Вътрешноправни източници на българското МЧП. Значението на Конституцията като основен вътрешноправен източник на българското МЧП

9. Международноправни източници на българското МЧП.

1. Международни договори – многостранни и двустранни международни договори, международния обичай. Международната съдебна и арбитражна практика у нас не е източник.

2. Двустранни договори – видове:

1) договори за правна помощ;

2) консулски конвенции;

3) търговски спогодби;

4) договори за стокообмен и плащания;

5) договори за търговия и мореплаване;

6) договори за взаимно насърчаване и закрила на инвестициите;

7) договори за избягване на двойното данъчно облагане;

8) договори за различни видове международен транспорт;

9) договори за обмен на работна сила.

3. Многостранни договори:

3.1. Конвенции в областта на интелектуалната и индустриалната собственост: 1) Парижка конвенция за защита на индустриалната собственост; 2) Стокхолмска конвенция за създаване на Световна организация по интелектуална собственост, 3) Бернска конвенция за закрила на литературата и художествените произведения, 4) Женевска универсална конвенция по авторско право; 5) Вашингтонски договор за международно патентно коопериране; 6) Мадридска спогодба за международна регистрация на марките; 7) Хагска спогодба за международна регистрация на промишления дизайн, 8) Лисабонска спогодба за наименованията за наименованията за произход и тяхната международна регистрация; 9) Мадридска спогодба за преследване на фалшиви или заблуждаващи указания за произход на стоките.

3.2. Международен търговски арбитраж: 1) Европейска конвенция за външнотърговски арбитраж; 2) Ню Йоркска конвенция за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения, 3) Виенска конвенция за международна продажба на стоки; 4) Европейска конвенция за обмен на правна информация между държавите; 5) Конвенция за статута на бежанците; 6) Конвенция на ООН за защита правата на детето; 7) Конвенция на ООН за защита правата на омъжената жена.

3.3. Международен транспорт: 1) KOTIF (Конвенция за международния железопътен транспорт + приложенията и CIM и CIF); 2) Конвенция за договора за международен превоз на товари – CMR; 3) Варшавска конвенция за уеднаквяване на правилата относно международните въздушни превози + Хагски протокол за изменение и допълнение; 4) Шиофогско споразумение за международни превози на товари по река Дунав.

4. Международен обичай – става източник, когато е санкциониран от държавата. Това става чрез закона или чрез международни договори. Чл. 605, ал. 2: Ако не е уговорено друго, се смята, че страните са приели за приложим обичая, който им е известен или би трябвало да им бъде известен и който е широко известен в международната търговия и постоянно спазван от страните по договори от същия вид в съответната област на търговия. Чл. 9 от Виенската конвенция за международна продажба на стоки: 1. Страните са обвързани от всеки обичай, с който са се съгласили, както и от практиката, която те са установили помежду си. 2. Освен ако друго е уговорено, счита се, че страните мълчаливо са приели за приложим спрямо техния договор или неговото сключване обичая, който им е известен или би трябвало да им бъде известен и който е широко известен в международната търговия и постоянно спазван от страните по договори от същия вид в съответната област на търговия. Международните обичаи са събрани в сборници – ИНКОТЕРМС.

10. Основни периоди в развитието на позитивното МЧП. Възникване и развитие на науката за МЧП – родоначалници. Становищата на Манчини, Савини и Стори.

1. Историческо развитие. Понятията “частни отношения с международен елемент” и “МЧП” възникват доста късно – през ХІХ в. Появата на МЧП се определя от два момента: 1) поява на отношения, които по своята характеристика, това което днес наричаме “частно отношение с международен елемент”; 2) поява на уредба на тези отношения.

1.1. За да съществуват международни отношения е било необходимо да съществува защита на чужденците, това са и първите норми за правния статус на чуждите търговци. Първите сведения за подобна уредба идват от Вавилония, Египет, Гърция и Рим.

1.2. В Древна Гърция е преобладавала международната правна уредба – сключвали са се двустранни договори между гръцките полиси и заобикалящите ги племена и народи. Съществували са различни договори: “симболай” – за правна помощ; “азилиа” – за защита ; “изополитиа” – за търговия.

1.3. В Рим правото се е деляло на ius civil (вътрешно право) и ius gentium (МЧП), което се е състояло от императорски конституции и едикти на претора на перегрините.

1.4. В Източната римска империя Юстиниян създава Corpus iuris civilis, в който няма МЧП. Това се дължи на факта, че за Юстиниян не е имало чужденци, всички народи са били поданици. Все пак частни отношения с международен елемент е имало и това се разбира и от българските исторически извори от този период. Във Византия е имало 2 големи тържища – в Солун и в Константинопол и частните отношения с международен елемент са се уреждали локално от епарха на тържището.

1.5. В Западната римска империя се създават градовете републики – Генуа, Венеция и т.н. Прави се опит да се използва старото ius gentium, но то вече е неприложимо поради промяната на обществено-икономическия строй. Тогава възниква практиката да се издават нормни комплекси – статути. Бартолус и Балдус ги изследват за първи път и отделят няколко групи отношения: 1) лични – статус на лицата (най-вече на търговците); 2) вещни; 3) относно формата на правния акт – най-вече на сделките. Те се смятат за бащи на МЧП.

2. Постепенно се формират национални школи:

2.1. Холандска (една от най-силните): Йохан Вут, Паул Вут, Йорих Хубер.

2.2. Френска (също много силна): Бертран Д’Аржантре, Шарл Дьо Мулен – създател на теорията за автономия на волята.

2.3. Италианска – проф. Паскуале Манчини. Той разработва своя теория за МЧП от позицията на защитник на емигрантите в чужбина. Той разработва принципът на националния закон – когато едно лице е гражданин на една държава то се подчинява на нейния закон, независимо къде се намира.

2.4. Американска – съдията от ВС Джоузеф Стори. Той възразява на Манчини, като развива тезата, че всяко едно лице, което се е установило постоянно на територията на една държава, където се намира и центъра на неговите лични, икономически и политически интереси, се подчинява на нейния закон. Това е принципът на правото по местоживеене.

2.5. Германска – Фридрих Карл фон Савини. Той не е съгласен с виждането за правото по местоживеене и разработва концепцията за универсалната общност на държавите. Според него ако едно правоотношение засяга повече от една държава и би следвало да се приложи чуждо право за да се достигне до справедливо решение, местното право трябва да отстъпи заради международната общност.

3. Съвременно МЧП:

3.1. За първи път в чл. 3 на Code Civil се казва, че френските закони действат спрямо французите навсякъде по света.Това е първият сполучлив опит за уреждане на частни отношения с международен елемент.

3.2. По-късно идват и други кодификации. Първите международни договори в тази сфера са Хагските конвенции. В Хага се намира и един от основните центрове за развитие на МЧП – Хагската академия за международно право. Други центрове са Института за унификация на частното право (UNIDROA), УНСИТРАЛ и др.