1. Законосъобразно и незаконосъобразно развитие на гражд. По. Форми на незаконосъобразно развитие

Предназначението на това заседание е: 1) да се съберат допуснати­те доказателства и 2) да се проведат устните състезания.

2.1. Събирането на доказателствата става с участието на двете страни и се състои в извличане на съдържащите се в тях сведения и възприемането им от съда. Затова на заседанието за решаване на делото се призовават както страните, съобразно чл. 41, ал. 6, така и свидетелите и вещите лица. Ако не се яви свидетелят или вещо­то лице, делото се отлага независимо от това, дали призоваването му е било редовно, или не. Защото без показанията на свидетеля или заклю­чението на вещото лице не може да се постанови правилно решение. Ако непризоваването на свидетеля обаче се дължи на това, че той не е бил намерен на адреса, посочен от страната, тя се поканва да посочи точния му адрес в даден от съда срок, след изтичането на който свидетелят се изключва от доказателствата по де­лото, ако адресът му не бъде посочен.

1) Събирането на доказателствата започва с разпит на свидетелите. Когато страната е посочила за едно и също обстоятелство повече свидетели, а съдът е допуснал само някои от тях и те при разпита не ус­тановят обстоятелството, за което са били посочени, съдът е длъжен да допусне останалите свидетели и да отложи делото, за да ги призове и разпита.

2) Вещите лица дават своето заключение след разпита на свидетелите, за да могат да се взе­мат предвид и техните показания.

3)Огледът на веществени доказателст­ва,които могат да бъдат представени на съда в съдебната зала,се из­вършва в заседанието.Огледът на другите веществени доказателства предшества заседанието за решаване на делото,за да може резултатът от огледа да бъде обсъден при устните състезания.Към тях се пристъп­ва, след като бъдат събрани всички допуснати доказателства,вкл.и доказателствата за проверка на достоверността на дру­ги д-ства(например доказателствата по проверка на истинност­та на документ-чл.155).

4) Преди да се пристъпи обаче към устните състезания, съдът трябва още веднъж да покани страните да се спогодят (чл. 124). Моментът е удобен, защото всяка страна може да прецени на фона на събраните до­казателства основателността на своето становище.

2.2. Устните състезания се състоят в последователно устно излагане на фактически и правни доводи от страните по делото. Фактическите до­води включват преценката, която страната дава на събраните доказател­ства (анализ на тяхната достоверност и на тяхната доказателствена сила), и изводите, които тя въз основа на тази преценка прави за фактите по де­лото: кои факти тя смята за доказани и кои за недоказани. Правните до­води подвеждат фактическите констатации, до които страната стига, под правната норма и завършват с извод на страната относно спорното пра­во: смята ли тя, че то съществува, или смята, че то не съществува. Пръв излага становището си ищецът. След него думата има ответ­никът. Всяка страна има право да вземе отново становище по фактичес­ките и правните доводи на противната страна, за да разкрие тяхната необоснованост. Когато съдът счете, че двете страни са изчерпали своите фактичес­ки и правни доводи, той обявява устните състезания за приключени. След този момент никоя от двете страни не може да изтъква нови факти, да пред­ставя нови доказателства или да изнася нови фактически и правни до­води. Тези факти и доказателства страната може да представи във въззивното производство. Върху тая забрана, обезпечаваща равенството на страните, трябва да се настои, предвид практиката на т. нар. писмени защити. Тази прак­тика замества устните състезания с писмени доводи, които всяка стра­на представя на съда, и то след заседанието в определен от съда срок. Целта е бързина, а резултатът е неравенство: страната, представяща пос­ледна писмената си защита, има предимството да вземе становище по доводите на противната страна.

Устните състезания са ярък израз на правото на защита, което всяка страна има. От гледище на страната те са средство да бъде убеден съдът в правотата на нейното становище. Наред с тази функция устните състезания са обявени от закона за пределен момент на редица процесуални правомощия, които могат да бъдат упражнени до приключване на устните състезания (вж. чл. 92, ал. З, чл. 116, ал. 1, чл. 118, чл. 181).

1. Общите правила за разглеждане на делото се намират в чл. 105-107 ГПК.

1.1. По принцип делото се гледа в открито съдебно заседание, публично. Обратното е закрито съдебно заседание, при закрити врати. Открито съдебно заседание е това заседание, в което участват страните или поне им е гарантирана възможността за участие.

1.2.В закритото заседание страните не участват.По принцип закритото съдебно заседание е изключение, рядко срещано.В закрито (разпоредително) съдебно заседание участва само съда – такъв е случаят например при образуването на производството след получаването на исковата молба. След като се получи исковата молба и се образува делото, копие от нея се изпраща на ответника и му се дава срок, в който да даде отговор като посочи какви доказателства следва да бъдат събрани. След това съдът се произнася в закрито съдебно заседание по допускането на доказателствата. Когато е подадена въззивна жалба, се изпраща препис на въззиваемия и съдът в закрито съдебно заседание се произнася относно д-ствата.

1.3. Публично означава, че по време на разглеждане на делото могат да присъстват и други лица, които нямат нищо общо с делото. С присъствието на обществеността се смята, че:

1) се осъществя контрол над дейността на съда;

2) се създава гаранция срещу неверни свидетелски показания и неверни експертизи.

На практика според О.Ст публичността е пречка за нормалното разглеждане на делото.Публичността може да се изключи,когато обстоятелствата по делото засягат интимния живот на страните,а и по решение на съда.

2. Разглеждането на делото става под ръководството на председателя на съдебния състав. Когато влезе съда се става, ако някой не стане няма пречка да бъде санкциониран с глоба.

2.1. Лице, което наруши реда в съдебната зала може да бъде принудително отстранено. Могат да се налагат и глоби до 50 лв. Ако страна нарушава реда в съдебната зала, съдът може само да я глоби иначе би се нарушил принципът за участие на страните в делото.

2.2. За делото се води протокол, който е официален документ и удостоверява извършените процесуални действия в съдебно заседание. Протоколът се води под диктовката на председателя. Протоколът се прилага в 3-дневен срок след заседанието. След това в 7-дневен срок е нормално да се прегледа и да се поиска поправка в протокола от страните или от 3-ти лица, участници в процеса: например свидетели или експерти.

3. Разглеждането на делото преминава през 2 етапа:

3.1. Подготвително заседание (това е етап от разглеждането на делото, а не първо заседание).

1) Функциите на подготвителното заседание са:

а. да подготви разглеждането на делото в заседание по същество;

б. да провери допустимостта на процеса;

в. то е преклузивен срок за редица процесуални права.

2) Първото заседание е заседанието, за което страните са редовно призовани (няма значение, кое заседание е по ред – може да е 3тото). С края на първото заседание се преклудират редица права:

а. възражение за спазване на правилата на местната подсъдност и на арбитражна клауза;

б. оспорване на цената на иска - чл. 55;

в. за ответника правото на насрещен иск по чл. 104;

г. за ищеца и за ответника възможност за привличане на подпомагаща страна по чл. 175, ал. 1;

д. обратен или насрещен иск от главна страна до подпомагаща страна по чл. 175, ал. 2.

3) В първото заседание се проверява допустимостта на иска. Според Стамболиев това е “процесът относно процеса”. Той е предвиден в чл. 108 с термина “предварителни въпроси”. Тези предварителни въпроси са дали ищецът има право на иск и дали то е надлежно упражнено. В този момент ответникът може да възрази срещу процесуалната му легитимация. Тази проверка на допустимостта е повторна (първата е при подаването на исковата молба), защото това е първият момент, в който ответникът може да се защити. Това е и момента, в който може да се направи възражението по чл. 92, ал. 4: Във всички други случаи възражение за неподсъдност на делото може да се прави само от ответника и най-късно в първото заседание.

4) След изясняването на тези предварителни въпроси се прави устен доклад от председателя или от друг член на състава. Устният доклад е нещо много важно, на него настоява и проф. Сталев и законът е променен през 1999 г. като е казано, че този доклад се прави “задължително”. За устния доклад се дължи и в ТР 1/2001 г. Устният доклад трябва да даде правна квалификация на спора, тъй като ищецът не е длъжен да прави квалификация, а дори и да е направил тя не е задължителна за съда. Правната квалификация на спора е основата на делото и от нея зависи правилното му решаване. На практика обаче в протокола се отбелязва “докладва се”, без да се прави какъвто и да е доклад.

5) След устния доклад се преминава към отделяне на спорното от безспорното – чл. 109, ал. 4: С оглед обясненията на страните съдът може да постанови с определение за отделяне на спорното от безспорното, че известни обстоятелства не се нуждаят от доказателства. Това се отбелязва в протокола. Целта е да се извърши концентрация на доказателствения материал около това, което е наистина спорно. Това е и момента, в който съдът трябва да прикани страните да се спогодят.Постановяване на решението.

1. Постановяване на решението. Решението (Р) е последният акт на исковото производство, с който то завършва. То предпоставя, че всички предхождащи го процесуални действия са вече предприети. Затова съдът пристъпва към постано­вяване на Р по делото, след като обяви, че устните състезания са прик­лючени (чл. 186). За да обезпечи, че делото ще завърши с безпорочно (валидно, до­пустимо и правилно), законът въвежда редица изисквания, на които трябва да отговаря постановяването на Р.

1.1. Р се основава на процесуалните действия по разглеждане на дело­то. Затова с оглед на изискването за непосредственост Р трябва да бъде постановено от съдебния състав, който е участвал в заседанието, на което е било завършено разглеждането на делото (чл. 187, ал. 1). Р ще бъде опорочено, ако бъде постановено от друг състав. Нищожно е съдебното решение, когато в състава на съда, произнесъл решението, участва съдия, който при произнасянето не е член на съда, макар че той е бил такъв при последното съдебно заседание.

1.2. За да постанови Р съдът се оттегля на съвещание. То трябва да бъ­де тайно (чл. 187, ал. 1) – никой друг освен членовете на решаващия със­тав не може да присъства на съвещанието или да вземе участие в него. Р трябва да изразява волята на съда, неповлияна от другиго. Неповлияно трябва да бъде и становището на всеки от членовете на решаващия със­тав. Затова съвещанието трябва да започне със становището по делото на най-младшия от членовете на състава. Никой от членовете на състава не може да се въздържи да взе­ме становище по решаване на делото (чл. 187, ал. 2). За да се постанови Р нужно е да съвпаднат становищата на мнозинството от членовете на решаващия състав (чл. 187, ал. 1). Несъгласният с мнозинството член на състава може да изрази становището си отделно като свое особено мне­ние, но е длъжен да подпише Р (чл. 187, ал. 3), защото то изразява воля­та на съдебния орган като цяло, а не волята на отделни негови членове. Реформата от 1997 г. предвиди, че първоинстанционните де­ла на районните и окръжните съдилища се разглеждат от един съдия. С изменението на ЗСВ от 1997 г. участието на съдебни заседатели по граждански дела бе от­менено. Въпреки това чл. 187 и 189, ал. З, предпоставящи колегиален съдебен състав като решаващ орган, бяха оставени в сила, като приложението им се ограничава във въззивната и касационната инстанция.

1.3.При обсъждане на делото с оглед на въпросите,които то поставя,трябва да се спази определена поредност.Тя цели да се постанови с ми­нимални усилия безпорочно решение,но не е условие за редовност :

1) Първият въпрос, на който съдът трябва да си отговори, е: какъв е предметът на делото, т. е. какво е спорното субективно право и какъв вид защита се търси спрямо него. Защото предметът на делото предоп­ределя дали ищецът разполага спрямо него с право на иск, без което съдът не би могъл да постанови Р. Освен това предметът на де­лото заедно с вида на търсената защита предопределя предмета на Р, който трябва да съвпада с предмета на делото, защото съдът е призован с Р да отговори на ис­ка, като установи дали спорното право съществува. Съдът е длъжен да изчерпи спорния предмет иначе Р ще бъде непълно). Същевремен­но съдът е длъжен да не излиза вън от спорния предмет, като присъжда нещо различно (повече или друго) в сравнение с исканото от ищеца,иначе Р ще бъде процесуално недопустимо. Нарушава се диспозитивното начало, защото с искане да се про­изнесе по предмета, по който фактически се е произнесъл, съдът не е бил сезиран .

2) След като уточни чрез предмета на делото предмета на Р съдът трябва да си постави въпроса: може ли да се произнесе по този пред­мет? Отговора на този въпрос съдът ще получи, като провери дали ище­цът има право на иск относно предмета на делото и дали е упражнил надлежно това право. Макар и да е правил такава проверка в първото заседание, съдът трябва да я повтори при постановяване на Р са­мо така той би избягнал грубата грешка да постанови процесуално не­допустимо Р. Освен това е възможно правото на иск да се е погасило след първото заседа­ние и при постановяване на Р да не съществува. Установи ли, че правото на иск не съществува или че е ненадлежно упражнено, съдът трябва да откаже да постанови решение. С делото той ще постъпи съ­образно с порочността на образувания процес.

3) Установи ли, че процесът е редовно образуван, така че по него може да се постанови решение, съдът трябва да си постави въпроса: ре­довно ли са извършени от него и от страните тези процесуални дейст­вия по разглеждане на делото (призовавания; подготовка на делото; съ­биране на доказателствата и т. н.), които обезпечават правилността на Р. Установи ли, че е допуснал такива нарушения (страната не е била редовно призована; до­пуснати са съществени доказателствени непълноти поради недопущане или несъбиране на доказателства и т. н.), съдът не трябва да постановя­ва Р, а трябва да възобнови разглеждането на делото, за да поправи всич­ки допуснати процес.нарушения, които изключват възможността да се постави правилно Р.

4) Ако установи, че процесът е безпорочен, съдът пристъпва към фазата от съвещанията, която е насочена да разкрие дали спорното право съществува.Тази фаза започва с издирване на приложимия закон, а не с преценката на доказателствата. Посочената поредност се налага както поради зависимостта на субективните права от правната норма, така и по съображения на процесуална икономия. Във връзка с издирването на приложимия закон три важни въпроса трябва да спрат вниманието на съда.

а.Какво разбира чл.188,ал.2 под„закон",когато задължава съда да основе решението си на закона?Под „закон"чл.188,ал.2 разбира същото,което чл.218б,ал.1,б.„в" има предвид, когато говори за „материален закон".

б. Съдът трябва да провери валидността на съответния правен акт - изправен пред противоре­чие в съдържанието на закон и на подзаконов акт по един и същ въпрос, съдът ще трябва да приложи закона, а не подзаконовия акт.

в. Меродавен за решаване на делото е този нормативен акт, който в деня на постановяване на решението регулира спорното правоотношение съобразно с правилата за действието на правните норми във вре­мето, защото съдът е призован да каже дали спорното право съществу­ва,, или не съществува в деня на Р. Съдът грижливо трябва да издири приложимия закон, защото тряб­ва да основе Р си на него (чл. 188, ал. 2). Всяка грешка на съда при издирване на приложимия материален закон опорочава Р, защото води до несъответствие между Р и действителното правно положение (чл. 218 б, ал. 1, б. „в").

5) Издири ли приложимия закон, съдът трябва с оглед на него да прецени основателността на предявения иск, като изхожда от фактичес­ките твърдения на страните, така както те са направени, без да прове­рява тяхната истинност чрез преценка на доказателствата. Защото осно­вателността или неоснователността на предявения иск може направо да следва от закона при изнесените от страните факти (например иск за сложна лихва или за изполица е неоснователен, просто защото нашето право отрича подобни материални права; напротив, трябва да се уважи като основателен искът за връщане на заем, чието получаване ответникът признава, като се позовава на правноирелевантно възражение).

След тази проверка, но преди да пристъпи към проверка на истинността на фактическите твърдения на страните, съдът трябва да провери основателността на възражение за дав­ност или преклузивен срок, погасяващи правото на иск. Те се уреждат от материалния закон, меродавен за спорното право, така че предпоставят, че той е установен.

Съдът трябва да изгради своя извод относно спорното право са­мо върху тия факти, които страните са имали възможност да обсъдят при разглеждане на делото, като няма значение по чий почин те са включени в делото. От друга страна, този извод трябва да бъде основан на всички такива факти независимо от това, дали те са се осъществили преди предявяването на ис­ка, или са настъпили след това, но преди приключването на устните състезания. Р на съда трябва да отрази правното положение между страните по делото такова, каквото е то в момента на приключване­то на устните състезания. Затова съдът е длъжен да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, стига те да са от зна­чение за спорното право. Въз основа на чл. 188, ал. З трябва да бъде уважен осъдителният иск, предявен преждевременно, ако в течение на делото притезанието стане изискуемо. Ако новонастъпилият факт е ново основание на иска, незаявено нито с първона­чалния иск, нито с негово изменение, трябва да се предяви нов иск.

6) Ако фактите, изнесени в подкрепа на иска, на възраженията, ре­пликите или дупликите, са правнорелевантни и се нуждаят от доказва­не, съдът, за да се произнесе дали спорното право съществува, трябва да прецени дали тези факти са доказани. Така както при разглеждане на делото доказването заема централно място, така и при решаване на де­лото преценката на доказателствата е ядрото на решаващата дейност на съда.

а. Преценката на доказателствата съдът върши по вътрешно свое убеждение (чл. 188, ал. 1). Законът не предопределя със задължителни за съда правила изводите, които съдът трябва да направи от събраните от делото доказателства. Достоверността и доказателствената сила на отделните доказателствени средства съдът преценява с оглед на всички данни по делото.

б. Свободата при преценка на доказателствата не означава обаче произволно формиране на съдийското убеждение. За да обезпечи правилността на съдийското убежде­ние относно фактите, чл. 188, ал. 1 задължава съда да прецени всички доказателства по делото. Доказателствата по делото трябва да бъдат събрани с участието на страните, върху доказателства, които не са събрани с участието на страните, съдът не може да основе решението си. Ако съдът при решаване на делото установи, че е допуснал и събрал доказателства, които са без значение за делото или са по закон недопустими той трябва да ги изключи от обсе­га на преценка на доказателствата, защото не може да основе на тях Р.

в.Свободата за преценка на доказателствата е необвързаност на съда от правни правила,предписващи изводите от доказателствата.Тя не е обаче и възможност на съда да не се съобразява при своите изводи относно фактите с правилата на логическото мислене,с разкритите от науката,техниката или от житейския опит закономерности и типични връзки между явленията.Убеждението на съда не може да бъде произ­волно, а да е обосновано. То е обосновано, когато е плод на верига от логически издържани съждения, отразяващи закономерности­те и типичните връзки между явленията. Р което е резултат на необосновано убеждение на съда относно фактите, подлежи на отмяна. То е опорочено, защото е неправилно.

г. В някои случаи законът ограничава свободата за преценка на до­казателствата, като задължава съда да приеме за доказани определени факти при наличност на определени доказателства. Такъв е случаят с формалната доказателствена сила на документите и материалната до­казателствена сила на официалните документи – задължителна за съда е и доказателствената сила на акта за начет (чл. 301), на нотариалния акт за собственост (чл. 483). Тази обвързваща съ­да доказателствена сила се оборва било чрез оспорване и доказване неистинността на документа, било чрез доказва­не на обратното. Законните оборими презумпции също ограничават свободата за преценка на доказателствата, защото задъл­жават съда до доказване на обратното да приеме, че щом се е осъщес­твил индициращият факт (презумпционната предпоставка), настъпил е и индицираният факт.

д. Изцяло е изключена свободната преценка на доказателствата от­носно факти, чието осъществяване или неосъществяване е установено с влязла в сила присъда. Според чл. 222 влязлата в сила присъда е задължителна за съда, който разглежда гражданските последици от деянието относно това, да­ли то е извършено, дали е противоправно и дали деецът е виновен. За това обвързващата сила на присъдата не може да се оборва. Тя може да бъде оспорена само ако се оспорва валидността на присъдата като се претендира, че тя е нищожна.

7) Стигне ли до окончателни фактически констатации, съдът пристъпва към последния етап на съвещанията: подвеждане на установеното фактическо положение под правната норма, за да изведе заключение­то относно съществуването или несъществуването на спорното право. Този извод съдът постига чрез силогизъм, на който голямата пред­поставка е правната норма, а малката - установеното фактическо положение (съществуване или несъществуване на правнорелевантния факт).

1.4. Съдът постановява Р в писмена форма. Тя е условие за дейст­вителност на Р (чл. 189, ал. 3). За да се конкретизира като изявление на определен съд по определено дело, Р трябва да има съдържанието, посочено от чл. 189, ал. 1. Освен това Р съдържа разпореждане на съда относно отговорността за съдебните разноски и указание относно обжалването на решението.

1) Р се подписва от всички съдии, взели участие в постановяването му (чл. 189, ал. 3). Подписването завършва Р като писмено волеизявление.Преди подписването няма Р,неподписаното Р е само проект за Р. Неподписаният текст обаче може винаги да бъде превърнат в решение чрез под­писването му даже след като Р е било обявено или обжалвано.Касае се за канцеларски пропуск,който съдът може и трябва да поправи. Той трябва да се различава от отказа да се подпише Р,който осуетява неговото постановяване.Достатъчни са подписите на членовете на състава,образуващи мнозинството(чл.187,ал.1).Иначе един от членовете на състава би могъл да осуети постановяване­то на решението,като откаже да го подпише, понеже не е съгласен с него. Затова, ако член на състава, останал на особено мнение, откаже да подпише, Р се смята постановено. Председателят или старшият член трябва да отбележи върху Р причината за неподписването (чл. 189, ал. 3). Но ако решението е подписано от съдия, невзел участие в разг­леждане на делото, то е опорочено.

2) За да е редовно, Р трябва да бъде мотивирано (чл. 189, ал. 2). Мо­тивите са писмени съображения на съда, обосноваващи Р. Те обхващат преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда, въз основа на които той е стигнал до Р. Затова, макар и кратки, мотивите трябва да бъдат ясни и пълни. Съдът трябва да изложи в мотивите защо дава вяра на едни, а отхвърля други доказателства, като обсъди всяко доказателство. Общата фраза, че Р е основано на съвкупната преценка на събрани­те доказателства, както и декларацията, че дадено положение се приема за установено, е всъщност липса на мотиви. Мотивите обаче не са част от Р, макар и да са материализирани заедно с него в един и същи документ - писмения акт на Р (срв. чл. 189 и 190, които рязко отделят Р от мотивите към него). Яснотата на това разграни­чение бе замъглена от Постановлението на Пленума № 1 от 13.УП.1953 г., което обя­ви за Р съвкупността от диспозитив и мотиви, окачествявайки като диспозитив това, ко­ето законът единствено въздига в Р (вж. чл. 189, ал. 1). Поради това, че мотивите не са част от Р тяхното неподписване от всички съдии не опорочава Р. Достатъчно е те да бъдат подписани от председателя на състава.

1.5. Макар и да е подписано, Р е все още незавършено, докато не бъ­де обявено. Чрез обявяването на Р съдът изразява външно своята воля, която вече не може да измени или отмени (чл. 192, ал. 1). Съдът е длъжен да обяви решението заедно с мотивите най-късно в 30-дневен срок след заседанието, в което е приключило разглеждане­то на делото (чл. 190). На практика решенията се обявяват чрез вписва­нето им в т. нар. срочна книга. Датата на вписването им в нея се счита за ден, когато Р е обявено . Обявяването на Р чрез вписването му в срочната книга не важи при обжалване на Р. Както разпорежда чл. 197, срокът за подаване на въззивна жалба тече от деня на заседанието, в кое­то е обявено Р с мотивите, ако страната е присъствала на заседанието, в което е обявено Р заедно с мотивите. Спрямо страната, която е присъствала на това заседание, както и в случаите на чл. 190, срокът за об­жалване тече от датата на съобщението, че решението с мотивите е изготвено. За началния момент на срока за касационно обжалване важи същото (вж. чл. 218 в, ал. 1, препращащ по въпроса към чл. 197). Обявяването завършва фактическия състав на Р От този момент насетне то съществува като държавен правосъден акт.
39. Същност на решението и видове решения.

2.1. Съдебното решение (Р) е държавен правосъден акт, т. е. едностран­но, властническо изявление на съда, което разрешава правния спор, ка­то установява какво е действителното правно положение между споре­щите и ги задължава да се съобразяват с него. Рeшението има две страни: едната правоустановяваща (декларативна); дру­гата правосъздаваща (императивна).

1) За да може да защити правото, накърнено от правния спор, съдът трябва преди всичко да разреши спора, като издири действителното правно положение. Преди да бъде заповед, решението е акт на правно познание, то трябва да прогласи на чия страна е правото. Затова спрямо спорно­то материално право Р е правоустановяващо (декларативно). Р ни каз­ва дали спорното право съществува, или не съществува. Такава е функ­цията и на конститутивното Р спрямо спорното потестативно право – то декларира това право и върху неговото установява­не гради следващата от него материалноправна промяна. Правоустановяващата същност на Р е несъвместима с преобразяването на са­мото спорно право от Р по усмотрение на съда.

2) Решението обаче е не само акт на правно познание, отразяващ съществуващото независимо от него материалноправно положение, то е и акт на държавноправна воля. Защитата се състои в налагане на санкция. Затова Р включва в себе си заповед да се преустанови правният спор и да се въз­приеме занапред поведение, отговарящо на установеното от съда материалноправно положение между спорещите. От тая заповед като власт­нически акт произтича силата на пресъдено нещо като правна последи­ца, присъща на всяко Р. От гледна точка на нея и на другите свои последици Р не е декларативен, а е един правопораждащ юридически акт, източник на нови държавноправни последици (сила на пресъдено нещо; изпълнителна сила), а при конститутивните Р - и на нови граж­дански последици.

Декларативната (правоустановяваща) и императивната (правосъздаваща) страна на Р образуват единния акт на Р. Установяването на действителното правно положение дава съдържанието на съдебната за­повед, а тя придава задължителна сила на съдебното установяване.

2.2. Видове решения. По своето съдържание и последици решенията биват:

1) Р, които уважават, и Р, които отхвърлят иска. Първите дават защита на ищеца, а вторите - на ответника. Това разграничение е от значение за отговорността за съдебните разноски.

2) Р, които потвърждават съществуването на спорното право, и Р, които отричат съществуването на спорното право. За първите е характерно правозасилващото въздействие спрямо съдебно потвърденото право. За вторите са характерни:

а) правопрепятстващото въздействие спрямо отреченото право; б) правопредпазващото въздействие спря­мо правото, засегнато от неоснователно претендираното и отречено право. Р, които отричат спорното право, са само установителни и се ползват само със сила на пресъдено нещо. Р, които потвържда­ват съществуването на спорното право, могат да бъдат освен установителни, още и осъдителни или конститутивни.

3) Установителни са тези Р, чието съдържание се изчерпва в устано­вяване, че спорното право съществува или не съществува. Те се ползват със сила на пресъдено нещо, но не и с изпълнителна сила или с конститутивно действие. С такива решения завършват делата, образувани по установителни искове, както и делата, образувани по осъдителни или конститутивни искове, когато искът бъде отхвърлен като неоснователен.

4) Осъдителни са Р, които уважават осъдителни искове. Освен потвърждаване на спорното притезание те допускат и принудителното му осъществяване, като осъждат ответника да го претърпи. Тези Р пораж­дат освен сила на пресъдено нещо още и изпълнителна сила.

5) Конститутивни са Р, които уважават конститутивни искове. Освен потвърждаване на спорното потестативно право те постановяват и търсената въз основа на него промяна в гражданските правоотношения. Тези Р пораждат освен сила на пресъдено нещо още и т. нар. конститутивно действие.

3. Стабилитет на решението. Стабилитетът на решението се състои:

1) в неговата неизменимост от съда, който го е постановил;

2) в неговата необжалваемост пред въззивния съд;

3) в неговата необжалваемост пред ВКС;

4) в неговата неотменимост чрез отмяната по чл. 231 и чл. 233, ал. 2. Стабилитетът на Р не настъпва отведнъж във всички негови проявни форми. Р се стабилизи­ра последователно. Първо настъпва неизменимостта на Р, след това необжалваемостта на Р пред въззивния съд, после неговата необжалваемост пред ВКС и най-после неговата неотменимост. Стабилизирането на Р е от значение за неговите правни последици. По правило те предпоставят, че Р е неизменимо и необжалваемо по реда на касацията (чл. 219). От друга страна, настъпилите правни последици отпадат, и то с об­ратна сила, ако Р бъде отменено чрез отмяната по реда на чл. 231 – окончателното стабилизиране на правните последици на Р настъпва с неговата собствена окончателна стабилизация, т. е. когато то стане неот­менимо.

3.1. Неизменимостта или неоттегляемостта на Р е забрана да се отменя или изменя Р от съда, който го е постановил (чл. 192, ал. 1). Тая забрана влиза в сила от деня на обявяването на Р. Докато не е обявено, Р, даже и да е подписано, може да бъде за­менено с друго. Логическото основание за неизменимостта на Р е из­черпването на правосъдната власт на съда по делото, след като той е постановил Р. Правнополитическото оправдание на неизменимостта е опасността за доверието в правосъдието и за стабилитета на съдебните актове, която би се създала, ако съдът би могъл сам по всяко време да изменя или отменя собствените си Р За­това неизменимостта на Р важи без ограничение във времето. Р е неизменимо и преди да е влязло в сила, и след като е влязло в сила. То е не­изменимо както по почин на страната, така и по почин на съда.

По общо искане на страните съдът може да обезсили постановеното Р, ако страни­те в срока за обжалване (преди Р да е влязло в сила) заявят, че са се спогодили, и молят делото да бъде прекратено (чл. 192, ал. 5). Това не е обаче същинско отменяне на Р от постановилия го съд. Защото в случая на чл. 192, ал. 5 се намираме пред оттегляне на иска със съгласие на ответника, което става обаче след завършване на делото пред първоинстанционния съд. Оттеглянето на иска налага да се прекрати делото и да се обез­силят всички извършени по него действия заедно с постановеното Р Съдът само конс­татира следващото от закона обезсилване, а не го предизвиква. Сходно е положението, когато невлязло в сила първоинстанционно решение се обезсилва поради смърт на страната и недопустимост на процесуално приемство (например по дело за поставяне под запрещение).

Забраната на чл. 192, ал. 1 не се накърнява при поправка на явна фактическа греш­ка, при допълване или при тълкуване на Р, защото при тях изразената в Р воля на съда остава непокътната (§ 101 П; 102 П; 103 I).

Ако съдът въпреки неизменимостта на Р го измени или отмени, неговият акт ще бъде нищожен. Нищожен ще бъде и новият акт, който съдът би постановил вместо предишното Р

3.2. От деня на обявяването Р на първоинстанционния съд туря край на първоинстанционното производство, десезира съда с делото и пораж­да право на обжалване. Но докато е още обжалваемо, първоинстанцион­ното решение не поражда присъщите на съдебния акт правни последици. За да влезе в сила, т. е. за да породи тези последици, Р трябва да стане необжалваемо. Затова влизането в сила на Р съвпада по време с момента, от който насетне настъпва необжалваемостта на Р Този момент не е еднакъв. Според чл. 219 Р става необжалваемо и влиза в сила:

1) от деня, когато е постановено, ако не подлежи на обжалване пред ВКС. Не подлежат на обжалване въззивните решения на окръжните съ­дилища по делата посочени в чл. 218а, б. „а".

2)от деня, когато е изтекъл срокът за обжалване на обжалваемо Р, без в този срок да е била подадена жалба. Това е денят, който следва последния ден на срока за обжалване. Възможността да се иска възоб­новяване на срока не пречи Р да стане необжалваемо, допуснатото въ­зобновяване ще направи Р отново обжалваемо.

3) от деня, когато е станал необжалваем актът, с който жалбата срещу Р е била върната като дефектна от първоинстанционния съд (чл. 200) или пък с който въззивното или касационното производство е било прек­ратено поради отказ от обжалване, поради оттегляне на жалбата или по­ради нейната недопустимост. В тези случаи решението влиза в сила от деня на влизане в сила на определението, с ко­ето делото е било прекратено (чл. 219, б. „б").

4) от деня, когато е постановено решение, с което касационната жалба срещу Р е била оставена без последствие като неоснова­телна (чл. 219, б. „в").

Във всички тия случаи, без т. 1, необжалваемостта на Р предпос­тавя, че след Р са настъпили други факти (изтичане на срок, връщане на жалбата и т. н.). Тези факти се напластяват към Р и заедно с него обра­зуват фактическия състав на необжалваемото Р Те пораждат необжалва­емостта. Тя се състои в неотменимостта на Р от въззивния съд или от ВКС. Необжалваемостта придава на Р качеството на окончателност, туря край на висящия процес и е условие да се породят правните после­дици на Р. Необжалваемостта на Р обаче е не само условие, за да възникнат прав­ните последици на Р, тя същевременно стабилизира тези последици, до­колкото лишава висшестоящия съд от възможността да ги заличи, като отмени или обезсили Р което ги поражда.

3.3. Редовното, безпорочно Р (валидно, допустимо и правилно), след като стане необжалваемо, е неотменимо. Не са обаче неотменими по­рочните Р, макар и да са станали необжалваеми. Те могат да бъдат отменени чрез отмяната на влезли в сила решения по чл. 231 и чл. 233, ал. 2. Има обаче Р спрямо които тия средства са неприложими (чл. 231, ал. 2 и чл. 220, ал. 3). Същевременно, след като изтекат предвидените от закона срокове, отмяната на Р, даже и да е порочно, не може да бъде постигната. В такива случаи Р е неотменимо й чрез отмяната по чл. 231. Винаги може да се прогласи обаче чрез иск нищожността на Р.

Неизменимостта, необжалваемостта и неотменимостта на Р не са негови правни последици. Те са негови качества или състояния, които то получава при необжалваемостта или неотменимостта въз основа на други факти, настъпили след Р Неоправдано е поради това да се окачествя­ва особено необжалваемостта като формална правна или законна сила на Р.
40. Сила на пресъдено нещо. Зачитане на силата на пресъдено нещо1.1. Между правните последици на решението силата на пресъдено не­що СПН, наричана още „законна сила" или „материална законна си­ла”, заема централно място. Със СПН се ползва всяко необжалваемо ре­шение независимо от вида на иска и от изхода на делото. Защото в нея се състои присъщата на исковия процес защита-санкция, чрез която той брани засегнатите от правния спор материални субективни права. Подобно на правото на иск СПН е част от проблема за съотношението между материално право и процес - по-специално за въздействието на процеса върху материалноправните отношения. Така се обяснява защо схващанията за СПН са толкова раз­нообразни, колкото са различни и становищата относно това взаимоот­ношение.

1.2. Призована да защити правото, засегнато от правния спор, като възстанови нормалното му функциониране, СПН в нашия граждански процес не може да бъде обяснявана нито като сила, която преобразява материалноправните отношения на спорещите, нито като явление, от­къснато от тия отношения и затворено само в рамките на процеса.

1) Ето защо трябва да бъдат отречени монистичните и материалноправните теории за СПН.

2) Не могат да бъдат възприети и процесуалните обяснения на СПН в различните техни варианти.

проблема за СПН в проблем за стабилитет на решението и на неговите правни последици.

Общият недостатък на всички тези обяснения е, че те откъсват процеса от материалното право. Те не съзират защитната функция на СПН спрямо материалното пра­во, засегнато от правния спор.

1.3. Същността на СПН може да бъде разбрана, като се изхожда от защитната функция на процеса спрямо материалното право, засегна­то от правния спор.

1)За да отговори на тази защитна функция,СПН се състои преди всичко в задължението на страните спрямо държавата да преуста­новят правния спор.Никоя от тях не може занапред да оспорва правил­ността на съдебно установеното освен чрез отмяната по чл.231.Задъл­жението за неоспорване се отнася до всеки елемент на съдебно устано­веното или отреченото право,вкл.до правната му квалификация и до неговия размер.Той не може да бъде оспорван даже от страната,чието правно твърдение е потвърдено-тя не може да дири повече от съдеб­но признатото. Задължението за неоспорване придава на съдебно установеното правно положение качеството на „пресъдено нещо", т. е. на определеност и безспор­ност. Правоотношението, придобило качеството на „пресъдено нещо", не може да бъде вече предмет на правнорелевантен спор. Относно него съдебен процес е недопустим. Тази съставка на СПН, чрез която между спорещите се създава състояние на правна определеност и безспорност, се нарича правоустановяващо действие. Него има предвид чл. 179, ал. 1, когато говори за „установително действие" на решението. Според това, дали съдът е потвърдил, или отрекъл съществуването на спорното пра­во, СПН действа правопотвърждаващо или правоотричащо. В първия случай пресъдено нещо става съществуването, а във втория - несъществуването на правото към деня на приключване на устните състезания, след които СПН е възникнала.

2) Съдебно установеното правно положение, придобило печата на „пресъдено нещо", става занапред годна основа за съгласувано поведе­ние на страните по делото. Това съгласувано поведение СПН цели да постигне чрез регулиращото свое действие. Него има предвид чл. 220, ал. 1, когато обявява влязлото в сила решение за „задължително за стра­ните". Регулиращото действие на СПН овластява страната, чието правно твърдение съдът е признал за основателно, да действа съобразно с ус­тановеното от съда правно положение Същевременно то задължава друга­та страна, чието правно твърдение съдът е отхвърлил като неосновател­но, да се съобразява с установеното от съда правно положение. Регулиращото действие не трябва да се смесва с изпълнителната сила. Тя се състои в правото да се иска принудително изпълнение и е присъща само на осъ­дителните решения, докато регулиращото действие е присъщо ща всички решения в качеството им на заповед да се възприеме за­напред поведение, отговарящо на съдебно установеното правно положение. Голямото значение на регули­ращото действие на СПН се състои в това, че то е нов, допълнителен стимул за законосъобразно, правомерно поведение наред с правната норма, наред с породеното въз основа на нея и уредено от нея матери­ално правоотношение.

3) Като необходима последица от правоустановяващото действие за СПН се явява последната нейна съставка-непререшаемостта на разрешения спор (чл. 224). Понеже са длъжни да не оспорват „пресъденото нещо", и двете страни изгубват относно правото, предмет на СПН, своето право на иск. СПН погасява това право. Затова тя се явява като отрицателна процесуална предпоставка, т. е. като пречка за повторен процес между същите страни относно съ­щия спор . Тъй като за тази пречка съдът трябва да следи слу­жебно (чл. 224), тя е абсолютна отрицателна предпоставка. Наред с то­ва непререшаемостта обезпечава стабилността на правоустановяващото и регулиращото действие на СПН срещу опасността от про­тиворечиво решение по същия спор между същите страни, предизвика­но от нов иск. Чрез непре­решаемостта СПН се самообезпечава срещу тази опасност, от която не я брани нито неизменимостта, нито необжалваемостта, нито неотменимостта на решението.

1.4. От същността на СПН следва нейното защитно въздействие спрямо материалното право, засегнато от правния спор.

1) Когато решението в съответствие с действителното правно положение потвърждава съществуването на спорното право, СПН действа спрямо потвърденото право правозасилващо. Правозасилващото въздействие на СПН се наблюдава в следните насоки:

а. съдебно потвърденото притезание се ползва с най-дългата по нашето право давност (пет години) даже и ако преди съдебното му ус­тановяване за него да е важала по-кратка давност (чл. 117 ЗЗД; с този удължаващ давността ефект не се ползват решенията, които не устано­вяват вземането със СПН );

б. притезанието, което е съдебно пот­върдено, става ликвидно и годно за компенсация (чл. 103 33,Ц), докато със спорно вземане не може да се компенсира;

в. правото, потвърдено със СПН, ако бъде предявено с осъдителен иск, може да бъде обезпечено според чл. 310 без гаранция, а ако искът бъде уважен, съдът трябва да допусне предварително изпълнение на решението на още по-голямо ос­нование в сравнение със случая на признание на иска (чл. 238, ал. 2,б. „б"); г. принудителното изпълнение на съдебно признати вземания е много по-стабилно, отколкото принудителното изпълнение на съдебно непотвърдени вземания; то може да бъде оспорено само въз основа на новонастъпили факти (срв. чл. 250-255);

д. съдебно признатото право трябва да бъде зачетено от съдилищата и от другите дър­жавни органи, ако пред тях се постави за решаване въпрос, който зави­си от съдебно признатото право и от неговата принадлежност в полза на правоимащия. Във всички отбелязани насоки правото, полу­чило качеството на „пресъдено нещо", се ползва с предимства, за които съдебно непотвърденото и особено спорното право не може да пре­тендира.

2) Когато решението в съответствие с действителното правно положение отрича съществуването на неоснователно претендирано право, СПН действа спрямо неоснователната претенция правопрепятстващо, а спрямо гражданските права, заплашени от нея - правопредпазващо.

а. СПН осуетява упражнението на съдебно отреченото право. Лицето, срещу което е издаден изпълнителен лист за съдебно отречено притезание, може да обжалва издаването на листа, ка­то се позове на СПН, и съдът въз основа на чл. 220, ал. 1 е длъжен да от­мени решението за издаване на листа. Ако в течение на изпълнителния процес се установи, че вземането на взискателя не съществува, изпълни­телният процес по изрична разпоредба на закона се прекратява (чл. 330, ал. 1, 6. „е"). В прекратяването се състои защитата на длъжни­ка, която той търси чрез предявения срещу взискателя отрицателен установителен иск (чл. 254 и 255).

б. Като осуетява упражнението на съдебно отречено право, СПН застава като защитна преграда между него и тия граждански права, кои­то то застрашава. В това се състои правопредпазващото действие на СПН.

1.5.По всяко дело,независимо от неговия изход,СПН действа едновременно като защита в полза на страната, чието правно твърдение съдът потвърждава,и като санкция спрямо страната,чието правно твърдение съдът отрича.СПН ще действа като защита в полза на ище­ца и като санкция спрямо ответника,когато предявеният иск е уважен.Тя ще действа като защита на ответника и като санкция спрямо ищеца,когато искът бъде отхвърлен.

1.6. СПН трябва да се отграничава от доказателствената сила и от легитимиращия ефект на решението.

1) Разгледано като диспозитивен документ, материализиращ дър­жавния правосъден акт, решението с присъщата на всеки документ фор­мална доказателствена сила доказва правосъдния акт и мотивите към него. Като официален документ то доказва деня и мястото на издаване­то на решението. Мотивите към решението съдържат редица фактически конста­тации, с които съдът потвърждава или отрича определени факти (юри­дически или доказателствени). Тези констатации наподобяват официал­ни удостоверения на факти, издадени не въз основа на непосредствено­то възприемане на фактите от удостоверяващия, а на събрани и преце­нени от него доказателства за тях. Подобни удостоверявания са непря­ко доказателство за удостоверените факти и не могат да имат задължи­телна доказателствена сила, присъща на другите официални удостове­рявания, основани на непосредствено възприемане на удостоверените факти. Разбира се, законът може да придаде задължителна доказателст­вена сила и на такива удостоверявания (например на акта за начет - чл. 301). С подобна доказателствена сила обаче мотивите на ре­шението не се ползват. Те могат да претендират само за доказателстве­на сила, преценявана по вътрешно убеждение на съда съобразно с всич­ки данни на делото.

СПН и доказателствената сила на мотивите се различават дълбоко по предмет, адресати и интензитет. СПН важи само относно спорното право между страни­те по делото и не може да бъде оборвана инцидентно. Всеки държавен орган е длъжен да я зачете, без да може да проверява съответствието между решението и действителното правно положение. Доказателствената сила важи относно фактите, потвърдени или отречени с мотивите, противопоставима е и на трети лица и може да се оборва инцидентно с всякакви доказателствени средства, без да обвързва съда.Със СПН се ползва само решението, но не и мотивите . Напротив, с доказателствена сила се ползват само мотивите.

2)Легитимиращият ефект на решението произтича от човешката презумпция за правилност, с която решението като държавен акт се ползва. Тази презумпция следва от факта, че преобладаващият брой ре­шения са правилни. Неправилните решения са изключение. Легитимиращият ефект се състои в доверяването на третите лица, че материалноправното положение е такова, каквото е декларирано от решението.

2. Зачитане на силата на пресъдено нещо.  В много случаи граждански правоотношения са въздигнати от за­кона в елемент от фактическия състав на други граждански правоотно­шения; на финансови или административни правоотношения (данък върху наследството предпоставя, че облаганото лице е наследник); на престъпления. В тия случаи съответното гражданско правоотношение обуславя друго гражданско, финансово, административно или наказателноправно отношение, явява се преюдициалт спрямо него. Проблемът за зачитане на СПН възниква, когато се питаме какво е нейното значение, когато съд или друг държавен орган е призован да се произнесе по съществуването на обусловеното граждан­ско, административно, финансово или наказателно отношение. Според чл. 220, ал. 1 влязлото в сила решение е задължително не само за страните и техните правоприемници, но и за съда, постановил решението, и за всички други съдилища и учреждения в Републиката. В тази разпоредба са слети регулиращото действие на СПН спрямо стра­ните и нейното зачитане от съдилищата и от другите държавни органи. Всъщност зачитането на СПН предпоставя СПН и я обезпечава, но не се състои в самата нея.

2.1. Зачитането на СПН се състои в задължението на всеки държавен орган (съд или друг орган) да възприеме като свое скрепеното със СПН съдебно установяване и да изхожда от него в своята служебна дейност спрямо лицата, обвързани от СПН, като се откаже от всякакво преразглеждане и пререшаване на въпроса, разрешен със СПН, когато той обуславя отговора на въпрос, с който държавният орган е сезиран. Единствената преценка, на която има право държавният орган с оглед на зачитането на СПН, това е прецен­ката, дали е вече възникнала СПН, валидно ли е възникнала и още ли важи, или е вече отменена. От друга страна, понеже СПН важи в опре­делени обективни и субективни предели, нейното зачитане винаги пред­поставя, че е налице пълно тъждество (обективно и субективно) между предмета и адресатите на СПН, от една страна, и преюдициалното пра­воотношение, обуславящо съответния държавен акт, от друга страна.

За да може да бъде зачетена СПН, която се намира в процес на формиране (висящ процес по преюдициален въпрос), законът заповядва да се спре обусловеното от нея производство, докато тя се породи и мо­же, да бъде взета предвид (чл. 182, б. „г"). Функцията на отвода за връз­ка между делата е да обезпечи зачитането на СПН.

2.2. Съдът е длъжен да зачете СПН по всяко от производства, които му са възложени (искови, обезпечителни, охранителни). Едностранният характер на охранителните производства и важимостта на охранителния акт спрямо всички налагат обаче тази особеност, че по тях съдът е длъжен да зачете СПН само когато с нея се отрича съществу­ването на гражданското правоотношение, обуславящо охранителния акт, но не и когато със СПН е потвърдено съществуването на това пра­воотношение. С оглед на зачитането на СПН съдът е длъжен да спре ох­ранителното производство, ако е висящ исков процес по преюдициално за него правоотношение (чл. 430)

2.3. Административни органи ще зачетат СПН, когато например трябва да се плати сума, дължима за отчужден имот; тя трябва да се плати на това лице, за което при спор е установено със СПН, че е било собственик на отчуждения имот; при сключване на брак длъжностното лице трябва да зачете СПН, като откаже да сключи брака, когато със СПН е установе­но, че едно от встъпващите в брак лица се намира в брачна връзка с дру­го лице; данъчният орган ще зачете СПН при данъчно облагане, като се съобрази със СПН, признаваща или отричаща гражданско правоотно­шение, преюдициално за данъчното облагане.

2.4. По наказа­телни дела СПН ще следва да бъде зачетена всякога, когато има за предмет граждански правоотношения, обуславящи наказателна отго­ворност (арг. чл. 220, ал. 1).

1. Под обективни предели на СПН се разбира предметът, за който СПН важи, т. е. това, което придобива качеството на „пресъдено нещо”, спорът, който не може да се пререшава и с което страните по делото трябва да съобразяват занапред свое­то поведение. Този предмет е материалното право, по което съдът се е произнесъл с решението, като го е потвърдил или отрекъл.

1.1. Ако съдът спази изискването за пълно съвпадане между предмета на делото и предмета на решението, предметът на СПН ще съвпадне с предмета на делото, т. е. със спорното материално право, претенди­рано или отричано от ищеца и въведено чрез иска като предмет на де­лото.

1.2. При несъвпадане между предмета на делото и предмета на решението (непълно решение, недопустимо служебно заменяне от съда на предмета на делото с друг предмет) СПН се фор­мира само по предмета, по който съдът се е произнесъл. СПН обаче не се формира относно тази част от иска, по която съдът е пропуснал да се произнесе или пък относно предявения иск, чийто предмет съдът е служебно заменил с друг. Както се вижда, при непълно решение или при нарушаване на диспозитивното начало ищецът може да се бра­ни не само като иска допълнително решение или пък като атакува недо­пустимото решение, но и като предяви отново иск. При непълно реше­ние този иск ще се отнася до частта от спорното право, по която съдът не се е произнесъл, а при недопустимо заменяне на предмета на дело­то това ще бъде същият иск, който е бил по-рано предявен и по който съдът не се е произнесъл. И в двата случая правният спор (било отчас­ти, било изцяло) е останал нерешен.

1.3. Изводът е, че в нормалния случай, когато предметът на решението съвпада с предмета на делото, със СПН се установява съществуването или несъществуването на твърдяното или отричаното от ищеца спорно материално право с белезите, които го индивидуализират (юридически факт, от който произтича, съдържание, субекти и правно естество). Законът въздига с чл. 221 в предмет на СПН само спорното право. В ал. 1 на чл. 221 законът очертава обективните предели на СПН със същите белези, с които си служи, когато очертава спорното право (срв. чл. 95 и чл. 98). А в ал. 2 на чл. 221 законът сочи единствените изключения от принци­па, че само спорното право е предмет на СПН, като я разпростира още относно възраженията за подобрения и прихващания.

2.Ползват ли се в нашето право със СПН мотивите към решението? Според чл.189,ал.1, б.„г" констатацията на съда относно спорното право трябва да се съдържа в решението. То е източник на СПН и очертава нейния предмет. Понякога обаче част от необходимото съдър­жание на решението, а именно индивидуализацията на спорното право, се пренася погрешно в мотивите. Няма съмнение, че в такъв случай от тях ще трябва да се почерпят необходимите данни, за да се очертае точ­но и пълно спорното право, а с това и предметът на СПН. Но в мотивите се съдържат и много други констатации на съда, кои­то са стъпала към решението. Те започват като констатации относно дос­товерността на доказателствените средства, превръщат се в констатации относно доказателствените и правнорелевантните факти, за да завършат с констатации относно правоотношенията, които са преюдициални спря­мо спорното право. Предметът на всяка една от тези констатации може да е бил предмет на спор между страните по време на устните състезания. Но този предмет не се обхваща от СПН. Не се смятат нито призна­ти, нито отречени със СПН: доказателствените, правнорелевантните фак­ти и преюдициалните правоотношения. По други дела между същите страни те могат да бъдат отново предмет на спор, на доказване и на ус­тановяване, без да може срещу това да се предяви отвод за пресъдено не­що. Този извод се подкрепя от редица разпоредби на нашето право:

2.1.Чл.118 изисква, за да се формира СПН относно преюдициалното правоотношение,да се предяви относ­но него инцидентен установителен иск. Този иск би бил безпредметен, ако със СПН се ползваха мотивите, защото в тях съдът се произнася по преюдициалното пра­воотношение и без да е предявен такъв иск.

2.2. В чл. 179 законът изрично и категорично отграничава СПН (вж. чл. 179, ал. 1) от обвързващата сила на мотивите, която важи между страната и нейния помагач (чл. 179, ал. 2). Ако със СПН се ползваха и мотивите, това отграничаване би би­ло недопустимо.

2.3. Господстващото мнение в нашата съдебна практика и в практиката на бившия държавен арбитраж приема, че със СПН се ползват т. нар. решаващи, съществени, глав­ни мотиви, съдържащи констатации относно правнорелевантните факти (основание на иска; възражения на ответника). В по-новата практика обаче напр. ТР 1/2000 ВКС напуска становището, че т. нар. решаващи или главни мотиви се ползват със СПН, и приема, че с такава сила се ползва само кон­статацията относно спорното право.

3. От принципа, че само спорното право е предмет на СПН, чл. 221, ал. 2 въвежда изключение относно две насрещни права на ответника, макар те да са били предявени от него не чрез насрещен иск, а чрез възражение. Касае се за вземането за подобрения, предявено по повод на възражение за право на задържане (чл. 72, ал. З ЗС; чл. 91 ЗЗД), и за вземането, въз основа на което ответникът прави възражение за прихващане. За други насрещни права на ответника, предявени с възражение (например за право на залог, ползване, наем върху ревандикираната вещ), чл. 221, ал. 2 не важи. Относно тях СПН не се формира. За да възникне СПН относно насрещните права на ответника по чл. 221, ал. 2, нуж­но е по тях съдът да се е произнесъл, без да има значение дали ги е признал или ги е отрекъл. Със СПН се смята признато или отречено цялото насрещно вземане на ответника, предявено за прихващане, а не само тази негова част, която е равна на вземането, предявено с иска. Затова относ­но разликата е недопустим нов процес. Ако възражението за прихващане е било отхвър­лено поради неизискуемост или некомпенсируемостта на вземането, СПН относно това вземане не се формира.

3.1. Възражение за подобренията – с ТР от 65 г. на ВС се приема, че само добросъвестен владелец има право на възражение и затова само той чрез възражение може да постигне “условно осъждане”. При държателя и при недобросъвестния владелец ще трябва да се предяви нов иск. По принцип по възражението за подобрения съдът се произнася в мотивите. Валентина Попова е съгласна с мнението на доц. Конов, че възражението за неизпълнен договор, което е облигационно право не е идентично с правото на задържане, което е вещноправен институт, свързан с добросъвестното владение. Теорията обаче е категорична, че и спрямо възражението за неизпълнен договор се прилага разпоредбата на чл. 221, ал. 2.

3.2.Възражение за прихващане–по възражението за прихващане съдът по-често се произнася в мотивите. Според В.Попова с чл.221,ал.2 законодателят е допуснал да се противопоставят насрещни права на ответника. Според нея по този начин насрещните права са предмет на делото и без да се завежда иск за тях. СПН се разпростира както върху възражението за прихващане така и върху вземането за подобрения. Според проф. Сталев обаче тези права на ответника не стават предмет на делото, а ал. 2 на чл. 221 е изключение от общото правило. Според проф. Сталев, когато възражението за прихващане се уважи със СПН се признава насрещното вземане на ответника. Според Валентина Попова по силата на чл. 221, ал. 2, когато възражението за прихващане е уважено се установява, че насрещното вземане на ответника е съществувало и е било изискуемо към момента на възникване на компенсационното правоотношение и към момента на извършване на компенсационното волеизявление, но се установява и последващото му несъществуване. Когато възражението за прихващане е отхвърлено поради несъществуване на насрещното вземане се установява несъществуване на вземането. Когато възражението за прихващане е отхвърлено поради неизискуемост или некомпенсируемост, според проф. Сталев не се установява съществуването на вземането, а според Попов се установява съществуването му както и че то е неизискуемо или некомпенсируемо. Тези права стават предмет на делото и съдът се произнася по тях, а СПН се формира по спорното право независимо от изхода на делото. Ако се приеме теорията на проф. Сталев ще може да има по-късно нов иск относно компенсируемостта или изискуемостта.

Според В.Попова СПН има както по насрещното вземане,така и по компенсационното право, за проф.Сталев СПН има само за насрещното вземане.Когато вземането на ответника е по-голямо,според Попова само по частта,която се компенсира има СПН.Когато се компенсацията се отхвърли поради несъществуване на вземането,значи цялото вземане го няма(както при частичния иск. Некомпенсируемостта или неизискуемостта важат за цялото вземане.В практиката няма изпълнителен лист въз основа на уважено възражение за прихващане,при случай когато вземането на ответника е по-голямо от това на ищеца.Според тр.1/2000г. не може да има възражение за прихващане във въззивната инстанция, когато вземането се оспорва, тъй като се формира СПН и ищеца ще се лиши от 3-инстанционна защита.

Според проф.Сталев,когато вземането на ответника е спорно имаме т.нар. съдебно прихващане, което се извършва от съда и има действие занапред. Според Валентина Попова в този случай имаме прихващане с обратно действие и се установява не само, че е съществувало право, но и че вече не съществува.

4. Когато ищецът предявява с иска не цялото спорно право, а са­мо част от него (т. нар. частичен иск), със СПН се уста­новява само предявената част от правото, ако съдът е уважил иска. За разликата може да се предяви нов иск. По него ищецът не може да се позове на СПН на решението, с което частичният иск е уважен. За раз­ликата вземането може да не съществува. Ако обаче съдът е отхвърлил като неоснователен частичния иск, със СПН се отрича цялото право.

Когато искът не е бил предявен като частичен, признатият от съда размер е пределът, който пресича възможността на ищеца да търси присъждане на повече с нов иск под предлог, че погрешно е посочил размера на своето право с първоначално предявения иск. СПН обхваща и размера на спорното право и е пречка да се пререшава спорът по то­зи въпрос.

При конститутивен иск СПН обхваща само спорното потестативно право,но не и новото правно положение, създадено с конститутивното решение.То може да бъде предмет на спор и на нов процес,ако се оспорва валидността на решението,съдържанието или изпълнението на неговите граждански последици.

5. СПН има определена важимост във времето, която се съпоставя с важимостта във времето на субективното право, до което тя се отнася.

5.1. Меродавният момент, към който СПН установява, че спорното право съществува или не съществува, това е денят, когато са приклю­чени устните състезания, след които решението е влязло в сила, т. е. след които е възникнала СПН. Този момент следва от чл. 188, ал. 3.

5.2. Ако е било установено със СПН, че към този момент правото съществува, то не може да бъде оспорвано въз основа на факти, възникна­ли преди този момент. Всеки опит да се отрича съществуването на правото въз основа на такива факти, ще означава подновяване на вече разрешения спор. То е недопустимо, понеже налага пререшаване на спора (арг. чл. 255). В пресичането на възможността за подобно оспорване се състои т. нар. преклудиращо действие на СПН. Преклудира се всеки факт, въз основа на който ответникът би могъл да предяви възражение срещу иска, независимо от това, дали този факт действа по право, или е из­точник на потестативно правомощие, което ответникът трябва да предяви. Пропуснатите възражения се преклудират независимо от това дали обосноваващите ги факти са били известни на страната, или не. Ако тя не е могла да ги узнае, тя ще се защити чрез отмяна на решението по чл. 231, б. „а", но не и по исков ред.

5.3. Докато оспорващият правото трябва да изчерпи във висящия процес всичките си възражения, претендиращият правото не е длъжен да изчерпи във висящия процес всички факти, с които може да обоснове претендираното право, или всички конкуриращи притезания, с помощта на които може да получи същата престация. Непредявените основания или притезания не се преклудират. СПН, с която е бил отхвърлен предявеният иск, не пречи да се предяви нов иск на новото основание или относно друго от конкуриращите притезания. Например след отхвърляне на иск за собственост въз основа на покупка може да се предяви иск за собственост на същата вещ въз основа на давност. Обаче ответникът по отрицателен установителен иск трябва да изчерпи във вися­щия процес всички основания на претендираното от него право, защото с предявения иск ищецът изобщо отрича това право.

5.4. СПН установява не само, че правото съществува към деня на приключване на устните състезания, но че то е съществувало и в мина­лото от деня на неговото възникване. Когато решението отрича съ­ществуването на правото, със СПН се установява или че то никога не е съществувало, или че е престанало да съществува от деня на съответно­то правопогасяващо или правоунищожаващо основание. Съществуване­то на правото в миналото има в редица случаи важно практическо зна­чение (срв. чл. 102 СК във връзка с чл. 267-268; чл. 135 ЗЗД; конкурен­ция на права, черпени от същия праводател, и т. н.).

5.5. СПН установява правното положение между страните, но не е в състояние да осуети неговото развитие. Тя не вкаменява правоотноше­нията в това положение, в което те са се намирали в деня, когато реше­нието е влязло в сила. Съдебно признатото право може да се погаси. Съдебно отреченото право може да възникне. Тази промяна настъпва след възникване на СПН. Тъкмо затова тя не може да се счита установена или отречена от СПН. Породи ли се спор дали съдебно установе­ното право е погасено, респ. дали съдебно отреченото право е породе­но, тоя спор може да бъде предявен с нов иск, срещу който не може да се предяви отвод за пресъдено нещо, черпен от СПН, с която преди новонастъпилите факти правото е било признато или отречено. Защото новото установяване, което с новия иск се търси, се отнася до друг, следващ период от живота на правото, а не до този предходен период, за който важи СПН.

Член 255 изрично допуска да се предяви отрицателен установителен иск, за да се разкрие, че пресъденото вземане впоследствие е било погасено. Допустим е също нов иск, за да се установи, че съдебно отреченото право впоследствие е възникнало (напр. след решението собствеността се придобива по давност). Приключването на устните състезания, след ко­ито е възникнала СПН, е меродавният момент. Фактите, възникнали след него, не могат да се вземат предвид от съда, така че СПН не е могла да отрази техния правен ефект. Затова те не се преклудират.

6.Обективните предели на СПН са от значение при отвод за пресъ­дено нещо - той предпоставя тъждество на страните и на предмета. Тук ни интересува само предметното (обективното) тъждество.

6.1. За да е налице то, нужно е пълно покриване между правото, пред­мет на СПН, и правото, предмет на второто дело, както с оглед на бе­лезите, които индивидуализират това право (правопораждащ факт, съ­държание и субекти - чл. 221, ал. 1), така и с оглед на времето, за което се претендира, че правото, предмет на второто дело, съществува или не съществува . Съвпадане и по време е необ­ходимо, защото видяхме, че СПН отразява само този период от живота на правото, който приключва с деня на приключването на устните със­тезания, без да ни казва нищо относно следващия период от живота на същото право.

6.2. Обективното тъждество е налице както когато вторият иск цели още веднъж да се потвърди съдебно признатото или пък неговата противоположност, така и когато цели да бъде признато такова право, което е несъвместимо със съдебно отреченото. Меродавна за обективно­то тъждество е правната квалификация, следваща от закона, а не тази, на която ищецът се позовава с новия си иск. Следвайки становището си за СПН на мотивите, ВС приема, че когато с влязло в сила решение по допускането на делбата един договор от значение за правата на съделителите е признат за действителен, не може във втората фаза той да бъде счетен за не­действителен като привиден.

6.3. Няма тъждество между правото, предмет на СПН, и правото, предмет на ново­то дело, когато тяхното основание е различно. Затова, след като е отхвърлен иск за вре­ди от неизпълнение на доставка, може да се предяви иск за връщане на недължимо пла­тено и т.н.

6.4.Разликата в петитума също изключва тъждеството. Зато­ва, след като е бил отхвърлен иск за собственост, допустим е иск за съсобственост, за право на ползване или за строеж върху същата вещ между същите лица.

6.5. Изключено е тъждеството и когато новото установяване се търси относно друг период от живота на правото, различен от този, за който важи СПН.

Разбира се, обективното тъждество между предмета на СПН и предмета на но­вия иск е от значение само когато е налице тъждество на страните, т. е. субективно тъж­дество.