1. Време на възражданьето

Второто публикувано стихотворение на Ботев, „Към брата си“, има текстова връзка с първото, но е с по-ясно разгърната обществена позиция. Конкретността и категоричността го превръщат едва ли не в програмно. Екзистенциалните понятия, отечество, свобода и народ са ключови моменти, които по-нататък се репрезентират в творчеството на поета и се правръщат във верую (символ на вярата; твърдо убеждение) на неговата идеология. И тук, както в „Майце си“, възрожденецът-интелигент преживява тежко обществено безразличие и безмълвие. То се подсилва от четите на Панайот Хитов и Филип Тотю, които показват, че народът не е подготвен още за всеобщо въстание, както и от преждевременната смърт на Георги Раковски през същата 1867г. Всичко това поражда тревожния тон, отчаянието на младия поет. Алюзията със смъртта и грабо в национални измерения изграждат тъжна и тягосна гледка, сякаш застинала във времето и неопределима в бъдещето. Обобщаващите образи („народен гроб“, „мъртъв свят“) дават отпечатък върху цялата действителна картина през втората половина на 60-те години. Като съжетна опозиция, „Майце си“ и „Към брата си“ не се противопоставят. Обратно, допълват се и зазвучават в едно общоо цяло, в което личната драма и националната съдба, движението от частно към общо се преосмислят по различен начин. Затова стихотворенията трябва да се разглеждат в зависима връзка и да се отнасят към един момент от развитието и утвърждаването на Ботев като поет и революционер.

Към първите стихотворения на Ботев трябва да се отнесе и „На прощаване“. То се печата най-напред във в. „Дума на българсите емигранти“ през 1871г., но иначе е писано по-рано. През пролетта на 1868г. Ботев се включва в четата на дядо Жельо, но, както е известно, румънските власти попречват тя да мине р. Дунав. Стихотворението е резултат именно на подготовката и преживяванията на младия поет. Вижда се в него известна доза документалност, а може би и разочарование. То обаче бързо се разпространява ръкописно в поробеното отечество. След творбите „Майце си“ и „Към брата си“ стихотворението „На прощаване“ проблясва като светъл лъч в поезията на Ботев. То идва да подскаже за новия полъх в революционното настроение и движение. Изповедният диалог отново е с майката, един обичаен за Ботев подход. Нещата обаче сега са назовани ясно и категорично: „черната турска прокоба“, пропъдила младите в чужбина; „сърце мъжко, юнашко“, което не търпи да гледа как турчин „бесней над бащино <…> огнище“; заръката към невръстните братя да мъстят, „дето срещнат душманин“; романтичния образ на либето. Като противопоставяне в първия основен момент на стихотворението е възможността лирическият герой да се завърне „жив и здрав с байряк във ръка“. Тогава молбата към майката ще бъде поздрави с думите: „Свобода и смърт юнашка!“. Тази заветни слова, колкото различни, толкова дълбоко и смислово обвързани, изразяват цялата идеология на революционно настроената интелигенция и нейната саможертва в името на народа и отечеството. Финалът в „На прощаване“ е връщане към началото или, по-точно продължаване на изповедния тон. Той обобщава предначертания път, който поема лирическият герой: пътят към себеотрицанието и към свободата с цялата им романтика, но и с най-простото и искрено откровение.

От първите Ботеви стихотворения е и назевършената, или пък дошлата с непълния си текст, поема „Хайдути (баща и син)“, публикувана през 1871г. във в. „Дума <…>“. Поемата принадлежи към стиховия корпус: „Майце си“, „Към брата си“, „На прощаване“ и „Пристанала“. Излизайки от „светостта на домашното огнище“ или, по-точно, оставайки в кръга на домашното огнище, Ботев изгражда текста в родовата му обвързаност баща – син. Това не стеснява и не ограничана идеята, защото е един от познатите Ботеви похвати – да тръгва от семейната клетка като микрокисмос, за да обобщи по-нататък в национален мащаб значими политически и социални проблеми. Класическият тип хайдутин, като първооснова на възрожденската революционна емиграция, носи, според поета, „най-хубавити чърти на народния ни характер“. С ремантичната поетика на хайдушкия епос Ботев постига впечатляващи внушения: за Чавдар – „синът на Петка Страшника“, за българската „майка юнашка“, за „нашата земя хубава“, за юнака, който „тегло не търпи“. И разбира се, песента на Чавдар войвода, която ще се понесе на всички посоки, за да очертаае етностната карта на поробена България. Диалозите с дядото и с майката са различни по съдържание, но се допълват в поетическата си обвързаност. Поемата е „обърната“ в хронологическия си ред, но това е оригинален структурен маниер. Най-напред читателят ще научи за „вехтия“ войвода Чавдар, а сетне ще проследи биографичния разказ, и в него вече ще се разкрие фантастичната обич на майката към сина: майчината тревога и заръката към сина, както и майчината надежда да се изучи синът „на книга“.

Стихотворението „Пристанала“ секаш идва да затвори „Хайдути <…>“. Не е трудно да поставим знак за равенство между Чавдар и Дойчин. Виталният край на стихотворението – войводата и неговата дружина и срещата на Стоян с Дойчин носи не само романтиката на хайдушкото време, но и на щастливото Одисеево завръщане. Сега обаче майката, след всичко свършено, ще изалее младите с порой от клетви. Но те се губят в цялата впечатляваща картина на срещата, отминават и заглъхват като ехо, без да променят настроението. Обратно, то се допълва и утвръждава от думите на стария хайдутин.

През 1871г. във в. „Дума на българските емигранти“ Ботев публикува стихотворението „До либето ми“. Стихотворението има също биографичен характер и може да се причисли към разглежданите по-горе текстове. След майката и брата идва обръщението към любимата. Дали тя е Парашкева Шушулова, Минка (Мина) Горанова или друга девойка, е без значение. Като тръгва от безсмъртната тема за любовта и дълга пред отечеството, Ботев създава внушителна по сила на въздействие творба и още с първия стих подготвя читателя към остра и драматична развръзка.

„До моето първо либе“ се налага и откроява преди всичко със сюжетността си. В него и любовта, и омразата, и саможертвата пред олтара на отечеството зазвучават наистина като тържествена симфония, в която изпъква метафоричният акорд на кървавата напивка. Ботев възпява смъртта не само в стихотворението „До моето първо либе“, но и в цялата поезия. Смъртта, сравнена с „мила усмивка“, а гробът със „сладка почивка“ експлицира цялата романтика на саможертвата. В стихотворението се долавят реминисценции от „Майце си“ и „Към брата си“, от „Елегия“ и други Ботеви песни, а това само потвърждава тяхната междутекстова връзка и общата им идеологическа концепция. Категоричната молба към любимата зазвучава като тържествен дълг пред роднината, като реквием пред себеотрицанието. Плачът на сиромасите и вдовиците, теглилата на бездомните дечица и тътнежа на оковите изграждат трагичната картина на робството. Природата идва да засили тази картина и пространствено да е очертае. Ботев оставя неизяснена постъпката на любимата („Запей, или млъкни, махни се!“). А точно тук е един от най-силните моменти в стихотворението. Глаголът запей е всъщност покана към девойката да се включи в кървавата борба за свободата, където и за нея има достойно място. „До моето първо либе“ отгръща нова страница в малкото по обем творчество на Христо Ботев, където интимно и дълбоко личното се приобщава към борбата за свободата, сакрализирана само в две думи: „Хляб или свинец!“.

Стихотворението „Борба“ излиза през 1871г. също във в. „Дума <…>“. Обикновено, когато то се разглежда, търси се връзката с Парижката комуна и с нейните идеи, с Ботевите художествено-публицистични произведения като „Смешен плач“ и „Решен ли е черковния въпрос?“. Ботев преминава към едно национално обобщение. В хронологията на дотогавашните му публикации „Борба“ внася нови философски акценти както в революционната борба, така и в нейния свещен край. Монологичната изповед на поета е изповед на едно цяло поколение в едно определено време. Стихотворението се откроява с реалния си повествователен тон, със социалните си и политически произведения и с конкретните си библейски внушения. Ако се върнем към публикацията на „Борба“ във в. „Дума <…>“, ще се види, че тя е посочена като първа част, а в края е отбелязано – „(следва)“. Втора част Ботев не пише. Вероятно, да изпълни обещанието си, той „дописва“ първоначалния текст с още десет стиха, които се добавят към „Борба“ в „Песни и стихотворения <…>“. Те не се отделят обаче от общата структура на творбата. Те обобщават идеята и я определят в нейния най-изкристализиран вид. Така „Борба“ има вече абсолютно завършен край като структура и като идейно исмисляне и се вплита в малкото по обем, но иначе сложно Ботево творчество. Без този финал стихотворението остава незавършено и без обобщаващата поанта, т.е. няма това въздействие и тази динамична сила. Но то не може и да има завършеност, след като Ботев поставя „следва“.

След публикуването на „Майце си“ и „Към брата си“ появяването на стихотворенията „Елегия“ и „Дялба“ (1870) по едно и също време е твърде симптоматично. Двегодишното мълчание може дасе приеме не само като съзряване на младия поет, но и като резмисъл върху съдбата на поробеното отечество. Обръщението в „Елегия“ е вече към целия български народ, а не към една конкретна личност. Представена е цялостната картина на робството, страданието. Ретроспекцията прилича на потресаващо криминално досие: „нов кърджалия“, „продал брата“, „убил баща си“, „сган избрана“, „рояк скотове“ … Опредмитената картина допълва елегичния тон на стихотворението и неговото екстраординарно внушение: „глухо и страшно гърмят окови“; „кръстът е забит във живо тело“; „Ръкжда разяжда глозгани кости“; „смок е засмукал живот народен“; „хомот на шия“; „окови влачи“… Едва ли може да се нарисува по-стилизиран и наситен и толкова мрачни тоное портрет на всеобщото национално страдание! На този фон обаче болката и гневът вървят ръка за ръка, вплетени в едно цяло. Въпреки дълбокато си любов към народа и страданиено към неговото многовековно страдание, Ботев не може да остане безразличен към мълчанието и търпението („Мълчи народа!“, „А бедният роб търпи <…>“). Този сатиричен тон преминава в справедливия гняв и укор. Свободата трябва да се извоюва с цената на всичко и от всички, без да се чака за нея „ред“. Макар Ботев да не „изрича боен призив“, той се долавя „зад текста“. Чувства се в конкретното изображение и в сатиричното отношение. Чувства се началото на едно ниво мислене – от индивидуалното към общонационалното, а от тук и към предстоящия революционен метеж.

За стихотворението „Дялба“ е посочено, че в художествено отношение не бележи голямо постижение. Тръгвайки от първите му стихотворения и конкретно от „Майце си“ и „Към брата си“, „Дялба“ има важно хронологическо развитие на поето, но и за осмисляне на революционната борба, нещо, което се долавя и в „Елегия“. Семантично поле на смъртта е всъщност реалния край на саможертвата за свобода на отечеството. Този екзистенциален образ на бореца носи в себе си смисъла на цялото революционно движение, зад което е останала романтиката на хайдутството и на индивидуалната проява. Извървеният път разкрива и съдбата на политическата емигация, нейните страдания и нейният жалък живот въобще в чужбина, съпътстван от укори и присмех. В „Дялба“ „биографичната“ изповед разкрива вярата, надеждата и непоколебимостта по пътя на поетото дело. В известен смисъл то напомня отчасти и за преодоляната житейска конфликтност, която Ботев се сблъсква още от ранна младост и която фиксира в „Майце си“ и „Към брата си“. Тук проблемите са изнесени в много по-широк план и не трябва да се стесняват само до личността на Ботев. Едно подобно тълкуване ще ограничи нещата до индивидуалното, което в никакъв случай не е Ботевата идея. Това определя и мястото на „Дялба“ в стиховия корпус на поета.

Стихотворението „Странник“ се отпечатва във в. „Свобода“ през 1872г. Завладян от гняв, любов и отчаяние, Ботев преминава от едно чувство към друго и това предава на стиха изненадващи, но категорични обобщения. Лирическият герой е глух и чужд на всичко, което го заобикаля. Той ще приеме спокойно бащината си смърт и свъртта на братята си, цялата робска действителност. Това отчуждение и безразличие го прави „странник“ дори в собствената му родина и сред собствения му народ. Иронията е болезнена. Тя извира дълбоко от сърцето на поето, но и дълбоко засяда в него като трайна и неопределима болка.

Гневът и възмущението предизвикват жлъчната изобличителна сатира на Ботев и в стихотворението „В механата“. То е писано („Независимост“, 1873) в момент на разочарование и отчаяние от хората край него, които не само не споделят идеите му, но и не оценяват достоъното поведение и саможертвата на борците – революционери. „В механата“ започва с повтарящата се лексема „тежко“ („Тежко, тежко!“), която разкрива състоянието на поета и реалната картина на действителността. Лексемата се допълва от императива „Вино дайте!“. В алкохолното безпаметство лирическият герой иска да намери забрава на всичко мило и свидно в живота. Действителността обаче непрекъснато напомня за себе си, събужда угризения и болка. Забравата трябва да бъде тотална, всеобхватна. Родовата приндлежност („род свой беден“, „гробът бащин, плачът майчин“) и задълженията, която тя изисква, са описани с типичната за народната песен инверсия. Презрението към лъжепатриотите достига своя точен и реален израз. Недостойното поведение е обрисувано в множествено число и приобщава лирическия герой, което прави творбата по-реалистична и по-критична. Езикът на Ботев е тенденциозно груб. Изобличителният характер достига кулминацията си в осмата строфа, където робството и страданието са разкрити с впечатляващи глаголни форми („коли“, „беси“, „бие“, „псува“, „глоби“). Тяхната низходяща градация ни връща към първоначалния момент на отчаяние и безпомощност, на търсене на забрава и утеха в алкохола. Но връх на негодуванието и презрението, което изпълва цялото стихотворение, е нговият завършек. Финалът сближава текста с друго стихотворение, което допълва и дообеснява неказаното във „В механата“ – „Патриот“ („Будилник“, 1873). „Патриот“ е насочено директно към голословните лицемери, които уж в името на народното добро правят всичко заа своето облагодетелстване. Ботев рязко се разграничава от лъжепатриота, обрисуван по принципа на контраста в един сравнително малък по обем текст. Цялата тази пасмина, прикрита зад фолша и лицемерието, е готова да жертва без никакво угризение род и родина. Загърбени са християнските добродетели, а църквата е превърната в място за търговия. Нетипичният за Ботев начин на изобличение в стихотворението е особено ефективен. Превъплащенията на мнимия патриот са допълнени в дообяснени. Те носят жлъчен саркастичен заряд. Вотрото четиристишие във всяка строфа е еднакво и по съдържание, и по емоционална ангажираност. То рисува лъжепатриота в истинската му същност. Осмият стих, който единствено се различава във всяка строфа, представлява една възходяща градация на осъдителното му и недостойно поведение. Ботев сваля мантията на добродетелството и мнимият патриотизъм лъсва в истинския вид. „Патриотът“ е готов на всичко в името на своето добруване и благоденствие: да продаде душата си, да заложи жената си, да изяде месата си. Вижда се, че нищо добро не е останало в него. На тези хора националното революционно движение не може да разчита.