Предявяване на унищожаемостта

5. Относителна и висяща недействителност

Трябва да се прави разлика между относителна недействителност, действие на договора и противопоставимост, макар нещата да са тясно свързани. Договорът има действие между страните. Той не поражда действие за трети лица, но приобретателят на права по договора може да противопостави отчуждаването им на кредиторите на прехвърлителя. Придобиването на права от длъжника е непротивопоставимо на кредитора (и присъединените по-късно), наложил запор или възбрана преди извършването на разпоредителната сделка.

При относителната недействителност се поставя въпросът за действието на договора по отношение лице, което не е волеизявявало при неговото сключване, независимо от това дали договорът обвързва лицата, които са волеизявявали³⁴.

Продажба на чужда вещ. В чл. 231 от стария ЗЗД е съществувала разпоредба, която е уреждала недействителността на продажбата на чужда вещ. От тази недействителност е можел да се ползва единствено купувачът и никога продавачът. Това разрешение не е възпроизведено в новия ЗЗД. Той урежда правото на купувача да развали договора за продажба при евикция или в очакване на евикция.

Както в доктрината, така и в съдебната практика се приема единодушно, че продажбата на чужда вещ не е нищожна. Няма такова единомислие по отношение на дарението на чужда вещ, но в преобладаващата съдебна практика се поддържа, че то е нищожно. Това поражда въпроса какво е отношението на недействителността към разпореждането с чужда вещ (не само отчуждаването, но и обременяването), нищожен или недействителен е договорът за ипотека, когато при сключването му имотът не е принадлежал на лицето, което я учредява (чл. 167, ал. 2)?

Съгласно чл. 21 договорът поражда действие между страните, а спрямо трети лица – само в предвидените от закона случаи. Очевидно договорът за разпореждане с чужда вещ не поражда действие за действителния собственик, но това нормалното действие на договора ли е или някаква форма на недействителност? От една страна, изглежда съществуват практически съображения да се търси някаква форма на недействителност (едва ли това са единствено практическите затруднения ищецът да получи удостоверение за данъчната оценка и скица на имота), тъй като такива искове често се предявяват, от друга страна, единствената мислима форма на недействителност е относителната.

Що се отнася за договора за ипотека на чужда вещ, в никакъв случай не може да се приеме, че той е нищожен, най-малкото защото по-голямото – продажбата на чужда вещ не е нищожна (ипотекирането е в по-малка степен разпореждане), а и това би позволило на ипотекарния длъжник сам да предяви иск за нищожността, тъй като тя е абсолютна.

От научно гледище по-прецизно е да се приеме, че при разпореждане с чужда вещ нямаме особена форма на недействителност. Тя не е необходима, тъй като договорът няма такова действие. Но от практическо гледище като възможна причина е достатъчно да бъде изключена нищожността, защото нейното възприемане може да доведе до сериозни обърквания. Що се отнася до относителната недействителност, ако възприемането й не води до изграждането на сложни правни конструкции, на практика няма сериозна разлика, дали ще бъде признато за установено, че извършената разпоредителна сделка не е породила действие за действителния собственик, или че извършената разпоредителна сделка е недействителна по отношение на него.

Независимо от това коя теза ще бъде избрана, във всеки случай, когато в исковата молба се съдържа твърдението, че ищецът е собственик на вещта, съдът следва да поиска изясняване на петитума на исковата молба, тъй като е възможно страната да иска да предяви иск за собственост (осъдителен – ако не владее имота или установителен – ако го владее). Искът за собственост е най-добрата и ефективна защита срещу легитимиращия ефект на нотариалния акт за разпореждане с чужда вещ. Той прекъсва и придобивната давност, когато приобретателят по оспорвания договор е придобил владението.

При действието на новия Семеен кодекс и в двата случая надделяват аргументите в полза на относителната недействителност. Относителната недействителност при разпореждането с жилището съпружеска имуществена общност се обяснява с презумптивното представителство на съпрузите. То се основаваше и на старата редакция на текста: „разпореждането от единия съпруг поражда действие и за другия, ако той не го оспори”. Считаше се също неприемливо изначалната нищожност да зависи от наличието или отсъствието на последващо оспорване (ако не последва оспорване, изначалната нищожност няма да се прояви). При действието на новия Семеен кодекс е още по-трудно да се обоснове нищожност предвид въведения 3-годишен краен срок за оспорването. Що се отнася до разпореждането със семейното жилище – лична собственост, порокът на сделката е по-лек – в първия случай разпореждането е с отчасти своя вещ, а във втория с изцяло своя и няма как последиците във втория случай да са по-тежки (нищожност поради противоречие на закона), отколкото в първия (относителна недействителност). Смисълът на забраната за разпореждане със семейното жилище – лична собственост без съгласието на другия съпруг или без заместващото го разрешение на съда не е да върне имота в патримониума на разпоредилия се съпруг, а да гарантира правата на другия съпруг в случай на разпределение на ползването на семейното жилище.

Най-важният аргумент в полза на относителната недействиетлност и в двата случая е, че възможност да оспорва е дадена само на другия съпруг. Изключено е разпоредилият се съпруг сам да оспори извършените от него сделки, а ако нищожността е абсолютна, тази възможност няма как да му се отрече. Ако недействителността е относителна, защита ще получи само другият съпруг, а разпоредилият се няма да бъде възнаграден, като му се върне даденото (което е неизбежно в случай на абсолютна нищожност).

Извършената чрез представител сделка поражда действие в патримониума на представлявания. Такава сделка е недействителна по отношение на представлявания³⁶, ако представителят се споразумее с другата страна по сделката във вреда на представлявания. Споразумяване във вреда на представлявания е налице, когато пълномощникът, в рамките на представителната си власт, уговори с другата страна по сделката по-неблагоприятни за представлявания условия, въпреки че знае, че на пазара може да бъдат постигнати и по-благоприятни условия и третото лице знае и се възползва от недобросъвестността на представителя, т.е. налице е „сговаряне”.

Когато длъжникът се разпорежда с имуществото си, то напуска неговия патримониум и това затруднява, и дори може да осуети удовлетворяването на негов кредитор. За да се предпази от такова поведение на длъжника кредиторът може да запорира или възбрани съответното имущество. Налагането на запор или възбрана не забранява на длъжника да се разпорежда с имуществото си, то прави извършените след това разпоредителни сделки непротивопоставими на кредитора по запора или възбраната – в техните отношения имуществото се счита все още принадлежащо на длъжника. Когато длъжникът вече се е разпоредил с имущество, налагането на запор или възбрана е безсмислено. Такова разпореждане е във вреда на кредитора и той може да поиска обявяването на разпореждането за недействително спрямо него чрез павлов иск. Павловият иск е конститутивен³⁷ и последица от уважаването му е правна промяна в патримониума на длъжника. Правната промяна се изразява в това, че едно противопоставимо на кредитора разпореждане става непротивопоставимо, както ако имуществото е било запорирано или възбранено³⁸. Павловият иск се предявява от кредитора срещу длъжника³⁹ и третото лице. Процесуално легитимиран като ищец е лице, което притежава качеството „кредитор”, но това качество не се доказва в процеса, тъй като процесуалната легитимация произтича от твърдения, не от факти (съществуването на вземането не може да се оспорва – извън предмета на делото е), но ако заявеното вземане очевидно не съществува, искът подлежи на отхвърляне (напр. претендира се вземане, което правният ред не признава). За да бъде уважен павловият иск, достатъчно е разпореждането да е безвъзмездно. Ако разпореждането е възмездно, необходимо е длъжникът и трето лице да са знаели за увреждането. Увреждане винаги е налице, когато има разпореждане с имущество, тъй като наличието на друго имущество у длъжника и липсата на други кредитори са без значение. На практика знанието за увреждането се свежда до знание на фактите, които пораждат вземането. Не се изисква знание, че съществува кредитор, кой е той, какво е вземането му и от какво произтича то. Обикновено длъжникът знае за увреждането, но не е изключено да не са му известни фактите, пораждащи вземането (напр. погрешно е заверена банковата му сметка и на другия ден той се разпорежда с имот). Третото лице също трябва да знае за съществуването на задължението или за фактите, които го пораждат. Когато длъжникът и третото лице са в определена степен на родство, знанието се предполага до доказване на противното. Когато разпореждането е извършено преди да възникне вземането (не настъпването на изискуемостта или установяването му по съдебен ред), разпореждането трябва да е извършено с цел да бъде увреден кредиторът. Срещу павловия иск длъжникът не може да се брани с възражението, че вещта, с която се е разпоредил е несеквестируема, тъй като с факта на разпореждането нейната несеквестируемост отпада.

За да се предпази от презумпцията за знание, длъжникът може да не се разпореди пряко в полза на свой близък, той може да се разпореди в полза на трето лице, за което презумпцията не важи, с уговорката то да се разпореди впоследствие в полза на близък на длъжника. Когато третото лице изпълни уговорката, презумпцията не може да се приложи отделно нито за първата, нито за втората сделка. Тя обаче може да се приложи за двете разпореждания, взети заедно. Когато увреждането се постига чрез повече на брой сделки – недействителни са всички, като знанието и презумпцията за знание се преценяват за последния приобретател.

Длъжникът не може да се брани с възражение, че притежава достатъчно друго имущество, тъй като недействителността не засяга действието на разпореждането в отношенията между длъжника и третото лице, те продължават да са обвързани от него. Длъжникът може да се освободи от последиците на уважения павлов иск чрез плащане. За кредитора с уважен павлов иск възниква единствено възможността да се удовлетвори предпочтително от цената на имуществото при публичната му продажба. Ако неговото вземане бъде удовлетворено чрез плащане, уваженият павлов иск ще изгуби правното си значение.

Това е така само когато кредиторът е с парично вземане. Павловият иск има значително по-широко приложение, той е приложим, когато разпореждането осуетява реституцията след развалянето на прехвърлителна сделка, при защитата на трети лица от последиците на симулативния съдебен процес⁴⁰ и др.

Павловият иск може да бъде обективно съединен с иска по чл. 19, ал. 3, когато в нарушение на предварителния договор обещателят е прехвърлил обещания имот на трето лице. Съдебната практика допуска това обективно съединяване, въпреки че по павловия иск процесуално легитимиран като ответник е и третото лице-приобретател и въпреки че двата иска подлежат на разглеждане в различни производства: единият – в особеното производство за сключване на окончателен договор, а другият – в общия исков процес.

Мнимо представляване. Извършената чрез представител сделка поражда действие в патримониума на представлявания само ако представителят е имал представителна власт. Извършената от представител без представителна власт сделка може да обвърже представлявания само ако бъде потвърдена от него във формата, която важи за пълномощното. До потвърждаването извършената сделка е висящо недействителна. Ако мнимо представляваният откаже да потвърди сделката, висящата недействителност се трансформира в относителна⁴¹. Тогава за представлявания възниква правен интерес да оспори извършената сделка с иск за установяване на недействителността й по отношение на него (след като мнимо представляваният е отказал потвърждение, недействителността вече не е висяща).

Мнимо представляване е налице, когато представителят не е надлежно овластен, прекратяването на представителната власт не е противопоставимо на третото лице или е налице порок при учредяването на представителната власт.

Порокът при учредяването на представителната власт не се пренася върху сделката, а рефлектира върху нея. Той трябва да бъде противопоставен на третото лице, което се е доверило на упълномощаването. Този порок обаче няма никакво правно значение, ако порочно учредената представителна власт не бъде упражнена. Затова заинтересованият няма никакъв правен интерес да иска унищожението на овластителната сделка. За да избегне ненадлежното си представляване той може просто да оттегли пълномощието, а и един иск срещу мнимо овластения би бил „удар в празно пространство”, тъй като решението би било противопоставимо само на упълномощения и никому другиму. Нужда от разрешаване на въпросите за пороците на овластяването възниква само когато порочно учредената представителна власт бъде упражнена. Едва тогава за претендиращия да е мнимо представляван възниква правният интерес да оспори с иск сключения с третото лице договор. Овластителната сделка той вече може да „няма право” да унищожи (напр. защото са изтекли повече от три години след извършването й). Затова правото на унищожение възниква не от извършването на овластителната сделка, а от упражняването на порочно учредената представителна власт – от сключването на договора (чл. 32, ал. 2, изр. 2 ЗЗД). Правото на унищожение на овластителната сделка, няма смисъл да бъде упражнено, освен заедно с иска за оспорване на сключения чрез пълномощника договор, за да бъде противопоставено унищожението на третото лице, което е договаряло с пълномощника.

Процесуално легитимиран да предяви иска за оспорване на сключения чрез представител договор е упълномощителят (в неговата правна сфера се претендира да са възникнали последиците от договора), а процесуално легитимиран като ответник по този иск е третото лице, което е договаряло с пълномощника (последиците на договора засягат и неговата правна сфера). Пълномощникът може да участва като страна по делото, тъй като се оспорва представителна власт, която е упражнил и неговата правна сфера може да бъде накърнена, доколкото ще отговаря било пред третото лице, с което е договарял (чл. 42, ал. 1), било пред упълномощителя, ако той се окаже обвързан против волята му (отговорността на пълномощника може да бъде ангажирана в същия процес чрез обратен иск). По иска за оспорване на сключения чрез представител договор съдът задължително се произнася и по унищожението на овластителната сделка. Без значение е дали съдът ще се произнесе по унищожението в мотивите на решението предвид неговата преюдициалност, или в диспозитива на решението, тъй като е предявен отделен иск.

Когато овластителната сделка е нищожна или подлежи на унищожение, това може да се отрази по различен начин на сключения договор. На първо място, порокът на овластителната сделка може да не засегне сключения договор. Това са всички случаи, в които порокът на волята, според естеството му, не може да бъде противопоставен на трети добросъвестни лица: при нищожността – привидност (овластяване с уговорка представителната власт да не бъде упражнявана) и липса на съгласие във формата на несериозно изявление (без намерение за обвързване), а при унищожаемостта – грешка и крайна нужда. На следващо място, порокът на овластителната сделка не засяга сключения договор, когато лицето, с което представителят е сключил договора е недобросъвестно – знаело е за порока на овластяването. Във всички останали случаи сключеният без представителна власт договор е висящо недействителен, докато не бъде потвърден в надлежната форма от упълномощителя или от неговите наследници (те могат да потвърдят договора – всеки за своя дял от наследството, ако приживе упълномощителят не е отказал потвърждение). Възможността за потвърждаване на договора съществува не само когато овластителната сделка е подлежала на унищожение, но също и когато тя е абсолютно нищожна или въобще е липсвала (възможността е за потвърждаване на договора – чл. 42, ал. 2 ЗЗД, като няма пречка това да стане чрез потвърждаване на представителната власт или да бъде извършено ново овластяване). При отказ от потвърждение договорът става недействителен по отношение на мнимо представлявания, а не абсолютно нищожен (ако договорът ставаше абсолютно нищожен, на нищожността би могла да се позове също насрещната страна, както и трети лица).

Особен случай на висяща недействителност урежда чл. 76 ЗН. Прехвърлянето на сънаследствен имот (или част от него) от един от сънаследниците е висящо недействително, докато не бъде извършена делбата на наследството.

Оригиналното значение на тази недействителност се изразява в това, че имотът „не напуска наследствената маса” и делбата се извършва все едно е там. Смисълът на тази недействителност е да не се пречи на съставянето на дялове и да не се компрометира възможността всеки наследник (коляно) да получи реален дял в натура. Затова прехвърлянето поражда действие, ако при делбата на наследството имотът се падне в дял на прехвърлителя (чл. 349, чл. 352 и чл. 353 ГПК). Ако делбата се извърши чрез изнасянето на имота на публична продан, прехвърлянето също трябва да се зачита.

В тази светлина могат да бъдат разбрани: т. 1 и 2 ТР № 1/19.05.2004 ОСГК, ВКС по гр.д. № 1/2004, съгласно което страна по делото трябва да бъде както разпоредилият се наследник, така и проибретателят, а на недействителността може да се позоват само неразпоределили се сънаследници било с иск, било с възражение в делбеното производство, като правото им се преклудира с приключването на съдебното дирене в първата фаза на делбата и ТР № 72/19.04.1986 ОСГК, ВС по гр.д. № 36/1985, съгласно което няма недействителност, когато съсобствеността не произтича от наследяване (и преживял съпруг, който не наследяваше съпружеската имуществена общност) и когато наследството се изчерпва с една вещ и наследникът се е разпоредил със своята част, както и когато актът на разпореждане е продажба на наследството като съвкупност.