1. Време на възражданьето

Вторият видински сборник е съставен от пет дяла: 1. Начало премудро стих – страх Господен, 2. Митология на Спиридон Философа, 3. Езопови басни, 4. Философски мудрости, 5. Слово на постановление нового архиерея. Като духовно лице епископ Софроний започва и завършва сборника с религиозно-проповеднически текстове.

Още през Възраждането „Житие и страдания грешнаго Софрония” достига до своите читатели. Първо се публикува от Георги С. Раковски в редактирания от него вестник „Дунавски лебед” по препис, изпратен му от руския професор Виктор Григорович (1861). „Житие и страдания ...” е разглеждано като отделна творба и в контекста на литературния процес. „Житие и страдания ...” е летопис за „смутното време”, а не толкова автобиография на епископ Софроний. Концепцията на книжовника е не да разказва основно за себе си, а чрез себе си да разкаже за онова, което става и се върши в края на ХVІІІ и в началото на ХІХ век по поробените земи на България. Характерът на „Житие и страдания ...”, неговият обем, начинът, по който се предават фактите и случките, показва, че всичко е строго прецизирано и то не толкова като стил, като съдържание и структура. Не автобиографичната творба е била нужна на тогавашното време, на тогавашния български читател и слушател, а и не само на тогавашния. Нужно е било произведение, в което да се отрази драматизма на времето и трагизма на народа, затова са и толкова много „белите петна” в автобиографията на епископ Софроний. Акцентува върху разрешаване въпроса с епархията и признанието на епископ Софроний, че се труди „сеги денем и нощем” да пишем книги, за да бъде полезен на рода си. „Житие и страдания ...” има допирни точки с автобиографията на Партений Павлович, писана още през 1757г. „Житие и страдания ...” е творба за времето на епископ Софроний, а не за самия него, то е „житие и страдания” не на „грешнаго Софрония”, а „житие и страдания” на нацията. Затова не е „чиста” автобиография. Ако трябва да се определи жанровия му спектър, трябва да се насочим към автобиографичното, летописното и пътеписното. Когато четем „Житие и страдания ...”, оставаме с впечатление, че героят само тегли и че целият му живот е низ от несгоди и огорчения, обиди и ругатни. Макар да не е било лесно да се скъса с утвърдените от средновековната книжнина традиции на анонимност, епископ Софроний се превръща в житиен герой и насочва спокойно вниманието на папството към личността си. Това е едно предизвикателство за ранното ни Възраждане, но то е верният път и просвещенецът не греши. Епископ Софроний е свързващо, появяващо звено между фактите, за да се стигне до внушението, че личното страдание е всъщност страдание на нацията. Като комуникативна функция езикът на „Житие и страдания ...” също е избран да създаде връзката с разностранния социален реципиент – от обикновения човек до интелигента. Софроний познава изтънко нравите на поробителя и пишейки „Житие и страдания ...” на нацията, разкрива преднамерено и вярно психологията на турчина, иначе не би защитил идеята на книгата си. Що се отнася до предназначението „Житие и страдания ...” и твърденията, че е подготвено специално за митрополит Дионисий, не може да се съгласим.

Разказът на епископ Софроний започва конкретно и сбито, в духа на средновековната литературна книжовна традиция. По-нататък епископ Софроний не се притеснява да разкрие дори някои лични, интимни неща от живота си – например намерението му да остави жена си „просто беше мало горделива”. Тези моменти от психологията на възрожденеца са нови, нехарактерни за времето на епископа и за българския книжовник въобще. Епископ Софроний не е едностранчив и в обвиненията си и търси своите идейни противници, както сред османските поробители, така и сред останалите социални категории от българското население (чорбаджии, прости и неуки свещеници и др.). По този начин прави и една характеристика на духовната интелигенция и съответно на килийния даскал от втората половина на ХVІІІ век. В „Житие и страдания ...” се набива на очи точността на фактите и много подробности, които срещаме.

При цялостното изграждане на „Житие и страдания ...” се очертават ясно няколко композиционни и сюжетни микроструктури: в Котел, в Карнобат, във Враца, във Видин, в Румъния. Те не са обособени от епископ Софроний с отделни заглавия. Тази микроструктура определя и основната идейна концепция на епископ Софроний. Между отделните микроструктури има здрава и последователна връзка, обусловена причинно от самия житейски път на Софроний и от предназначението на творбата като художествено произведение, а от тук и селекцията на фактите. Микроструктурната схема изгражда вече макроструктурата на „Житие и страдания ...”, неговата монолитност и завършеност. Макроструктурата отговаря също на основната идея и е съобразена с желанието на епископ Софроний да напише произведение не за себе си, а за своето време.

Хуморът в „Житие и страдания ...” заема важно място и е неделима част от атмосферата и настроението. В Букурещ, извън поробеното отечество, успокоен и осигурен материално, епископ Софроний наистина поглежда от забавната страна към преживяното, а то, в действителност, нито е било толкова забавно и весело, нито безопасно.

ПОЯВА И РАЗВИТИЕ НА ОРИГИНАЛНАТА БЪЛГАРСКА БЕЛЕТРИСТИКА. ВАСИЛ ДРУМЕВ, ИЛИЯ БЛЪСКОВ. ПРОБЛЕМАТИКА И ЗНАЧЕНИЕ НА ОРИГИНАЛНАТА БЪЛГАРСКА БЕЛЕТРИСТИКА.

ВАСИЛ ДРУМЕВ. Друмев изненадва с широката си култура и с разностранните си интереси, с погледа си върху формиращата се нова литература и нейните задачи в цялостния живот на българина. Дали ще бъде в белетристиката, в драмата или в критиката, той търси да естетизира по-глобални проблеми както от национален, от обществен, така и от интелектуален характер. Революционно-романтичната му нагласа го прави актуален и действен не само за своето време, но и за времето след него. Даже когато загърбва творчеството и се отдава изцяло на Българската църква, митрополит Климент не скъсва с тежненията на народа, за което е заточаван и осъждан на затвор.

За първо оригинално и значително произведение на Васил Друмев трябва да считаме повестта „Нещастна фамилия“. Повестта се печата най-напред в сп. „Български книжици“ през 1860г. Като отделна книга излиза много по-късно (1873). Повестта пресъздава еничерските и кърджалийските смутни времена от началото на ХІХв., съдбата на братя Вълко, Иван и Петър и на техните семейства. „Нещастна фамилия“ е структурирана в десет глави от цаглави от заглавията, на които се вижда развитието на действието: „Нещастие“, „Самодивско жилище“, „Живот вместо смърт“, „Заговор“, „Освобождение“, „Джамал бей“, „Кърджалии“, „Веселба“, „Ужаси“ и „Последният“. Редува се романтичното с трагичното, реалистичното с невероятното. На пръв поглед сюжетното развитие изглежда твърде непоследователно, а някъде даже и нелогично. В тази нелогичност обаче се откроява драматизмът на тогавашното време и несигурността, на която е изложен българинът. На „Нещастна фамилия“ слабостите й са подчертан сантиментализъм, усложнен сюжет, еднообразно типизиране на героите, отсъствие на психологизъм. Но това не е най-важното, когато става дума за първата българска повест. Читателят през Възраждането, а и след това, я възприема като вярно отражение на собствената си съдба и не са го смущавали посочените слабости, защото те са били в предела на неговия вкус, литературна култура и естетическо мислене. Причина за продължителното присъствие на повестта в културното и литературното пространство в нейната обвързаност е трагичната съдба на народа. Повестта носи сценична динамика, където с кинематографическа бързина се сменя картина след картина, а действието се преехвърля от едно място на друго. Братята Петър и Иван не са се виждали двайсет години и всеки мисли за другия, че е мъртъв. Сестрите Стоянка и Рада са разделени от деца и се срещат вече възрастни, макар едната да живее в Шумен, а другата в Преслав и т.н. Тази атрактивност държи читателя постоянно под напрежение. Друмев рисува потресаващи картини на жестокост. Емин гори братята Велико и Стоян пред погледа на техните ридители Вълко и Рада. След това пък набива на колове Вълко и Рада пред погледа на техните деца… Търсени са най-черни краски и най-впечатляващи епизоди, за да се отрази печалната участ на поробените и беззащитни българи. Нещастията се стоварват върху една фамилия и това не е случайно, а търсен акцент. Съдбата на нещастната фамилия се схваща като съдба на целия етнос. Като родоначалник и първомайстор на оригиналната повест Васил Друмев белетризира модела за нравствените, духовните и жизнените устои на българина. Васил Друмев не преставя българите примирени с незавидната си съдба, нито пък страхливци. Обратно, самозащитата се проявява в цялата структура на повестта. Противопоставянето на еничерските главатари Джамал бей – Караман бен и тяхната смърт; смъртта на кърджалийския водач Аклъ бей и самоубийството на Емин, който се хвърля в огъня при голящите Велико и Стоян – символизират приближаващия край на робството.

Диалогът в „Нещастна фамилия“ заема приоритетно място. Той е обвързан със сложното развитие на повестта и с душевното състояние на повечето от образите. Гласно се изразяват мисли, предсказания; тълкуват се сънища или се разговаря „сам себе си“, както посочва сам Друмев. Той се опитва да натовари диалога с различни функции и една от тях е да инспирира идеята за нещастието като глобален проблем през Възраждането. У Друмев диалогът се превръща в сигурно средство за драматично изображение, за характеристика на лицата, както и за водене на действието. Васил Друмев се насочва към родния пейзаж и го вплита в действието на повестта. Почти всяка от десетте глави започва с природна картина. Краят на повестта, главата „Последният“, имплицира, макар и двусмислено, представата за жилавия корен на българина и за неговото оцеляване. „Нещастна фамилия“ идва да замести повествователното четиво – преводно и побългарено. Читателят долавя, че се е появило оригинално произведение, което разкрива по своеобразен начин негвия живот: вярно, директно, с всичките му подробности и потресаващи жестокости. „Нещастна фамилия“ очертава тенденциите на жанра, неговите естетически, социални и морални измерени. В историята на българската литература „Нещастна фамилия“ не е само едно заглавие – тя означава един съществен момент в развитието на нашата художествена литература изобщо. Благодарение на своята прониклива мисъл и на своята дарба Друмев е доловил и предвидил посоките, в които ще се развива повестта ни по-нататък и е успял да я постави на една здрава, неизменна основа и да създаде трайна литературна традиция. Поставянето на Васил Друмев начело на жанра и го определяме като баща на българската повест.

Друмев не успява да осъществи докрай творческото си намерение. Пречат му неопитноста, въздействието на чуждите образци, но все пак трябва да се отчете факта, че когато пише „Нещастна фамилия“ няма български писател от когото да се поучи. Няма българско произведение, което да вземе за модел. Западноевропейски образци му дават само най-обща представа за един жанр, който трябва да се експериментира. Друмев се насочва към Раковски и повеста му „Горски пътник“. Тя му въздейства чрез идейната си атмосфера, чрез някои образи и картини. Доловима е зависимоста между Раковски и Друмев в описанието на пейзажа в произведението на връзките между герой и природа, и все пак превез в . „Нещастна фамилия“ има въздействието на западноевропейската литература. През 1873г. Друмев издава „Нещастна фамилия“ като самостоятелна книга. Това е в големият вариант на повестта, с направени допълнения. Новият вариант на „Нещастна фамилия“ се опявява след като Друмев е вече утвърден белетрист и драматург, т.е. издава втората си повест „Ученик и добродетели“ и драмата „Иванко, убиецът на Асеня І“. „Нещастна фамилия“ е повест към която литературните критици и литературните историци подхождат с различни критерии с характер на Друмев. Други считат, че той не познава достатъчно добре българската действителност и не успява да създаде реалистична повест. „Нещастна фамилия“ е преход от сантименталните, полусантименталните и романтичните преводни и побългарени произведения и реалистична българска повест. Реализма се долавя в изображението на българската действителност, т.е. робството, както и при описанието на множество природни картини. От съвременна гледна точка повеста може да се критикува много, но още с появата си се налага с реалистичност, а и българинът през възраждането, както и по-късно я възприема като вярно отражение на собствената му съдба и присъсващите сантиментални сцени не са го смущавали.

„ИВАНКО, УБИЕЦЪТ НА АСЕНЯ І“ НА ВАСИЛ ДРУМЕВ. Драмата излиза в Браила през 1872г. Тя е първият значителен опит да се създаде оригинална, същинска българска драма. При всичките си недостатъци произведението не е лишено от известна художественост и от известен психологизъм.

Драмата е важна и в друго отношение – тя оказва изключително голямо влияние върху онези български писатели, които след Друмев се опитват да пишат исторически драми (Иван Вазов).

Първото нещо, което прави впечатление е, че драмата не е издържана от към композиция и по-конкретно от към единство на действието. Това единство се нарушава от това, че другаде няма средоточение, няма главен епизод, няма основен драматургичен момент, нито пък главно лице. Всъщност главните лица са няколко, а би трябвало да има едно главно лице, което да бъде фокус на драматичната интрига, както и да обединява всички съществени моменти от развитието на действието.

В началото, от І до ІІІ-то действие, Друмев опитва да възпроизведе една лична, вътрешна, психологическа драма – драма, която преживява Иванко (убийството на Асена). Във втората половина на произведението, в ІV и V-то действие, той се отклонява от тази цел и на преден план представя една външна драма. Тази драма е изразена в сблъскването между Иванковите привърженици и привържениците на Петър начело с отец Иван и Петър, които във втората половина на пиесата, където е развита външната драма, играят по-важна роля отколкото Иванко.