Изпълнителна сила. Конститутивно действие

43. Изпълнителна сила. Конститутивно действие

1.1. Предмет на ИС е съдебно потвърденото притезание. Нейни адре­сати са носителят на притезанието и отговарящият по него. Те винаги се сочат от осъдителното решение. То осъжда ответника да изпълни дължимата престация и я присъжда в полза на кредитора. ИС се раз­простира и спрямо правоприемниците на страните (арг. чл. 326). Тя важи в полза на суброгиралия се в правата на кредитора (чл. 326, ал. 1) и срещу третото лице, дало своя вещ в залог или ипотека (чл. 326, ал. 2), макар че спрямо тези ли­ца не се разпростира СПН на осъдителното решение. ИС се разпростира и срещу третото лице, придобило владението на присъдената вещ след предявяване на иска (чл. 416). Основанието за разпростирането е предполагано, а не лично правоприемство. С други думи, няма винаги съвпадение между разпростиране на СПН и разпростиране на ИС. Немислима е ИС спрямо всички, докато такава СПН е възможна.

1.2. ИС предпоставя, че подлежащото на изпълнение притезание съществува. Затова ИС е в зависимост от СПН, с която това притезание се потвърждава или отрича. СПН обосновава и стабилизира ИС, когато потвърждава спорното притезание. Напротив, когато тя отрича прите­занието, СПН разрушава ИС. Тя не може да надживее СПН, с която се установява последващото погасяване на притезанието (чл. 255 във връз­ка с чл. 330, б. „а"). От своя страна ИС обезпечава регулиращо­то действие на СПН. С нейна помощ се осъществява принудително то­ва поведение, което страната е трябвало да възприеме въз основа на ре­шението.

1.3. ИС възниква по правило от деня, когато решението е станало необжалваемо (чл. 237, б. „а"), т. е. едновременно със СПН. От това правило в чл. 237, б. „а" е допуснато изключение по отношение на осъдителните решения на въззивните съдилища. В този случаи ИС въз­никва преди СПН. Освен това по изключение съдът може да придаде ИС на решение, което е обжалваемо или вече обжалвано по въззивен ред, както и да отложи изпълнението на необжалваемо решение. В пър­вия случай ИС ще възникне преди СПН, а във втория СПН ще предхож­да възможността да се приложи ИС.

1.4. Предварителното изпълнение (чл. 238-241) предпоставя невлязло в сила решение със съдържание, годно за изпълнение. Такова е само обжалваемото или вече обжалваното първоинстанционно осъдително решение. Предварителното изпълнение се допуска с нарочен акт на първоинстанционния съд. Той се издава било едновременно с решението, и то­гава се включва в него, било по-късно, и тогава взема формата на отдел­но определение. Неговата самостоятелност спрямо решението се под­чертава от възможността да бъде обжалван отделно от решението с частна жалба. По същия ред се обжалва и отказът да се допусне пред­варително изпълнение (чл. 240). ИС на решението, обявено за предварително изпълняемо, се пораж­да от него и от постановлението на съда, което я допуска. Взети заедно, те образуват изпълнителното основание по чл. 237, б. „а". Предварителното изпълнение се допуска било по почин на съда, било по искане на ищеца.

1) Съдът е длъжен служебно да допусне предварително изпълнение на решения, присъждащи издръжка или възнаграждение за работа (чл. 238, ал. 1). То се допуска без обезпечение даже и да са налице обстоятелствата по чл. 239 и не може да бъде спряно от длъжника по реда на чл. 241.

2) По молба на ищеца съдът може да допусне предварително изпълнение:

а. когато присъжда вземане, основано на официален доку­мент или признато от ответника;

б. когато от закъснението на изпълнението могат да последват значителни и непоправими вреди за ищеца или самото изпълнение би станало невъзможно, или би се затруднило значително (чл. 238, ал. 2).

В тия случаи предварителното изпълнение се допуска по преценка на съда, който може да го обуслови от обезпечение, пред­ставено от ищеца (чл. 238, ал. 3) по реда на чл. 180 и 181 ЗЗД, гарантиращо, вземането на ответника за вредите от евентуално неоснователно­то ПИ. Когато има опасност, че ПИ може да причини на длъжника непоправима вреда иди вреда, която не се поддава на точна парична оценка, предварително изпълнение не може да бъде допуснато даже срещу обезпечение (чл. 239, ал. 1). Такъв е например случаят, когато решението постановява да се събори постройка.

3) Против държавни учреждения предварително изпълнение не се допуска (чл. 239, ал. 2) даже когато се присъжда трудово възнаграждение. Желателно е в случая на трудово възнаграждение предварително изпълнение да се допуска и срещу държавни учреждения.

1.5. Отлагане на ИС се състои в отсрочване или разсрочване на принудителното изпълнение на осъдителни решения (чл. 191). Компетентен да го постанови е само съдът, който е постановил решението. Отлагане на ИС може да бъде постановено при издаване на решението или по-късно (чл. 191, ал. 2). И в двата случая то трябва, да стане при същите условия и ред и със същите последици.

1) Може да се отлага ИС на всякакви осъдителни решения (за плащане на. пари, за предаване на вещи, за действия или бездействия). Отлагането е допустимо по съображения на справедливост, произтичащи от имот­ното положение на длъжника или от други причини. Отлагането трябва да се прилага в изключителни случаи, когато е абсолютно на­ложително (чл. 191, ал. 2), защото засяга авторитета на съдебния акт. Изводът е, че то може да се допуска само веднъж, а не неколкократно.

2) Отлагането може да стане по искане на ответника, а не и служебно. По молбата за отлагане съдът трябва да се произнесе след изслуш­ване на двете страни, които трябва да бъдат нарочно призовани, ако от­лагането се иска, след като решението е било вече постановено (чл. 191, ал. 2). По молбата съдът се произнася или със самото решение, или с отделно определение. Постановлението, с което молбата се уважава или отхвърля, не подлежи на обжалване (чл. 191, ал. 2).

3) Отлагането на ИС може да бъде пълно или частично. В първия случай сме пред отсрочване, а във втория пред разсрочване на изпъл­нението. Отсрочването отлага изцяло изпълнението до изтичане на оп­ределения от съда срок. Разсрочването въвежда изпълнение на части, като определя срокове за частични плащания и прави недопустимо само изпълнението на тези части от дълга, срокът за които не е още настъпил. И в двата случая обаче се отлага само принудителното изпълнение, а не се внася промяна в материалноправните отношения на страните. Длъжникът продължава да е в забава, поради което течението на мораторните лихви не се спира. При това отлагат се само тези изпълнителни действия, които са насочени към осъществяване на присъдено­то притезание (въводът във владение, проданта на вещта, възлагането на вземането), но не и действията по обезпечаване на изпълнението (запор, възбрана). А това значи, че от­лагането на ИС не пречи да бъде издаден изпълнителен лист и да се подаде молба за изпълнение, когато се касае за събиране на парични вземания.

1.6. С ИС в нашето право се ползват не само осъдителните решения, но и други ак­тове, които не са решения. Това са т. нар. несъдебни изпълнителни основания. При тях ИС предхожда СПН относно подлежащото на изпълнение материално право подобно на случая с предварително изпълняемите съдебни решения . Затова при тях е възможно впоследствие да се потвърди или отрече със СПН материалното право, като по този начин се обоснове или разруши вече възникналата от тях ИС (вж. чл. 252 и 254). Във връзка с ИС на несъдебните изпълнителни основания не може да възникне въпрос за предварително изпълнение. Тяхната ИС се поражда направо по силата на за­кона, а не им се придава с нарочен акт на съда. Но въпрос за отлагане на тяхната ИС може да бъде поставен. На него трябва да се отговори по аналогия на чл. 191, като се допусне отсрочване или разсрочване на тяхното изпълнение при същите условия, ред и последици, както при осъдителните съдебни решения. Компетентен би трябвало да бъ­де съдът, издал изпълнителния лист. Иначе тяхната ИС би се оказала по-голяма от ИС на осъдителните съдебни решения.

2. Конститутивно действие (КД). То е присъщо само на конститутивните решения, с които се уважават конститутивни искове. Дока­то силата на пресъдено нещо (СПН) и изпълнителната сила са държавноправни последици на решението, КД е гражданска негова последица. Чрез нея съдебното решение става юридически факт, който създава, изменя или прекратява гражданскоправни, търговски, семейноправни или трудовоправни отношения. КД принудително осъществява потестативното право и е поради това защита в полза на ищеца - носител на потестативното право, и санкция спрямо ответника - подчинен на прав­ната промяна независимо и въпреки неговата воля.

2.1. КД може да се състои:

1) в създаване на нови граждански право­отношения (чл. 33 ЗС; чл. 19 ЗЗД; чл. 288, ал. 2, 3, 5 и 7 ГПК; чл. 345 във връзка с чл. 344 КТ);

2) в изменяне на съществуващи правоотноше­ния (намаляване на цената по чл. 195 ЗЗД);

3) в унищожаване или прекратяване на граждански правоотношения (чл. 32, 87, ал. З, 211, 227 ЗЗД; чл. 70, ал. З, 95,155, 252, т. 4 ТЗ и др.).

Не спада в обсега на КД погасяването на потестативното право вследствие неговото осъществяване чрез КД. Погасяването настъпва по право, а не по силата на насоче­на към тази последица воля на съда.

2.2. С оглед на своята важимост във времето КД може да важи било занапред (развод; чл. 19 ЗЗД; чл. 288 ГПК и др.), било и за миналото, т. е. с обратна сила (чл. 32, 87, ал. З, 211 ЗЗД и др.).

2.3. Адресати на КД са само тези лица, между които важи потестативното право и чиито граждански правоотношения се променят чрез КД. Това са напр. съпрузите, чийто брак се обявява за недействителен или се разтрогна; страните по предварителния договор, между които с решението се създават пра­воотношения на окончателно сключен договор и др. Предвид на гражданския му характер КД никога не настъпва спрямо про­цесуалния субституент, макар че той е адресат на СПН и може да бъде носител на ИС

2.4. От важимостта на КД спрямо неговите адресати трябва да се от­личава зачитането на КД от третите лица. Зачитането не се състои в промяна на материалноправното положение на третите лица. Те не са адресати на потестативното право, нито са били страни по делото. За­читането се състои в задължение на третото лице да третира КД като настъпило между страните. В зачитането на КД се състои неговата противопоставимост спрямо всички или, иначе казано, неговото „действие спрямо всички". И зачитането на СПН от третите лица се състои в тяхното задължение да считат, че страните са обвързани от СПН. Но макар и да не оспорва нейната важимост между тях, всяко трето лице може да оспорва, че между страните съществува материалноправното положение, установено със СПН. Защото спрямо него тя има само декларативно, а не конститутивно действие. Напротив, зачитането на КД е несъвместимо с оспорване от третите лица на материалноправната промяна, в която то се състои. Спрямо нея решението има не декларатив­но, а конститутивно действие. Зачитането на КД предпоставя, че то е настъпило между стра­ните. Ако то не е настъпило (понеже няма конститутивно решение, то не е влязло в сила, отменено е или пък е недействително), всяко трето лице може по исков ред или чрез възражение да оспорва КД, като твър­ди, че то не е настъпило между страните.

2.5. СПН чрез потестативното право, което е неин предмет, обуславя и обосновава КД. Ако потестативното право бъде отречено със СПН, правната промяна не може да бъде постановена и КД не мо­же да настъпи. СПН го изключва. То може да бъде постановено и да настъпи само след като потестативното право бъде потвърдено със СПН. Затова КД винаги предпоставя влязло в сила решение. От тази гледна точка СПН обуславя КД, представлява неговата стабилна опора. Тя пречи да се пререши спорът относно потестативното право. Но макар че КД израства въз основа на СПН, то не се обхваща от нея.

2.6. От материалноправното естество на КД следва и тази негова особеност, че то зависи не само от влязлото в сила решение, но и от стоящи извън него предпоставки. Чрез отменимостта на неправилното конститутивно решение, потестативното право обуславя КД. Ако потестатавното право не съществува, КД, подлежи на отмяна. То важи само временно, докато, е в сила решението. Още по-тясна е зависимостта между КД и материалноправните отношения, върху кои­то то трябва да въздейства. Ако тези отношения не съществуват, КД се оказва „удар във въздуха"'. То не може да настъпи. Брак, който не съществува, не може да бъде разтрог­нат. Не може да настъпи КД и тогава, когато конститутивният процес е бил воден от нелегитимирани лица. Съпрузите не могат да бъдат разведени чрез дело, водено от дру­ги лица относно техния брак. Докато при другите искове липсата на процесуална легитимация прави решението само процесуално недопустимо, при конститутивните искове липсата на легитимация води до недействителност на решението. То не поражда изоб­що КД спрямо лицата, които в делото не са участвали.

2.7. Не са проява на КД такива материалноправни последици на решението, които настъпват по силата на закона, без да е необходима воля на съда, изразена в решението и насочена към тяхното пораждане. В тези случаи говорим за допълнителни правни последици на решени­ето, когато те настъпват спрямо страните, и за рефлексни последици на решението, когато те настъпват спрямо трети лица.

1) Като пример за допълнителна последица може да се посочи погасяването на потестативното право от конститутивното решение, удължаването на исковата давност по чл. 117 ЗЗД.

2) Като пример за рефлексна последица може да се посочи недействителността на продажбата и на публичната продан, която настъпва при евикция на купувача (чл. 191 ЗЗД и 387 ГПК). Недействителността засяга продавача, а при публична продан - длъжни­ка и взискателя, макар че те не са участвали в делото, завършило с евикция на купувача.

2.8. Не сме пред КД и при т. нар. диспозитивни решения, представ­ляващи проява на съдебна администрация на гражданските правоотно­шения (предоставяне на семейното жилище - чл. 107 СК; мерки относ­но децата - чл. 106 СК). Макар че тези решения са насочени към промяна на граждански правоотношения, те се постановяват от съ­да не по силата на потестативно право на едната страна спрямо друга­та . Напротив, характерно за КД е, че то е дължима промяна, чрез която се защитава предхождащо процеса потестативно право. От тази разлика следват два важни практически извода:

1) Актовете на спорна съдебна администрация не се ползват със СПН. Поради склонността да се приравнява стабилността на акта със СПН обаче практиката е склонна да приписва СПН и на тези актове .

2) КД удовлетворява потестативното право и затова го погасява. Подобно на пла­щането на съществуващ дълг КД не може да се окаже впоследствие лишено от правно ос­нование поради новопостъпили обстоятелства, та да бъде оспорвано въз основа на тях. Затова важен негов белег е неговата неотменимост въз основа на новонастъпващи обстоятелст­ва. Вярно е, че разтрогнатият брак или разваленият, респ. унищожен договор, могат да бъ­дат отново сключени.

2.9. Не представлява проява на КД и определянето на размера на спорното право при такива права, които не възникват с точно фиксиран размер (например право на издръжка, право на вреди и загуби). Размерът на тези права е обективно определяем от извънпроцесуални факти, които страните трябва да докажат. Спрямо обективно същест­вуващия размер на правото съдебното решение е декларатавно, а не конститутивно. Даже когато съдът не разполага с данни за размера на правото и го определя съобразно чл., 130 по своя преценка, решението е по предназначението си декларативно, а не конститутивно или диспозитивно. Затова т. нар. определящи или конкретизиращи реше­ния не са конститутивни.