Същност и видове арбитраж. Арбитражно споразумение

63. Същност и видове арбитраж. Арбитражно споразумение

1.1. Арбитражът като вид правораздаване разкрива както договорен така и процесуален елемент.

1) Договорният елемент се изразява в това, че арбитражът се основава, има за свои юридически факт споразумение между спорещите страни.

2) Процесуалният елемент се открива в последиците на арбитража – ефект на решен със сила на пресъдено нещо правен спор.

1.2. По своята правна същност всеки арбитраж като вид правораздаване е национален по характер – чл. 1, ал.1 ЗМТА: Този закон се прилага за международния търговски арбитраж, основан на арбитражно споразумение, когато мястото на арбитража е на територията на Република България. Какво означава национален характер. Националният характер отразява основното стълкновително правило при уредбата на арбитражното правораздаване, според което всеки арбитраж прилага този процесуален закон, който е свързан с местонахождението на арбитража (държавата, където е ситуиран). Доколкото всеки арбитраж прилага процесуалния закон по мястото на арбитриране това означава националност на арбитража. Не трябва обаче това понятие да се бърка с обсега на арбитража бил той предметен или във връзка с компетентността. По отношение на компетентността арбитражът проявява транснационален характер, т.е. за него не важат личните и териториалните предели, които важат за държавното правораздаване.

1.3. Като вид правораздаване арбитражът има предимства пред държавното правораздаване, но и недостатъци. Ако арбитражът бъде избран от страните по спора, той ще измести държавния съд, но той не може да им бъде налаган.

1) Положителните страни са във възможността за избор на вид правораздаване, институция, която правораздава, лица, които решават спора, тъй като всичко това гарантира волята на страните решението да ги обвърже. Иначе казано щом страните могат да изберат реда за гледане на делото и т.н. това е най-добрият начин те да приемат и произнесеното решение.

2) Основният недостатък на арбитража е едноинстанционността, защото с разглеждане на делото компетентността на арбитража се изчерпва и спорът не може да бъде преразгледан пред друга инстанция. Този недостатък обаче се компенсира от възможността за избор, която спорещите страни имат.

1.4. Правна уредба на арбитража. Видно от основанието му (договор между спорещите страни), правната уредба на арбитражното правораздаване е предимно диспозитивна – чл. 15, 21, 25, 26. В уредбата има и императивни норми, защото основните принципи на правораздаването не могат да бъдат накърнени. Такива принципи са: равенството на страните, участието им в процеса; дирене на истината, които са закрепени в чл. 1, 3, 7, ал. 2.

1.5. Арбитражният съд се подчинява на правните норми в следната поредност:

1) Уговореното между страните – това, което те са избрали като ред за разглеждане на спора;

2) Правилникът на съответния арбитраж.

3) Законът за международния търговски арбитраж, който дава по-детайлна уредба.

4) Ако след първите 3 възможности съществуват празноти, арбитражът ще приложи това, което съответства на основните принципи на правораздаването, без да прилага ГПК директно. Дори тези принципи да се извличат от текста на ГПК, то кодексът не се прилага дори субсидиарно.

1.6. Източници на арбитражно правораздаване:

1) ЗМТА – основен акт.

2) Някои от текстовете на ГПК са източници на арбитражно правораздаване, напр. чл. 9, 237, 242.

3) Две международни конвенции – Европейска конвенция за международния търговски арбитражи и Нюйоркска конвенция за признаване и допускане на изпълнението на арбитражни решения.

4) Двустранни договори.

1.7. Роля на държавния съд спрямо арбитража:

1) Съдействие – държавният съд осъществява съдействие напр. при обезпечението на доказателства.

2) Контрол – това не означава, че държавния съд се намесва при решаване на спора, но все пак съществува възможност за отмяна на арбитражното решение от държавен съд.

2. Видове арбитраж.

2.1. Според устройството на арбитража:

1) Арбитраж ad hoc – исторически първо е възникнал. Това означава да се създаде арбитраж, който да действа само за конкретен спор или спорове между страните.

2) Институционален арбитраж – има далеч по-голямо приложение. Това са институции, които специално са уредени за осъществяване на арбитражно правораздаване и имат свои статути. До преди няколко години е съществувал само един арбитраж, сега има поне два действащи – при БТПП и при БСК.

2.2. Според компетентността – дели се на два под критерия според доц. Мингова:

1) Според обекта:

а. Арбитраж с обща компетентност – по принцип може да разглежда всички категории правни спорове ако според националното законодателство те подлежат на разглеждане от арбитраж, т.е. ако са арбитрируеми. У нас всички арбитражи са с обща компетентност.

б. Арбитраж със специална компетентност – има компетентност само по определен вид спорове напр. търговски. При създаването на арбитража при БСК е имало идея той да е със специална компетентност – спорове относно интелектуална собственост (тази идея обаче не се реализира).

2) Според субектите:

а. Арбитраж от открит тип – този арбитраж, при който всеки субект на правото може да е страна пред съответната институция. У нас всички арбитражи са такива.

б. Арбитраж от закрит тип – поставят се ограничения пред субектите, които могат да са страни пред него, напр. само търговци или само физически лица.

2.3. Според местожителството или седалището на страните:

1) Местен арбитраж – ако и двете страни са местни са местни лица спрямо националността на арбитража.

2) Международен арбитраж – ако поне 1 от страните има седалище или местожителство на държава, която не е свързана с държавата на арбитража.

2.4. Според предмета на делото:

1) Арбитраж по правни спорове.

2) Арбитраж по неправни спорове – според правилника на БТПП е възможен само при международния арбитраж.

3. Арбитражен договор.

3.1. По своята същност арбитражното споразумение разкрива както материалноправни така и процесуални елементи.

1) Като споразумение то е договор и трябва да отговаря на всички условия за валидност на сделките – в този смисъл е чл. 9 ГПК и чл. 7, ал. 1 ЗМТА: Арбитражно споразумение е съгласието на страните да възложат на арбитраж да реши всички или някои спорове, които могат да възникнат или са възникнали между тях относно определено договорно или извъндоговорно правоотношение. То може да бъде арбитражна клауза в друг договор или отделно споразумение.

2) Това съглашение е процесуален договор поради последиците от договора. Това е така, защото чрез съглашението се предоставя за разглеждане и решаване един правен спор на институционален арбитраж или на арбитраж ad hoc.

3.2. Двете основни условия, на които трябва да отговаря арбитражния договор са:

1) Писмена форма. Възможно е известно отклонение от изискването за писмена форма, което е предвидено в чл. 7, ал. 3: Смята се, че има арбитражно споразумение и когато ответникът писмено или със заявление, отбелязано в протокола на арбитражното заседание, приеме спорът да бъде разгледан от арбитража или когато участвува в арбитражното производство, без да оспорва компетентността на арбитража.

2) Предмет – договорът трябва да се отнася до спор, който да е арбитрируем, тъй като не всеки спор подлежи на разглеждане от недържавна съдебна институция. Арбитрируемите спорове са уредени в чл. 9, ал. 1 ГПК. За да е арбитрируем спора:

а. Той трябва да е частноправен.

б. Да има имуществен характер, т.е. да се отнася до право, което е оценимо.

в. Правоотношенията предмет на спора трябва да попадат в разпоредителната компетентност на участниците в тях, т.е. законът трябва да го предвижда. Въпреки че споровете за издръжка и трудовите спорове отговарят на предишните две условия законът изрично предвижда, че те не подлежат на разглеждане от арбитраж.

г. Когато арбитражът е вътрешен не може страна по спора да е държавата или държавно учреждение.

3.3. Арбитражното споразумение може да е самостоятелен договор или част от материален договор. Когато са материализирани в един документ арбитражната клауза и материалния договор, тя има самостоятелно действие без значение на валидността на материалния договор. Ако арбитражната клауза е валидна въз основа на нея може да се развие преценката за валидността на материалния договор пред арбитраж. Относно валидността на арбитражния договор арбитражния съд може да приложи и уговорения между страните закон – тази възможност идва от свободата на избора на страните по спора. Уговорката за приложим закон обаче е допустима само при международния арбитраж.

3.4. Последици от арбитражното споразумение:

1) То създава компетентност за арбитражния съд да осъществи дейност по разглеждане и решаване на спора със сила на пресъдено нещо. Арбитражното споразумение е абсолютна процесуална предпоставка за разглеждане на спора от арбитражен съд. Самият арбитражен съд може да прави проверка дали споразумението е валидно, т.е. да проверява собствената си компетентност. Страните могат да уговорят тази проверка да се извършва от държавен съд – той може да бъде сезиран с положителен или отрицателен установителен иск и ще се произнесе с решение със сила на пресъдено нещо, което ще е задължително за арбитражния съд.

2) От друга гледна точка валидното арбитражно споразумение е абсолютна отрицателна предпоставка относно правораздавателната компетентност на държавния съд. По отвода на ответника за неподсъдност държавния съд трябва да се произнесе с определение, което подлежи на обжалване (чл.10, ал. 2 ГПК) и когато влезе в сила то ще е задължително за арбитражния съд ако бъде сезиран със спора.

3) Арбитражното споразумение като всеки договор важи само между страните, които са го сключили. Той не може да обвърже 3ти лица и да ги обвърже с решението на страните по спора. В този смисъл пред арбитражния съд подпомагащи страни няма, освен ако по обратен иск на главна срещу подпомагаща страна не е предвидена арбитражна клауза (тогава обаче пак страните пред арбитража ще са само главни).

4) Арбитражното споразумение се погасява при решаване на спора, спогодба или десезиране на арбитража.