Свободата на ценностите и трудната комуникация Необходими уточнения относно спецификата на ценностите

Съзнателно ще се опитам да се предпазя от такава съблазън. Съзнавам, че занимаващите се с тази научна проблематика имат убеденост в разбирането си за природата на ценностите и ще продължат да я имат и без моя евентуален благонамерен „принос”.

Без съмнение обаче, изследователите от най-разнородни течения и направления се схождат поне в няколко съществени признака, отбелязвани относно природата на ценностите. От една страна, това е оценъчният момент реализиран от някакъв субект – индивидуален или групов. От друга страна се фиксират явления, предмети, процеси, събития, или техните свойства, които са обект на оценяване. Фиксира се също, макар и с различна насоченост, отношението между субекта и обектите за оценяване.

Намирайки горните единодушни „опорни точки” за базисен фундамент, ще се придържам към разбирането, че ценностите представляват осмислянето от страна на човека, значимостта на нещата от заобикалящия го свят за неговото оцеляване, съществуване и развитие.

Известно е, че една строга дефиниция не значи кой знае колко. Затова в случая е необходимо да се уточнят някои детайли на разбирането.

На първо място е нужно да се уточни субектът на оценяването. Много автори приемат два типа субекти на оценката – индивидуален и групов, известни основания за което могат да се намерят. Аргументът е, че да оценяват някакво явление могат както отделните хора, така и определена група хора. В разширяването на груповия субект, минавайки през различни по обхват общностни групи, нормално се стига до човечеството като цяло (сиреч, до общочовешките ценности).

Необходимо е, обаче, да се отбележи, че такова мултиплициране на субекта на оценяване пропуска важния факт, че никога няма групово мислене. Оценяването е мисловен, абстрактнологически процес, той се извършва в нервномозъчния апарат на отделния човек. Не съществува „групов мозък” като физиологическа система. Съществува съотнасяне, съпоставяне, сравняване на тези отделни мисловни резултати и възможно установяване на тяхно външно сходство, съвпадение, но те са приличащи си завършени продукти на индивидуалното мислене (оценка). В частния случай, те могат и да си приличат, но в други случаи – не. В случаите когато не си приличат, когато са различни, очевидно е ясно, че те са продукти на различни субекти. Но и когато си приличат, те си приличат тъкмо защото като различни продукти, притежават общи характеристики.

В някои случаи умишлено се цели и манипулира изграждането на единна групова оценка, което може да остави впечатлението, че такава единна оценка е продукт на цялата група. Всъщност и тогава става въпрос за манипулиране на отделните субекти, щото техните отделни мисловни процеси да продуцират сходни по характер оценки. Ако процедурата е успешна, сходството се установява като външна съпоставка на многото отделни индивидуални оценки и констатиране на тяхното съвпадение, тяхната еднаквост.

В други случаи, към такава групова оценка биват приобщавани и други различни от нея оценки – като се упражнява влияние върху различни индивиди, да променят своите оценки в посока на груповата. Когато те поотделно направят това и когато се констатира вече сходството на техните отделни оценки с груповата, тогава и техните оценки стават част от общата групова оценка.

На второ място може да се изтъкне сложният и динамичен характер на обозначаваните явления като неща за оценяване. Те може да са всичко – и предмети и процеси и духовни явления и елементи на културата, т.е., и материални и духовни. Доколкото предметите, явленията, процесите обозначавани като цялости се състоят от сувкупности от свойства и характеристики, без които те не съществуват, трябва да се визира настъпващата промяна в качеството на явлението при динамичното изменение на отделните негови характеристики. Тази способност на предметите и явленията играят голяма роля при отчитането променливостта в оценките им, т.е., при установяване динамичността на ценностите.

На трето място може да се установи нещо тясно свързано и произтичащо от горните две уточнения – свободата на оценяващия индивид.

Доколкото, от една страна винаги индивидът оценява свойствата и характеристиките на нещата и като цяло нещата от заобикалящия го свят, той притежава по-презумпция правото да оцени по своему тяхната значимост. Щом той ги оценява, а не друг, то в оценката няма пръст друг смущаващ и принуждаващ процедурата по оценяването фактор. В този смисъл като оценъчна процедура индивидът има пълната свобода на оценката. Тя е негова и само негова.

Но нали фактите от реалността показват, че върху личностите често бива оказвано влияние, натиск и дори насилие, и това нерядко се отразява върху изработваната оценка. Наистина, фактът се артикулира като влияние върху оценката, но всъщност, става въпрос за нещо друго. В описания случай, личността също сама изработва своята оценка. Оказва се влияние върху личността за промяна на нейното поведение и действие, но тя сама прави своя избор и оценка. Влиянието, насилието върху нея може да бъде психическо, или физическо, но оценката си остава изцяло личностно решение. Печална и незавидна е съдбата на позицията, която с насилие е приобщила „блудния син” към позицията на „обективната” истина. Случаят Галилео Галилей красноречиво го илюстрира.¹

Макар понякога да е много трудно, нерядко оценката не се съобразява дори с бруталното насилие. Общоизвестният случай с Джордано Бруно е показателен за това, че и най-крайното оказано насилие може да не се отрази изобщо в промяна на характера на оценката. Затова самото оценяване е напълно свободен акт.

От друга страна, ако индивидуалната оценка е плод на динамично променящите се характеристики на външните явления, то всяка личност, също по презумпция притежава свободата да променя своята оценка, при установяване на съществена промяна в качествата на оценяваните явления, без да бъде ограничавана от принадлежността си към някаква групова общност на еднаква оценка. Тъй като оценката е винаги индивидуална, тя е свободна да се променя всякога, когато индивидът намира основания за това.

На следващо място може да се отбележи неправомерното представяне на някакви групови ценности като „обективни” ценности, проявявайки непоколебимост в налагането им над индивидуалните или други групови ценности.

От горните разбираеми уточнения могат да следват много и важни следствия за осмисляне на житейските метаморфози на ценностните ориентации и общуването между хората както в междуличностен, така и в социално-групов план.

Изявите на поколенческите конфликти като ценностни конфликти.

Дори терминологическото им изразяване вече показва донякъде превратното представяне на този вид отношения – като конфликт между индивиди или социални групи, носители и изразители на непоправимо различни типове поведение. Всъщност, те са и това, но същественото е, че аналитичното разглеждане на конфликта трябва да слезе под нивото на поведението, и да проследява мотивите на поведение. А това са ценностите движещи различните групи хора.

Откъде идва трудността в решаването на този значим житейски проблем? За участниците в този конфликт обикновено е смътно очертана идентификацията на т.н. обективна ценност..., или пък е налице спекулация с нея. За по-възрастното поколение неговите ценности изглеждат апробирани и маркирани с печата на успешния дългогодишен опит, давал дотогава добри резултати, които поради това са считани за доказани и общоутвърдени – „обективни” ценности. Ценностите на по-младите се апробират в ежедневната практика, която макар и по-ограничена като исторически опит има достатъчно аргументи за своята жизненост. Защото новите ценности носят обаянието на нещо по-жизнено и ново, и поради това по-перспективно. Допълнително те биват мотивирани с окуражаващото „така правят всички млади.” Същественото е, че и за двете позиции се намират и отстояват основания техните ценности да бъдат считани за „обективни” и валиднни.

Отчитайки богатата палитра на човешки отношения, ще концентрираме тук вниманието си върху възникващите трудности в тяхното осъществяване в две области на социалната структура – областта на формирането на обществените възгледи и идеи и областта на социалните общности.

- Конфликти при изграждане на природонаучни идеи, възгледи, теории, учения и др.

Доколкото приоритетното усвояването на този вид възгледи и идеи има решаваща роля за професионалната ориентация и реализация на всяка личност, естествено е родителите да имат доминиращо влияние и въздействие в насочването и избора на една или друга различна област на природознанието. Феноменът се проблематизира в добре познатата дилема за много от родителите – какво да избере да учи детето! Другият, преформулиран вариант на тази дилема е с какъв изпит да се кандидатства за висше образование – с математика, физика, химия, биология, география и т.н.

Естествено и нормално е, когато близките и родителите на младия човек му предоставят богата информация, данни и аргументи за възможностите и условията за бъдеща реализация. Но много често, водени от „благородни намерения”, те на практика полагат настойчиви усилия, граничещи с насилие да пренесат своите ценности върху младото поколение. Често амбицията е да бъде продължена и развита професионалната традиция в рода. Ако дядото, или бащата, бабата или майката са били изявени инженери, учени, музиканти, а дори и добри земеделци, електротехници, занаятчии и т.н., то натискът е на всяка цена и младите да се посветят на тези професии.

Всъщност, от един благороден порив неусетно и злощастно се преминава към натрапване на чужди ценности върху една суверена личност, на която се отнема правото и свободата да формира и да следва свои собствени ценности. Разбираемо е поведението на такава ограничена и подчинена личност. Тя или тръгва към противопоставяне и отстояване на личните си виждания, или смирено приема наложеното ограничение, но се затваря вътре в собствения си свят и става трудно достъпна за околните. Третата форма на реакция е да се приемат без конфликти наложените ценности, заради уважение към възрастните, но в такъв случай разочарованието и разривът настъпват в по-късен етап, със съжалението за невъзвратимо изгубеното време и възможности да се направи собствен избор за професионална и личностна реализация. В такъв случаи конфликтът и противопоставянето са отложени във времето, но пък най-често те се проявяват по-задълбочено и по-радикално и разочарованието се афишира цял живот. Във всички случаи е налице поколенчески и междуличностен конфликт, който обуславя трудното общуване.

- Трайни конфликти функционират и при поколенческото усвояване на политическите и правните идеи и възгледи.

Известно е, че политическите възгледи най-често са рефлексия на икономическите условия на живот на хората и произтичащите от тях позиции за професионална реализация и възможности за получаване на материални блага. Затова, колкото по-интензивна е епохата в която хората живеят, колкото повече е наситена със социалноикономически и социално-политически поврати, толкова по-вече са предпоставките за дълбоки различия настъпващи у различните поколения (разбира се и вътре в едно поколение), които пораждат ситуация не просто на конфликти, а често и на нетърпимост и социално противопоставяне, с прояви и на крайно насилие. Социалните последици от такава ситуация обикновено бележим като положение на обществена деградация или на обществен деструктивизъм (аномия).

Но нашето внимание е концентрирано по-специално върху проблема за усвояването от младото поколение на политическите ценности на дадена епоха и възникващите колизии в този процес. Без съмнение, младите хора са сред най-ентусиазираните слоеве от населението, когато става въпрос за прокарване на новаторски идеи в обществения живот. Но доколкото всяка политическа еуфория в крайна сметка бива заземявана в сдобиването с власт и удовлетворяване на лични и групови икономически интереси, най-често този ентусиазъм бива охладен след непродължителен период от време и настъпва онова раздвояване в ценностите, което разделя и дори противопоставя младите хора на управляващия политически елит. Главната делителна линия тук се прокарва между политическата върхушка от една страна и обекта на политическото въздействие

Първо разбира се настъпва безразличието на младежта към гъвкавите маньоври на политическата конюнктура. В този случай е много уместна оценката на Хегел, който счита, че апатията и безразличието са плод на дълго давани обещания и последващо неизпълнение...
- Друго поле на поколенчески конфликти е представянето и усвояването на моралните ценности.

Доколкото моралът просмуква всички аспекти на общуването и осъществява в цялостен обхват нормативни и регулативни функции в социалните взаимоотношения, той акумулира в себе си и същевременно екстериоризира изключително разнообразие от противоречия и конфликти между възрастното поколение и поколението на обучаваните, възпитаваните и социализиращите се млади хора. Тук, може би в най-силна степен се идеализират и абсолютизират императивите на моралните норми на зрялото поколение. Съществена предпоставка за това се явява обстоятелството, че формирането на добрите морални норми не може да стане за кратко време, нито пък да се изградят просто като резултат на преподаване и изучаване. Поради това, „разбираем” превес имат моралните ценности на възрастното поколение, което чрез продължителния си опит претендира че в много по- голяма степен е успяло да филтрира и да утвърди най-положителните и ефективни черти на човешкото общуване. Именно така схващаното преимущество на морала на възрастното поколение служи на стремежа да се валидизират и „обективизират” неговите ценности, обявявайки ги за обективни, непреходни и поради това общозадължителни и за младото поколение.

Всъщност, изпуска се от внимание обстоятелството че различните възрастови генерации израстват в значително различаващи се условия на материален и духовен живот. Във времето са се променили и разширили потребностите на новото поколение, както са се изменили и средствата и източниците за тяхното задоволяване. Формиралите се нови ценности у младите реално се отличават от тези у възрастното поколение, а немалка част от тях изобщо си остават непознати за възрастните, защото факторите и условията за тяхното формиране са съвсем различни². В такъв случай, некомпетентната, но настойчива претенция и амбиция за утвърждаване на старите ценности в мисленето на младите и игнорирането на техните нови ценности неусетно, но неминуемо подхранват моралния израз на поколенческите конфликти.
- По аналогичен начин възникват и се динамизират и поколенческите конфликти в естетическата сфера. Там, ”обективираните” приоритети на ценностите са твърде опосредствани през аргумента за неяснотата на критериите. Видимо, като че ли в естетически аспект е по-трудно да се демонстрират обективни ценности, но в крайна сметка също се налагат определени групови ценности като водещи образци. Пословична е ситуацията на конфликт на ценности между поколението на съзряващите млади хора в юношеството и тези на техните родители и близки от възрастното поколение по отношение на стила на обличане, на декориращите телесни аксесоари, прическите, на маниерите и обноските, на слушана музика, гледани филми и др. Този род конфликт в социален план има по-широк спектър на инициация, но в семеен аспект обикновено се изявява в по-контрастна дълбочина и много често с непреодолима конфликтност.
-
Религиозната сфера... При смяна на светогледните възгледи – Кемал Ататюрк, социализма като общество с коренно различни светогледни установки... личностно светогледни нагласи...
Ценностни конфликти във взаимоотношенията на социалните общности

Използвам понятието социални общности в смисъл на относително трайни и устойчиви социални групи, в рамките на които протичат процесите на общественото производство и възпроизводството на населението. Може да се посочат следните типове социални общности: семейство, род, клан, племе, етнос, нация, регионални общности, човечество. Исторически границите на тези общности периодично са се разширявали. В съвременната епоха, общественият живот функционира основно в границите на нацията. Същевременно, свидетели сме на процеси, показващи все по-разширяващи се трайни отношения на ниво регионални общности и на общочовешко равнище.

Принципната основа на тези конфликтни отношения е обичайната родителска практика да се налагат забрани и ограничения към децата, за типове поведение, приятелства, предпочитания и др., които изпълват съдържанието на едни или други ценностни системи. Проблемът произтича от убедеността на родителите, в превъзходството именно на тяхната ценностна система, в нейната безкористност и истинност. Като се прибави и мотивът, че всичко се прави „за доброто на децата”, не остава никакво съмнение, че родителските ценности са „обективни” и затова те трябва непременно да бъдат внедрени у поколението. По този начин, до голяма степен се елиминира субектността на формираните ценности. Младите хора са поставяни в позицията на възприемащи готови ценности и затова немалко от тях скоро осъзнават, че те не са техни, а чужди (дори когато са истински). Често те не са истински и това се усеща от младите.

В наше време родът, кланът и племето като общности имат съвсем незначителни производствени и възпроизводствени функции.Доколкото, обаче, етническите общности са остатъци от национална общност, останала в ограничен функционален статус в друга национална общност – поради промяна на граници, или на териториални корекции – във взаимоотношенията им могат да бъдат открити много от характерните за груповите отношения ценностни конфликти. Последните са продукт на стремежа на доминиращата общност (обикновено националната, или по-силната етническа общност) да представи собствените си групови ценности за истинни и обективни, поставяйки ги по валидност над ценностите на другите социални групи (обикновено на ценностите на етническа общност или общности с по-слаби социални позиции).

Аналогично, регионалната общност се стреми да представи своите ценности като обективни и поради това приоритетни пред националните. И накрая съществува стремеж като най-висока степен на обективност да се припише на общочовешките ценности, в резултат на което всички останали да бъдат в подчинена роля спрямо тях.

Ако пък, такова твърдение не изразява подобно послание, то може да означава, че всички ценности са обективни и тогава не би могло да се обособяват и посочват приоритетно отделни видове ценности.

Всъщност, ценностите винаги са обективно-субективни. Защото ценността винаги предполага два елемента – нещото (предмет, явление, процес, събитие, характеристика и пр.), което подлежи на оценяване и самото оценяване. Първото е винаги обективно, второто – субективно. Индивидуално, никое от двете само по себе си не съдържа дифинитивна завършеност, поради което не може да е ценност.

- Така наречените „групови ценности” не могат да имат приоритетно значение спрямо индивидуалните ценности. „Груповите ценности” са само сумарен продукт от индивидуални ценности, само доколкото те си съвпадат.

Поради това, не може да се налагат „групови ценности” над индивидуални такива, както и не може да има основание, „групови ценности” с по-голяма степен на обхват да бъдат считани за по-обективни и на това основание да бъдат налагани на други, с по-малка степен на общност.

В крайна сметка не съществуват основания за налагане приоритет на едни ценности над други. Защото, ако всеки човек е свободен да оценява сам, то „изработената” от него ценност не може да бъде подценявана и подчинявана на друга, или други свободни оценки (ценности).

Възгледът за наличието на „обективни” ценности, влече след себе си стремежа към тяхното налагане, което продуцира конфликти в общуването. Възгледът, че всяка личност е в правото си сама да о-цени значимостта на нещата за себе си и едва след това да се съпоставят, групират и претеглят ценностите по множественост и доминантност, запазва стойността и автентичността на малобройните, че дори и на индивидуалната ценност. Това е позицията укрепваща толерантността и взаимното почитане в общуването.

- От всичко това може да следва извода, че проблемите проявяващи се в поколенческите конфликти, а също и в междугруповите конфликти не могат да се разрешават по метода на иерархизация на ценностите, а само чрез промяна на условията на средата, което би довело до изработването на еднаквост и неконфликтност в ценностите. Сходимостта и единството в ценностите не може да бъде резултат на асимилиране и принуда, а на създаване на такива условия на съществуване, които да бъдат единодушно оценявани като положителни от отделните личности и тогава да се получи еднаквост на ценностите. В тази връзка Маркс казва, че ако хората зависят от обстоятелствата, то следователно не бива да бъдат преследвани тези или онези лица заради техните деяния, а трябва обстоятелствата да бъдат направени човечни.

Ползвани литературни източници:

К. Маркс, Ф. Енгелс, Съч. Т.2, стр.142-143

О. Г. Данильян, В.М. Тараненко, Философия, Москва, ЭКСМО, 2005

Паси, Исак, Естетически студии, С. 1970, стр.176

Хосе Ортега - и - Гасет, Есета, Т.1, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 1993