Учебное пособие для студентов, изучающих болгарский язык Саратов 2010
Изтегляне 0.5 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ПОЭЗИЯ Алексей Видински ТРУБАДУР
- Бойко Ламбовски ПЪРВИЯТ И ПОСЛЕДНИЯТ
- Драгомир Петров КЪМ СИНА МИ
- Блага Димитрова БЪЛГАРИЯ
- Фразеологические сочетания Клатя си краката
- Лека усмивка
- Бързи, експресни влакове
- Ще ми паднеш някой ден в ръцете и дълго ще ме помниш
- Кой ли иде по това време
- Содержание Болгарский язык. Тексты
Спасителният смях От всичко, което човек би могъл да уважава в характера на своя народ, най-много се гордея с невероятното чувство за хумор на нашия народ. Колко пъти съм се удивлявал как естествено избликва това чувство и колко тясно то е свързано с обществена оценка, изразяване на политически мнения и дълбока народна философия. Мисля си, че това чувство за хумор има нещо общо със забележителното отсъствие на сляп фанатизъм у нашите българи. Фанатици у нас са само глупаците. Колкото и страстно и убедително да защитавате известна най-вярна и най-съблазнителна кауза, вие ще забележите във вашите събеседници лека усмивка, която мълчаливо ви казва: «Чак пък толкова!» Това чувство за хумор винаги е съпроводено със самоирония, самоосмиване и точно тази е посоката, която му дава голямата стойност. Всеки знае да се смее другиму, но се иска характер, за да подиграеш себе си. Още по-забележително е, че в най-тежките времена у нас, при най-жестока и мрачна обстановка, чувството за хумор не само не напусна нашите българи, но сякаш стана главен отдушник на болката и мъката. И нека подчертая,че това чувство не принадлежи на шепа интелектуалци, а блика от самите недра на народа. Никъде и никога не съм се смял повече, отколкото в България, където животът така често свири едновременно на струните на сълзите и на смеха... В предприятието, където работех, почти не е имало ден някой от колегите да не мезапита: «Чу ли последния виц?» Вицовата вълна заливаше постоянно нашите делници. В самото разказване на вицовете се оформиха майстори разказвачи, които никой не можеше да имитира... Не съм в състояние да си спомня дори една стотна от вицовете, които съм чул, но както казах, те най-добре отразяват отношението на широките народни маси към режима... Но вицовете са само малка част от голямото богатство на народния хумор. Преиначаването на рекламни лозунги и заглавия от вестници, на филми и книги, на случки и изказвания, пародирането на думи или пък на стихове и какво ли не още ни разсмиваше всеки ден... В самия делничен живот многосмислените шеги и иронични подмятания валяха като дъжд. Имаше нещо много здраво и дълбоко в този народен хумор. Мисля, че чрез него народът се самосъхраняваше... Радостта от живота От години не се бе случвало на Ана да пътува с пътнически влак – сигурно от детинство. И това бе досадно, но нямаше как. Бързите, да не говорим за експресните влакове, не спират никога на тази малка гаричка, някъде след Плевен, където отиваше тя. Поводът за пътуването би могъл да бъде определен и като скърбен. Отиваше на погребението на своя вуйчо, единственния роднина, който бе имала, с чиято смърт Ана бе останала сама в света. Майка и’ бе починала рано, баща и’ съвсем наскоро, и то точно когато тя бе завършила Института по туризъм и бе постъпила на работа в «Балкантурист»... Този вуйчо бе наистина странен човек. Роден и израснал като майка и’ в бившите предградия на София, той през детинството си непрекъснато мечтаел за селския живот... Постъпил на работа в пощите – изпратили го (по негово желание) в това далечно село. Той бе станал телеграфист. И бе живял, по неговите думи, щастливо – две-три телеграми на ден, предадени или приети, десетина препоръчани писма... и пратки, които пощальонът разнася. От стопанството му бяха дали два декара за обработване, от които той бе направил чудесна градина. Общината пък му бе дала парцел и му бе помогнала да си построи къща. Там той се бе оженил... за селска мома, която бе... шивачка на селото. С нея не бяха имали деца. Но бяха живели щастливо все пак... Последен път Ана видя вуйчо си, когато беше на дванадесет години... Вуйчото не ги забравяше. Есен той им изпращаше прекрасно грозде в големи, обли, домашно плетении кошници, каквито Ана не виждаше никъде, а през зимата – едри парчета пастърма и цели сандъци със суджуци, домашно приготвени, вкусни... Пътническият влак бе полупразен... В едно купе няколко селски жени... говореха оживено. Ана влезе в самотното купе и спусна прозореца. Изпращачи говореха с пътниците от експресния влак. До тръгването оставаха минути. Ана седна и извади от голямата си чанта своето любимо илюстровано списание... Малко преди да тръгне влакът, вратата на купето се отвори и вътре бързо се намъкнаха двама души: жена и мъж. Те носеха два големи куфара, пъхтейки от тежестта им. Казаха набързо: «добър ден» и почнаха да подреждат куфарите и чантите върху дървените полици над тях. Ана неволно ги огледа. Жената беше около петдесетгодишна, дебела, облечена в пъстра копринена рокля, но с черно манто и черна шапчица. Мъжът бе облечен в черен шлифер... и с черна широкопола шапка. Това, което биеше на очи, бе големият му вишневочервен нос и големите... стъкла... в дебела рогова рамка... Двамата седнаха, пъхтейки. Беше октомври, но времето бе топло, почти лятно през деня и само вечер човек разбираше, че есента е настъпила. И двамата имаха нещо есенно в облеклото си, във възрастта си, в израженията на лицата си. Ана притвори очи. Влакът тръгна. Мъжът и жената седяха, потънали в мълчание. Златното руно Аз много обичах баба Галуна, защото тя беше приказлива и гальовна. Пък и добре се разбираше с моя настойник отец Анастаси. Той си беше останал вдовец, нямаше кой да му шета из къщи – само тя идеше... да му сготви в неделя, да го поизкърпи и изпере. До трети клас на прогимназията аз учех в Добрич. Отец Анастаси ме настани при едно попско семейство и трябва да кажа, че тия хора бяха внимателни и добри с мене. Освен мъката, че нямам близки, друга мъка не съм изпитвал в детинството си... Всяка събота отец Анастаси ме спохождаше, кога сам, кога с чифликчията Тома, и никога не забравяше да тури в джоба на дрешката ми малко дребни пари. Когато идваше сам, той не обелваше дума за парите – само се усмихваше, даваше ми ги, без дори да ме погледне. Но чифликчията вторачваше тежките си очи в мене и много строго ме поучаваше: – Туй са пари – да ги харчиш умно и не за щуротии! Като ти се дояде сладко – да си купиш сладкиши от сладкарницата, ама толкоз, колкото можеш сам да изядеш. Пък ако нищо не ти се яде – кътай си ги... Като си дойдеш на село, поп Анастаси ще ти купи кон. Сладкиши аз не обичам и сега, нито съм ги обичал като дете. А конете – за кон винаги съм мечтал. Но ето какво се случи по онова време. Събирах аз пари цял един месяц, “кътах” ги, както ме беше учил Тома, в една дървена кутийка с ключе. А тази кутийка не беше малка – побираше повече от две шепи бели пари. «Е, лято ще препускам на кон – радвах се. – Всеки месец по толкова – ще стигнат за едно жребче!» Но като превали месецът, кой знае как и защо взе да ме притиска някаква особенна мъка. Хвалех се на другарчетата си, че събирам пари, че ще си купя кон, който ще има грива до земята, показвах им дървената кутийка с ключето и блажено примигвах. Повечето от другарчетата ми бяха все бедни деца, ходеха боси и в кално време, и в пек. Те гледаха кутийката..., слушаха приказките ми и... мълчаха... ...Един ден аз отключих кутийката, раздадох шепа от парите си на най-упоритите мълчаливци, после ги поведох към сладкарницата и там всички ядохме пасти и пихме боза... Върнах се в къщи с празна кутийка и с весело сърце. Попът се мръщеше, мърмореше нещо в брадата си, а попадията ме гледаше със студени очи. След някой и друг ден ето че у нас пристигнаха отец Анастаси и Тома Лефтеров. Попът ги въведе в гостната, черпи ги с черешово сладко и кафе, побъбриха си, после извикаха и мене. Тоя път не ме поканиха да седна. Оставиха ме да стърча прав до вратата. Чифликчията ме наблюдаваше сърдито, а отец Анастаси беше забил поглед в земята и макар че се мъчеше да изглежда и той сърдит, по лицето му беше се разляла една слънчева, топла усмивка. – Ти си безразсъдно момче – започна чифликчията. - ...Бива ли да трошиш парите,дето ти ги дава твоят настойник, за разни вагабонтлъци? Човек, който не уважава парата, далече няма да иде, тъй да знаеш. ...Тоя ден чифликчията си трънга, без да ми подаде ръка, както правеше друг път. Това... никак не ме опечали. Аз влязох в стаята си, когато чух отец Анастаси отново да се изкачва по дървената стълба. – ...Забравил съм броеницата – обясняваше той на попадията. – Ей тука съм я забравил, в гостната, където седях. После той отвори вратата на моята стая и като се озърна да види дали попадията не е някъде наблизо, повика ме с пръст. – Ти не се кахъри, че Тома те гълча толкоз! – прошепна ми той. И като ме плесна лекичко по бузата, бръкна в дълбокия джоб на расото си и извади оттам една лъскава монета. – Вземи, сине – каза ми той – дядо поп не ти се сърди. Ама не казвай никому, чу ли? Бързешком слезе по стълбата, а аз стоях като вцепенен на мястото си.
– Мога ли да вляза? – каза някак си бързо и тревожно тя. – Няма ли да ме поканиш? Христо се поколеба един миг. Явно нещо се бе случило с нея. Трябваше да я приеме, а и от друга страна трябваше да си ляга рано, защото до завода, където беше юрисконсулт, имаше повече от час път. Не, нямаше как, трябваше да я пусне да влезе. Стефания бе облечена в един шлифер, не твърде нов и малко позацапан. И освен чантичката си не носеше нищо друго. Бе още така хубава, висока и с гъсто къдрава руса коса, големите и сиви очи имаха своята бадемовидна форма, сега сякаш по-подчертана. Стефания бе негова бивша съпруга. Цели петнадесет години се бяха водили заедно и бяха много доволни от съжителството си – и двамата. Нямаха деца, защото Стефания не можеше да има. Но се бяха примирили. Бяха запалени туристи и скиори, летуваха на палатка в Пирин, прекарваха съботните и неделните дни през зимата в Рила. Христо бе страстен фотограф, правеше невъобразимо количество снимки от планината, коитослагаше в големи албуми. И освен това събираше планински кристали. И един ден, неизвестно защо, Стефания дойде и му каза, че го напуска. Омръзнало всичко: планината, ските, кристалите, фотографията. Христо какво ли не прави да я задържи, но тя не поиска. Каза само: «Ти си много добър човек и не заслужаваш този номер, но понякога става така». И това бе цялото обяснение. ПОЭЗИЯ Алексей Видински ТРУБАДУР Кажете ми, защо ме оковават Кажете ми, защо ме спъват пак Защо каквото и да правя Все някой ми подлага крак Напук на всичко вярвам във живота Макар и гладен, жаден, побеснял Не мисля за несгодите, защото От щастието имам своя дял В безкрайни скитания нижат се години За сън спокоен време не хабя Сега съм тук, и вашите любими Китарата ми слушат във нощта. Подхвърленото минало в краката Неудържимо тласка ме напред Бездомни псета вият по Луната, А мен ме чакат пътища без чет... А как бих искал да седя на плажа, Да гледам изгрева – разтварящ се божур ... Животът е безкрайна серенада, Изпята от незнаен трубадур... ТАМ, В ТЕМНОТО Запотени стъкла размазват улични фенери немирната латерна на вятъра пее неразбираеми песни на с достойнство флиртуващи дървета безбройни паважни паралели чезнат в безкрайността там, в тъмното – градът като застаряваща аристократка разпростира бални рокли елегантно присядайки на хълма и насмешливо ме разглежда през лорнета си. Гърчещият се воал – реката игриво примамлива росата там, в тъмното – си ти в топла прегръдка сред облаците а звездите деликатно се извръщат в унисон с одобрителното шушукане на кестените там, в тъмното – орлите здраво сграбчили миналото си вкаменяло присъстват... запотени стъкла крият отражението ми когато мисля за поредната гара, към която ще тръгна за да оставя част от усмивката си в багажното – изпращайки близък – там, в тъмното за да ми се усмихнеш когато се видим пак МОРЕ Когато всичко е написано и думите гният в прахта, когато всичко е премислено и вече няма път назад спокойно изгрева посрещаш и бавно тръгваш по света отъпкваш девствени пътеки със росни боси ходила земята – вечната постеля прегръща те за сетен път покой опитваш да намериш под месечния хладен сърп отново стигаш до морето седиш замислен на брега задъханият вятър шепне за вечната си свобода изчакваш залезът да стихне умит от ласкави вълни във пясъка заравяш пръсти и чакаш първите звезди... Бойко Ламбовски ПЪРВИЯТ И ПОСЛЕДНИЯТ Ето - старецът излиза с чер костюм и бяла риза, с треперлив бастун в ръцете - тръгва с левия си крак. От косата му се рони марш на бодри ескадрони, а над него ален гарван грачи с тръбен, кобен грак. Старецът с упорство крета към трибуната, където ври разпепено морето на човешкия прибой. Той не вижда и не чува, той накрая ще доплува сърповато, чуковато, като крив, ръждясал Ной. Ще възлезе, сух и важен, нещо дрезгаво ще каже, а когато поутихнат долу масите, над тях той ръкави ще засуче и със старческо юмруче ще опита да научи хората на ум и страх. Ще опита, но в тълпата някой пръв ще се замята - Най-последният гнева си яростно ще възвести. И с бутилка ще замери птицата кървавопера, и от радостна възбуда гарванът ще изкрещи! «Долу! Долу!» - ще завикат пъстрите и еднолики, трудно мислещи тръстики на народа отълпен. И тресавище ще зейне пред обувките музейни на оратора, залязващ като крайцер накренен. Най-последният тогава с лакти път ще запроправя към трибуната, която като постамент стърчи - свойта правда да изплаче. Добере ли се обаче, ще се добере с червени, бичи, огнени очи! Ни ще вижда, ни ще чува как се рее и ликува с дрезгав грак из синевата кървавият идеал. Ни какво гори в небето - Бог, звезда или ракета, ален гарван или гълъб - апокалиптично бял. Драгомир Петров КЪМ СИНА МИ И пак магарето, нахранено със сол, Най-сетне ще открие пътя към водата; Ще рие стръвно и ще прегризе тръбите Оловни като нежна шия на агнец. И крепостта ще падне. О, ще паднат Накрая всички крепости по своя ред. А бяха, сине, бяха долини прохладни, Където скита дъх на орехова шума, Бе дъх на ябълки и гюл край тучни вади Досам Балкана, под чемширената сянка На дворищата, лесове вековни бяха Край нестинарските жарави, дето в унес Играеха жените вдадени; бе мирис На гъби, вехнещи в приземия прохалдни От камък или край варосани стени, А през лъки с чернок минаваха стадата, Които пролет се завръщат от морето И ръсят песента на сребърни дизии; Бе младостта ни тръпна, време уязвимо, Което огън сгърчва и изпепелява. Но ти не съжалявай. Лудите коне На времето вършеят върху нас. Дали сме семето, или сме само плява? О, сине мой, стрела срещу враждебен вятър. КЪМ МОЯ ДВОЙНИК – I Кога успя в сърцето ти, поете, гнездото си да свие мерзостта? Какви са нейните пера? Блестящи като пауни в монастирски двор? Приветливи и прости като врабче цвърчене в покрива? Или безцветни като застинал поглед на мъртвец? На хищник ли е клюнът ти губителен, или на пойна птица? Неусетно ли става всичко туй, или за миг? Боли, или е сладко? Ах, поете, мой двойнико, как времето разделя и братя същи в мислите, дотам, че себе си не можеш да познаеш!... ВИНОТО Дордето цветните си сънища сънуваш, а аз над листа бодърствувам, тази чаша допивайки, из жилите ми се разлива мъзга от лозето, поено със потта ми. О, пролетта, която се отдалечава от мене, за да полети неудържимо към теб! Не само с хляба се живее, сине.
Как беше хубаво без цел да се заскиташ в крайморски градове и островни тържища; да отминаваш безразличен чудесата, които ти предлагат тези продавачи ненадговорени; а сетне между две раздавания на белязаните карти, дорде наивно не съзираш как срещу ти мъжът със сключените вежди ловко вади три попа, да следиш с очи как фарът жъне мълниеносно пътищата на земята, а те в нозете ти да лягат покорени като лъвици. Съприкосновил се с мирис на времена отколешни, в които духът ти не е бил мозайка от разбити отломки, в полусрутените монастири да пиеш виното, узрявало с години под тишина, засипвана от жълти сипеи, и смуглите моми, неверни до насита, да любиш ти. Забравен и забравил. Посред цвъртежа на щурците в тишината замряла, необятна и чуплива, да легнеш в топлите води на някой вир, отдето като в саркофаг минава, вечен, потокът на природата и битието, на ветровете, червеите и водите, на всичко живо, дето пъпли и разяжда завършените, осветени форми, които със усилия огромни все искаме да увековечим, строейки от камък язове и саркофази. Не само с хляба се живее. Иде време и гроздето, поливано с потта горчива, изпълва чебърите, в кестен издълбани. А босите нозе започват да танцуват. О, цветни сънища на твоето щастливо незнание! Към теб се вдига този вятър, опрашил прасковите и въртопи зли разтворил. А дордето аз се боря в нощта с пустинята на листа снежен, зрее вдън избата ми виното, предназначено за сватбите на синовете ми. И бавно се сбира в бистротата му онази мъдрост, която младостта ми мътна ще изкупи. О, кръв, даряваща причастие, не ти ли да ни приеме ще измолиш от земята? МОСТ Бакърът на нощта изпълни кръговрата на своя път. Изгряват пак тютюневи полетата и върху своите била, от тъмна песен ваяни, ни залюляват. Окръжност и огромен полукръг. О, мост, под който ние плуваме към бездната на тази нощ. Ти, кръв от нашта кръв, ти, тръпка на телата, ти, семе зряло вдън благодатта на най-възвишената пръст; ти, в който моите отсъствия намират плът и израз, който кълниш в пространството със срички и движения.
Не си ли мостът, който води тази кръв и тази тръпка на телата ни отвъд - там, гдето нашето желание отново и все тъй младо ще възлиза върху моста на нощния бакър? Любима, протегни ръка, коси развий над кладенеца ням на месеца, от който времето ни връща със меднозеленикавата си повърхност обезсмъртена тленността на нашата прегръдка. Колко дни и месеци, от колко лета и зими пишем ние двама с тебе поемата на тази нощ? Ще вехнат бавно над планините залези и ще залязват тютюневите хълми под деня. И слънцето ще осветява волски черепи в тревата. И под мостовете от камък засводен животът ще тече от бряг къмто брега. Ала бакърът на нощта не ще огледа вдън своя кладенец зелено-меден бръчки на скръб около устните ни, ни сребро в косите. А кръвта ни млада ще възлиза все тъй високо с тръпката неугасима върху билата, осветени от нощта. Блага Димитрова БЪЛГАРИЯ Магистрала и по нея скрибуца магаре с каруца, Златна есен ръси пендари и на припека просяк. Църковен олтар и ничком крадци на икони. Дете и падналото му зъбче цигара. Веранда към необята - цяла в решетки. Куче и старец рошльовци ровят кофи за смет. Житница на Балканите и безхлебие. Втори по интелект в света и безумие. Отворени очи за наука и затворени училища. Родопска песен в космоса и плач в Родопа. Пътища-кръстопътища и ограбени пътни знаци. Двама братя 13 века се карат до кръв кой да води бащина си дружина. И двата синода ги благославят: - Мир вам! Майка вика през океана - Сине, не се завръщай! България - щедра страноприемница за чужденци, за своите чужда-чужбина. Моя странна страна на всевъзможни невъзможности. Каква молитва да промълвя за тебе? Господи, спаси ни от нас самите! Фразеологические сочетания Клатя си краката – бездельничать; пъхам носи си дето трябва и дето не трябва – совать нос в свое и не свое дело (куда следует и не следует); словото служи на човека – слово на службе у человека; палав – шаловливый, озорной; хилавото дело се замаскира сводопад от слова – никудышное, никчемное дело прикрывают потоком слов; казана дума – хвърлен камък – слово не воробей, вылетит – не поймаешь. Особняк – чудила; не можаха да надминат ранга на постижението на Флеминг – не могли превзойти уровень достигнутого Флемингом; не е лошо нещо – штука неплохая. Лека усмивка – насмешка; „Чак пък толкова!”– „Ну да! Это уж слишком! Подумаешь!”; блика от самите недра на народа – бьет ключом из народных источников; преиначаване – переиначивание; иронични подмятания валяха като дъжд – иронические намеки сыпались градом. Увисна на стъпалото – повис на подножке; докато другите благоволят да се поотместят – пока остальные не соблаговолят потесниться / пройти вперед; трамваят беше спрял без спирка – трамвай внезапно остановился; не умеят да обичат до смърт – не умеют любить, жертвуя собой; добре скроена дреха, която приляга на човека, но не прави впечатление – одежда хорошего покроя, которая человеку к лицу, но не бросается в глаза. Бързи, експресни влакове – скорые, поезда-экспрессы; малка гаричка – полустанок; предградия – предместья, пригородные районы; предадени или приети – отправленные или полученные; домашно плетени – ручной работы; община – муниципалитет; пастърма – вяленое мясо; сандъци със суджуци – ящики (коробки) с вяленой (сушеной) колбасой; пъхтейки от тежестта – задыхаясь / пыхтя под тяжестью; биеше на очи –бросалось в глаза; вишневочервен – багровый, пунцовый. Приказлива – разговорчивая, словоохотливая; гальовна – нежная, ласковая; добре серазбираше с моя настойник – она ладила с моим опекуном; шета из къщи – вести в доме хозяйство, хлопотать по дому; прогимназия – неполная средняя школа; чифликчия – помещик; не обелваше дума за парите – ни единым словом не обмолвился/ни слова не говорил о деньгах; вторачваше тежките си очи в мене – смотрел на меня (впивался в меня) пристальным тяжелым взглядом; да си купиш сладкиши – купи себе пирожные/ лакомства; кътай си ги – откладывай / копи их; дървена кутийка – шкатулка; две шепи бели пари – две горсти сребреников; като превали месецът – но когда месяц был на исходе; взе да ме притиска някаква особена мъка – меня стала одолевать смутная тоска; блажено примигвах – в блаженстве закрывал глаза / жмурился; оставиха ме да стърча прав до вратата – так и оставили меня стоять у дверей; беше забил поглед в земята –уставился в пол; се мъчеше да изглежда и той сърдит – несмотря на то, старался казаться сердитым; Бива ли да трошиш парите – разве можно транжирить деньги, сорить деньгами; вагабонтин – (здесь) плут, проказник; броеница – четки; повика ме с пръст – поманил меня пальцем; ти не се кахъри – не печалься, не тужи; стоях като вцепенен – я стоял в оцепенении (онемев) / я застыл как вкопанный. Ще ми паднеш някой ден в ръцете и дълго ще ме помниш – когда-нибудь доберусь я до тебя / ты мне попадешься и запомнишь меня на всю жизнь; келешът му с келеш – паршивец этакий / мерзавца кусок; калпазанин – бездельник / разгильдяй / лоботряс; той го издебна изотзад – он подкрался к нему сзади. Позвъни се силно – громко позвонили; Кой ли иде по това време? – кто пришел так некстати/ не вовремя?; външно стълбище – лестничная площадка/ клетка; затърси по джобовете си – стал шарить по карманам в поисках. Содержание
Болгарский язык. Тексты Учебное пособие для студентов, изучающих болгарский язык Оригинал-макет подготовлен Т.В. Бердниковой Подписано в печать 05.05.2010 г. Формат 60х84 1/16 Бумага офсетная. Гарнитура Times. Печать офсетная. Тираж 300 экз. Заказ Каталог: archive -> old.sgu.ru -> files archive -> Данни катедра: Радиофизика и електроника (рфе) archive -> Президентът учредява награда 'Джон Атанасов' за принос към информационното общество archive -> На вниманието на: Представителите на медии Галерия “Графит” – Варна с подкрепата на мтел files -> Контрольная работа №1 Легенда за София files -> Контрольная работа №1 Легенда за София files -> Учебное пособие для студентов, изучающих болгарский язык Саратов 2009 (072. 8) Ббк 81. 2 923 Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|