Военна академия „георги с. Раковски” Инститет за перпективни изследвания за отбраната

доц. д-р Румен Иванов Кънчев

област на висше образование: 9. Сигурност и отбрана

професионално направление: 9.1. Национална сигурност

специалност: военнополитически проблеми на сигурността

След края на Студената война настъпиха дълбоки изменения в стратегическото мислене и теорията на стратегическия анализ. Те засягат преди всичко централното теоретично ядро на концепцията за т.нар. ядрено сдържане (nuclear deterrence). Възникналите нови идеи и представи в тази област промениха класическото разбиране за стратегически баланс, валидно за периода на Студената война. Последното изменя самата структура на ядреното съперничество между двата главни ядрени съперника днес – САЩ и РФ, които продължават, в средата на второто десетилетие на 21 век, да контролират около 93 % от ядрените арсенали на Глобуса.

Най- важната промяна в стратегическото мислене след Студената война е свързана с разбирането за стратегическа стабилност. В периода на Студената война под това ключово понятие се разбираше ситуация, възникваща във враждебен стратегически контекст, при която, „като отчита уязвимостта на стратегическите сили, лидерът на която и да е от две враждуващи страни, не вижда предимство нито ако нанесе първи ядрен удар на противника си, нито ако предостави на другата страна първа да го атакува” (1) . Това е модернизиран вариант на класическата постановка на въпроса за стратегическата стабилност, предложен в самия край на Студената война. Като изследва динамиката на стратегическото мислене след Студената война, дисертацията формулира тезата, че е налице промяна в парадигмата на Студената война и стратегическата стабилност днес има структура, различна от структурата си през Студената война.

В това се състои актуалността на предлагания дисертационен труд. Той изследва стратегическата стабилност в контекста на извършващата се технологична революция през последните десетилетия и променените политически, геополитически, геостратегически и стратегически реалности след Студената война.

В това отношение, авторът не познава публикации (статия, студия, дисертация или монография), посветени на цялостното (включващо еволюцията на идеите на двете ядрени „суперсили” - РФ и САЩ) и комплексно (включващо технологични, стратегически, теоретични, геополитически, политически и военно-доктринални компоненти) изследване на посочения проблем. Що се отнася до българската литература, в сферата на науките за националната и международна сигурност, геополитиката, геостратегията, политологията, теорията на международните отношения и историята, това е първото национално изследване на стратегическата стабилност след Студената война.

Казаното обаче не означава, че изобщо не съществуват изследвания върху проблема „стратегическа стабилност”. Напротив, стратегическата стабилност е изследвана както теоретично, така и като елемент на военните доктрини и стратегии на САЩ и Съветския съюз почти през целия период на Студената война. Характерното за тези изследвания е, че те обвързват или дефинират идеята за стратегическа стабилност с концепцията за „взaимно ядрено сдържане”, чийто принцип най-ясно и непротиворечиво за първи път е формулиран в началото на 60-е години на миналия век от Робърт Макнамара. Поредица великолепни изследвания могат да бъдат посочени в това отношение (2) . Върху стратегическата стабилност през Студената война са работили изключително талантливи руски и американски ракетно-ядрени конструктори и теоретици. Всички те дефинират, по един или друг начин, стратегическата стабилност посредством теоретичната постановка за сдържането, доминирала цялата първа ядрена епоха в развитието на атомното оръжие.

След Студената война изследванията върху стратегическите отношения продължават. Появяват се първите сериозни критики срещу теорията на сдържането. Започва обаче формулирането и на идеи, които атакуват базовите принципи на сдържането. Така например, Дейвид Йост доказва, че именно установената между Съветския съюз и САЩ през Студената война структура на сдържане е генерирала все нови и нови нива на ядрено съперничество. Като се развива на все по-високи нива, именно тази спирала на ядрената надпревара „произведе” огромното и напълно безсмислено количество ядрени средства, с които двете държави разполагаха в края на двуполюсното противопоставяне. Анализирайки стотици изследвания в продължение на шестте години, през които готвих този дисертационен труд, стигнах до изводи, които авторите на тези превъзходни изследвания не са формулирали.

Стратегическата стабилност продължава да бъде изследвана с нарастваща интензивност, както в САЩ, така и в РФ. През последните години особено активни в това отношение са Руската академия на науките (РАН) и известният Belfer Centre на Университета Станфорд, както и редица неправителствени центрове за стратегически анализи в САЩ и Русия. След рязкото изостряне на отношенията между САЩ и РФ по повод събитията в Украйна (след ноември 2013 г.), анексирането на Крим от Москва (февруари-март 2014 г.) и участието на Русия със собствена военна операция в Близкия Изток по повод кризата в Сирия, темата ще се превръща във все по-важна за международната сигурност, особено в геополитическото си и геостратегическото си значение.

Цели и задачи на изследването

Дисертационният труд си поставя като главна цел аргументирането на следната работна (хипо)теза: в началото на второто десетилетие на 21 век са налице сериозни признаци за радикален пробив в „теорията за ядреното сдържане”, който би могъл да доведе през следващите две десетилетия до отказ от нея, поради въвеждането на нови системи оръжия и изграждането на качествено нова високотехнологична система за противоракетна отбрана, интегрираща идеята за отбрана и идеята за „първи удар”. За да бъде постигната така поставената цел, е изследвана еволюцията на идеите за стратегическа стабилност между двете ядрени суперсили САЩ и Русия (като наследник на ракетноядрената мощ на Съветския съюз) през последните две десетилетия на Студената война и първите три десетилетия след нейния край. Втората по важност задача е свързана с изследването на замисъла и реализацията на най-новите проекти за противоракетна отбрана на САЩ и Русия от гледна точка на стратегическата стабилност. Стратегическата стабилност е изследвана през призмата именно на проектите за противоракетна отбрана. Третата ключова задача на това изследване е като дефинира структурата на стратегическата стабилност в началото на 21 век и нейните базови елементи да изведе съответните геостратегически и военно-стратегическите последици както за двустранните отношения Русия – САЩ, така и за международните отношения. Допълнително са изпълнени още следните по-важни изследователски задачи:

• 
  Изследван е стратегическият ядрен баланс САЩ – Русия в началото на 21 век;
  
• 
  Оценена е ролята на атомните подводни флотилии на РФ и САЩ в уравнението на стратегическата стабилност от началото на 21 век;
  
• 
  Изследвани са: мястото и ролята на космическото пространство в съвременната стратегическа парадигма; еволюцията на стратегическите ядрени триади на САЩ и РФ; ролята на концепцията „Незабавен глобален удар” и свързаните с нея оперативно-стратегически документи;
  
• 
  Изследвана е, програмата (ВКО) на РФ за защита срещу глобалната система за ПРО на САЩ;
  
• 
  Направена е оценка на редица експертни становища, формиращи (или внушаващи) определени разбирания за състоянието на стратегическите отношения между САЩ и Русия днес;
  
• 
  Анализирани са промените, настъпили в стратегиите за използване на ядреното оръжие и в самото стратегическо мислене на стратегическите общности на Русия и САЩ;
  
• 
  Анализиран е проблемът за „заплахата” от ракетно-ядрено нападение в стратегическите общности на САЩ и РФ
  
• 
  Изследвано и анализирано е влиянието на глобалната ПРО на САЩ върху отношенията САЩ – РФ и върху глобалната политическа сцена;
  
• 
  Направен е прогнозен анализ относн развитието на изгражданата от РФ система за ВКО (Въздушно-космическа отбрана);
  
• 
  Направена е оценка (хипотеза) относно хоризонта на въвеждане в оперативна готовност на системата за глобална ПРО на САЩ.
  

Времевият ареал на изследването обхваща периода от създаването на първите противоракетни системи на САЩ и Съветския съюз (Русия) до началото на второто десетилетие на 21 век. Аргументите за това са следните: първо, началните двадесет-двадесет и пет години от посочения период са време на интензивни дискусии между експертните общности на САЩ и Русия (Съветския съюз) относно формулиране на взаимно-приемлива концепция за ядрен диалог помежду им. Тогава двете ядрени супердържави се обединяват около теорията на Робърт Макнамара за сдържането, изискваща замразяване на работите по създаване на противоракетни системи със среден и голям обхват, тъй като те генерират нарастване средствата за „първи удар”. Второ, периодът след края на Студената война е време на мощен пробив в областта на високите технологии и създаването на високотехнологични оръжия, включително противоракетна отбрана, способна да прехваща междуконтинентални балистични ракети (МБР), независимо от точката на Глобуса, от която са изстреляни. Тези хронологични рамки откриват възможност за анализ на всички най-значими постижения на РФ и САЩ имащи отношение към съвременното състояние на стратегическата стабилност.

а) отношенията между двете държави;

б) международните отношения и световната политика от началото на 21 век ;

в) структурата (полярността) на международната сцена;

Разбира се, използвани са редици други методи и подходи като: сравнителен анализ на стратегическите ядрени триади на РФ и САЩ и тенденциите в развитието им в средносрочна и по-далечна перспектива; геостратегически анализ на влиянието на Глобалната ПРО на САЩ върху международната сигурност и развитието на ядреното оръжие; геополитически анализ; външнополитически анализ на дипломатическите отношения САЩ – Русия; контент анализ, фокусиран върху официални документи и публикации в средствата за масова информация и специализирания научен печат, а така също изявления на бивши високопоставени служители и генерали от стратегическите общности на Русия и САЩ; специално внимание е отделено върху доктриналните документи на РФ и САЩ в сферата на отбраната, националалната стратегия за сигурност и др.

Научна новост

Изследването на системите за противоракетна отбрана на САЩ и Русия в периода след Студената война и, в частност, в първите две десетилетия на 21 век, води до извода, че Глобалната система за ПРО на САЩ представлява специфичен пробив в парадигмата на Студената война. Ако такава система бъде едностранно изградена и оперативно развърната, тя ще елиминира концепцията за ракетно-ядрено сдържане, валидна за почти целия период на Студената война, тъй като ще бъде в състояние едностранно да контролира всички ключови стратегически проблеми на ракетно-ядреното съперничество между САЩ и Русия. Тази теза е аргументирана за първи път в публично достъпните изследвания върху стратегическата стабилност (американски, руски, български ) За първи път в подобно изследване тезата е построена и аргументирана като е изследвана еволюцията на парадигмата на двустранното ядрено сдържане между САЩ и Съветския съюз (РФ) след края на Студената война.

За първи път, централен фокус на изследване върху стратегическата стабилност е най-новата американска система за противоракетна отбрана.

Личен принос на докторанта

Въпреки че през следващите години ще нараства актуалността и значимостта на изследванията в областта на стратегическата стабилност, публикации в тази област в Р България отсъстват. През 2013 г. във ВА „Г. С. Раковски” е защитена докторска дисертация „Трансформация на възгледите за стратегическо възпиране с военни средства”. Внимателният прочит на този текст показва, че той се движи изцяло в границите на класическото разбиране за сдържане (парадигмата на Студената война). Проблемът за ядрено възпиране е засегнат на сс. 49-50, като също е използвана класическата постановка за сдържане. Терминологично, авторът на дисертацията е използвал широкото разбиране за сдържане, не акцентиращо (тъй като характерът на изследването не изисква това) върху фундаменталната разлика между ядрено и конвенционално сдържане. Логично е в такъв тип изследване системите за ПРО и редица други да не бъдат включени, тъй като те, според класическата концепция на Макнамара, играят дестабилизираща роля за сдържането (възпирането). Разбира се, става дума за дисертация от съвсем друг характер, със съвсем други изследователски цели, задачи, предмет и обект на изследване. Ето защо, може да се посочи, че предлаганият докторат е първото предприето в Р България комплексно и, във висока степен, цялостно изследване на стратегическата стабилност в контекста на еволюцията на стратегическите отношения РФ – САЩ след Студената война. За първи път в това изследване се проследява генезисът на проблема „стратегическа стабилност”, състоянието му в периода на Студената война и параметрите му днес. Главното теоретично ядро на предлагания докторат е фокусирано върху аргументацията на тезата, че в началото на второто десетилетие на 21 век е налице тенденция на смяна на парадигмата на Студената война посредством нов комплект принципи, изместващи доктрината за ядреното сдържане. Това става възможно в резултат на появата на нови реалности, процеси и тенденции, имащи пряко отношение към стратегическото мислене и построяването на отбраната. Новите реалности (кибер и нетуърк пространството; изнесените в Космоса средства за разузнаване, информация; резкият прогрес в изграждането на качествено нови средства за ПРО) и предшестващата (и съпътстващата) ги промяна в стратегическото мислене позволиха конструирането и изгрждането на система, в която да бъдат интегрирани средствата за отбрана и първи удар (класическата ядрена триада, системата за глобална ПРО, концепцията за незабавен глобален конвенционален/ядрен удар и др.)

Пълна смяна на „парадигмата на сдържането” не е настъпила, но ако бъде реализирана високотехнологичната система за глобална ПРО на САЩ, това дълбоко ще промени, както структурата на стратегическата стабилност, така и политическите отношения на глобалната сцена. Последното ще формира нов тип основополагащи принципи на стратегически отношения между глобалните сили, и в частност между САЩ и техните най-значими съперници. Развитието и оперативното развръщане на система за въздушно-космическа отбрана на РФ, сходна по своите военнотехнически параметри с американската, ще доведе също до промяна на формулата за стратегическа стабилност. Така централната научна хипотеза на изследването е свързана с твърдението, че ако Глобалната система за ПРО на САЩ бъде завършена и въведена в оперативна готовност, тя ще генерира радикално нов тип стратегическа стабилност със значими политически и геостратегически последици за международната сигурност.

Основно съдържание на дисертационния труд

Дисертацията се състои от: увод, пет глави, заключение и списък на цитираната литература и бележки. Основното съдържание е поместено на 260 стандартни машинописни страници, списъкът на цитираните литературни източници по темата на доктората включва 164 заглавия. Публикуван е селектиран списък на специализирана литература (154 заглавия) и списък на съкращенията и най-употребяваните в дисертационния текст абревиатури.

В уводната част е посочена, така също, мотивацията на дисертанта за предприетото изследване. Тя е свързана с идеята, че, въпреки тенденцията към многополюсен свят, през следващото десетилетие САЩ и РФ ще продължат да бъдат онези две страни, от чието поведение на световната сцена, във висока степен ще зависят най-важните тенденции и процеси в сферата на мира и сигурността . Това е основанието главният фокус на изследването да бъде върху стратегическите отношения между РФ и САЩ.

Накрая, в уводната част на доктората е дефиниран теоретичният фокус на изследването. Той съзнателно е ограничен до онзи комплекс идеи, принципи, доктрини, стратегии, които дефинираме с понятието стратегическа стабилност. Последното означава, че в дисертационния труд са изследвани само онзи тип отношения между Вашингтон и Москва, които засягат елементите на стратегическата стабилност, а не дипломатическите, икономическите, политическите или други връзки между двете държави. Уводът уточнява и термина „стратегически”. Понятието „стратегически” притежава широк спектър от значения. Много често, дори в научни текстове това понятие се използва прекалено свободно и, следователно, вън от основното му значение. В предлаганата дисертация под това понятие се разбират:

а) Отношенията в сферата на ядреното съперничество. В този смисъл стратегически е синоним на „ядрени”. Респективно, „стратегическо съперничество” е съперничеството по повод стратегическите ядрени сили на две или повече държави.

б) Отношенията с хоризонт във времето 12-15 години, какъвто е критерия за дългосрочни отношения. В този смисъл „стратегически” е близък до значението на „дългосрочни отношения”.

в) Отношенията, които са изключително важни, ключови за двустранните отношения или за отношенията на международната сцена.

В увода е формулирана, макар и в най-общ вид, главната концептуална идея на изследването: руско-американският стратегически диалог в началото на 21 век формира нов тип стратегическо съперничество. Всъщност, дисертацията е специфично изследване именно на това съперничество - посредством теорията за стратегическата стабилност и съвременните версии на общосоциологическата концепция за парадигмите.

Глава 1. Стратегическата парадигма след Студената война.

В глава първа е направен преглед на еволюцията на разбирането за стратегическа стабилност от края на 60-те години на миналото столетие до съвременността. Анализирани са концепциите за „кризисна стабилност”, „стабилност на надпреварата във въоръжаването”, „потенциал за гарантирано ядрено сдържане” и др. Главното теоретично внимание в тази глава е фокусирано върху теоретичната критика на концепцията за т.нар. стратегическо (ядрено) сдържане (strategic/nuclear deterrence). Аргументирана е тезата, че, противно на преобладаващото през Студената война мнение на експертните общности на САЩ и Русия, сдържането не само не е изиграло сдържаща роля, но е генерирало надпревара във въоръжаването на все по-високи нива на баланс на стратегическите средства, и в частност - на междуконтиненталните балистични ракети. Самото понятие за „сдържане” е емпирично неверифицируемо, т.е. не е възможно (освен теоретично) да бъдат дефинирани параметрите на сдържането, особено в условията на несъществуващи противоракетни отбрани. Последното поставя въпроса за това не е ли било сдържането просто една удобна психологическа илюзия, необходима на двете ядрени суперсили, като се придържат към определен баланс, да подсилват взаимно надеждата си, че няма да се стигне до ядрен апокалипсис. Другият аргумент е, че сдържането е прекалено неопределена категория. Неговата дефиниция през Студената война се базира върху психологическата убеденост на „атакуващия”, че, ако първи нанесе ядрен удар, отговорът, който ще предизвика ще бъде не по-малко разрушителен от атаката, която е предприел. Това положение, освен че никога не може да бъде верифицирано, има и друг недостатък: ако например от двете страни на възможен ядрен конфликт между глобани ядрени сили бъдат изстреляни минимално количество стратегически междуконтинентални балистични ракети, никой не е в състояние дори приблизително да изчисли какво точно ще представлява бойното поле след това. Нещо повече, дори ако САЩ и Съветският съюз изстрелят само по 10 % от междуконтиненталните си балистични ракети, нито един експерт не би могъл с достатъчна сигурност да предвиди състоянието, в което ще навлезе света четиридесет минути по-късно. Накрая, водещите руски (начело с академик Андрей Сахаров) и американски (групата около Робърт Макнамара) експерти изчисляваха потенциалите на сдържане съответно на около 800 ядрени бойни заряда с мощност между 75-100 KWT и на около 450 ядрени бойни заряда с мощност между 100-175 KWT. Теоретично важният въпрос в случая е: защо през Студената война бе натрупано ядрено оръжие, което надхвърляше близо 30 пъти посоченото от двамата безспорни корифеи в тази област? Очевидно „сдържането” през Студената война е поддържало фалшиво (с помощта на математическите модели) чувство за сигурност, като в същото време е генерирало количествено-качествен паритет на все по-високи нива, а не редуциране на ядрените потенциали.

Почти веднага след Студената война САЩ започнаха радикална преоценка на принципите на Макнамара и това ги доведе до формулирането на радикално нова постановка за ролята на противоракетната отбрана в съвременната война. След 2000 г. те лансираха изграждането на Глобална ПРО с четири регионални елемента: (1) Аляска, (2) Калифорния, (3) Европа и (4) част от островите в Тихи океан, разположени срещу Южна и Югоизточна Азия. Акцентът постепенно бе прехвърлен върху изграждането на високотехнологична Глобална ПРО. Дефинирана е формулата : от изграждането на сили за масирана ракетно-ядрена атака към изграждане на Глобална система за ПРО. Тя именно отразява новото състояние на стратегическото мислене в първите десетилетия след Студената война. Разработването на глобална ПРО означаваше, че под чадъра на новата противоракетна отбрана ще бъдат поставени всички стратегически и нестратегически обекти, включително по-малките градове и самото население. Ето защо, изграждането на система за ПРО би могла да редуцира силно риска от ракетно-ядрен конфликт, като почти изцяло елиминира вероятността от локални ядрени конфликти с използването на ракети със среден и малък обсег и многоцелево насочващи се ядрени бойни глави. Политически идеал на тази теза би било създаването на обща ПРО на САЩ и Русия, която да е в състояние да защити Европа и към която да се присъедини Китай. Тази идея, която за първи път бе предложена от група руски и американски учени през 2012 г. в общ проект „Да преодолеем взаимното възпиране между Русия и Америка”, финансиран от фондация „Карнеги” също е анализирана.

Тази част от дисертацията анализира стратегическата стабилност в края на Студената война и началото на новото столетие. Съпоставена е класическата концепция за баланс, в която за първи път е посочен основният теоретичен недостатък на баланса като измерител за стабилност и съвременните параметри на баланса. Балансът, пише Уолстетер, е „необоснован, несигурен, рискован и този факт има критично важни последици за политиката” (3) Еволюцията на разбирането на стратегическия баланс кара големите теоретици на американската стратегическа мисъл още в края на 80-те години на миналия век да търсят начин за преодоляване недостатъците на доминиращата Студената война парадигма на сдържането, базирана върху теорията за баланса. Още тогава Уолстетер, най-умният американски ядрен теоретик и геостратег от ранния период на Студената война, формулира тезата, че „балансът” и „сдържането” няма да предпазят американските градове от ядрена катастрофа. Подходът трябва да бъде сменен и, според Уолстетер, трябва да бъде конструирана високотехнологична система, посредством която изобщо да бъде предотвратена войната. Реализирането на този идеал на Уолстетер много дълго време остава невъзможно изцяло поради теоретични и технологични причини: отсъства както необходимия теоретичен напредък за построяването на нова архитектура за ПРО, така и нужните технологии за техническото изграждане на такава ПРО.

Известно е, че „крайъгълният камък” на всяка теория на сдържането почива върху т.нар. баланс на ядрените потенциали. Дейвид Йост в едно великолепно свое съчинение доказа, че балансът изобщо не играе онази изключителна роля, която му придават теориите за сдържането. Защо? Защото определена ядрена държава, притежаваща само няколко ядрени заряда, тоест намираща се в изключително асиметрична позиция по отношение на глобална ядрена сила, би могла да инициира първи ядрен удар и по този начин, въпреки съществуващата, не в нейна полза, асиметрия, да предизвика ядрен апокалипсис. Последното означава още, че решението за първи (ядрен) удар не зависи пряко от баланса на ядрените потенциали, тоест от централната аксиома на всички концепции за баланс през Студената война. Другият важен извод е, че невинаги политиците, които започват война се ръководят единствено от рационални аргументи, свързани с прецизна оценка на ситуацията и на съществуващия баланс на ядрените потенциали. Разсекретените след края на Студената война документи в областта на стратегическата ядрена надпревара показват каква огромна роля са играли решенията на политическите елити на двете ядрени държави, и колко символично е било тяхното отношение към изчисленията за баланс на потенциалите. Изследването на десетки декласифицирани документи на САЩ и РФ след 1989 г., предприето в дисертационния текст, генерира извод, радикално различен от централния тезис на концепцията за сдържането. Иначе казано, според дисертацията, централната роля на политическите лидери и стратези при вземането на решения в областта на стратегическото съперничество през Студената война хвърля сянка на съмнение по отношение широко разпространеното мнение, че през Студената война американските и съветските лидери са вземали решения в областта на ядрената си политика, като тясно са се придържали към моделите на т.нар. кризисна стабилност, стабилност при първи удар, стабилност на надпреварата във въоръжаването и др.

3.2. Стратегическата стабилност след Студената война: смяна на

ядрената визия за паритет

В § 3.2. на дисертацията е изследван проблемът за смяната на стратегическия контекст след Студената война и отражението на новата среда за сигурност върху разбирането за стратегическа стабилност. Най-важният извод, формулиран в тази част на дисертационния текст е, че след края на Студената война, в условията на един нов стратегически контекст, стратегическата стабилност, базирана върху сдържането и баланса на силите, престава да бъде възприемана като ключова системна характеристика на международните отношения. Това открива пътя за преразглеждане на постулатите на Студената война относно проблема за стратегическите отношения между РФ и САЩ и респективно за стратегическата стабилност при новите условия.