12 правила за живота

159 например на сексизма или расизма.
167
Въпросът за властта на родителя изисква много внимателен отговор. Но първо трябва да се изследва подробно самият въпрос. Да приемеш едно възражение така, както е формулирано, означава, че си „на половината път“ да го признаеш за валидно. А това може да е опасно, когато въпросът е грешно формулиран. Затова нека да го разбием на части.
Първо, защо е необходимо детето да се подчинява? Това е лесно. Всяко дете трябва да слуша и да се подчинява на възрастните, защото е зависимо от грижите, които един или повече несъвършени възрастни са готови да му предложат. В този смисъл за детето е най-добре да се държи по начин, който предразполага към истинска обич и добронамереност. Има и още по-добър вариант. Детето може да се държи по начин, който осигурява оптимално внимание от страна на възрастния, като едновременно с това допринася за сегашно си състояние и за бъдещото си развитие. Това е много висок стандарт, но той е в интерес на най-доброто за детето, така че имаме сериозна причина да се стремим към него.
Всяко дете трябва да бъде научено да се съобразява с очакванията на гражданското общество. Това не значи да бъде смачкано и принудено да проявява безкритичен идеологически конформизъм. Напротив. Означава, че родителите трябва да награждават отношението и действията, които ще донесат успех на детето в света извън семейството, и да използват заплахи и наказания, за да прекъснат поведението, което би довело до страдание и провал. За да постигнем всичко това, разполагаме с много малък времеви прозорец, затова е важно да не пропускаме нито един шанс. Ако до четиригодишна възраст детето не се научи да се държи правилно, то до края на живота си ще изпитва трудности да се сприятелява. В научната литература се заема ясна позиция по този въпрос. Това е важно, защото след чети- ригодишна възраст основният източник на социализация са връстниците.
Децата, които биват отхвърляни, спират да се развиват, защото изпадат в изолация. Те изостават все повече и повече, докато другите продължават да учат и да съзряват. Така детето без приятели често се превръща в самотен, антисоциален или депресиран тийнейджър, а после и в също такъв възрастен.
Перспективите не са никак добри. Душевното ни здраве зависи от успешното ни вписване в социалната среда много повече, отколкото предполагаме.
Трябва постоянно да ни се напомня да разсъждаваме и действаме правилно.
Направим ли грешна стъпка, хората, които държат на нас и ни обичат, ни подтикват, доброволно или насила, да се върнем в правия път. Добре е да имаме такива хора до себе си. възрастните упражняват върху децата. – Б.пр.
167
Flasher, J. (1978). „Adultism.“ Adolescence, 13, 517-523; Fletcher, A. (2013). Ending
discrimination against young people. Olympia, WA: Common Action Publishing.

160
Не може да се твърди (да се върнем отново на въпроса), че раз- порежданията на възрастните са винаги своеволни. Това е вярно само за нефункционалните тоталитарни държави. В цивилизованото отворено общество мнозинството се придържа към действащия социален договор, който цели взаимен напредък или поне съвместно съществуване без твърде много насилие. Ако тези минимални изисквания на социалния договор са залегнали в система от правила, то тя не може да се определи като своеволна, особено на фона на алтернативите. Ако обществото не възнаграждава както трябва благотворното просоциално поведение, ако настоява да разпределя ресурсите по начин, който е подчертано тираничен и несправедлив, ако толерира кражбите и експлоатацията, то няма да остане задълго безконфликтно. Ако йерархиите в него се опират единствено (или главно) на силата, а не на компетентното управление, необходимо за решаването на важните и сложни проблеми, обществото и в този случай е застрашено от разпадане. Това важи, в по-елементарна форма, и за йерархиите на шимпанзетата, което подкрепя фундаменталната, биологична и не- произволна правота на твърдението.
168
Неуспешно социализираните деца имат тежък живот. Затова е толкова важно децата да бъдат оптимално социализирани. Донякъде този резултат може да се постигне по метода на награждаването, но не напълно.
Следователно въпросът не е дали да си служим с наказания и заплахи, а как да ги използваме съзнателно и обмислено. В такъв случай как трябва да дисциплинираме децата? Въпросът е сложен, защото децата (както и родителите) се различават много по темперамент. Някои деца са мили по характер. Те имат силното желание да угодят, но плащат за това, като избягват конфликтите и стават зависими. Други имат по-прагматичен ум и са по-независими. Те отказват да се подчиняват и правят каквото и когато си искат. Те са предизвикателни, непокорни и упорити. Някои деца изпитват остра нужда от правила и структура и се чувстват добре дори в силно рестриктивна среда. Други, които не обичат предсказуемото и рутината, са
„имунизирани“ дори срещу минималните изисквания на внасящите необходим ред правила. Някои имат богато въображение и творчески дух, а други са по-прагматични и консервативни. Това са много дълбоки и важни различия, които са биологично обусловени, и затова трудно се поддават на въздействие от социалната среда. Предвид това разнообразие е истински късмет, че сме наследили дълбоко познание за правилното използване на социалния контрол.
168
de Waal, F. (1998). Chimpanzee politics: Power and sex among apes. Baltimore: Johns
Hop-kins University Press.

161

Изтегляне 3.6 Mb.

Сподели с приятели: