Въпрос 23.Правоприемство относно членство в международни организации.Правоприемство между международни организации

Въпросите на членството в една международна организация се уреждат от нормите на учредителния й акт. А това е един международен договор.

Съгласно конвенцията относно правоприемство по отношение на договорите тя се прилага и към международните договори-учредителни актове на международни организации, но без да се засягат правилата за получаване на членство и вътрешни правила, действащи в организацията.

Въпросът за членство в международни организации възниква, когато са налице не просто териториални изменения, а само в случаите, когато тези териториални изменения са довели до изменения сред субектите на международното право – членове на организацията.

Това са случаите на обединение на предишни членове, както и на определяне или обединение на част от територията на предишен член на организацията, при което се появява нов субект на международното право.

Нов субект на международното право възниква и при обединяване на държави, членуващи в международната организация.

Практиката на Организацията на обединените нации и на международните организации от системата на Организацията на обединените нации предвижда “ автоматично “ правоприемство на членството на обединилите се държави. Новата държава - член се смята за приета в международната организация от датата на първата, по – рано приета в организацията държава. Пример за това са Танганайка и Занзибар.

Нов субект на международното право възниква и при разпадане на държава на частни или отделяне на част от държавата. Пример за това е Индия, която през 1947 г. се разделя на две части: Индия и Пакистан.

Правоприемството между международните организации е израз и белег на тяхната правосубектност. Производният, вторичният характер на тази правосубектност налага съществени отличия от правоприемството между държавата.

Възможни са няколко хипотези, при които възниква нов субект на международното право

Първата е, когато с международен договор се учредява международна организация – нов субект на международното право. Този нов субект може да бъде правоприемник на своите предшественици, ако има такива.

Възможно е организацията – предшественик да е неправителствена и следователно да не е субект на международното право. В такъв случай новата международна организация може да поеме функции на неправителствена организация и да бъде приемник на частноправни права и задължения.

Вторият случай на правоприемство в практиката е, когато се преобразува съществуваща международна организация е на нейно място се създава нова. Това свързва чрез съответни изменения в учредителния акт на международната организация.

Във всички случаи на правоприемство между международни организации конкретни права и задължения не са обект на международното правоприемство. Те са обект на учредителния акт – международен договор, с който се създава международната организация – нов субект на международното право.

Съвременното международно право признава за правомерни единствено мирни начини за уреждане на международните спорове. Това е закономерен резултата от еволюцията на международното право.

За първи път разгърната уредба относно уреждане на международните спорове с мерни средства се появява в резултат на Хатската конференция от 1899 г.

На Втората международна конференция на мира в Хага от 1907 г. се приема Първа конвенция за мирно уреждане не международните конфликти.

През 1919 г. като резултат от Първата световна война се създава Обществото на народите. Уставът на Обществото е част от мирните договори, с които приключва войната. Уставът на Обществото на народите не изключва войната като средство за решаване на възникналите спорове, но използването на въоръжена сила се обвързва с изпълнение на условията, предвидени в Устава.

Войната е отхвърлена като средство за уреждане на международни спорове за първи път с Парижкия пакт от 27 август 1928 г.

Уставът на Организацията на обединените нации закрепва мирното уреждане на международни спорове като общопризнат принцип на съвременното международно право. Това е актът, в който се съдържат правилата за мирно уреждане на споровете.

Член1, т.1 на Устава предвижда като цел на Организацията “ да постига мирни средства и в съгласие с принципите на справедливостта и на международното право уреждане или разрешаване на международните спорове или положения, които биха могли да доведат до нарушаване на мира “.

Задължението да се уреждат спорове е мирни средства се отнасят не само до държавите – членки на Организацията на обединените нации.

Безспорно, държавите са свободни при избора на мирни средства, подходящи за уреждане на дадения спор. Ограниченията се изчерпват с границата на де не нарушава международният мир и сигурност.

Задължението всички международни спорове да се уреждат с мирни средства винаги се свързва с друг важен принцип на международното право, а именно - -със забраната да се употребява сила и да се заплашва със сила.

Въпрос № 25.Определение за международен спор. Видове международни спорове. Политически и правни средства за уреждане на международните спорове.

От правна гледна точка не всяко разногласие между държавите може да бъде определено като спор.

За да съществува международен спор, безусловно е необходимо предмет на спор. Следващ необходим елемент са страните по спора. Важно е да се подчертае, че изброените елемент трябва да бъдат взаимно оспорени.

Международен спор ще бъде налице и в случаите, когато една държава, в отговор на заявени претенции, декларира частичното им признаване или изрично ги отхвърля.

Според Постоянния съд : “ Спорът е разногласие по въпроси за факт или правна норма, конфликт на юридически възгледи или интереси между две лица “.

Уставът на Организацията на обединените нации отличава т.нар. местни спорове. Местните спорове се споменават в чл.52 и могат да бъдат описани като свързани с “такива въпроси относно поддържането на международния мир и сигурност, които са подходящи за регионални действия “.

Особеност на “ местните спорове “е, че те трябва да бъдат решавани чрез регионални, и едва в случай на неуспех – да бъдат отнасяни до Съвета за сигурност.

Уставът на Организацията на обединените нации разделя всички видове спорове на две основни категории :

• 
  спорове, чието продължаване е от естество да застраши поддържането на международния мир и сигурност и
  
• 
  други спорове.
  

Делението на спорове на политически и правни не е безспорно. Често е много трудно да се отдели политическият, икономическият или друг спор от правния.

Делението на международните спорове на правни и на такива от неправен / най-често политически / характер, има своето основание в използваните средства за тяхното уреждане. Разгледаните по-горе правни спорове са от такова естество, че се препоръчва те да се уреждат с процедура, при която се предвижда задължителност на взетото решение на страните, прибягнали към нея за разрешаването на разногласието помежду си. Задължителният характер на взетите решения е белег, присъщ на арбитражното и съдебното уреждане на международните спорове. Съобразно с това, че посредством съд и арбитраж най . често се уреждат правни спорове, прибягването до тях се нарича още правни средства за мирното уреждане на спорове.

Други средства са преговори, анкета, посредничество, помирение, прибягване да регионални органи или съглашения, които в теорията се обозначават като политически / дипломатически / средства, като наред с изрично изброените м чл.33 политически средства международната практика и доктрина познават още и не споменатите в чл.33 добри услуги.

Преговорите са най – често използваното средство, тъй като се отличават със своята простота на организиране и провеждане.

В преговорите участват само сраните в спора. Международното право не съдържа конкретни разпоредби, регламентиращи преговорите.

Когато за провеждането на преговори се използват постоянните или временни органи за международни отношения, се говори за дипломатически пътища или за дипломатически преговори. Но няма пречка преговорите да се водят на различни нива и не са само от представители на споменатите дипломатически органи.

Преговорите могат да се водят устно, така и писмено.

Съществуват различни видове преговори : срещи, обмяна на мнения, съвещания, консултации и др. Преговорите могат да бъдат освен това преки и непреки.

Международните конференции също могат да бъдат отнесени към преговорите.

Институциите не посредничеството и добрите услуги са разработени на Хагската конференция от 1899 т. в Конвенцията за мирно уреждане на международните спорове. Същата е потвърдена на Хагската конференция от 1907 г.

Конвенцията не прави изрични разлики между добри услуги и посредничество и ге разглежда като един институт. Но вътре в института съществуват основания да се разграничат на дял 2 и в частност на чл.4 и 5 но Конвенцията.

Добрите услуги се оказват на участниците в конфликта с цел да се осъществи пряк контакт и да се създадат условия за организиране на преговори.

Посредничеството от своя страна се състои в активното участие на друга, трета по отношение на спора, страна в търсенето на решение на конфликта. Тя дори може да преви предложения по съществото на спора.

“ Задачата на посредника е да съгласува противоположните искания и да уталожи неприязнените чувства “ между държавите в конфликта.

Не съществуват пречки добри услуги и посредничество да се предлагат на спорещите страни дори по време на въоръжени действия.

Добрите услуги и посредничеството могат да се оказват както по молба на страната в конфликта, така и по начин на незамесени в него държави.

Прибягването до добри услуги и посредничество е факултативно. Но е възможно те да бъдат предвидени като задължителни по силата на международен договор.

Добри услуги и посредничество могат да се оказват, освен от държави, и от международни организации, и от международни длъжностни лица.

В чл.38 от Устава на Организацията на обединените нации при изброяване на мирните средства след преговори и преди посредничество е посочено като вид дипломатическо средство “ анкета “

Създаването на орган, извършващ анкета, е предвидено в конвенциите от Хагската конференция от 1899 г. и 1907 г.

Международна анкета се назначава при спорове “ които не засягат нито честта, нито съществени интереси и са породени от различия в преценката на фактическите обстоятелства “. Целта на анкетата е да улесни решаването на спора, като изясни фактите. Анкетата се провежда от международни анкетни комисии. Те се създават със специално споразумение между спорещите страни.

Страните по спора могат да назначават свои представители при комисиите, които да ги представляват и да служат за връзка между тях и комисията.

В конвенцията се препоръчват правила на анкетното производство, “ доколкото страните не ще приемат други правила “.

Разходите във връзка с работата на комисията се понасят поравно от страните, като всяка страна, освен това, понася своите собствени разходи.

На помирителна процедура да бъдат подложени спорове от каквото и да е естество, които не са решени по “ дипломатически път “. Те се осъществяват от постоянна или специална помирителна комисия. Комисията се съставя от спорещите страни. За целта една от спорещите страни отправя искане и в срок от шест месеца комисията трябва да бъде съставена.

Ако не е уговорено друго, се спазват следните правила. Комисията се състои от 5 члена, сред които по един назначен от всяка страна, а останалите трима се избират измежду представители на трети страни. Измежду последните се избира и председателят на комисията. Изборът е за срок от 3 години с възможност за преизбиране.

Помирителната комисия започва работата си, като се “ сезира с молба, отправена до председателя “.

Правилата но производството се уреждат от самата комисия. То трябва да бъде състезателно.

Решенията си помирителната комисия взема с мнозинство и само ако присъстват всичките й членове.

Задача на помирителната комисия е да “ осветли спорните въпроси, да събере за тази цел всички полезни сведения чрез анкета или по друг начин, и да се постарае да помири страните “.

Ако не е уговорено друго, работата на комисията трябва да завършва в срок от шест месеца.
Въпрос 27.Международен арбитраж

Под международен арбитраж се разбира процедурата за разглеждане на спор между страните от арбитражен съд, чието решение е задължително за тях. Задължителността на решението е това, което отличава арбитража от всички разгледани досега политически средства.

Арбитражният съд се създава по споразумение между страните в спора и работата в съответствие с това споразумение и в рамките на споразумението. Като форма за уреждане на международните спорове международният арбитраж е известен още от древността. Среща се в древна Гърция, по – късно получава широко разпространение чрез средновековието.

Арбитражът може да бъде доброволен и задължителен. Доброволният, наричан още и изолиран, се създава за даден конкретен случай със специално арбитражно споразумение. Задължителният арбитраж се сключва за разрешение на бъдещи спорове.

Споразумението за създаване на арбитражен съд може да има различни форми. То може да бъде част от международен договор или да бъде предмет на отделен договор. Такова споразумение може да се сключва по повод решаването на определен вид спорове, както и за разрешаване на всички възникнали спорове, неуредени по друг път.

Важен момент в развитието на арбитражният съд са споменаваните вече на няколко пъти конвенции от Хагските мирни конференции от 1899г. и 1907 г. Точно определение на арбитража е дадено в чл.37, според който : “Международният арбитраж има за предмет уреждането на спорове между държави от съдии по техен избор и въз основа на зачитане на правото. Прибягването до арбитраж включва задължение за добросъвестно подчинение на решението “.

Арбитражно споразумение може да се сключи по повод на вече съществуващи спорове или за уредба на възможни бъдещи спорове.

Още на първата Хагска мирна конференция се създава Постоянен арбитражен съд, чието съществуване се потвърждава и изменя незначително с Конвенцията от 1907 г. Седалище на така създадения Постоянен арбитражен съд е Хага. Съдът разполага с международно бюро, което служи за секретариат на съда, а също така пази архивите и изпълнява всички административни функции. Международното бюро се ръководи и надзирава от Постоянен административен съвет. Този съвет се състои от акредитираните в Хага дипломатически представители на страните. Функциите на председател изпълнява министъра на външните работи на Холандия. Съветът решава всички административни въпроси, разработва правилник за вътрешния ред, назначава и уволнява служители в бюрото. Съветът работи при кворум от девет члена. Решенията се взимат с мнозинство. За приетите правилници съветът съобщава на страните по Конвенцията и освен това всяка година им представя отчет за дейностите на съда, за административната работа и разходите.

Всяка държава посочва “ най –малко четири лица с призната компетентност по въпросите на международното право, които се ползват с най – висок морален престиж и са разположени да приемат длъжността арбитър “. Лицата, включени в списъка, се съобщават на всички договарящи държави. Арбитрите се назначават за срок от шест години, като мандатът им може да бъде подновен.

Когато държавите решават да се отнесат до съда за решаване на спор, те избират арбитрите, образуващи съда, въз основа на общия списък. Ако не се постигне споразумение, всяка държава определя двама арбитри, от които само един може да бъде неин поданик. Тези арбитри избират свръх арбитър. Ако не се избере по този начин свръх арбитър, се прибягва до услугите на трета държава и накрая до теглене на жребий. С така провеждащия се избор се конституира съставът на арбитражния съд, на който се поверява отсъждането на спора.

Прибягването до арбитраж се уговаря в специално споразумение, наречено компромис. Освен от страните, компромисът може да се изработи и от Постоянният съд, ако това му бъде възложено от страните.

Производството се състои, като общо правило, от две части : писмено и устно. Писменото производство е подготвително.

Устната част се обявява за приключена от председателя на съда, след като се пристъпва към съвещания. Съвещанията на съда са тайни и остават такива. Решенията се вземат с мнозинство от членовете на съда. Арбитражно решение, постановено при спазването на изложената процедура, е задължително само за спорещите страни.

Възможно е опростено арбитражно производство. В подобен случай арбитрите са само трима, а въпросът за свръхарбитър се решава направо чрез жребий. Производството е изключително чрез жребий.

Международните спорове могат да бъдат решавани и от създадени за целта международни съдилища. Международното правосъдие има съществени различия от международния арбитраж, като при това се запазва обединяваща ги черта, а именно – задължителен характер на решенията по предадените им за разглеждане спорове.

Международното правосъдие е относително нов институт в международното право.

Със създаването на Организацията на обединените нации се създава и нов Международен съд. Международният съд на Организацията на обединените нации е създадена с незначителни изменения въз основа на Статута на Постоянния съд за международно правосъдие.

Международния съд е един от главните органи на Организацията на обединените нации. Нещо повече, съгласно чл.92 от Устава на неговия Статут е неразделна част от Устава на Организацията на обединените нации.

Отнасянето на Международния съд е факултативно. Няма пречка членовете на Организацията на обединените нации да се обърнат към други съдилища за разрешаване на своите спорове. Но по общо правило страните трябва да отнасят споровете си от правно естество в Международния съд.

Международния съд работи въз основа на Статута на съда, на Регламента от 1978г. и на Резолюция относно вътрешните превила на производство по съдебни дела от 1976г.

Всички членове на Организацията на обединените нации са и страни на Статута на съда. Държави, нечленуващи в Организацията на обединените нации само по Статута на съда при условия, които за всеки отделен случай се определят от Общото събрание на Организацията на обединените нации по препоръка на Съвета на сигурност. Съдът е открит и за други държави при условия, определени от Съвета за сигурност/чл.35 от Статута на съда/.

Съдът се състои от колегия незавасими съдии, избрани без оглед на тяхното гражданство, но отговарящи на изискванията за заемане на най – висши съдебни длъжности в страните на тяхната гражданска принадлежност, които притежават високи морални качества и са призната компетентност в областта на международното право.

Съставът на съда включва петнадесет съдии, като в него не може да има двама граждани на една и съща страна. При, избора освен личните качества на кандидатите, се взема предвид и изискването в съда да бъдат представени “ главните форми на цивилизацията и основните правни системи на света “ .При равенство на гласовете, за избран се смята по – възрастният кандидат.

Кандидатите се избират с абсолютно мнозинство от гласовете на Общото събрание на Организацията на обединените нации и Съвета за сигурност.

Членовете на съда се избират с мандат за срок от девет години, като на всеки три години съставът се обновява с една трета.

Заместването на член на съда е възможно при подаване на оставка, при изтичане на срока на мандата, при освобождаване на мястото от починал съдия, при отстраняване на длъжност, когато даден член по единодушното мнение на другите съдии е престанал да отговаря на изискуемите условия.

Членовете на съда нямат право да се занимават с каквато и да е друга дейност от професионално естество. Те се ползват с дипломатически привилегии и имунитети.

Седалището на съда се установява в Хага.

Съдът избира свой председател и подпредседател за срок от три години, назначава секретар, а също и такива длъжностни лица, каквито бяха необходими.

За конституиране на съда е достатъчен кворум от девет съдии.

Съдът изработва правилник за упражняване на своите функции.

Всеки член на съда получава годишна заплата, а председателят получава специално допълнително годишно възнаграждение. Те се освобождават от всякакво облагане. Всички разходи на съда се понасят от Организацията на обединените нации по ред, определен от Общото събрание.

Страни по дела пред съда могат да бъдат само държави.

Юрисдикцията на съда обхваща всички спорове, които страните отнасят до него, както и всички въпроси, предвидени в Устава на Организацията на обединените нации и в други действащи международни договори.

Ако възникне спор относно компетентността на съда, той се решава от самия съд.

При завеждане на дело в съда е необходимо да се посочат предметът на спора и страните по спора. Държавите участват в производството чрез свои представители, които могат да използват услугите на съветници или адвокати пред съда. Всички те се ползват с привилегии и имунитети.

Съдопроизводството се състои от две части – писмено и устно. Заседанията на съда са публични, ако страните не поискат или съдът не реши друго. Устните прения завършват, когато представителите, съветниците и адвокатите са завършили изложението си по делото и председателят ги обяви за приключение. Съдът обсъжда решението си на закрито заседания.

Решенията на съда се вземат с мнозинство от гласовете на присъстващите. При равен брой гласове решаващ е гласът на председателстващия. Решението се чете в открито заседания. То е задължително само за страните по спора и само за страните по дадено дело. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Възможен е единствено преглед на решението при откриване на нови факти от решаващо естество. Молба за преразглеждане може да бъде подадена в 6-месечен срок след откриване на новия факт. Във всеки случай, никаква молба за преглед не може да бъде подадена след изтичане на десетгодишния срок от датата на решението.

Разходите по делото са за сметка на страните, ако съдът не реши друго.

Освен съдебно разрешаване на спорове Международния съд може да дава и съвещателни мнения. Той е една от разликите между Международния съд и Арбитражния съд.

Съдът може да дава съвещателни мнения. Общото събрание на Организацията на обединените нации и Съветът за сигурност могат да искат съвещателни мнения по всеки правен въпрос. С Разрешение на Общото събрание на Организацията на обединените нации и други органи на Организацията на обединените нации, както и специализиране организации могат да искат съвещателни мнения в кръга на тяхната дейност.

Съвещателните мнения не са задължителни за тези, които са ги поискали от съда. Съществува обаче, че практиката на отделни международни организации да признават тези мнения за задължителни.

Съдът не може да дава съвещателни мнения, без те да ме бъдат поискани.

Отговорността в правото- това е реализация на санкцията, предвидена за нарушение на дадена правна норма.В нормите на материалното право се предвиждат формите,видът и размерите на отговорността, докато процесуалните норми предписват начина, по който тя се реализира.

Международната отговорност са юридическите последици от нарушаване на международноправната норма.Нормите, регулиращи въпросите на отговорността в Междунар.право са предимно обичайно правни.

Международна отговорност- всички форми на нови правни отношения, които могат да възникнат в международното право във връзка с правонарушение, извършено от държава, като става дума за отношения, ограничаващи се

• 
  с отношение между държавите, извършили неправомерни действия, и потърпевшите държави, които се разпостраняват също така и спрямо други субекти на международното право или изразяващи се в отношения, които се свеждат към
  
• 
  задължението на виновната държава да възстанови правото на потърпевшата държава и да възмезди нанесената щета
  
• 
  или към невъзможността на самата потърпевша държава или други субекти да приложат отношение на виновния санкции, допустими по международното право
  

Нарушението може да се изрази в действие или във въздържание от действие.

Елементите на международната отговоронст са констатация за действие или бездействие; обстоятелство,че противоправното действие трябва да бъде вменено на държава.

Комисията на международното право не включва вредата в проект на конвенцията,като елемент на международната отговорност, но безспорно за да възникне отношение на отговорност е необходимо наличието на щета.която е необходим елемент от международното правонарушение.Щетата се причинява на защитени от международното право интереси и предава на една държава статут на потърпевша.Щетата може да бъде материална и нематериална.В материалната щета се включва и пропуснатата полза.В зависимост от тежестта на щетата тя може да засегне само отделна държава или субект на международното право или цялата международна общност.В международното право вината се предполага при всяко нарушение на международно задължение.Категорията вина има значение за установяване размера на отговорността.При деликтите където отговорността е репарационна,като правило вината няма значение, защото отговорността се свежда до възстановяване на причинените щети. Вината може да бъде елемент от международното правонарушение, но не е задължително.За да съществувава вината при всяко нарушение, в понятието “вина” трябва да се вложи различен смисъл от възприетия по вътрешното право, а именно като психическо отношение.

Формите на международната отговоронст са два основни вида-материална и нематериална.1.При материална отговорност са известни две основни форми –

-реституция – възстановяване в натура на имуществото, неправомерно иззето от територията на потърпевшата държава.

• 
  репарации – главната и най-често изпълзвана форма на материална отговорност .Щетата се възмездява в пари.
  

-сатисфакация – форма на нематериална отговорност при която държавата нарушител предоставя удоволетворение на потърпвшата страна.Прилага се ,когато са засегнати честта и достойноството на държавата/поднасяне на извинения, изразяване на съжаление, оказване на почести/

• 
  санкция – за да се ограничи реакция на правонарушение или санкциите са принудителните мерки, осъществявани против държавата нарушител.Санкция се използва в няколко значения – като структурен елемент на правната норма; като форма на нематериална отговорност и др.
  

• 
  действащи международни норми и протичащи от тях задължения
  
• 
  несъответстващи на тези задължения поведение на държавата
  

Обстоятелствата , изключващи отговорността на държавата могат да се разделят на 2 групи:

Първата обхваща случаите, когато обективни обстоятелства не позволяват на държавата да изпълни задълженията си произтичащи от международното право.

Втората се отнася до случаите,когато действията на държава, нарушаващи нейното международноправоно задължение не се квалифицират като противоправни, тъй като са предприети в отговор на противоправни действия на друга държава.Комисията по междунардно право е съгласувала списък на обстоятелствата , изключващи отговорността на държавата:съгласие на потърпевшата държава, ответни мерки, форсмажорни обстоятелства, бедствия, крайна необходимост и самоотбрана.

С развитието на международното право се появяват нови за него явления, които са вече известни на вътрешното право.Такъв проблем е отговорността на вреди, причинени от правомерна дейност.В международното право такъв проблем възниква, когато се използват източници на повишена опасност от държава.Съществува тенденция този вид отговоронст все повече да навлиза в международното право ,вследствие на научно-техническото развитие.Става дума за отговорност на риск/обективна отговорност, невиновна отговорност или абсолютна отговорост/.Отнася се до дейност, която не нарушава никакво международно задължение на субекта.Държавите не носят отговорност за нанесените щети, която може да включва и други мерки освен заличаване на щетата.В международното право са известни конвенции, които предвиждат абсолютна отговорност.

Пълномощни – пълномощното означава документ, изхождащ от компетентния орган на държавата с който едно или няколко лица се определят да представляват тази държава за воденето на преговори, приемането на текста на международния договор или установяването на неговата автентичност, за изразяването на съгласие на тази държава да бъде обвързана с междун.договор или за извършването на всяко друго действие отнасящо се до договора.При сключване на двустранни договори участниците разменят с пълномощните си, а при многостранните договори пълномощните се предават на секретариата или в комитет за проверка на пълномощията.Пълномощните се издават от компетентните органи на държават в съотвествие с националното й право.

Стадий на сключване на МД.Един от основният стадий в изработването на МД са преговорите за съгласуване на текста на договора.Приемането на текста най-често се осъществява с гласуване.Текстовите на двустранните договори се приемат единодушно.Текста на многостранен договор се приема на международна конференция с мнозинство от 2/3 на държавите, които пресъстват и участват в гласуването. Измежду другите правила при приемането на МД на междунар.конференции се прилагат нерядко консенсус, т.е. обща съгласие на участниците без провеждане на формално гласуване.Подписването на договора е най-важния способ за изразяване съгласието на държавата да се обвърже с МД, ако той не изисква последваща ратификация или утвърждаване.Ратификацията е акт на висш орган на държавната власт с който на МД се признава задължителна сила за съответната държава.Съгласието на държавата да бъде обвързана с МД се изразява чрез ратификация.Утвърждаването е акт на висш орган на изпълнителната власт с който се изразява съгласието на държавата да се обвърже с МД, неподлежащ на ратификация.Присъединяване се извършва, когато държава ,която не е участвала в сключване на МД, изявява желание да стане страна при условията предвидени в него.Присъединяваве е възможно както към действащ договор, така и към договору, който не е влязъл в сила.За подписване без последваща ратификация или утвърждаване , чрез което МД предвижда да стане обвързването на държавата, съгласие дава органът ,които е компетентен да извърши ратификацията съответно утвърждаването.У нас това са Нар.събрание и МСъвет.
Въпрос № 34.Резерви и тълкователни декларации.Деппозиране, публикуване и регистриране.Тълкуване, поправки и ревизии.
Резервата е едностранно волеиязявление на държава при подписването,ратификацията, утвърждаването или приемането на многостранен договор или при присъединяването към него с което тя иска изключи ил промени правното действие на определени разпореди на договора при тяхното прилагане спряма тази държава.Правото на резерви е суверенно право на всяка държава.То дава възможност да стана участници в многострани МД държави ,които приемат основните разпоредби на договора, но по различни причини не могат да се съгласят с отделни, най често второстепенни части на договора.Резервата не може да бъде направена ако:

А/ такава резерва се забранява от договора

Б/договорът предвижда, че могат да бъдат направени само опредлени резерви в чийто кръг не влиза конкретната резерва.

В/резервата е несъвместима с обекта и целите на МД

В националното право на РБългария е предвидено ,че резервите по разпоредбите на многостранен МД се вписват при подписването му или в акта за ратификация, утвърждаване, присъединяване или приемане.

Депозитар се нарича пазителят на оригинала на многостранен МД и на всички отнасящи се за него документи: декларации, резерви, ратификационни грамоти и т.н.

Депозитар може да бъде една или няколко държави,междунар.организация или главното административно длъжностно лице на такава организация.Правата и задълженията на депозитара са установени във Виенската конвенция от 1969 г..Но понякога те се определят в многостранния МД.Регистрацията на МД е мажен стадии от сключването им.Дали да регистрират или не конкретен МД решават участниците в него.Според Устава на ООН всеки договор, сключен от член на организациятта може да бъде регистриран в секретарията на ООН, който го вписва в специален регистър и го публикува. Отказът да се регистрира МД в секретарията на ООН не позволява на страните да се позоват на негов спор.

МД –ри след влизането им в сила спрямо РБългария се обнародват в Държ.вестник.Регистрацията на МД в които РБълг. Участва се извършва от Министерството на външните работи в ООН и в други международни организации.

Тълкуването е изясняване на точния смисъл на съдържание на |МД.То бива официално и неофициално.Официално се смята тълкуването на МД от държавите които са го сключили или от Международни органи посочени в него.Тълкуването ,което се извършва по сагласие на държавите- страни по МД се нарича автентично.То е задължително за участниците в договора.Тълкуването което се осъществява от международните органи придвидени в договора се нарича международно.Тълкуването, което се дава от учени в научни трудове в Международното право както и от пракиткуващи юристи, историци и др. Неофициолно.
Въпрос № 35 Влизане в сила на МД.Временно или частично прилагане.
Според Виенската конвенция МД е възможно да се прилага и преди да е влязъл в сила.След изразяване на съгласие държававите подписали договора са длъжни да не придприемат действия, които да го лишат от неговия предмет и цел.Държавите могат се се споразумеят да прилагат част от договора помежду си.Заключителната част на договора се прилага преди влизането му в сила, но да бъде управляван самия договор.

Съгласно чл.5 ал.4 от Конституцията МД ,рагифицирани по конституционен ред, обнародвани в Д.В. и влезли в сила за РБългария са част от вътрешното право за страната.Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. ЗЧИ излиза от възможността в МД , по който страна е България да се предвидят по-благоприятни условия за извършване на стопанска дейност от чуждестранни лица в страната, по благоприятните условия по МД се прилагат с предимство пред Закона.в тази разпоредба намират приложение общият принцип на чл.5 ал.4 от Конституцията, че МД ратифицирани по Конституционен ред ,влезли в сила за РБългария и обнародвани са част от вътрешното право на страната; те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. Но съобразно законовата разпоредба за разлика от конституционната с предимство ще се прилатат по0благоприятните условия за извършване на стопанска дейност за чуждестранни лица според МД ,който е влязъл в сила спрямо РБългария,потвърждаването му в МС и по една или друга причина не е обнародван в Д.В.

А/ е длъжна добросъвестно да изпълнява своите задължения

Б/ няма право да сключва договори, които противоречат на по-рано сключени от нея договори.

Неспазването на задълженията по МД е неправомерно деяние.Спрямо страната , която е нарушила МД могат да бъдат приложени различни форми на международна отговорност.РБългария строго спазва поетите по МД задължения.Съгласно чл.5 ал.4 от Конституцията МД ,рагифицирани по конституционен ред, обнародвани в ДВ и влезли в сила за РБългария са част от вътрешното право за страната.Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.Когато МД налага да бъде издаден нормативен акт, МСъвет приема постановление от неговата компетентност, а по другите въпроси внася в НСъбрание проект за закон. Гаранции – мерки, които се предприемат в хода на действие на договора.Гаранциите биват – прости/взаимни/ и сложни.При взаимните гаранции, когато има няколко гаранта, то тяхните тействия са взаимни.Ако някой от гарантите не предприеме действие, то договорите не могат да се изпълнят.

Сложни гаранции са система за колективна сигурност/НАТО/

Форми на гаранция могат да бъдат международните конференции, вписани в договорите.Те се свикват да се проконтролира и да се определят необходимостите за по нататъшното реализиране на МД.Провеждат се международни консултации, формират се комисии, комитети и др. Които периодично правят преглед по спазването на договорите.МААЕ е специален орган на ООН ,който контролира и гарантира спазването на сигурността по ядрената енергетика и неползване на ядрени оръжия.

Действие спрямо трети страни: Могат да бъдат предоставени права на страни, които не са страни по договора, но става с тяхно съгласие, което трябва да е изрично, т.е. те могат и да се откажат да се ползват тези права.

Прилагане на последващи договор относно същия предмет: когато има последващ договор със същия предмет и със същите участници, има отмяна на предишния договор, ако предмета е същия , но участниците са различни, то няма отмяна на предишния договор/Например дунавските конвенции, морските конвенции и др./Единствено уставите на Международните организации, които са вид МД и се допуска да бъдат реализирани и изменяни от други участници, а не непременно от тези ,които са ги подписали.
Въпрос № 38 .Недействителност и нищожност на МД.Прекратяване и спиране действията на договора.

Недействителни са договорите, които не отговарят на определени условия, а именно:

• 
  да баде сключен от надлежни субекти , а преговорите да се водят от надлежно упълномощени представители
  
• 
  Да не се прилага насилие и да се спазва пълна добросъвестност.Да не се допуска измама в процеса на преговорите и да не се извършват действия, които предизвикват грешки в текста на договора.
  
• 
  Да се спазва конституционната процедура за сключване на МД
  
• 
  Да не се дапуска подкуп на представител на държава или на международна организация.
  

- нарушаването на вътрешни конституционни норми

• 
  грешката
  
• 
  измамата
  
• 
  подкупът на представител на държават
  

• 
  принудата на държавата или на неин представител
  
• 
  противоречието на договора на основни принципи или на императивна норма на общото международно право.
  

• 
  участниците в него се освобождават от задължението да изпълняват договора в бъдеще
  
• 
  отстраняват се основанията, които са обусловили недействителността на договора.
  
• 
  Договоръг със съгласието на участниците в него се преразглежда изцяло или н някоя негова част.
  

• 
  в съотвествие с разпоредбите на договора или
  
• 
  по всяко време съ съгласие на всички страни след консолтации с др. Договорящи
  

• 
  изтичане на срока
  
• 
  изпълнението на МД
  
• 
  денонсирането на МД ,представлява правомерен отказ на държавата от договор при условията, предвидени в самия договор.
  
• 
  Анулирането на МД е едностранен отказ на държава от договор, по който тя е страна
  
• 
  Настъпване на прекратително условие
  
• 
  Прекратяване съществуването на държава или изменение на правоното й положение.
  
• 
  Намаляване на броя на страните в многостранен МД под броя , необходимо за влизането на договора в сила.
  
• 
  Възникване на нова императивна норма на общото международно право
  
• 
  Коренна промяна на обстоятелствата.Държавите рядко прибягват до позоваване на коренна промяна на обстоятелствата.
  

Спиране на действието на МД м/у две или повече страни се извършва по споразумение м/у тях.

Държавни органи за външни отношения са тези органи, които осъществяват външните отношения на една държава с другите държави и с международните организации,представляват правата на държавата като субект на международното право, защитават интересите й и интересите на нейните граждани и юридическите лица в международните отношения.Органите за външни отношения могат да бъдат разделени на:

А/вътрешно държавни органи за външни отношения: парламенти, държавни грави, правителства,ръководители на правителства, ведомства на външните работи и др.

Б/Задгранични органи за външни отношения, които от своя страна се делят на две:

• 
  постоянни задгранични органи за външни отношения: дипломатически представителства, консулства, търговски представителства, постоянни представителства на държавите при международни организации
  
• 
  временни задгранични органи за външни отношения; делегации на на държавите на международни конференции, на сесии на органи на международни организации, например на сесия на общо събрание на ООН