическата поема. В "Синайска роза" става дума за пустенен керван от роби, сред които е и красива българка; всички са затрупани от пясъчна буря. "Зихра" представя нещастната любов на бродяга, обикалящ из изоставен турски сарай. С това Вазов предварва вълната на неоромантизма с двайсетина години. Изпреварва също и мотива за любов между българи и поганци. Трети тип поеми — хумористичните — "Моята съседка Гмитра", "Кихавицата на салюста" — последната поема е мистификация, уж преведена от римски поет. Една кихавица на римлянин става огромна новина — това пародира случка от живота на Вазов, когато приютява у дома си изгонена млада дама в Пловдив. Вазов защитава правото да не се съобразяваме с тълпата и общия морал: личността трябва да прави свой избор. Първи изразява разрив между индивид и тълпа; първа сатира. "Гмитра" е написана за три дни по времето, когато Иван Вазов е съдия в Берковица. Пародира се незначително семейство с най-големи стойности жълтица, буца сирене и котка. Когато последната открадва останалите две неща, следва епическо преследване, бягство, завръщане на блудната щерка и библейски бой. Тук се пародират всички типове високо говорене, макар още да не са утвърдени напълно, пародира дори себе си. "В царството на самодивите" — най-художествена, силно романтизирана творба със стабилна лирика. Тема: поетът и образи на вдъхновението му. Последното е само в женски род: музата (античен стил), Вилата и змеицата (фолклор). Поетът тук е централен образ, първи опит за самоидентификация. Тук силно личат романтическите влияния: поетът от 84г. прилича на доста по-късни модерни писатели. Той е странник, търсещ непостижимото, тъжен, носещ вдъхновение като свой "паспорт". Уникалността на твореца, вдъхновен от "божеството". Разривът поет / действителност — бягството от последната е типична за лирическия герой и е нужно, за да се твори. Тук също се появява мотив за поет срещу тълпата. Своеобразие на следосвобожденската ситуация. Робството — част от причините за социално поведение. То извежда уникална ситуация: докато в Европа има развитие на развитие на държавността и модерни граждански институции, в България нещата стоят по различен начин — властта тук е чужда, наложена от етнически и религиозен порядък. Масата не е ангажирана с управленската власт. До Високото Възраждане — имперско самосъзнание. Българинът не е инкорпориран във властта, затова тя е мразена и виждана като лоша. Освен това ненавистта към властта изчиства изчиства вътрешните напрежения и противоречия. Робството консолидира. Литературата е алтернативен свят, който не отразява живота. Тя използва езика, което е предпоставка за различна реалност. Съотношение: по-съвършен литературен текст, по-малко действителност. Възрожденската литература почти няма изражение на вътрешноколективни конфликти. Тези проблеми се пренасочват към другия, който е чужд, но същевременно достатъчно близо, за да може да бъде употребен. За сметка на външните силни граници, вътрешните се заличават. Пример: "Под игото" — там живеят заедно луди и нормални, възвишени и развратни. Няма граници: карнавалност, синкретизъм. Затвореността води до идеализация на чуждото (два типа чуждо — на врага и на недостижимия: Европа) като символ на всичко непостигнато. Постколониализъм — периферията доброволно се стреми да подражава на центъра, за да се издигне до неговото ниво. Но ние не разполагаме с документален опит за разсъждението на обикновените хора, малоценността се среща у интелигенти. Когато говорим за този период, става дума за малка свидетелска база. Хипотезис: народът е нямал проблеми със самочувствието; човек трябва да знае за нещастието си чрез сравнение, за да е нещастен. Робството консервира формите на патриархалния живот. Формира задръжност, задържала се дълго след европейската. Този обществен модел се възприема и в държавата. В литературата консервативната патриархалност след Освобождението се превръща в идеал за добри взаимоотношения и утопичен модел на социалните такива. С отдалечаване от патриархалното, последното се превръща в изгубен златен век, старото става привлекателно — лошото днес и доброто някога — митологически механизъм на критическия реализъм. През 90-те години на ХIХ в. силата на обществото е насочена в омраза към институциите. През 80-те се появява мотивът "от турско по-лошо" — днешният свят като по-неприятен от вчерашния. Поява на школата на Народничеството — идеализация на обикновения народ за сметка на институциите; типично руска идеология. Този мотив не е нов, миналото винаги е било идеализирано. Организация на политическото управление след Освобождението: Търновската конституция, макар и най-новаторска по онова време, е изкопирана от тази на Белгия, без да се вземе под внимание, че до подобна демократична конституция трябва да се достига по естествен път, а не чрез изкуствено налагане. При формирането на Конституцията са се оформили две крила — учени, държащи за контрол и обществени фигури — поети — лобиращи за демократичност: народът трябва да участва в управлението, не да бъде управляван. Надделява второто. Освобождението решава, но и създава много нови проблеми. Българската литература в следващите десетилетия е породена от стремеж към компенсиране пр "Народен поет" — титла, създадена за Вазов — преходна фигура между Възрождението и новата българска литература. Иван Минчев Вазов е роден в Сопот. От семейството му са Георги и Владимир Вазови — известни военни дейци; Борис Вазов: общественик. Отрано се запознава с руската поезия. Учи гръцки при бащата на Ботев, сетне става негов помощник. Там чете множество френски и руски книги. Черпи вдъхновение от Виктор Юго и Алфонс дьо Ламартин. 1870г. — заминава за Румъния, оттогава са и първите му публикации. Първи стихове отпечатва в списание "Читалище", вестниците "Отечество" и "Свобода". По същото време отива в Браила, където живее в кръчмата на Никола Странджата. 1872г. се връща в България и се посвещава на изучаването на немски и френски. 1875г. става член на "Сопотски революционен комитет". Заради това членство и неуспехът на старозагорското въстание емигрира отново — Букурещ, където става съосновател и секретар на Българското централно благотворително дружество. Тогава с псевдоним Пейчин (другите му такива са Добринов, Ц-в, Т. Габровски, Белчин и Боянец) подготвя издаване на стихосбирките "Пряпорец и гусла" и "Тъгите на България". Руско-турската война намира отклик в "Избавление". След Освобождението сменя много професии — преводач, писар, председател на окръжен съд (1879-1880г. в Берковица, там пише "Грамада"). 1880г. се мести в Пловдив, където става депутат. Редактор на вестник "Народен глас". Занимава се и със списание "Наука" — първото научно такова у нас. Подготвя първата българска христоматия — включва стотина български и чужди автори. Заради преврата от 1886г. напуска България и емигрира в Одеса, връща се след три години. 1890г. — списание "Денница", "Драски и шарки" (2 тома). 1895г. е честван четвъртвековен творчески юбилей. "Нова земя" и "Под игото" са посрещнати отрицателно от критиката. Когато "Нова земя" излиза през 1896г., заради лошите отзиви на критиката Вазов заявява, че ще се откаже от писането. Година по-късно става министър на народната просвета. За българската критика романите имат големи художествени недостатъци. Според д-р Кръстев романът нямал известност сред широката публика у нас и на Запад — невярно. На Запад романът е много успешен, тъй като е разподнат през етикетите на националното. У нас до Гео Милев се шири мнението, че Огнянов, Кандов, Рада са бледи копия на революционери. През 1896г. Пенчо Славейков в подлистника на "Знаме" публикува под псевдоним Любомир Цаклин статията "Един стар херой", в която критикува Вазов. Словесен двубой между кръга "Мисъл" и Вазов що е литература. Въпросната статия е и манифестна, защото представя идеите на кръга, а критиките няма да бъдат променяни, а само разширявани. "Нова земя" първоначално излиза с подзаглавие във възрожденски стил — "Роман из живота на българите през първите години след Освобождението". Главният герой Никола Сремски е син на чорбаджи Марко от "Под игото", срещат се и други герои от предната книга. Името "нова" бележи преработване на старите културни ценности и идеята за преосмисляне на традицията. На места Вазов показва разликите с предосвобожденското време. Сремски е пътуващ човек, стига до Париж и се връща. Оратор и политически субект. Общественикът, който може да промени хода на ситуацията. Русофил — на много места цитира Русия като образец (още един повод за критиката). Човекът от това време е действащ субект, работещ в името на общността. Епоха на деятели: подвижни хора, преследващи целите си с рационалност. Модерният човек приема родното с най-висока символна стойност. Отделната личност се разпознава като част от по-голяма общност чрез идеите за произход и принадлежност. Силен морален хоризонт на общото съзнание. Добро и зло през представата за родното. Щастлива принадлежност или трагична откъснатост. Представата за Родина действа и като нормативна структура, защото задава стандартите за преживяване на света и законите, уреждащи пребиваването в обществото. Целта на "Нова земя" е да осмосли историческото движение от Освобождението към Съединението — т.е. последното да е апогей на историческото развитие.облемите. Изтегляне 327.5 Kb. Сподели с приятели:
|