Субективни предели на силата на пресъдено нещо

42.Субективни предели на силата на пресъдено нещо

1.1.Под страни ГПК(чл. 220, ал. 1) разбира противопоставените субекти на процесуалното правоотношение: ищеца и ответника. Няма значе­ние дали страната е главна, контролираща или подпомагаща.

1) И подпомагащата страна е обвързана спрямо противната страна от СПН (чл. 179, ал. 1). Без значение е дали страната брани по делото свое или чуждо право. Процесуалният субституент като страна е така обвързан от СПН както страната, която брани свое право. Адресатите на СПН не трябва да се смесват със субектите на правоотноше­нието, предмет на СПН. Конкуриращият взискател по чл. 359 не участва в правоотноше­нието, което оспорва (вземането на привидния взискател), но е адресат на СПН. Същото важи за наследниците, които продължават предявения от наследодателя брачен иск (чл; 102 СК), както и за страните по установителни искове, които имат интерес да устано­вят съществуването или несъществуването на чужди правоотношения.

2) СПН важи между противопоставените страни, но не и между лицата, които заед­но стоят на едната страна на процесуалното правоотношение. Затова тя не важи между другарите (няколко ищци или няколко ответници), между контролираната и контролиращата страна; между процесуалния субституент и лицето, чието пра­во той е предявил; между подпомагана и подпомагаща страна. Между тези лица важи обвързващата сила на мотивите към решението (чл. 179, ал. 2).

3) Всички лица, които не са имали качеството на страна по делото (независимо от какъв вид), са трети лица, макар и да са били по делото представители на страната, свидетели или вещи лица. Спрямо тях СПН не важи. Затова те могат да предявят иск за правото, което със СПН е би­ло признато в полза на една от страните (арг. чл. 181), че съдеб­но признатото право изобщо не съществува (чл. 359), както и че съдебно отреченото право съществува. Спрямо третите лица СПН не действа даже като оборима презумпция за съответствие между съдебно признатото и действителното правно положение .

1.2. В редица случаи обаче законът разпростира СПН и спрямо тре­ти лица. Тогава те стават адресати на СПН и се намират в същото по­ложение, в което се намира страната, относно която важи основанието, обуславящо разпростирането на СПН. Затова СПН важи не в отноше­нията на третото лице и тази страна, а между третото лице и противна­та страна, освен когато СПН важи спрямо всички. В качеството си на адресат на СПН третото лице може да се позове на СПН и тя може да му бъде противопоставена. Важимостта спрямо третото лице на СПН не означава, че само поради това спрямо него ще се разпрострат и другите правни последици на решението (изпълнителна сила, конститутивно действие, отговорност за разноски и др. Разпростирането на СПН се дължи или на:

1) особености на материалноправните от­ношения, предмет на СПН (при необходимо другарство и при искове за граж­данско състояние)

2) зависимостта на правното положение на третото лице от правното положение на страната, обвързана от СПН (правоприемство или акцесорност; поръчителство; отговорност по чл. 49 ЗЗД; право на кредитора да се удовлетвори от принадлежащи на длъжника имоти и др.);

3) правото, което по закон има страната, обвързана от СПН, да води процес относно право, което не й принадлежи (чл. 15, ал. 2 и § 79 1-П).

Общо за всички случаи трябва да се подчертае, че разпростиране­то на СПН запазва, укрепва и разширява нейния полезен ефект. Създа­деният от СПН сектор на правен мир се разширява и стабилността на съдебно потвърденото правно положение се укрепва. С оглед на тези полезни правни последици законът разпростира СПН и спрямо трети лица, ко­гато това е оправдано.

1.3. Разпростирането е оправдано преди всичко спрямо универсалните и частните правоприемници на страната, обвързана от СПН. Тях законът равнопоставя на самата страна (чл. 220, ал. 1). Тяхната обвързаност от СПН е абсолютно не­обходима. Иначе след смъртта на страната или след като тя прехвърли правото, спорът би могъл да бъде отново възобновен, така че воденият процес ще се окаже обезсмислен.

1) Важимостта на СПН спрямо правоприемника предпоставя, че правоприемството е настъпило, след като СПН е възникнала спрямо праводателя по дело, по което той е бил легитимиран. Защото правното основание на важимостта на СПН спрямо правоприемника е процесуалната легитимация на неговия праводател по делото, от което е възникнала СПН. 3атова правоприемникът не е обвързан от СПН по дело, което е било водено от или срещу праводателя относно прехвърленото право след правоприемството. Когато правоприемството е настъпило в течение на висящия процес и правоприемникът е заместил праводателя си, той става страна и е обвързан от СПН в това си качество, а не като правоприемник.

2) Важимостта на СПН спрямо наследника предпоставя, че той е приел наследството било направо, било под опис. Тя предпоставя също тъждество на делата.

3) СПН спрямо частния правоприемник важи независимо от фактическия състав, обуславящ правоприемството (правна сделка, публична продан, административен акт), както и независимо от вида на правоприемството (транслативно, конститутивно или реститутивно). Тя предпоставя обективно тъждество между делото, водено от или сре­щу праводателя, и делото, водено от или срещу правоприемника. Тя не важи във вът­решните отношения между праводателя и правоприемника.

4) СПН важи както при приемство на права, така и при приемство на задължения. При универсално приемство това е несъмнено (арг. чл. 326, ал. 2) Същото обаче важи и при частно приемство. Затова поемателят на дълг, установен или отречен със СПН, е обвързан, респ. мо­же да се позове на СПН. Също така приемникът на владението на ответника върху ревандикирана вещ е обвързан от СПН на решението, с което тази вещ е била присъдена в полза на ищеца (арг. чл. 416}.

1.4.Кредиторът не е правоприемник на длъжника,но спрямо не­го важи СПН,с която е признато или отречено,че определено имущест­вено право принадлежи на длъжника,защото правото на кредитора да се удовлетвори(чл.133 ЗЗД) е правно обусловено от принадлежността на обекта на изпълнението към имуществото на длъжника.Само при условията и по реда на чл.135 ЗЗД кредиторът може да се освободи от тази обвързаност и да установи,че дадено имуществено право принадлежи на длъжни­ка,макар че по предходен процес между длъжника и трето лице това, е било отречено. Понеже запорът и възбраната ограничават процесуалната легитимация на длъж­ника по дела относно запорираното или възбраненото право,то ако в такова дело не е взел участие като страна взискателят,той не ще бъде обвързан от СПН(арг. чл.336).Правото на кредитора да се удовлетвори не зависи от наличността на други вземания срещу неговия длъжник.Затова кредиторът не е обвързан от СПН, с която те­зи вземания са признати (арг. чл. 359).

Отговорността на поръчителя предпоставя, че главното задъл­жение съществува (чл. 138,139 и 142 ЗЗД). Ето защо, ако със СПН е би­ло отречено съществуването на главното задължение по дело, водено между кредитора и длъжника, поръчителят може да се позове на СПН, ако кредиторът потърси неговата отговорност. Но кредиторът не може да противопостави на поръчителя СПН, с която главното задъл­жение е било установено (чл. 142 ЗЗД). Казаното важи и за положението на трето лице, дало своя вещ в залог или ипотека за чужд дълг, както и за лицето, което според чл. 49 ЗЗД отговаря за причинено от друго лице непозволено увреждане .

1.5.Гражданското състояние на едно лице е противопоставим на всички. Лицето А е син на Б спрямо всички, а не само спрямо опреде­лени лица. Затова чл. 220, ал. 2 постановява, че „решението по искове за гражданско състояние и по брачни искове действа по отношение на всички". Искове за гражданско състояние са: исковете за установяване и оспорване на произход, исковете за отменяне на осиновяване или за установяване на неговата недействителност и брачните искове. СПН по тези искове важи спрямо всички, като обхваща както лицата, легитимирани да предявят тия искове, така и лицата, които не са легитимирани да ги предявят. Никое от тези лица не може да пре­дяви иск, за да установи обратното на това, което е било вече признато със СПН. Важимостта на СПН спрямо всички стабилизира гражданското състояние на физическите лица. Затова законът я въвежда. Според чл.630, ал.З ТЗ и чл.712, ал.1 ТЗ решението за откриване на производство по несъстоятелност и решението за обявяване в несъстоятел­ност имат действие спрямо всички.

1.6. За да може да се използва СПН като пречка за втори процес по същия спор (чл. 224), както и за да бъде зачетена (чл. 220, ал. 1), нужно е не само обективно, но и субективно тъждество между първото и вто­рото дело. Налице е субективно тъждество, когато страните по второто дело са адресати на СПН по предходното дело. Не е нужно обаче всички лица, които са адресати на СПН, да са и страни по вто­рото дело. Достатъчно е в него да участват част от тях. Участието в ново­то дело на лице, което не е адресат на СПН, не осуетява субективното тъждество спря­мо лицата, обвързани от СПН. Иначе страната, недоволна от ре­шението, може да повтаря и потретя всеки процес, като прибавя към първоначалния ответник едно друго лице като нов ответник. Няма субективно тъждество:

1)ако лицето,което по 1-то дело е участвало като представител, е във второто дело страна или обратно;

2) ако ищецът и ответникът са били по другото дело и двамата ответници, а не насрещни страни.