Уесли като мисионер в Джорджия Уесли започва своята работа

Неделя 3 Септември - Яздех до т. нар. Три Корнър Даун 9 или 10 мили на изток от св. Ив където намерихме 2 или 300 кожари, които ни очакваха от известно време. Всички изглеждаха доста поласкани и незаинтересувани; и мнозина от тях ни придружиха до Гуенап (на 2 мили на изток) където техният брой бързо нарасна на 4 или 500. Тук намерих голямо утешение обяснявайки думите: „Помазал ме е да проповядвам на сиромасите” (Лука 4:18). Един човек, който живееше наблизо ни покани да се подслоним в къщата му и на сутринта ни насочи обратно към Грийн. Пристигнахме там тъкмо когато денят свършваше. Аз проповядвах върху благодатните думи: „”I will heal their backslidings, I will love them freely,” на 5 или 600 сериозни хора. В Трезутан Даунс, на 5 мили по-близо до св. Ив намерихме 7 или 800 души, на които аз извиках силно: „Оставете беззаконията си, защо да погинеш о доме Израилев.” След вечеря проповядвах отново на около 1000 души за Този, Който „Бог е определил да бъде Цар и Спасител.” Забелязах, че думите ми оказаха известно впечатление върху 2 или 3 от слушателите; останалите, както обикновено показваха голямо одобрение и пълна незаинтересованост.

Петък 9 - Яздех спокойно до св. Иларий на 10 или 12 мили на юг от св. Ив. Намерих Даунс, но нямаше събрание - нито мъже нито жени нито деца. Тогава аз си сложих свещеническото расо и не след дълго се събраха около 100 души, които аз ревностно призовах „да се покаят и да вярват в благовестието.” И ако поне един чу целия труд си заслужаваше.

Неделя 10 - След обед се събрахме за молитва в св. Юст следобед и не свършихме преди 4. След това за проповядвах в Крос на смятам около 1000 души, които се държаха сериозно и тихо.

В 6 проповядвах в Сенан близо до Лендс енд и приканих малката събрание (състоящо се основно от стари, посивели хора) да се присъединят към мен отново в 5 сутринта. Но в Неделя 11 голяма част от тях се бяха събрали между 3 и 4 часа, така че между 4 и 5 ние започнахме да хвалим Бога и аз подробно обясних думите „”I will heal their backslidings; I will love them freely.” След това ние се придвижихме надолу дотам, до което можехме безопасно да стоим към скалите на Лендс Енд. Това беше ужасна гледка! Но как те щяха да се стопят когато бог станеше, за да съди! Морето между тях наистина „кипеше като чайник” и „Бездната изглежда побеляла.” Но макар да се надуват те няма да надделеят. „Той е поставил границите им, които не могат да преминат.” (Виж Псалм 104:8).

Между 8 и 9 проповядвах в Св. Юст върху една зелена морава близо до града на най-голямата събрание (както ми беше ми казано), което някога се е събирало в тези части. Аз извиках с целия авторитет на любовта: „Защо да погинете доме Израелев?” Хората трепереха и бяха тихи. Преди Корнуел никога не бях преживявал такова време.

Понеделник 12 - От известно време имах желание да отида и да говоря за любовна на Бога нашия Спасител дори ако е възможно само за един ден на островите Силисия и по различен поводи бях споменавал това на няколко човека. Тази вечер трима от нашите братя дойдоха и предложиха да ме закарат натам ако аз осигуря лодката на кмета за когото казваха, че е най-добрият моряк в града. Аз го попитах и той веднага ми я зае. На следващата сутрин, Вторник 13, Джон Нелсън, г-н Шепърт и аз заедно с 3 човека и лоцман отпътувахме от св. Ив. На мен ми се струваше странно да пътувам с рибарска лодка на 15 левги в открито море особено когато вълните започнаха да се надигат и да се надвесват над главите ни. Но аз извиках своите спътници и ние заедно започнахме да пеем и с добра надежда:

When passing through the watery deep,

I ask in faith His promised aid;

The waves an awful distance keep,

And shrink from my devoted head;

Fearless their violence I dare:

Около половин час след 1 ние достигнахме до св. Мери най-големия от обитаемите острови. Веднага отидохме при губернатора придружавани от обичайната компания на вестникарите и аз го помолих да позволи да отправя един „Сериозен призив.” Понеже свещеникът не беше съгласен да проповядвам в църквата, в 6 аз проповядвах на улицата пред почти целия град и пред много войници, моряци и работници върху: „Защо да загинеш доме Израилев?” Беше благословено време и аз не знаех как да завърша. След проповедта им раздадох няколко малки книжки и химни, които те бяха толкова жадни да получат, че бяха готови да разкъсат и тях и мен на парчета. По каква причина такова множество работници се беше събрало, за да укрепи няколко голи скали, които всеки, който би пожелал да вземе би си навлякъл единствено неприятности, аз не можех да разбера, но беше лесно да се види ръката на провидението. Бог ги бе събрал, за да чуят благовестието, което те иначе никога не биха научили. В 5 сутринта аз проповядвах отново върху: “I will heal their backslidings; I will love them freely.” И между 9 и 10 след като бях говорил с мнозина насаме и бях раздал между 200 и 300 сборници с химни и малки книжки ние напуснахме това пусто, мрачно място и отплавахме за св. Ив макар вятъра да беше силен и да духаше точно в лицата ни. Лоцманът ни каза, че ще ни е необходим късмет, за да достигнем сушата, но той не познаваше Този, за Когото се казва, че ветровете Му се покоряват. Скоро след 3 ние достигнахме Лендс енд и около 9 достигнахме св. Ив,

Вторник 20 - В Трезутън Даунс аз проповядвах на 2 или 3000 души за Господния път, пътя на святостта. Достигнахме Гуенап малко преди 6 и намерихме равнината покрита от край до край с хора. Предполагам, че имаше около 10 000 души, на които аз проповядвах Христос „нашата мъдрост, праведност, освещение и изкупление.” Не можех да завърша преди да беше станало толкова тъмно че едва можехме да се виждаме един друг. Със сигурност тук, макар и в неръкотворен храм Бог, беше хвален във „величие и святост.”

Сряда 21 - Бях събуден между 3 и 4 от голяма група кожари, които, страхувайки се, че може да закъснеят се бяха събрали пред къщата, пееха и славеха Бога. В 5 аз още веднъж проповядвах върху: „Повярвай в Исус Христос и ще се спасиш.” Те всички поглъщаха словото. О, дано това да бъде здраве за душите им и живот за костите им!

Четвъртък 22 - Отпътувахме за Ланчестън. Докато яздехме през едно село наречено Стикълпаф един човек ме спря на улицата и попита рязко: „Не е ли името ви Джон уесли?” Веднага още неколцина се събраха и ми казаха, че трябва да спра тук. Аз направих това. И преди да сме казали много думи душите ни се свързаха една с друга. Открих, че те се наричат квакери, но това не ме нарани виждайки любовта към Бога в техните сърца.

Сряда 20 Октомври - След като проповядвах на малко, внимателно събрание (в Бирмингтън) аз яздих до Уднесбъри. В 12 проповядвах на една земя в средата на града на много по-голямо събрание от това, което очаквахме върху: „Христос е същия вчера днес и завинаги.” (Евреи 13:8). Вярвам, че всеки от присъстващите чувстваше Божията сила и никой не се опита да ни напакости когато идвахме или си отивахме, но Бог воюваше за нас, а ние стояхме спокойни. След обед докато пишех писмо на Франсис Върд хората започнаха да викат, че тълпа обкръжава къщата. Помолихме се Бог да ги разпръсне и така и стана: един тръгна по един път друг по друг и за половин час не остана нито един човек. Казах на нашите братя: „Сега е време да си вървим.” Но те много настояваха да остана. Така, за да не ги обидя аз останах, макар да предвиждах какво ще се случи. Преди 5 тълпата обкръжи къщата по-многобройна от всякога. Те всички викаха „Изведете свещеника, искаме свещеника.” Пожелах един да хване водача им за ръка и да го въведе в къщата. След като си разменихме няколко думи лъвът се превърна в агне. Пожелах той да отиде и да доведе един или двама от най-разгневените. Той доведе двама, които бяха готови да ме погълнат от ярост, но след две минути те, подобно на него,  се успокоиха. След това аз им казах да направят път, за да мога да мина между хората. Веднага щом навлязох между тях аз помолих за стол; и заставайки на него извиках: „Какво искате от мен?” Някой каза: „Искаме да отидеш с нас при съдията.” Аз отговорих: „На драго сърце ще направя това.” След това аз казах няколко думи, които Бог използва; така че те започнаха да викат силно: „Господинът е честен човек и ние ще пролеем кръвта си в негова защита.” Аз попитах: „Сега ли ще отидем при съдията или на сутринта?” Повечето извикаха: „Тази вечер, тази вечер,” при което аз тръгнах пред 200 или 300 човека, които ме следваха докато останалите се върнаха откъдето бяха дошли. Нощта настъпи преди да изминем и миля заедно с силен дъжд. Все пак ние достигнахме до Бентли хол на 2 мили от Уеднесбъри. Един или двама изтичаха напред, за да кажат на г-н Лейн, че са довели г-н Уесли, на което той отговори: „Каква работа имам аз с г-н Уесли? Върнете го обратно.” През това време се събра цялата тълпа и започна да тропа на вратата. Един слуга им каза, че г-н Лейн вече си е легнал. След него се появи синът му и попита за какво става въпрос. Един отговори: „Те пеят псалми по цял ден и карат хората да стават в 5 сутринта. Какво ни съветва да правим ваша светлост?” „Да си отидете у дома” отговори г-н Лейн „и да пазите тишина.”

Те не знаеха какво да правят по-нататък докато един предложи да отидат при съдията Персхаус в Валсал. Всички се съгласиха с това; така ние тръгнахме бързо и около 7 пристигнахме в неговата къща. Но г-м П. по същия начин си беше легнал. Сега те отново не знаеха какво да направят, но накрая решиха, че  е най-разумно да си отидат вкъщи. Около 70 от тях се заеха да ме придружат. Но не бяхме изминали и 100 ярда когато се зададе друга тълпа от Валсал. Тя се изливаше като порой и помиташе всичко пред себе си. Тълпата от Дарластън ме защитаваха доколкото можеха, но те бяха уморени и освен това ги превъзхождаха по брой, така че в кратко време мнозина бяха съборени на земята, а останалите се разбягаха и ме оставиха в ръцете им. Да се опитвам да говоря беше напразно защото шумът от всяка страна беше подобен на бученето на морето. Така те ме повлякоха с тях докато стигнахме града, където видях отворена  вратата на една голяма къща и се опитах да вляза вътре. Н един човек ме хвана за косата и ме издърпа обратно в средата на тълпата. Те не спряха повече докато не ме прекараха по главната улица от единия край на града до другия. Аз през цялото време продължавах да говоря на тези, които можеха да ме чуват като не чувствах болка или умора. В западния край на града виждайки полуотворена врата аз се опитах да стигна до нея и щях да успея ако един господин в магазина не ми беше попречил казвайки, че те ще сравнят къщата със земята. Все пак аз застанах на вратата и запитах: „Желаете ли да ме чуете?” Мнозина завикаха: „Не, не! Пръснете му мозъка, свършете с него, убийте го веднага!” Други казаха: „Не, първо трябва да го изслушаме.” Аз започнах да питам: „Какво зло съм направил? Кого от вас съм онеправдал с дума или действие?” И продължих да говоря за около четвърт час когато гласът ми внезапно прекъсна. Тогава водите отново започнаха да надигат гласа си. Мнозина крещяха: „Изведете го вън. Изведете го вън.” Междувременно гласът и силата ми се върнаха и аз започнах да се моля със силен глас. Точно тогава човекът, който водеше тълпата се обърна и каза: „Господине ще дам живота си за вас; следвайте ме и дори косъм от главата ви няма да падне.” Двама или трима от неговите последователи потвърдиха думите му и веднага застанаха до мен. В същото време господинът от магазина започна да вика: „Какъв срам. Какъв срам! Оставете го да си отиде.” Един честен месар, който се намираше малко по-далеч каза, че е срамно да правят това и избута назад един след друг 4 или 5 човека, които налитаха най-яростно. Хората се разделиха наляво и надясно сякаш се бяха наговорили докато тези трима или четирима човека ме преведоха през тях. Но на моста тълпата налетя отново. Тогава ние побягнахме настрана през воденичния яз и след това през ливадите, докато малко преди 10 Бог ме заведе здрав в Уеднесбъри. Изгубих единствено единни джоб на платото си и малко кожа на едната си ръка.

Никога преди не бях виждал толкова ясно Божието провидението, толкова много убедителни доказателства, че Божията ръка е върху всеки човек и събитие и управлява всичко както намери за добре. Нещастната жена от Дарлстън, която водеше тази тълпа и се закле, че никой няма да ме закачи и когато видяла, че привържениците не й дават път налетяла в най-голямата тълпа и повалила на земята трима или четирима мъже един след друг. Но мнозина веднага я нападнали и тя била победена и вероятно щяла да бъде убита за няколко минути (трима човека я държали на земята и я биели с цялата си сила) ако един човек не извикал: „Чакай Том чакай.” Кой е тук? попитал Том „Не е ли това честния Мънчин? Не, тогава остави я да си ходи.” Така те хванали ръцете й и й помогнали да се изправи и да пропълзи до дома си както може.

От началото до края аз бях толкова спокоен като че ли стоях в собствения си кабинет. Не мислех какво може да стане в следващия момент; само веднъж си помислих, че ако ме хвърлят в реката това ще повреди книгите в джоба ми. За себе си не се съмнявах, че ще мога да преплувам понеже бях облечен единствено с едно тънко палто и леки ботуши. Мисля, че обстоятелствата, които последваха бяха особено забележителни с това: 1) че мнозина се опитваха да ме съборят на земята докато слизахме по хлъзгавия път към града понеже смятаха, че веднъж паднал аз два ли ще успея да стана вече. Но аз въобще не се пързалях, нито се плъзнах докато не се изплъзнах от ръцете им. 2) че макар мнозина да се опитваха да хванах яката ми и дрехите ми, за да ме съборят те не въобще не бяха в състояние да ги стиснат: само един здраво хвана езика на джоба ми, който скоро остана в ръката му; езикът на другия джоб, в който имаше банкноти беше откъснат но наполовина. 3) че един енергичен човек точно зад мен ме удари няколко пъти със здрав дъбов прът, с който ако ме беше ударил само веднъж в тила би си спестил по-нататъшните трудности. Н всеки път ударът се отклоняваше, макар да не зная как, защото изобщо не бях в състояние да мръдна наляво или надясно.
„Колко е мека косата му“

4) Че един друг човек, който се буташе в навалицата и издигаше ръката си за удар изненадващо я спусна и само ме потупа по главата казвайки “Колко е мека косата му!” 5) Че аз спрях точно при вратата на кмета, като че ли знаех (което тълпата без съмнение смяташе, че ми е известно) и го намерих стоящ в магазина (като неговото присъствие оказа) първия тласък за отърсването на хората от тяхната лудост. 6) че първите хора, които се обявиха в моя защита бяха героите на града, водачите на размириците във всички случаи и един от тях беше отличен боец в мечешката градина. 7) че от началото до края никой не ме нарече с лоша дума или прозвище, но единственият вик беше „Проповедникът! Проповедникът! Човекът! Свещеникът!” че никой, поне доколкото аз можах да разбера, не изказа каквото и да е обвинение спрямо мен, нито вярно нито погрешно, като в бързината те съвсем бяха забравили да се подготвят в какво да ме обвинят. И накрая те напълно бяха забравили какво искаха да направят с мен като никой не предлагаше нищо определено освен: „Махнете го! Убийте го веднага!”

Но колко нежно ни подготвя Бог за Неговата воля! Преди 2 години парче от тухла закачи рамото ми. Една година след това камък ме удар между очите. Миналият месец получих удар и тази вечер още два, един преди да стигнем до града и един след като го напуснахме; но и двата бяха като нищо. Защото, макар че един човек ме удари в гърдите с цялата си сила, а друг по устата с такава сила, че кръвта потече веднага аз не почувствах повече болка от някой от ударите отколкото ако ме бяха ударили със сламка.

Не трябва да бъде забравяно, че когато останалата част от хората побягнаха, за да спасят живота си само четирима не се разпръснаха Уилям Смит, Едуард Слейтър, Джон Грифитс и Джоан Паркс: трима продължиха с мен, решили да живеят или да умрат заедно и никой от тях не понесе дори един удар освен Уилям Сми, който ме държеше за ръката от единия край на града до другия. При това той беше издърпан настрана и съборен, но скоро стана и отново беше до мен. По-късно аз го попитах какво е очаквал когато тълпата се е нахвърлила върху нас. Той каза: „Да умра за Този, Който е умрял за нас.” И той не чувствал никакво притеснение или страх, но спокойно чакал докато Бог изисква душата му за Себе Си.

Аз запитах Д. Паркс дали не се е страхувала, когато са я откъснали от мен. Тя каза: „Не, не повече отколкото сега. Аз можех да разчитам на Бога за вас както и за себе си. От самото начало аз имах пълното убеждение, че Бог ще ви избави. Аз не знаех как, но оставих това на Него и бях толкова сигурна, като че ли това вече е станало.” Попитах дали са верни слуховете, че тя се е била заради мен. Тя каза: „Не, аз знаех, че Бог ще воюва за Своите деца.” И ще погинат ли накрая тези души?

Когато накрая се върнах при Франсис Уърд аз намерих мнозина от нашите братя викащи към Бога. Също така и мнозина, които никога по-рано не бях виждал дойдоха да се радват с нас. На следващата сутрин докато яздех през града по пътя си към Нотингхам всеки когото срещах ми показваше толкова сърдечна любов, че аз едва можех да повярвам на това, което виждах и чувах.

Заповедта на спящия магистрат

Не мога да завърша тази случка без да спомена за, вярвам, една от най-любопитните истории, която се е случвала някога в Англия. Тя стана няколко дена след забележителните събития в Валсал.

„Стефърдшир,

До всички главни полицаи и други служители на негово величество в споменатата окръг и по-специално до главните полицаи в Типтън (близо до Валсал):

Тъй като ние, съдиите на негово величество и служители на мира за споменатия окръг Стафорд, бяхме информирани, че няколко размирни хора наричащи себе си методистки проповедници ходят между народа и предизвикват бунтове и безредици в голяма вреда на поданиците на негово величество и срещу мира на нашия суверен Крал и господар:
В името на негово величество заповядваме на всеки от вас в поверената му територия да издири този или тези така наречени методистки проповедници и да ги доведете пред нас съдиите на мира, за да отговарят а своето беззаконно поведение.

Подписано и подпечатано Октомври 1743

Д. Лейн

У. Персхаус

П.С. Това бяха същите тези съдии, пред чийто домове аз бях доведен и които яростно отказаха да ме видят!

Неделя 22 - Яздех от Нотингхам до Епърт и в понеделник заминах за Кримсби, но при ферибота се наложи да спрем и лодкарят ни каза, че не може да премине през Трент и заради сигурността на нашия живот е по-добре да изчакаме бурята да премине. Чакахме около час, но понеже се опасявахме, че вредата ще е по-голяма ако разочароваме събранието в Кримсби аз попитах хората дали не е възможно да се прехвърлим на другия бряг. Те казаха, че не могат да кажат; но ако решим да изложим на опасност живота си те биха изложили своите. Така ние тръгнахме като в лодката 6 човека 2 жени и 3 коня

Мнозина стояха на брега на реката и гледаха след нас. (Когато достигнахме) до средата изведнъж едната страна на лодката потъна под водата и хората и конете се търколиха един върху друг. Очаквахме лодката да потъне всеки момент, но аз нямах съмнения, че ще бъда в състояние да доплувам до брега. Лодкарите бяха удивени както и останалите, но скоро се окопитиха и започнаха да гребат за живота си. И скоро след това нашите коне скочиха извън борда, лодката олекна и всички ние достигнахме невредими до брега. Те се чудеха защо аз не съм станал (защото аз единствен лежах на дъното на лодката) и аз също се чудех докато, когато се замислих, открих, че една голяма желязна врана, която моряците понякога използваха се беше (никой от тях не знаеше как) закачила за връзката на ботуша ми и ме задържаше долу така, че не можех да се движа. Ако лодката беше потънала аз нямаше да бъда в състояние да плувам. Същия ден и доколкото можехме да съдим в същия час лодката, с която моят брат пресичал Северн през новия канал била отнесена настрани от вятъра и съществувала голяма опасност да се разбие в скалите. Но същия Бог, когато се намесва, когато всяка човешка надежда е отминала, ги спасила така както и нас.

Понеделник 31 - Тръгнахме рано сутринта и вечерта пристигнахме в в Нюкасъл.

Сряда 2 Ноември - Беше публикувана следната обява:

С участието на г-н Есте

От единбургската търговска компания, Петък 4 Ноември ще играе комедията наречена:

ЛЮБОВНИЦИ СЪС СЪВЕСТ

Към която ще бъде добавен и един фарс наречен:

ИЗМАМА СЛЕД ИЗМАМА ИЛИ МЕТОДИЗМЪТ ИЗОБЛИЧЕН

В петък голямо множество зрители се събра в Мут Хол, за да води това. Предполагаше се, че хората са не по-малко от 1500, няколко хиляди от които седнаха на редовете със столове изградени до сцената. Скоро след като комедиантите бяха започнали първото действие на пиесата изведнъж всички тези редове се сринаха като един и стоящите на тях изпопадаха. Хората бяха хвърлени един върху друг на около 5 фута напред, но никой не беше наранен. След кратко време останалите слушатели запазиха тишина и играта продължи. По средата на второто действие всички места продадени за по 1 шилинг пропаднаха няколко инча надолу. Последваха голям шум и трепет и всички, които бяха в състояние да се доберат до вратата излязоха и не се върнаха повече. Независимо от това, когато шумът утихна актьорите продължиха играта. В началото на третото действие цялата сцена изведнъж пропадна с около 6 инча: играещите избягаха с голяма бързина. Все пак след малко те подновиха играта. В последната част на третото действие всички седалки от по 6 пенса без каквото и да е предупреждение паднаха на земята. От всяка страна се чуваха крясъци; изглеждаше, че мнозина бяха натрошени на парчета. Но след като се проучи стана ясно, че нито един човек (такава беше Божията милост!) не беше нито убит нито сериозно ранен. 2 или 300 все още стояха в залата, Г-н Есте (който трябваше да играе методиста) излезе на сцената и заяви, че въпреки всичко той е решен да играе фарса. Докато говореше сцената потъна още 6 инча, при което той побягна в пълно объркване. Хората  се спуснаха към вратите колкото се може по-бързо както никой не остана след тях.

И което беше най-странното - когато тези актьори играха същия фарс следващата седмица - няколко стотин от тези хора отново дойдоха да ги гледат.

Глава 5: Първата методистка конференция; Комисия за принудително вербуване на войници и тълпи; Протеста на Уесли
Първата конференция

1744. Понеделник 18 Юни - Напуснах Епвърт и в Сряда 20 следобед се срещнах с брат си в Лондон.

Понделник 25 и петте следващи дни имахме конференция заедно с много от нашите братя (дошли от различни места), които не желаеха нищо друго освен да спасят душите си и на тези, които ги слушат. И докато те продължават да бъдат на такъв ум трудът им в Господа няма да е напразен.

На следващия ден ние се заехме да очистим обществото от всички, които не ходеха според евангелието. За тази цел намалихме броя на членовете на по-малко от 1900. Но борят е незначително обстоятелство. Дано Бог да ги умножи във вяра и любов!

Петък 224 Август (денят на св. Вартоломей). Предполагам че проповядвах за последен път в църквата св. Мария (Оксфорт). Но така да бъде. Сега аз съм чист от кръвта на всичките човеци. Напълно предадох душата си.

След проповедта при мен дойде един дребен чиновник и ми каза, че вице-канцлера го е изпратил за моите бележки. Изпратих ги без бавене като се удивявах на мъдрото Божие провидение. Вероятно малцина известни хора биха прочели моя проповед ако сам я сложа в ръцете им; но по този начин тя щеше да бъде прочетена вероятно повече от веднъж от всеки известен човек в университета.

Вторник 27 Декември - Извиках един адвокат който наех във връзка с един случай до Върховния съд и тук а за пръв път видях това отвратително чудовище наречено документ на съда! Свитъка се състоеше от 42 страници, в голям формат съдържащи описанието на една история, за която биха били достатъчни и 40 реда и беше изпълнен с толкова глупави безсмислени изрази (много, от които нямаха никаква връзка с въпроса) че, вярвам, би струвало на съставилия го живота му в някой езически съд както в Гърция така и в Рим. И това е справедливостта в една християнска страна! Това е начина на англичаните да прикриват своите беззакония!

1745. Неделя 5 Януари - Често съм се удивлявал в себе си (и понякога съм го споменавал на други), че 10 000 грижи от всякакъв вид не са по-голямо бреме и по-голяма тежест за мен отколкото са космите на главата ми. Може би съм започнал да приписвам нещо от това на собствената си сила. И може би поради това на 13 Неделя тази сила ми беше отнета и аз почувствах както означава да се тревожиш за много неща. Един или друг постоянно ме пришпорваха и духът ми се ставаше все по-неспокоен и по-неспокоен докато почувствах, че е крайно наложително да бягам за живота си и то без бавене. Така на следващия ден, Понеделник 14, аз взех кон и полетях към Бристол.

Между Бат и Бристол изпитах силно желание да се отбия от пътя и да свърна в къщата на бедния Уилям Шалуд. Намерих го на легло болен заедно с жена му с малка надежда да оздравеят. Все пак (след като се помолихме) аз вярвам, че те „няма да умрат но ще живеят и ще изявяват милостта на Господа.” Следващият пък когато го видях той седеше на стълбите и жена му беше в състояние да ходи.

Веднага щом пристигнах в Бристол душата ми беше облекчена от товара й, от тази непоносима тежест, която повече или по-малко притесняваше умът ми в продължение на няколко дена. В Неделя няколко от нашите приятели от Уелс и от други части на страната се присъединиха към нас в голяма жертва на благодарността. И всеки ден ние намирахме все повече и повече причина да хвалим Бога и да Му отдаваме благодарност за Неговите безкрайни дарове.

Понеделник 18 Февруари - Тръгнах с Ричард Мос от Лондон за Нюкасъл.