Процесуална субституция. Понятие, видове, хипотези

44. Процесуална субституция. Понятие, видове, хипотези

1.2. Този институт визира изключение от правилото, че с право на иск разполагат само тези, които са лично заинтересовани от изхода на делото - тези, които бранят свои лични права, засегнати от спора. Процесуалната субституция разкрива хипотезата на т.нар. нетипична процесуална легитимация. Тази възможност е предвидена като обща хипотеза в нормата на чл. 15, ал. 2 и е изразена отрицателно - освен в предвидените в закона случаи никой не може от свое име да предявява пред съд чужди права. Следователно, трябва да се позовава на конкретна разпоредба в закона, която оторизира едно лице и му предоставя право на иск. Това води до извода, че доброволната процесуална субституция (по волята на носителя на спорното право и лицето, което го предявява от негово име) е недопустима

1.3.Статутът на такова лице в процеса е на страна и то главна,но понеже е по изключение,се нар.нетипична. Това,че субституент става страна в процеса и спрямо него важат силата на пресъдено нещо, изпълнителната сила и отговорността за разноски е основната разлика между него и процесуалния представител,които не става страна и по никакъв начин не е засегнат от правните последици на водения процес.

1.4. Субституентът притежава свое собствено процесуално право на защита. То включва пълния обем процесуални права, които включва и правото на типичната страна (на носителя на защитаваните материални права). Такова лице не може единствено да извършва материалноправни разпоредителни действия, защото не притежава защитаваното материално право. За това, когато предявява осъдителен или конститутивен иск субституента в петитума трябва да иска осъждане или правна промяна не в своя полза, а в полза на носителя на притезанието или на конститутивното право. Доколкото обаче субституента има свое право на иск той може да се разпорежда с него. Следователно, процесуалният субституент може да извършва всички съдопроизводствени действия, включително и това на разпореждане с правото на иск, защото му принадлежи (да се откаже от иска, да го оттегли. Той не може да сключи съдебна спогодба, защото тя включва разпореждане с материалното право.

2. Случаите, които законът предвижда като хипотези на процесуална субституция, са ограничени. Възможни са 5 хипотези. Те се проявяват в две разновидности:

2.1.Хипотези на т.нар.процесуално застъпничество или помагачество. То е възможно в две от петте хипотези.

1) Характеризира се с това, че в процеса като главна страна наред с процесуалния субституент се конституира и самият носител на защитаваното право (чл. 15, ал. 3 изрично). Субституентът защитава чужди права, чийто носител участва в процеса - между тях възниква необходимо другарство. Това е необходимо другарство по разпореждане на закона (напр. сурогаторен иск по чл. 134 ЗЗД). За него важи всичко, което важи за необходимото другарство. По чл. 134 теорията приема, че това необходимо другарство е задължително, но според доц. Мингова няма съвместна легитимация и следователно другарството не е задължително. Текстът на закона сочи за личен самостоятелен интерес у кредитора, следователно той и неговият длъжник не би следвало да се приеме, че имат общо право на иск - кредиторът защитава свой личен интерес косвено, следователно няма идентичност между неговия интерес и този на длъжника. Възможно е в един момент кредиторът да се дезинтересира от иска и тогава не би следвало да има пречка да се откаже от иска или да оттегли иска - тогава ако има задължително другарство, няма да може. Със същата възможност (като по чл. 134 ЗЗД) се ползва кредиторът като взискател, когато бъде оторизиран от съдията изпълнител да събере запорираното вземане на длъжника – чл. 393 ГПК.

2) Застъпничество. Прокурорът има право да води искове за защита на чужди материални права - чл. 27-31 ГПК. Прокурорът няма такова правомощие по принцип, а само за конкретни хипотези, когато е оторизиран от закона. Но рядко има директно оправомощаване в закона - всички хипотези, в които се предвижда участие на прокурор, визират директно защитаване на чужд държавен (обществен) или частен интерес. Като субституент прокурорът ще действа само когато защитава чуждо материално право, а не държавен интерес. С оглед господстващата концепция за ролята на прокурора той е представител на държавата. В хипотезите, когато прокурорът предявява иск, с който защитава директно обществен интерес, няма хипотеза на процесуална субституция, защото правото принадлежи на държавата, а прокурорът е неин представител, а представителят не е страна в гражданския процес. Следователно, за нас от значение е друга група случаи - когато се защитава чужд интерес. Тогава субституент ще бъде държавата. Друго виждане за правния статут на прокурора му предоставя самостоятелни функции и го издига в ранг на самостоятелен субект, който има процесуални права. Тогава ако прокурорът предяви иск, за да защити държавен интерес, той ще бъде и носител на защитаваното право - на държавния интерес. Тогава той ще бъде типична страна и субституция няма. Но ако предяви иск в защита на частен интерес, тогава прокурорът като субект на правото на иск ще защитава чуждо право и ще бъде субституент. Това е ситуация на застъпничество - конституира се и носителят на защитаваното право (чл. 31 ГПК). Прокурорът се явява помощник на лицето и няма задължително другарство, а факултативно.

2.2. Процесуална суброгация или заместване. Типичното е, че в процеса като главна страна участва само субституентът. Законът изключва участието на носителя на защитаваното право - няма другарство. Това са хипотезите, когато:

1) Предявяване на иск за защитаване на правото на собственост на държавата от държавно учреждение, което я управлява, или непреобразувано търговско дружество. Носител на правото на собственост е държавата, а другият субект, който управлява тази собственост, е оторизиран да води искове като субституент. Държавата не участва, защото е излишно, но ефектът ще обвърже и държавата. Участието на субституента има смисъл, когато от неговите действия се обвързва и носителят на защитаваното право. Според проф. Сталев в този случай може да се сключи и спогодба, защото субституента е овластен материалноправно да се разпорежда с правото.

2) Чл. 178 - възможност третото лице помагач да измести главната страна и да продължи процеса вместо нея. По правило третото лице не е носител на материалното право, но ще има функциите на защитник на чуждо право. Резултатът пак обвързва носителя.

3) Институтът на прехвърляне на спорно право във висящо производство - чл. 121 ГПК. Законът не ограничава разпореждането с права, които са предмет на дело. Има материалноправна разпоредителна сделка, но законът не свързва това действие с пряк процесуален ефект - на мястото на стария носител на правото в процеса не идва новият, а процесът продължава с първоначалния носител на правото, за да се гарантира насрещната страна. След прехвърлянето вече се защитава чуждо право в процеса и има суброгация. Законът не позволява новият носител да се конституира като необходим другар. За него има право на защита като трето лице помагач - не става главна страна в процеса.

3. Общо за двете:

3.1. И в двата случая има лице, което има собствено право на иск и затова става главна страна и има всички възможности освен възможността да се разпореди с материалното право.

3.2. Последицата от субституцията е, че от решението се обвързват и субституентът, и носителят на материалното право. В хипотезата на застъпничество, когато носителят на защитаваното право не участва, може по чл. 233, ал. 2 чрез отмяна да се освободи от обвързването – защото е засегнато от решението, макар и да не е било страна по делото. Но при суброгацията, когато носителят на материалното право не участва като главна страна, е обвързан от резултата и няма право на отмяна от чл. 233, ал. 2, защото е бил страна по делото.

4. Може да се мисли дали синдикът, когато участва в искови процеси в производството по несъстоятелност, не е процесуален субституент. Приема се, че е sui generis представител, но не е съвсем така. Има неучастие на длъжника, но той не губи своята процесуална или материална правоспособност, затова синдикът не е представител, какъвто е случаят с представителството. Когато едно лице има представител, не може да бъде лишено от правото да се конституира като страна. Синдикът не защитава права и интереси на длъжника, каквато е ролята на един представител.