Правна уредба на търговските договори с международен елемент. Избор на приложимо право. Определяне на обективно приложимото право

44. Правна уредба на търговските договори с международен елемент. Избор на приложимо право. Определяне на обективно приложимото право.

1. Това е нова материя, уредена е в ТЗ – чл. 605 – 606е. Понятието за търговски договор се възприема от ТП. Относно принципите на уредбата се следват Римската конвенция и ВКМПС (в тази област има голяма степен на унификация с правото на ЕС). Уредбата се подчинява на 2 основни принципа: 1) автономия на волята и 2) приложение на обективните привръзки посочени в закона. Когато уредбата е диспозитивна привръзките се прилагат, доколкото друго не е предвидено в императивните норми на българското право – чл. 606е: За неуредените в тази глава въпроси се прилага общото българско международно частно право; а според чл. 606д: Разпоредбите на тази глава не се прилагат за отношения, уредени от повелителни разпоредби на българското право.

2. Приложение на автономията на волята.

2.1. Според чл. 605, ал. 1: Търговските договори с международен елемент се уреждат от избраното от страните право. Изборът може да се направи с клауза в договора или с отделно споразумение. Това означава, че целия договорен статус е подчинен на избраното от страните право. Тъй като в липсва изрично указание в чл. 605 и сл. може да се направи извода, че нашият законодател не възразява отделните елементи на облигационния статус да са подчинени па различни правни системи. Страните могат да осъществят избора си изрично и мълчаливо, но ако съответното право предвижда форма за договора, тази форма следва да се приложи и при самият избор.

2.2. Когато предмет на избора е обичай – той също може да се избере изрично или мълчаливо, но ако не е посочен изрично се прилага ал. 2 на чл. 605: Ако не е уговорено друго, се смята, че страните са приели за приложим обичая, който им е известен или би трябвало да им бъде известен и който е широко известен в международната търговия и постоянно спазван от страните по договори от същия вид в съответната област на търговия.

2.3. Пределът на автономията на волята е уреден в ал. 3: Ако в момента на избора всички елементи на договора са свързани с правото на една държава, приложимостта на нейните императивни норми не се засяга от избраното право. Това е темпорална привръзка, защото се казва “в момента на осъществяване на избора”. Трябва да се отбележи, че тук като предел на автономията на волята не е предвиден обществения ред.

3. Обективно приложимо право (ако страните не са осъществили избор на право).

3.1. Според чл. 606, ал. 1: Когато страните не са уговорили приложимото право, прилага се правото на държавата, на чиято територия страната, която дължи характерната за договора престация, извършва основната си стопанска дейност.

3.2. В друг случай, според ал. 2: Ако уговореното място на изпълнението е различно от мястото на основна стопанска дейност, приложимо е правото по местоизпълнението. Когато страната няма място на стопанска дейност, е меродавно постоянното й местопребиваване – в тази хипотеза е уредена привръзката lex loci solutionis. Ако договорът има за предмет недвижими вещи обаче привръзката е lex rei sitae – ал. 3: Когато предмет на договора е право върху недвижима вещ, се прилага правото на държавата по местонахождение на вещта.

3.3. При договора за превоз на стоки са предвидени специални правила – чл. 606 а: Договорът за превоз на стоки се урежда от правото на държавата, в която е мястото на основна стопанска дейност на превозвача при сключване на договора, при условие че в същата държава се намира: 1. мястото на натоварване; или 2. мястото на разтоварване; или 3. мястото на основна стопанска дейност на изпращача.

3.4. Възможно е да се констатира, че нито една от посочените по-горе привръзки не отговаря на съдържанието на договора, тогава според чл. 606б: Разпоредбите на чл. 606 и 606а не се прилагат, ако се установи, че договорът е по-тясно свързан с правото на другата държава. В този случай се прилага правото на държавата, с която договорът е най-тясно свързан – това е привръзката lex proximus.

4. Относно действителността на договора, законът казва, че е меродавно правото по същество (lex causae) – чл. 606в: Действителността на договора се урежда от правото на държавата, което би се прилагало, ако договорът би бил действителен. Тук ТЗ не се отклонява от общите принципи.

5. Относно формата на договора са възможни няколко привръзки:

5.1. Чл. 606г, ал. 1: Формата на договора се смята спазена, ако отговаря на изискванията на приложимото към него право или на правото по местосключването – lex causae или lex loci contractus.

5.2. Понеже обикновено търговските договори се сключват между отсъстващи, според чл. 606г, ал.2: Когато при сключване на договора страните са се намирали на територията на различни държави, договорът е действителен, ако са спазени изискванията за форма на една от тях. Според Натов това е фикция.

5.3. Според чл. 606г, ал. 3: Когато предмет на договор са права върху недвижима вещ, следва да бъдат спазени и изискванията за форма на правото на държавата, на чиято територия се намира вещта, независимо от приложимото към договора право – lex situs.

45. Правна уредба на международната продажба на стоки – източници. Виенска конвенция относно договорите за международна продажба на стоки – приложно поле и общи разпоредби.

1. Източници – Конвенция на ООН, относно договорите за международна продажба на стоки от 1980 г. (Виенска конвенция). България се присъединява ксъм нея през 1991 г.

2. Приложно поле – чл. 1.

2.1. Виенската конвенция се прилага за договори за международна продажба на стоки, когато са сключени между страни, които имат място на стопанска дейност в различни държави, които държави са съдоговорителки по Конвенцията (и 2те държави). В този случай цялата Конвенция се прилага като комплекс от преки норми на МЧП с малък брой стълкновителни.

2.2. Ако държавите, на чиято територия имат място на стопанска дейност страните по договора не са съдоговорителки по Конвенцията, тя ще се приложи ако стълкновителна норма на МЧП насочва към право на държава съдоговорителка. В този случай Виенската конвенция ще се приложи като комплекс от материални норми с несамостоятелно значение, т.е. Конвенцията действа опосредено, непряко, зависимо.

Фактът, че страните имат седалище в различни държави трябва да им е известен при сключване на договора, при това недвусмислено. Ако няма доказателство за това, техният договор не ангажира приложението на Конвенцията. За приложението на конвенцията няма значение националността на страните и дали притежават търговско качество.

3. Изключения от приложното поле – чл. 2:

3.1. Абсолютни. Тази конвенция не се прилага за продажби:

1) на търг;

2) извършени въз основа на принудително изпълнение или по друг начин по силата на закон;

3) на акции, дружествени дялове, обезпечителни книги, ценни книжа и пари;

4) на параходи, кораби, превозни средства на въздушна възглавница или самолети;

5) на електричество.

3.2. Относителни. Тази конвенция не се прилага за продажби на стоки, купени за лична, семейна и домашна употреба, освен ако продавачът преди или при сключване на договора не е знаел, нито би трябвало да знае, че стоките са били купени за такава употреба.

3.3. Конвенцията не се прилага и за договори, в които преобладаващата част от задълженията на страната, която трябва да достави стоката, се състои в предоставяне на работа или други услуги.

3.4. Тази конвенция урежда само сключването на договора за продажба и породените от него права и задължения на продавача и на купувача. По-специално, освен ако друго изрично е предвидено в тази конвенция, тя не се отнася до: а) действителността на договора или на която и да е от неговите клаузи или на който и да е обичай; b) действието, което договорът може да има относно собствеността върху продадената стока.

3.5. Тази конвенция не се прилага относно отговорността на продавача за смърт или телесни повреди, причинени от стоката на което и да е лице.

4. Основни принципи.

3.1. Уредбата на Конвенцията е диспозитивна с много малко императивни норми. Изградена е на принципа на автономия на волята, а ако не е избрано приложимо право влизат в сила обективните привръзки.

3.2. Пределите на автономията на волята са дадени в чл. 6, вр. чл. 12, вр. чл. 11, вр. чл. 29, вр. глава ІІ.

1) Чл. 6: Страните могат да изключат приложението на тази конвенция или с изключение на чл. 12 да се отклонят от или да изменят действието на всяка от нейните разпоредби.

2) Чл. 12: Която и да е разпоредба на чл. 11 и 29 или на част II на тази конвенция, която допуска да се сключи договор за продажба, да бъде той изменен или прекратен по взаимно съгласие, както и да бъде направено предложение, приемане или друго изявление в каквато и да е друга форма освен писмена, не се прилага, ако някоя от страните има своето място на дейност в договаряща държава, направила декларация в съответствие с чл. 96 от тази конвенция. Страните не могат да се отклоняват от или да изменят действието на този член.

3) Чл. 11: Hе е необходимо договор за продажба да бъде сключен или доказан писмено; за него не важи и каквото и да е друго изискване за форма. Той може да бъде доказан по всякакъв начин, включително и със свидетели.

4) Чл. 29: 1. Договорът може да бъде изменен или прекратен чрез просто съгласие на страните. 2. Писмен договор, съдържащ разпоредба, изискваща писмена форма за всяко изменение или прекратяване по взаимно съгласие, може да бъде изменен или прекратен по взаимно съгласие само по този начин. Обаче поведението на страната може да я лиши от правото да се позовава на такава разпоредба, доколкото другата страна се е доверила на това поведение.

5) Чл. 96: Всяка договаряща държава, чието законодателство изисква договорите за продажба да бъдат сключвани или удостоверявани писмено, може по всяко време да заяви в съответствие с чл. 12, че която и да е разпоредба на чл. 11, чл. 29 или на част II на тази конвенция, допускаща друга освен писмена форма за сключване, изменение или доброволно разваляне на договор за продажба или за всяко предложение, приемане или друго волеизявление, не се прилага, когато една от страните има своето място на дейност в тази държава.

3.3. Приема се, че чл. 6 регламентира и свободата на договаряне, като на страните се дава възможност да изберат приложимо право или обичай, ако не е посочен обичай се приема, че се прилага широкоприложимия и известен тъговски обичай – ИНКОТЕРМС.