12 правила за живота

151 очевиден: за да доминира над нея. За да провери дали ще му се размине.
Насилието не е никаква загадка. Истинската загадка е мирът. Насилието се случва естествено. То е лесна работа. Мирът е труден: той се учи, втълпява, печели. (Хората често задават грешно някои елементарни психологически въпроси. Защо хората вземат наркотици? Това не е загадка. Загадка е защо не ги вземат непрекъснато. Защо хората страдат от тревожност? И това не е загадка. Истинският въпрос е: Как изобщо могат да бъдат спокойни? Ние сме уязвими и смъртни, има хиляди неща, които могат да се объркат по хиляди начини, и би било нормално във всеки един момент да треперим от ужас. Но не го правим. Същото може да се каже и за депресията, мързела и престъпността.)
Ако мога да те нараня и надвия, значи бих могъл да правя каквото и когато си поискам, дори да си наблизо. Мога да те тормозя, за да задоволя любопитството си. Мога да привлека вниманието ти и да доминирам над теб.
Мога да открадна играчката ти. Децата удрят, на първо място, защото агресията е вродена, въпреки че при някои индивиди тя е по-силно изявена, отколкото при други. И на второ място, защото агресията помага да постигнем желанията си. Глупаво е да смятаме, че този вид поведение се усвоява. Змията не се учи да напада – това е в природата ѝ. Статистически, най-агресивните хора са двегодишните деца.
161
Те ритат, удрят и хапят, крадат вещите на другите. Правят го, за да експериментират, за да изразят гняв или объркване, за да задоволят импулсивните си желания. И най- важното (в нашия случай) – за да открият границите на допустимото поведе- ние. Как иначе ще разберат кое е допустимо и кое не е? Малките деца са като един слепец, който изучава очертанията на помещение. Те не се спират пред нищо, изследват и понякога стигат прекалено далеч, за да установят къде минава границата (която рядко се поставя там, където би трябвало да бъде).
Последователната корекция на това поведение показва на детето къде минава границата на допустимата агресия. Липсата на корекция изостря любопитството му и ако детето е агресивно и доминиращо, то ще удря, хапе и рита, докато някой или нещо не му покаже къде е границата. Колко силно мога да ударям мама? Докато не възрази. В този случай колкото по-рано се направи корекцията, толкова по-добре (ако желаният резултат е детето да не удря родителя). Освен това корекцията помага на детето да разбере, че да удря другите, не е най-добрата социална стратегия. Без тази поправка никое дете няма да премине доброволно през сложния процес на организиране и
161
Peterson, J.B. & Flanders, J. (2005). Play and the regulation of aggression. In Tremblay,
R.E., Hartup, W.H. & Archer, J. (Eds.). Developmental origins of aggression, (pp. 133-157).
New York: Guilford Press; Nagin, D., & Tremblay, R. E. (1999). „Trajectories of boys' physical aggression, opposition, and hyperactivity on the path to physically violent and non- violent juvenile delinquency.“ Child Development, 70,1181-1196

152 контролиране на вътрешните импулси, така че тези импулси да съжителстват безконфликтно и в психичния свят на детето, и в по-широкия социален свят.
Да организираш ума, не е проста работа.
Докато прохождаше, синът ми беше нетърпим. На същата възраст дъщеря ми замръзваше само като я погледнех малко по-строго. Но този поглед нямаше никакъв ефект върху сина ми. На девет месеца, докато се хранеше, той вече успяваше да се налага над майка си (а тя не е от хората, които се предават лесно). Той се бореше за контрол над лъжицата. „Е, добре!“ – казахме си ние. И без това не искахме да го храним в устата и една минута повече от необходимото. Но малкият пакостник изяждаше три-четири лъжици и започваше да си играе с храната. Пускаше парченца от нея от високото столче и гледаше как падат долу на пода. Какво лошо? Просто изследваше света. Проблемът беше, че не се хранеше достатъчно, а когато не се хранеше достатъчно, не спеше достатъчно. В полунощ започваше да плаче и будеше бедните си родители. Бяхме уморени и това ни побъркваше. Майка му се изнервяше и си го изкарваше на мен. Тази причинно-следствена връзка никак не ми харесваше.
След няколко изтощителни дни реших да си върна контрола над лъжицата.
Подготвих се за война. Освободих си време. Колкото и да не е за вярване, търпеливият родител може да надвие едно двегодишно дете. Всеки знае, че опитът на старостта може да надвие силата на младостта. Отчасти това е така, защото времето тече убийствено бавно, когато си на две години. Половин час за сина ми беше като цяла седмица. Бях сигурен в победата. Той беше голям инат. Но аз можех да го надмина. Седнахме на масата един срещу друг, с купичката пред него. Това беше решаващият сблъсък. И двамата го знаехме.
Той взе лъжицата. Аз му я отнех и гребнах от вкусната каша. Поднесох я решително към устата му. Той ме погледна с изражението на онова малко чудовище от детската площадка. Стисна устни в намръщена гримаса, което означаваше отказ. Ръката ми с лъжицата в нея следваше траекторията, по която той въртеше главата си.
Но аз знаех и други номера. Мушнах го в гърдите с показалеца на свободната си ръка, така че да се подразни. Той не помръдна. Повторих жеста отново. И отново... Не много силно, но не и толкова леко, че да бъде игнориран. Някъде на десетото мушване с показалеца той отвори уста с намерението да изрази възмущение. Ха! Това беше неговата грешка. Пъхнах умело лъжицата в устата му. Езикът му енергично се опита да избута оскърбителната каша. Но и в този случай имах готово решение. Поставих показалец хоризонтално върху устата му. Част от кашата излезе навън, но останалата беше преглътната. Точка за татко. Потупах го по главата и му казах, че е добро момче. Наистина го мислех. Ако един човек направи това, което искате от него, трябва да го възнаградите. Без лоши чувства след

153 победата. Час по-късно всичко беше приключило. Имаше протести. Имаше и сълзи. По едно време се наложи жена ми да излезе от стаята. Стресът ѝ дойде в повече. Но кашата беше изядена. Накрая синът ми се отпусна изтощен на гърдите ми. Подремнахме заедно. А когато се събуди, ме харесваше много повече, отколкото преди да го дисциплинирам.
Често наблюдавах подобна ситуация – не само със сина ми. Скоро след това с една приятелска двойка започнахме да се редуваме да гледаме децата.
Събирахме ги всички на едно място, като едните родители излизаха на вечеря или на кино, а другите оставаха да се грижат за децата. Всички деца бяха на по-малко от три години. Една вечер към групата се присъедини трета двойка родители. До този момент не познавах сина им – едро, силно момче на две години.
– Няма да иска да заспи – каза бащата. – Обикновено, след като го сложим да спи, той изпълзява от леглото и идва при нас, на долния етаж. Тогава му пускаме някой епизод на Елмо и го оставяме да погледа.
„Как ли не! – помислих си аз. – За нищо на света не бих наградил едно непослушно дете за неприемливото му поведение. И със сигурност тази вечер никой няма да гледа Елмо.“ Открай време ненавиждам тази ужасна хленчеща кукла, която е позор за наследството, оставено от Джим Хенсън
162
Така че Елмо не фигурираше в списъка с наградите. Не казах нищо, разбира се. Излишно е да се говори с родителите за децата им, докато не са готови да слушат.
Два часа по-късно сложихме децата да си легнат. От петте четири веднага заспаха, но не и почитателят на Елмо. Сложил го бях в детската кошара, за да не може да избяга. Затова пък можеше да вие – и го доказа. Беше хитър.
Добра стратегия от негова страна. Звукът беше дразнещ и освен това можеше да събуди останалите деца, които щяха да се присъединят към ужасния вой.
Една точка за малкия. Принудих се да отида в спалнята.
– Лягай – казах строго. Ефект нямаше. – Лягай – повторих – или аз ще те сложа да легнеш.
Безсмислено е да увещаваш едно дете, особено при такива обстоятелства, но аз вярвах в идеята за честното предупреждение. Разбира се, то не легна.
Отново наду гайдата – за ефект.
Децата често използват тази тактика. Притеснените родители смятат, че плачещото дете е или тъжно, или наранено. Но това просто не е вярно.
Гневът е една от най-обичайните причини за плача. Това е доказано след внимателен анализ на групите мускули, които се активират при плачещите деца.
163
Изражението на лицето е различно, когато детето плаче от гняв и
162
Американски кукловод, режисьор, сценарист и др., създател на „Мъпет шоу“ и част от екипа на „Улица Сезам“. – Б.пр.
163
Sullivan, M.W. (2003). „Emotional expression of young infants and children.“ Infants and

154 когато плаче от страх или тъга. Дори плачът звучи различно и това може да се долови, ако човек се вслуша внимателно. Гневният плач много често изразява желание за доминиране и изисква определен подход. Взех детето и го сложих да легне – направих го внимателно и търпеливо, но твърдо. То се изправи. Отново го сложих да легне. Няколко пъти повторихме това упражнение. Когато за пореден път го сложих да легне, поставих ръка на гърба му. Детето се бореше яростно, но напразно. В крайна сметка беше десет пъти по-малко от мен. Можех да го повдигна с една ръка. Не му позволявах да стане, като в същото време му говорех спокойно. Казах му, че е добро момче и че трябва да се отпусне. Дадох му биберон и нежно го потупвах по гърба. Момченцето започна да се отпуска. Очите му се затваряха. Тогава отдръпнах ръката си. В този момент то скочи на крака. Бях впечатлен. Това дете имаше дух! Вдигнах го и отново го сложих да легне.
– Лягай, малко чудовище – подканих го аз и известно време продължих да го потупвам по гърба. При някои деца това действа успокояващо. Умората го надвиваше. Беше готов да капитулира. Най-сетне затвори очи.
Изправих се и с бързи, безшумни стъпки се отправих към вратата. Обърнах се, за да го погледна за последен път. Отново стоеше на крака.
– Лягай, чудовище – казах сериозно и насочих показалец към него. Той легна на мига и аз затворих вратата.
Харесахме се взаимно. През тази нощ не чухме нито звук повече от него.
– Как мина? – попита бащата, когато се прибраха късно през нощта.
– Добре – отвърнах аз. – Нямаше никакви проблеми. В момента спи.
– Ставаше ли от леглото? – поинтересува се той.
– Не – казах аз. – Спа през цялото време.
Таткото ме погледна. Искаше да научи повече, но не попита. А и аз не му казах.
Старата мъдрост гласи: „Не хвърляйте бисерите си пред свинете“. Може би си мислите, че звучи жестоко. Ами да научиш детето си да не спи и да го награждаваш за това с щуротиите на проклетия Елмо? Това също е жестоко.
Сами преценете кое е по-малкото зло.

Изтегляне 3.6 Mb.

Сподели с приятели: