Уесли като мисионер в Джорджия Уесли започва своята работа

Понеделник 7 Декември - Проповядвах върху „Уповавайте на Господа винаги, защото Господ Йехова е вечна канара” (Исая 26:4). Тъкмо обяснявах каква причина имаме да се доверяваме на начинателя на нашето спасение когато някой от средата на стаята извика: „Кой беше твоят водач в деня когато обеси себе си? Аз познавам човека, който те видял когато са те свалили.” Тази мъдра история изглежда се разнасяше и беше вярвана от мнозина в Бристол. Аз пожелах хората да направят място на човека, за да дойде по-близо. Но в момента, в който видя мястото празно той избяга навън в най-голямата възможна скорост като нито веднъж не погледна назад.

Събота 12 - Вечерта един човек пожела да говори с мен. Аз реших, че той се намира в голямо объркване понеже за известно време не беше в състояние да говори. Накрая той каза: „Аз съм този, който ви прекъсна в новата стая в Понеделник. Оттогава аз нямам мир нито денем нито нощем нито ще имам докато не говоря с вас. Надявам се, че ще ми простите и че това ще бъде предупреждение за мен през всичките дни на живота ми.”
Събранието на Уесли замервано с камъни

1742 Понеделник 25 Януари (Лондон) - Докато обяснявах в Лонг Лейн, че „Който върши грях е от дявола” (1 Йоан 3:8) неговите служители бяха вбесени извън мярата: те не само предизвикваха целия възможен шум (макар както бях пожелал по-рано никой не се помръдваше от мястото си и не им отговаряше дори една дума), но яростно тласкаха хората напред и назад, бутаха някои и събориха част от къщата. Накрая те започнаха да хвърлят върху нея големи камъни, които си пробиха път и заедно с керемидите започнаха да падат сред хората, така че живота им беше в опасност. Тогава а им казах: „Вие не трябва да продължавате да правите това; заповядано ми от магистрата, който в този случай за нас е Божий служител, да го уведомя за тези, който нарушават закона на Бога и краля. И аз трябва да направя това ако продължавате да се държите по същия начин иначе участвам във вашия грях.” Когато престанах да говоря те бяха още по-ядосани отколкото по-рано. За това аз казах: „Нека трима от вашите по-спокойни мъже да хванат водача ви и да извикат полицай, за да може да бъде спазен закона.” Те направиха това и го вкараха в къщата, проклинащ и кълнящ по ужасяващ начин. Аз пожелах 5 или 6 от тях да дойдат при съдията Коупланд, пред когото те ясно изложиха фактите. Правосъдието веднага го изпрати при следващото заседание на съда в Гилдфорд. Аз забелязах, че когато мъжете го вмъкнаха в къщата мнозина от неговите спътници викаха високо: „Ричард Смит, Ричард Смит!” който както се оказа впоследствие беше един от техните най-смели водачи. Но Ричард Смит не отговори Той беше паднал в ръцете на един по-висш от тях. Бог го удари по сърцето както и една жена, която говореше думи, които не следва да бъдат повтаряни и хвърляше каквото й попадне в ръцете. Докато правеше това Той я обърна. Тя дойде в къщата заедно с Ричард Смит,  падна на колене пред всички и силно го умоляваше никога да не се обръща назад, никога да не забравя милостта, която Бог е показал към душата му. От този момент ние никога нямахме големи прекъсвания или проблеми в Лонг Лейн, въпреки че оттеглихме обвинението след като виновните се предадоха и обещаха да се държат по-добре.

Вторник 26 - Обясних в Челсия вярата, която действа чрез любов. Когато влязох в стаята бях много слаб, но колкото повече „зверството на хората” нарастваше в ярост и лудост толкова повече аз бях укрепяван и в тяло и в душа. Така че аз вярвам, че малцина в къщата, която беше извънредно препълнена пропуснаха дори едно изречение. Те наистина не можеха да виждат нито мен, нито пък един друг на разстояние няколко ярда по причина на извънредно гъстия дим, който се носеше от един пожар и други запалени неща, които постоянно бяха хвърляни в стаята. Но тези, които можеха да славят Бога сред огъня не бяха уплашени от малко дим.

Понеделник 15 Февруари - Срещнах се с мнозина, за да обсъдим намирането на подходящ начин за плащането на обществения дълг. Накрая се съгласихме на следното: 1) че всеки член на обществото, който е в състояние, ще дава едно пени седмично 2) че цялото общество ще бъде разделено на малки групи или класове - около 12 във всеки клас и 3) че един човек във всеки клас ще приема даренията и ще ги предава ежеседмично на служителите.

Петък 10 март - Още веднъж яздих до Пенсфорд поради ревностната молба на някои сериозни хора. Мястото където те желаеха да проповядвам беше една малка зелена поляна близо до града. Но аз едва бях започнал когато голямо множество от нападатели наети (както научихме по-късно) за тази цел дойде яростно върху нас водейки един бик, който бяха уловили и сега се опитваха да го пуснат между хората. Но звярът беше по-мъдър от своите водачи и постоянно бягаше или от едната или от другата ни страна докато ние тихо хвалехме Бога в продължение на час. Окаяните грешници бивайки разочаровани накрая хванаха бика, който сега беше слаб и уморен понеже беше дърпан и бит толкова дълго и от кучета и от хора и чрез общата си сила отчасти го завлякоха и отчасти го хвърлиха между хората.
Един бик в събранието

Като си проправиха път до малката маса, върху която стоях те се опитаха да я прекатурят няколко пъти като хвърляха върху нея безпомощното животно, което не се съпротивляваше повече от парче дърво. Един или два пъти аз бутнах главата му с ръката си, така че кръвта му да не капе върху дрехите ми; очаквайки да продължа веднага щом бъркотията приключи. Но масата падна и няколко от моите приятели ме подхванаха с ръцете си и ме качиха на раменете си докато нападателите изливаха своята ярост върху масата, която строшиха на парчета. Ние почакахме малко, след което аз завърших своята проповед без всякакъв шум и прекъсване.

Неделя 21 - Вечерта яздех до Маршфийлд и следобед във Вторник пристигнах в Лондон.

Сряда 24 - Проповядвах за последен път във френската църква в Уапинг върху: „Ако пазите моите думи наистина сте мои ученици” (Йоан 8:31).

Четвъртък 25 - Имах среща с няколко ревностни и умни мъже, на които обясних голямата трудност, която отдавна имах с хората, които желаят да се поставят напълно под моя грижа. След много дискусии те всички се съгласиха, че не може да има по-добър начин да достигнат до истинско, цялостно познание от това да ги разделим на класове, както тези в Бристол, под отговорността на тези, в които имах най-голяма вяра. Това беше началото на нашите класове в Лондон, за които никога не мога в достатъчна степен да благодаря на Бога; неописуемата полза от тези институции оттогава се изявява все повече и повече

Петък 9 Април - Прекарахме първата си нощ на бдение в Лондон. Заедно избрахме за тази свята служба Петък вечер близо до пълнолуние, така че тези от обществото, които живееха далеч да имат светлина по пътя си. Службата започна в 8,30 и продължи до малко след полунощ. Често намирахме особено благословение в тези събирания. Обикновено сред събранието има дълбоко благоговение, което може би се дължи до известна степен на тишината на нощта особено когато пеем химна, с който обикновено завършваме:

Hearken to the solemn voice,

The awful midnight cry!

Waiting souls, rejoice, rejoice,

And feel the Bridegroom nigh.

Неделя 9 Май - Проповядвах на Чарлз скуеър на най-голямото събрание, което някога съм виждал тук. Много от противниците се опитваха да ме прекъсват, но след време откриха, че това е напразен труд. Една сериозна жена беше (както призна по-късно) крайно разгневена на тях. Но яростта й скоро беше укорена от един камък, който я удари в челото и я свали на земята. В този момент гневът й отмина и любовта изпълни сърцето й.

Сряда 12 - Очаквах да се срещна с епископа на Кентърбъри заедно с г-н Уайтфийлд и отново в сряда както и с епископа на Лондон. Смятам, че дори ако бяхме призовани да се явим пред царе нямаше да бъдем засрамени.

Понеделник 17 - Възнамерявах сутринта да замина за Бристол, но бях неочаквано възпрепятстван. След обед получих писмо от Лейчестършайър, което ме молеше да замина без бавене и да отдам последна почит на един човек, с когото ме свързваше старо приятелство и душата на когото беше на крилете на вечността. В Понеделник 20 аз отпътувах. Следващият следобед спрях за малко в Нюпорт-Пагнел и след това яздех докато настигнах един сериозен човек, с когото скоро започнах разговор. Той веднага ми даде да разбера какви за неговите разбирания, при което аз не казах нищо, за да му противореча Но това не го задоволи; той искаше да знае дали и аз както него поддържам учението за декретите. Аз отново и отново му казах: „Нека по-добре да се придържаме към практическите неща отколкото да се караме един с друг.” И ние направихме това докато изминахме 2 мили, когато той ме хвана неподготвен и ме въвлече в спор преди да разбера какво става. При това той ставаше все по-разпален и по-разпален и ми каза, че сърцето ми е загнило и той предполага, че съм един от последователите на Джон Уесли. Аз му отговорих: „Не, аз съм самият Джон Уесли,” при което той препусна напред. Но бивайки по-добър ездач от него аз яздех наблизо и се опитвах да му покажа състоянието на неговото сърце докато излязохме на улиците на Нортхамптън.

Когато свърших оглеждайки хората, които ме зяпаха и се взираха в мен с най-голямо учудване аз им казах: „Ако желаете да знаете кой съм, името ми е Джон Уесли. В 5 вечерта с Божията помощ възнамерявам отново да проповядвам на това място.” В 5 хълмът, на който имах намерение да проповядвам беше покрит от върха да подножието. Никога не бях виждал толкова голям брой хора заедно нито в Мурфийлд или в Кенингтън Комън. Знаех, че не беше възможно дори за половината от тях да чуват макар че гласът ми беше ясен и силен. Застанах така, че да мога да виждам всички така както се бяха подредили от едната страна на хълма. Божието слово, което представих пред тях беше: „Уповавайте на Господа винаги, защото Господ Йехова е вечна канара” (Осия 14:4). След проповедта нещастните хора бяха готови да ме стъпчат под краката си от чиста любов и нежност. Мина известно време преди да бъда в състояние да се измъкна от блъсканицата, след което се върнах по различен път от този, по който бях дошъл. Неколцина бяха стигнали в хана преди мен и силно настояваха да остана с тях поне няколко дена или поне още един ден. Но аз не можех да се съглася и понеже бях дал думата си в Бристол потеглих с Бога през нощта във Вторник.

Събота 5 Юни - Бяха изминали много години откакто не бях идвал в Епуърт. Аз влязох в един хан в града като не знаех дали в него е останал някой, който да не се срамува от това, че ме познава. Но една стара прислужница на баща ми заедно с 2 или 3 бедни жени ме намериха. Аз я запитах: „Знаеш ли дали в Епуърт има някой, който желае да бъде спасен?” Тя отговори: „Аз съм такава по Божията благодат; и аз зная, че съм спасена чрез вяра.” Аз запитах: „Имаш ли мир с Бога? Знаеш ли, че Той е простил греховете ти?” Тя отговори: „Благодарение Богу, аз добре зная това. И мнозина тук ще кажат същото.”

Неделя 6 - Малко преди да започне службата аз отидох при куратора, г-н Ромли и му предложих да му помагам или като проповядвам или като се моля. Но той не желаеше моята помощ. Този следобед църквата беше крайно препълнена защото се беше разнесъл слух, че ще проповядвам. Но проповедта „Духа не оскърбявайте” не беше подходяща за очакванията на мнозина от слушателите. Г-н Ромли и каза, че един от най-опасните начини да се оскърби Духът е чрез ентусиазъм и описа характера на ентусиазма по твърде цветист и реторичен начин. След проповедта Джин Тейлър застана в гробището и докато хората се разотиваха обяви: “Г-н Уесли, на когото не беше позволено да проповядва в църквата възнамерява да проповядва тук в 6 часа.” Около 6 аз дойдох и намерих такова събрание което вярвам Епуърт никога по-рано не беше виждал. Аз застанах малко по на изток от църквата, върху надгробния камък на моя баща и извиках: „Божието царство не е ядене и пиене, но правда, мир и радост в Святия Дух.” (Римляни 14:17).
„Нека обърнат кавгаджийте”

Сряда 9 - Яздех до близкия град, за да се срещна с един прям и разбран човек, пред когото (беше ми казано) неговите ядосани съседи докарали цяла кола от „тези нови еретици”. Но когато запитал какво са направили настанала дълбока тишина защото обвинителите им били забравили това. След много време един от тях казал: „Те претендират, че са по-добри от останалите хора; и освен това, те се молят сутрин и вечер.” Г-н С. запитал: „Но направили ли са нещо друго?” „Да г-не,” каза, стария човек: „понеже не харесваха нашето поклонение те обърнаха жена ми. Преди да отиде при тях тя имаше такъв език! А сега е кротка като агне.” „Освободете ги, освободете ги,” отговорил съдията „и ги оставете да обърнат всички кавгаджии в този град.” ]

Събота 12 - Проповядвах върху праведността от закона и праведността от вяра. Докато говорех няколко човека паднаха като мъртви и между останалите се чуваше как грешниците стенат за праведността, която е от вяра, така че почти заглушаваха гласа ми. Но много от тях скоро с радост вдигнаха главите си и избухнаха в благодарност получавайки увереност, че имат желаното от душите им - прощение на греховете им. Наблюдавах един господин, който беше забележителен с това, че не претендираше да има каквато и да е било религия. Беше ми казано, че не е идвал на общо богослужение от какъвто и да е вид в продължение на 30 години. Виждайки, че той стои неподвижно като статуя аз внезапно го попитах: „Г-не вие грешник ли сте?” Той отговори с дълбок и съкрушен глас: „Достатъчно грешен” и продължи да се взира напред докато жена му и 1 или 2 слуги, всички облени в сълзи, го натикаха в каретата и го отведоха у дома му.

Неделя 13 - В 7 Проповядвах в Хакси върху: „Какво трябва да направя за да се спася?” След това отидох в Рут, където (както и в Епуърт) моят баща беше ректор за няколко години. Г-н Уайтлемб ми предложи църквата и на сутринта аз проповядвах върху: „Искайте и ще ви се даде” следобед върху разликата между праведността по закона и праведността от вяра. Но църквата не беше в състояние да побере хората, мнозина от които идваха отдалеч и вярвам, не напразно. В 6 аз проповядвах за последен път в църковния двор в Епуърт (възнамерявайки да напусна града на следващата сутрин) на огромно множество събрано от всички краища върху началото на проповедта на планината на нашия Господ. Аз продължих да говоря върху нея в продължение на почти 3 часа и все пак не знаех как да завърша. О, нека никой да не смята, че неговият труд с любов е напразен понеже плодовете не се явяват веднага! Моят баща работи тук почти 40 години, но не видя почти никакъв плод за всичките си усилия. Аз също имах известни трудности с тези хора и моята сила също изглеждаше изразходвана напразно. Но сега плодът се яви. Едва ли имаше човек в града, от когото или аз или моят баща преди това да не бяхме понесли някаква обида, но семето посято преди толкова време сега поникна носейки покаяние и прощение на греховете.

Напуснах Бристосл вечерта на 18 Юли и във Вторник пристигнах в Лондон. Намерих майка си на прага на вечността. Но тя нямаше страх или съмнение нито някакво желание, освен (веднага щом Бог я призове) „да отиде, за да бъде с Христос.”

Петък 23 - Около 3 следобед отидох при майка си и намерих, че промяната й е близка. Седнах на ръба на леглото. Тя беше в своята последна борба и не можеше да говори, но вярвам, че беше на себе си. Погледът й беше спокоен и ведър и очите й гледаха напред докато предавахме душата й на Бога. От 3 до 4 златната верига изтъняваше и ведрото се счупи при щерната; и тогава без борба, или знак, или стон, душата беше освободена. Ние стояхме до леглото и изпълнихме последната й молба изказана малко преди да изгуби говора си: „Деца, веднага щом бъда освободена изпейте псалм за прослава на Бога.”

Неделя 1 Август - Почти неизброимо множество от хора се беше събрало когато около 5 вечерта аз предадох на земята тялото на моята майка да спи с нейните бащи. Частта от Писанието, върху която говорех преди това беше: „След това видях един голям бял престол и Онзи, Който седеше на него, от Чието лице побегнаха земята и небето и не се намери място за тях. Видях и мъртвите, големи и малки, да стоят пред престола; и едни книги се разгънаха; разгъна се и друга книга, която е книгата на живота; и мъртвите бяха съдени според делата си по записаното в книгата.” (Откровение 20:11-12). Това беше еднo от най-тържествените събрания, които съм виждал или очаквам да видя от тази страна на вечността. Поставихме обикновен камък върху нейния гроб, на който бяха издълбани следните думи:

Тук лежи тялото на Г-ЖА СУЗАНА УЕСЛИ Най-малката и последната жива дъщеря на д-р Самюъл Анесли _______

In sure and steadfast hope to rise,

And claim her mansion in the skies,

A Christian here her flesh laid down,

The cross exchanging for a crown.

True daughter of affliction, she,

Inured to pain and misery,

Mourn’d a long night of griefs and fears,

A legal night of seventy years.

The Father then reveal’d His Son,

Him in the broken bread made known;

She knew and felt her sins forgiven,

And found the earnest of her heaven.

Meet for the fellowship above,

She heard the call, “Arise, my love!’

“I come,” her dying looks replied,

And lamblike, as her Lord, she died.
Г-жа Уесли като проповедник

Не мога да не кажа по-нататък, че тя също (така както и нейния баща, дядо, нейния съпруг и трима от синовете й) беше според своята мярка и степен проповедник на праведността Аз научих това от едно писмо, написано преди много време до моя баща, част от което прилагам тук:

6 Февруари 1711-12

„….Макар да съм жена аз също така съм и господарка на голямо семейство. И макар да смятам, че по-голямата отговорност за душите на хората лежи върху теб все пак в твое отсъствие аз не мога да не се грижа за всяка душа, която си оставил на моите грижи както един талант, който ми е поверен от великия Господ на всяко семейство както на небето така и земята. Ако бъда невярна на Него или на теб и не умножа тези таланти как ще отговарям пред Него, когато Той ме прикани да дам отчет за настойничеството си? Понеже такива мисли ме накараха отначало да предприема по-големи от обичайните грижи за душите на моите деца и слуги - знаейки, че нашата религия изисква стриктно спазване на Господния ден и като не смятам, че ние сме изпълнили това напълно единствено като сме отишли на църква ако не запълним промеждутъка с други действия на святост и посвещение - аз смятам за свое задължение да прекарвам известна част от деня като чета и наставлявам своето семейство; и аз смятам, че това време е по-угодно на Бога отколкото ако се предам на лично посвещение. Това беше началото на моята настояща практика. Други хора идваха и се присъединяваха към нас просто по случайност. Първо те желаеха да бъдат допуснати; след това и други, които чуваха също пожелаха да останат. Така нашата група нарасна до около 30 и миналата зима надхвърли 40. Скоро след като ти замина за Лондон аз чух отчета на датския мисионери. Миля, че никога не съм била докосвана повече от нещо. Не можех да не прекарам по-голямата част от вечерта славейки и хвалейки Божията доброта за това, че ги е надарил с такава пламенна ревност за Негова слава. За няколко дни аз почти не можех да мисля или да говоря за нещо друго. Накрая ми дойде на ума, че макар да не съм мисионер все пак ако моето сърце е било искрено посветено да Бога и е било надарено с истинска ревност за Неговата слава аз мога да направя нещо повече от това, което правя. Мислех, че бих могла да се моля и да говоря повече на тези, с които общувам с по-голяма любов. Реших да започна със собствените си деца, в което спазвах следния метод: отделих толкова време, че да мога да прекарвам всяка вечер в разговор с едно от децата ми насаме. В Понеделник говорех с Моли; във вторник с Хети; в Сряда с Нанси; в Четвъртък с Джаки; в Петък с Пати, Събота с Чарлз; и с Емили и Съки заедно в Неделя.

С тези от моите съседи, които идваха да говорят с мен аз разговарях с повече любов. Избрах най-добрите и пробуждащи проповеди, които имахме. И аз прекарах повече време с тях в такива упражнения без да държа отчет за успеха на моето начинание. От тогава нашето събиране нарастваше всяка нощ и аз не смеех да отказвам на никой, които молеше да присъства. Мисля, че миналата неделя имаше 200 души. И все пак мнозина останаха навън поради липса на място в стаята. В нашето общество ние отхвърляхме всички временни грижи. Никой не смее да разговаря относно тези неща по време на нашето четене и пеене. Ние вършим работата си през деня и когато тя е извършена отиваме у дома. Не мога да разбера защо всеки трябва да се обръща към вас когато вашата жена се е заела да води хора в църквата и да ги възпира да не оскверняват Господния ден като им чете и ги убеждава по други начини. От моя страна аз не желая да забранявам тези неща. Отдавна отърсих ръцете си от света. И аз сърдечно желая да не им давам повече никакъв повод да говорят срещу мен. Ако мислиш, че това изглежда странно, признавам, че е така. Така е с почти всичко, което е сериозно и може по някакъв начин да допринесе за слава на Бога и за спасение на души. Що се отнася до твоя съвет да оставя някой друг да чете - да не бъде! Ти не знаеш какви хора са те. Не мога да се сетя и за един измежду тях, който би могъл да прочете проповед без да срича по-голямата част от нея. Нито пък някой от нашето семейство има достатъчно силен глас, за да бъде чуван от такова множество хора. Но има едно нещо, за което аз съм твърде недоволна: че те присъстват по време на семейните молитви. Аз не говоря, че се притеснявам просто от това, че присъстват мнозина защото този, който има честта да говори на великия и свят Бог няма нужда да се срамува да говори дори и пред целия свят; но поради своя пол. Аз се съмнявам, че за мен е подходящо да принасям молитвите на хората пред Бога. Миналата Неделя желаех да ги освободя от молитвите, но те молеха толкова настоятелно да останат, че не посмях да им откажа.

За тези, на които им е било поверено така както на нея грижата за едно многобройно семейство аз не мога да не добавя още едно писмо, което получих преди много години:

„24 Юни 1732

До преподобния Джон Уесли,

двора на св. Маргарет, Уестминстър,

Скъпи синко,

Според твоето желание аз записах основните правила, които спазвах при възпитанието на моето семейство и сега ти ги изпращам така както ги помня, за да можеш (ако смяташ, че могат да бъдат от полза  за някого) да ги предложиш в какъвто ред пожелаеш.

Децата, в зависимост от техните възможности, имаха определени задължения от самото си раждане както обличане, събличане, смяна на бельото и т.н. Първата четвърт от деня обикновено преминаваше в сън. След това, ако беше възможно, те бяха поставяни в своите ясли и люляни докато заспят. Това продължаваше докато дойдеше време да се събудят. Правех това, за да се научат да спят в определено време, което отначало беше 3 часа сутрин и 3 следобед; след това 2 часа и така докато те не се нуждаеха вече от никакъв сън през деня. Когато навършеха една година (а някои и преди това) те бяха научени да се боят от пръчката и да плачат тихо. По този начин те избягваха много наказания, които иначе биха претърпели и твърде неприятният звук на детски плач рядко се чуваше в къщата, но семейството се радваше на такава тишина, като че ли нямаше деца.

Щом станеха достатъчно силни те бяха ограничавани до 3 яденета на ден. За вечеря тяхната малка маса и столове бяха поставяни до нашите където можеха да бъдат наблюдавани и им беше позволено да ядат и пият толкова колкото желаят, но да не искат нищо. Ако желаеха нещо те трябваше да го прошепнат на прислужницата, която ги придружаваше, която идваше да ми каже; и веднага щом бяха в състояние да държат нож и вилица те бяха слагани на нашата маса. Никога не им се позволяваше да избират какво да ядат, но винаги трябваше да ядат това, което беше приготвено за семейството. Сутрин винаги ядяха каша, а понякога и вечер. Но каквото и да имаха те никога не бяха принуждавани да ядат повече от едно нещо и дори и това доста пестеливо. Ядене и пиене между яденетата никога не се позволяваше освен при болест, което се случваше рядко. Нито пък те можеха да отиват в кухнята и да искат нещо от слугите; ако се узнаеше, че са направили това те биваха бити и слугите сурово мъмрени.

В 6, веднага щом свършеха семейните молитви те получаваха своята вечеря; в 7 слугинята ги измиваше и, започвайки от най-малкото, ги събличаше и ги слагаше в леглата им в 8, след което ги оставяше будни в техните няколко стаи защото в нашата къща не беше позволено дете да стои докато заспи.

Те дотолкова привикваха да ядат и да пият това, което им беше давано, че когато някое от тях биваше болно не беше трудно да ги накараме да вземат дори най-неприятното лекарство защото не смееха да откажат, макар някои от тях веднага да го повръщаха. Аз споменавам това, за да покажа, че човек може да бъде научен да приема всичко, макар че не е така с неговият стомах.