Заповед за ареста на Уесли

Неделя, 7 Август - Отказах на г-жа Уилямстън Господна трапеза и в Понеделник 8 Юли г-н Рекордър публикува следното:

„Савана, Джорджия:

До главия полицай, Тилтингмън и всички, които това може да касае:

Вие и всеки от Вас е задължен да арестувате г-н Джон Уесли, свещеник, и да го доведете пред г-н Балифс, за да отговаря за оплакването от Уилям Уилямсън и София, неговата жена, за неизпълнение на задълженията си към гореспоменатата София и за отказа да я допусне до тайнството на Господната трапеза в общото църковно събрание без причина; от което гореспоменатия Уилям Уилямстон се счита за ощетен с 1000 фунта стерлинги.

Настоящото съдебно разпореждане постановява какво трябва а направите.

Вторник 9 - Г-н Джоунс, полицаят, изпълни съдебното разпореждане и ме заведе пред г-н Бейлиф Паркър и г-н Рекордър. Моят отговор към тях беше, че даването или отказа на Господна трапеза е изцяло църковен въпрос и аз не мога да призная тяхното право да ме разпитват за това. Г-н Паркър ми каза: „Все пак Вие трябва да се явите пред следващия съд, който ще се събере в Савана.” Г-н Уилямсън, който присъстваше каза: „Господа, аз желая г-н Уесли да даде гаранция за своето явяване.” Но г-н Паркър веднага отговори: „Господине, думата на г-н Уесли е достатъчна”

Четвъртък 11 - Г-н Каустън дойде в къщата ми и сред многото други остри думи каза: „Прекратете това. Моята племенница да бъде третирана по този начин! Аз съм извадил меча си и няма да го прибера докато не получа удовлетворение.” Скоро след това той добави: „Кажете причините, поради които я отстранихте пред цялото събрание.” Аз отговорих: „Господине, ако настоявате за това ще го направя. И Вие ще можете да й кажете.” Той каза: „Пишете й и й кажете сам.” Аз казах: „Ще го направя.” и след като си отиде написах следното:

„До г-жа София Уилямстън,

Пиша Ви още веднъж по молба н г-н Каустън. Правилата, според които действам са както следва: Тези, които желаят да участват в Господната вечеря трябва да запишат своето име пред куратора поне един ден предварително. Вие не сте направили това. И ако някой е сторил някакво зло на своя ближен чрез дума или действие, така че по този начин е било засегнато събранието, куратрът ще му каже, че е разумно той да не пристъпва към Господната трапеза преди да заяви ясно, че се е покаял. Ако в Неделя застанете пред Господната трапеза аз ще Ви кажа (така както съм правил това много пъти по-рано) това, което сте съгрешили. И след като Вие открито заявите, че истински сте се покаяли аз ще ви допусна до Господната трапеза.”
Джон Уесли

11 Август, 1737″

Г-н Деламот ми предаде, че г-н Каустън наред с многото други думи е казал: „Аз съм обиденият. Оскърблението е към мене и аз ще поема защитата на моята племенница. Към мен се отнесоха зле и аз ще поуча удовлетворение ако то съществува на света.”

По какъв начин можеше да бъде получено това удовлетворение аз все още не можех да разбера, но в Пъетък и Събота започна да се изяснява. Г-н Каустън заяви пред много хора, че „г-н Уесли е отказал на София светото причастие единствено, за да си отмъсти за това, че й е предложил женитба, която тя  е отхвърлила и се е омъжила за г-н Уилямсън.”

Вторник 16 - Г-н Уилямсън се закле и подписа писмена декларация, която намекваше много повече неща отколкото твърдеше. В нея се казваше, че г-н Уесли много пъти е предлагал на София женитба, която тя е отхвърляла. Аз поисках копие от нея. Г-н Каустън отговори: „Господине можете да имате копие от всеки документ в Америка.”

Във Четвъртък и Петък беше предоставен списък с 26 души, които трябваше да бъдат жури. Същият беше прочетен на другия ден като към него бяха добавени още 24 имена. От това жури (само 44 члена, от което се събраха) един беше французин, който не говореше английски; един беше папист, един явен атеист, трима баптисти, 16 или 17 сектанти и още няколко, които бяха имали спречквания с мен и открито търсеха разплата. Към това жури в Понеделник, 22, г-н Каустън отправи дълго и сериозно обръщение „да бъдат внимателни и да се противопоставят на тиранията и робството, наложено на техните съвести.” След това беше прочетена писмената декларация на г-н Уилямстън и г-н Каустън даде на журито един документ озаглавен: „Списък с оплакванията представени от журито в Савана, Август, 1737.” По-голямата част от журито промени някои негови части и във Вторник, 1 Септември го върна на съда под формата на 2 жалби съдържащи 10 точки, които след това бяха прочетени на хората. По-нататък те заявиха под клетва, че „г-н Уесли, свещеник, е нарушил законите на страната противно на нашия суверен господар кралят, неговата корона и достойнство.

1. Говорейки и пишейки на г-жа Уилямсън против желанието на нейния съпруг.

2. Отказвайки й Господна трапеза.

3. Като не е заявил своята вярност към Английската църква.

4. Като е разделял сутрешната служба в Неделя.

5. Отказвайки да кръсти детето на г-н Паркър по друг начин освен чрез потапяне, освен ако родителите му не заявят, че то е  болнаво и не би могло да понесе това.

6. Отказвайки Господна трапеза на Уилям Каф.

7. Отказвайки да прочете погребална служба над тялото на Натаниел Полхил.

8. Наричайки себе си съдия в Савана.

9. Отказвайки да приеме Уилям Аглионби за кръстник единствено понеже той не се е причестявал редовно.

10. Отхвърляйки Яков Матюс по същата причина; и кръщавайки детето на индиански търговец единствено в присъствието на двама свидетели.” (аз признавам, че бях прегрешил в това понеже трябваше да откажа да го кръстя преди да се намери трети.)

Петък, 2 Септември - Събра се третия съд, пред който се изправях откакто бях извикан пред г-н П. и мировия съдия. Аз настоях незабавно да бъде разгледана първата точка, която се явяваше единствената от гражданското право, но това ми беше отказано. Същото направих и следобед, но делото ми беше отложено за следващия ден.

Нa следващия ден в съда аз се явих заедно с други двама подсъдими, но отново не бях изслушан защото (както каза съдията) г-н Уилямстън беше заминал извън града. Мнението на част от журито (понеже те по никакъв начин не бяха единодушни) относно тези жалби може да стане явно от следния документ, който те представиха:

„До уважаемите съвет на Джорджия,

До този момент бяха представени 2 жалби: една на 23 Август, а другата на 31 Август, от журито на града и областта Савана в Джорджия срещу Джон Уесли, свещеник. Ние, които сме вписали своите имена, членове на журито, желаем да изразим своето недоволство от споменатите жалби, свързани с множество разнообразни обстоятелства и сме убедени в себе си, че обвиненията срещу г-н Уесли са измислици на г-н Каустън целящи по-скоро да очернят името му отколкото да спасят колонията от религиозна тирания, както той я нарича в своята жалба към нас. Но понеже тези обстоятелства са твърде обширни, за да занимаваме с тях Ваша светлост ние молим единствено да приемете нашето несъгласие с конкретните жалби….”

Петък, 8 Октомври - аз се посъветвах със своите приятели дали Бог не ме призовава да се върна в Англия. Причината, поради която я напуснах вече не беше в сила, тъй като все още нямахме възможност да наставляваме на индианците нито пък аз бях видял или чул за индианци на американския континент, които да имат желание да бъдат наставлявани. И що се отнася до Савана, понеже никога не се бях обвързвал нито с дума нито писмено да стоя и ден по-дълго отколкото сметна за удачно нито да поема някаква отговорност за хората освен като преход към езичниците, аз чувствах себе си напълно свободен след като не можех да осъществя намерението си. Осен това имаше и възможност да послужа повече на нещастните хора в Англия отколкото можех да направя в Джорджия представяйки без страх или трепет на съвета истинското състояние, в което се намираше колонията. След като сериозно премислиха тези неща те единодушно решиха, че аз трябва да замина, но не още. Така че засега аз скрих мислите си за това бивайки убеден, че когато настъпи времето Бог „ще очисти пътя пред лицето ми.”

Сряда, 3 Ноември - Аз отново се явих пред съда, който се събираше през този ден; и отново във Вторник 22 Ноември. На този ден г-н Каустън пожела да говори с мен. Той ми прочете някои показания, което беше взел през 15 Септември, в едно от които се казваше, че аз съм обидил г-н Каустън в собствената му къща, нещо, което аз не си спомнях, но за което бях порицан като враг и смутител на обществения ред следващия път, когато съда се събра. Аз отново се посъветвах с моите приятели, които се съгласиха с мен, че времето, което сме чакали е настъпило. На следващата сутрин, извиках г-н Каустън и му казах, че желая незабавно да замина за Англия. Аз окачих обява за същото на главния площад и тихо започнах да се приготвям за своето пътуване.

Петък, 2 Декември - Смятах да отпътувам за Каролина около обед по време на прилива. Но около 10 часа магистратите изпратиха да ме повикат и ми казаха, че аз не трябва да напускам провинцията защото не съм отговорил на повдигнатите срещу мен жалби. Аз отговорих: „Аз се явих на 6 или 7 съдебни заседания, за да отговоря за същите, но не ми беше позволено да направя това.” Тогава те казаха, че аз все пак няма да напусна освен ако не представя гаранция, че ще се явя да отговарям пред техния съд. Аз попитах: “Каква гаранция?” След като се съвещаваха за около 2 часа съдията ми показа една писмена полица, която ме задължаваше под заплаха от глоба в размер на 50 паунда да се явя в техния съд когато това бъде поискано от мен. Той каза: „Но г-н Уилямсън също пожела да изискаме гаранция, че ще отговаряте за своите действия.” Тогава аз му казах ясно: “Господине, Вие и Вашият съвет ме третирате много зле. Аз нито ще подпиша тази полица нито ще дам гаранция. Вие си гледайте Вашата работа и аз ще си гледам моята.” Следобед магистратите издадоха заповед, която задължаваше всички полицаи да попречат на моето излизане от провинцията и забраняваше на всеки човек да ми помогне в това. Бивайки затворник в една по-голяма килия на едно място, където аз знаех, от опит, че моето присъствие всеки ден ще дава възможност да се представят доказателства за думи, които никога не съм казвал и за действия, което никога не съм извършил аз виждах ясно, че е настъпил часът да напусна това място. И веднага щом около 8 часа прочетохме вечерните молитви и прилива настъпи аз отърсих праха от нозете си и напуснах Джорджия след като бях проповядвал там евангелието (не както трябваше, но така както бях способен) една година и почти 9 месеца.
Събота 3 - Рано сутринта отидохме в Пурисбърг и възнамерявахме да си намерим водач до порт Роял. Но понеже не можахме да намерим никой час преди изгрева ние потеглихме без водач. След като бяхме вървели 2 или 3 часа срещнахме един старец, който ни заведе на малък път, близо до който се виждаше ясна маркировка (беше обелена част от кората на дърветата) следвайки която, каза той, ние лесно ще стигнем да Порт Роял за 5 или 6 часа.
Изгубени в гората

Ние бяхме 4-ма: един възнамеряваше да отиде с мен в Англия, останалите двама да се установят в Каролина. Около 11 достигнахме до голямо блато, в което се лутахме почти до 2. Тогава намерихме друга маркировка и я следвахме докато се раздели на две, едната от които следвахме през почти непроходим гъсталак на една миля след който тя свърши. Ние се върнахме обратно през храсталака и последвахме другата маркировка докато тя също свърши. По това време наближи залеза, така че спряхме замаяни и уморени след като не бяхме яли цял ден нищо освен един сладкиш с мед, който носех в джоба си. Следобеда ние си разделихме една трета от него, втората трета изядохме сега, а останалото запазихме за сутринта, но не бяхме намирали вода цял ден. Забивайки пръчка в земята и откривайки, че нейния край е мокър двама от нас започнаха да копаят с ръце и на около 3 фута намерихме вода. Ние благодарихме на Бога, пихме и бяхме освежени. Нощта беше студена; все пак ние не се оплаквахме и след като поверихме себе си на Бога легнахме близо един до друг и (поне аз) спахме до 6 сутринта.

Неделя 4 - Бог обнови силата ни, ние се събудихме без да сме нито замаяни нито изморени и решихме да направим още един опит да намерим път до Порт Роял. Тръгнахме на изток, но когато не намерихме нито път нито маркировка и дърветата растяха все по-нагъсто и по-нагъсто решихме, че най-добре е ако можем да се върнем по пътя, по който бяхме дошли. Предния ден докато вървяхме без да зная защо аз бях пречупил множество млади дървета в най-гъстата част на гората; Те ни помогнаха много на няколко места където не можехме да видим път и между 1 и 2 Бог ни доведе здрави до къщата на Бенджамин Арю, стария човек, който бяхме срещнали предния ден. Вечерта аз четох молитви на френски в едно многобройно семейство на миля от дома на Арю. Един от тези хора се реши да ни заведе до Порт Роял. На сутринта ние потеглихме. Около залез попитахме своя водач дали знае къде се намираме, на което той отговори честно „Не.” Все пак ние продължихме докато около 7 стигнахме до една плантация и на следващия ден след много трудности и забавяния пристигнахме до остров Порт Роял.

Сряда 7 - Вървяхме до Бауфорт, където г-н Джоунс, служителя в Беуфорт, с когото бях говорил по време на краткия си престой там, ми даде добра представа за старото английско гостоприемство. В Четвъртък пристигна г-н Беламот; заедно с когото в Петък, 9-ти аз се качих на една лодка за Чарлстон. След бавно пътуване поради насрещните ветрове и  някои трудности (провизиите ни намаляха) гладни и мръзнещи, рано сутринта във Вторник, 13 ние достигнахме целта си.

Вторник 22 - Аз напуснах Америка (макар че ако е угодно на Бога не завинаги), качвайки се на борда на „Самуил” заедно с капитан Пърси, един млад джентълмен, който беше живял няколко месеца в Каролина, един моите енориаши от Савана и един французин идващ от Пърсбърг, който беше избягал оттам носейки само кожата в зъбите си.

Събота 24 - Отплавахме от Чарлстон и около обед изгубихме земята от погледа си. На следващия ден вятъра беше попътен, но силен както и в Неделя 25, когато морската болест ми се отрази повече отколкото по време на 16 седмици на нашето пътуване към Америка. Наложи се да лежа по-голямата част от деня намирайки покой единствено в това положение.

Понеделник 26 - Започнах да наставляван един негър в основните принципи на християнството. На следващия ден реших да спра да живея разкошно и да се върна към своята стара, проста диета; и след като направих това нито стомахът ми нито моята глава се влияеха особено от клатенето на кораба.

1738, Неделя. 1 Януари - Всички на кораба освен капитана и кормчията посетиха както сутрешната така и вечерната служба и слушаха толкова внимателно колкото и бедните хора във Фредерика когато Божието слово беше ново за техните уши. И може би един или двама от тях след това „ще дадат плод с търпение.”

Понеделник 2 - Бивайки тъжен и много подтиснат (макар че не можех да дам конкретна причина за това) и напълно лишен от желание да говоря по-близко с никой от моето стадо (около 20 души) аз се чудех дали моето пренебрежение към тях не е една от причините за моята потиснатост. Поради това вечерта аз започнах да поучавам момчето, което ми прислужваше в каютата, след което се почувствах много по-добре. През следващите дни няколко пъти имах желание да говоря на моряците, но не можах да направя това. Имам  в предвид, че не можех да намеря възможност, а беше доста абсурдно да им говоря без повод. Не е ли това, което хората обикновено наричат: „невъзможност да говоря?” и дали то е достатъчна причина да мълча или не? Не е ли това едно потискане на Святия Дух? Или изкушение на природата или на злия?

Събота 7 - Започнах да чета и да обяснявам някои пасажи от библията на младия негър. На следващата сутрин още един негър, който се намираше на борда също пожела да слуша. От тях аз отидох при нещастния французин, който, понеже не разбираше английски, се чувстваше зле на кораба защото нямаше с кого да говори. От този момент всяка сутрин аз му четях и обяснявах по една глава от Новия Завет.


Пътуването до Англия

Петък 13 - Попаднахме в силна буря, която ни принуди да стоим затворени понеже морето неспирно се изливаше върху кораба. Отначало аз бях уплашен, но извиках към Бога и бях укрепен. Легнах си преди 10 като благослових Бога без страх. След полунощ бяхме събудени от странен шум на вълните и вятъра и от човешки гласове, каквито не никога по-рано бях чувал. Морето подобно на земетресение отново и отново ревеше около стените на кораба. Капитана веднага излезе на палубата, но неговите хора не можеха да чуят какво казва той. Изви се истински ураган: той започна от северозапад, след това се обърна на запад, на север и за четвърт час се завъртя до изток и отново до североизток. В същото време морето се издигаше високо като планина и то от много  и различни страни едновременно, корабът не се покоряваше на кормилото, а кормчията не беше в състояние да види компаса поради проливния дъжд. Така той беше принуден да остави кораба да се носи по вятъра и след половин час яростта на ураган премина.

Вторник 24 - Ние срещнахме два кораба, от които научихме добри новини, че се намираме на 160 левги от сушата. Умът ми беше пълен с мисли, част от които записах както следва:

„Отидох в Америка, за да обърна индианците, но о! кой ще обърне мен? Кой, ще ме избави от това зло сърце и от тази поквара? Аз имам добра лятна религия. Мога да говоря добре и да и си вярвам, когато наблизо няма опасност. Но щом смъртта ме погледне в лицето и духът ми е уплашен. Аз не мога да кажа: „За мен да умра е придобивка.”

Аз наистина вярвам, че ако евангелието е вярно аз мога да имам сигурност, защото не само съм раздал и раздавам, всичките си притежания, за прехрана на сиромасите; не само предавам тялото си на изгаряне, удавяне или каквото Бог определи за мен; но следвам любовта (макар не както трябва все пак както мога), за да мога да я достигна. Вярвам, че евангелието е вярно и „Показвам вярата и чрез своите дела” залагайки всичко на него. Аз бих направил това отново и отново, хиляди пъти, ако ми се наложи да избирам. Който ме погледне казва, че аз трябва да съм християнин. Следователно, аз “не съм като другите човеци.” Заради това аз съм бил и съм доволен да бъда „слово на укор и подигравка.” Но когато се появят трудности аз започвам да мисля: Какво ако евангелието не е вярно? Тогава ти си най-глупавия от човеците. Защото каква полза ако раздадеш всичките си притежания, своето спокойствие, своите приятели, своята репутация, соята страна, своя живот? Заради какво се скиташ по лицето на земята? За един сън! Измислена басня! О, кой ще ме избави от страха от смъртта? Какво да направя? Къде да избягам от него? Дали да се боря като мисля или като не мисля за него? Преди време един мъдър човек ме посъветва: „Укрепи се и продължавай” Може би това е най-доброто, да гледам на него като на мой кръст докато той ме смири и възбуди всички добри мисли особено това да се моля непрестанно; и през останалото време да не мисля за него, но тихо да постоянствам „в Господния път.”
Земята при Диал

Ние продължавахме да напредваме със слаб, постоянен вятър до Вторник следобед когато изведнъж намерихме бял пясък на 75 фантома. Но понеже от няколко дни не бяхме правили наблюдения капитана започна да се чувства неспокоен, страхувайки се, че може без да искаме да сме достигнали до Бристолския канал или да се ударим през нощта в скалите на Сцили.

Събота 28 - Още един облачен ден; но около 10 сутринта макар вятърът да продължаваше да духа от юг, облаците започнаха да се движат точно в противоположната посока и за наша изненада се разтопиха под слънцето така, че по обед бяхме в състояние да направим точно измерване. По него разбрахме, че се намираме там където се надявахме, на около 11 левги южно от Сцили.

Неделя 29 - Около обяд още веднъж видяхме английската земя - изглежда това беше Гущера. Ние се движехме към нея при постоянен вятър и около обед на следващия ден достигнахме западния край на Белия остров. Тук вятъра се обърна срещу нас и на сутринта задуха отново, така че очаквахме (силния отлив също беше срещу нас) през нощта да бъдем отнесени няколко левги назад. Но на сутринта за наша голяма изненада ние видяхме Бийя Хед пред нас и открихме, че сме се придвижили около 40 мили напред. Около вечерта имаше затишие, но след това задуха силен северен вятър, който ни закара в безопасност в Даунс. Предишния ден г-н Уайтфийлд беше отплавал без някой от нас да подозира за присъствието на другия. В 4 сутринта ние взехме лодка и след половин час стъпихме на Дейл; Беше Сряда, 1 Февруари, една година от пристигането на г-н Огълторп в Джорджия. Изминаха 2 години и почти 4 месеца откакто напуснах родната си страна, за да уча индианците в Джорджия на християнството. Но какво междувременно научих самият аз? Защото (това което очаквах най-малко), аз който отидох в Америка да обърна другите сам никога не съм бил обърнат към Бога. „Не съм полудял” макар да говоря така, „но говоря думи от здрав разум” както ще разбере някой от тези, които все още сънуват ако може да се събуди и да види, че каквито са те такъв съм и аз.

Сряда 1 Февруари - След като четох молитви и обясних пасаж от Писанието на голяма група посетители в хана аз напуснах Деъл и вечерта пристигнах във Февършам. Там отново четох молитви и преподавах втори урок на малцина от тези, които се наричаха християни, но по своето поведение бяха по-диви от най-дивите индианци, с което се бях срещал.

Петък 3 - Отидох при г-н Деламот в Блендън, където очаквах студено посрещане. Но Бог беше приготвил пътя пред мен: едва бях казал името си и бях посрещнат по начин, който ме накара да кажа: „Наистина Господ е бил на това място, а аз не съм знаел! Благословен да е Господ, Който в сетнината ми показа по-голяма благост отколкото в началото.” Вечерта аз още веднъж отидох в Лондон откъдето бях отсъствал две години и почти четири месеца. Имах много причини да благославям Бога, макар че планът, да отида в една непозната земя, противно на всички мои предишни намерения, не се осъществи. Все пак аз вярвам, че Той в някаква степен „ме е водил през целия път” (Второзаконие 8:2). Така, аз научих да „не вярвам на хората” и достигнах да зная със сигурност, че ако „във всичките си пътища признавам Него” там където нашия разум не е достатъчен Той ще „оправи пътеките ни” чрез жребий или чрез начин, който Той избере. Така аз бях освободен от страха от морето, което едновременно ненавиждах и от което се страхувах от младостта си. Така Бог ми даде да се срещна с мнозина от Неговите служители, особено тези от църквата в Хернхут (моравците). Така аз мога да чета писанията на светите хора в Германия, Испания и Италия. Аз също така се надявам, че ще произлезе някакво добро и за другите. Всички в Джорджия чуха Божието слово. Някои повярваха и започнаха да вървят добре. Бяха направени малки стъпки за изявяване на добрите вести на африканските и американските езичници. Много деца научиха „как да служат на Бога” и да бъдат от полза за своите съседи. И тези, които бяха най-заинтересовани от това получиха възможност да научат какво е положението на тяхната млада колония и да положат една по-здрава основа на мир и щастие за много поколения.

Събота 4 - Аз казах на своите приятели някои от причините, които донякъде ускориха моето завръщане в Англия. Те всички сметнаха, че е добре да ги съобщя на управителния съвет отговарящ за Джорджия. Според това на следващата сутрин аз чаках г-н Огълторп, но нямах време да говоря за това. Следобед проповядвах в църквата на св. евангелист Йоан. Говорех върху следните силни думи: „Ако някой е в Христос той е ново създание” (2 Коринтяни 5:17). След това ми беше казано, че мнозина от най-добрите хора в паството са били толкова обидени, че аз няма повече да проповядвам тук.

Понеделник 6 - Посетих мнозина от своите приятели както и повечето от роднините си. Открих, че все още не е дошло времето да бъда „мразен от всичките човеци.” О, дано бъда подготвен за този ден!