23 октомври 2008 г. Тема: строителство, строителен контрол, строителни материали, архитектура, имоти

Изминаха 19 години от онази есен на 1989 г., когато България тръгна по нов и, както по-късно се оказа трънлив път на развитие. Времена бурни, времена разделни, времена драматични... Тогава, в ония дни, българските действащи и запасни военни бяха на висотата на историческите предизвикателства. Те не попречиха на хода на събитията, съхраниха честта на пагона, споделиха въжделенията на народа за по-добър и справедлив живот, бяха готови да вложат сили и знания в демократичните промени.

А после?

После започна онази мъчителна история, която някои иронично и с право наричат „български модел на прехода“: перманентни реформи, в това число и в армията, необмислени, често пъти безотговорни решения по основните насоки на общественополитическия и стопанския живот, разграбване на националното богатство. Съкращенията във въоръжените сили следваха едно след друго закриваха десетки поделения, растеше броят на изпратените в запаса генерали, офицери и сержанти. Хора с висша и средна квалификация и огромен опит преминаваха през някакви непонятни „курсове за адаптация“ и недостигнали пенсионна възраст, излизаха на улицата, за да се срещнат лице в лице с обидната за една тринадесетвековна държава констатация, че тази държава не иска да мисли за тях.

Но животът си тече с цялата му суровост и въпреки голямото закъснение запасните офицери, сержанти и кадрови войници все по-често започват да се замислят над нерадостната си съдба. Застанали на огневата линия между българската реалност и информацията за това какъв е животът на събратята им от Европа и не само от Европа, те все по-често и все

По-настойчиво започват да си задават неудобните за нашите политици въпроси: „Защо иначе упоритата в пътя си към Европа българска политическа класа не изработи и не провежда единна национална политика по приобщаването на огромното запасно воинство към обществения и икономическия живот на страната“? „Защо на ония, които отдадоха живота, знанията и талантите си за отбраната на България, преднамерено (вече смеем да твърдим това!) бе отреден постът на пазачи и охранители на богатствата, които заграбиха от народа си днешните „мъже на големия бизнес“? „Защо всяко поредно ръководство на държавата позволява на шефове на военното ведомство да разпродават изграденото и стопанисвано от офицерите и сержантите от запаса и резерва, без да потърси законово и институционално решение част от тези имоти да бъде дадена на тези изтикани в ъгъла на живота хора, за да могат те да развиват в тях стопанска и бизнес дейност“? „Защо през всичките тези години запасните воини не бяха допускани до усвояването на средствата по адаптацията на излизащите в запаса и резерва свои колеги, а тази важна за запазване на социалното равновесие функция поемаха набързо създадени фирми, фондации и формации далечни от психологията на военния човек“? „Защо никой от отговорните фактори в нашата държава не мисли и не работи за участието на българското запасно воинство в трудните мобилизационни проблеми, които неминуемо възникват пред БА в условията на пълната й професионализация“? „Защо така пристрастната към „положителните практики“ българска политическа класа не почерпи от опита на страни като Германия, Чехия, Украйна, Полша, Гърция, САЩ, Русия, където подходът към запасното воинство е с истински държавнически измерения“?

Въпроси без отговор. А там, където има въпроси, а няма отговори, неминуемо идва ред на недоволството и действието: щом никой не ти помага, помогни си сам. Още през 2001 г. по инициатива на запасни офицери от няколко бивши гарнизона се създадоха първите клубове „За честта на пагона“. Идеята бе пределно простичка и ясна: с общи усилия да се направи нещо реално за промяна на социалния и политическия статус на бившите военни от дадения град. Броят на клубовете бързо растеше, в тях се включваха стотици запасни офицери и сержанти, комуникацията и взаимодействието между тях се засилваха и през есента на 2007 г. всички те се обединиха в Национално сдружение на клубовете на запасното воинство „За честта на пагона“. На 05.10.2007 г. то бе регистрирано от българския съд.

А в началото на 2008 г. стана известно, че броят на подобни браншови сдружения в България (къде по-големи, къде по-малки) вече наближава цифрата 20. В нормално развиващите се държави подобен факт би бил повод управляващите да направят сериозен анализ и корекции на политиката си към една толкова многобройна прослойка от населението. У нас обаче отново бе избран прословутият Байганьовски модел на реакция. Най-първосигналните защитници на съществуващото статукво надигнаха глас, че „се разбива единството на българското запасно воинство“. Кое единство? Под чие знаме? Може би единството в безропотното приемане на отреденото му от политическата класа място? Може би под знамето на силните на деня? В нормалните демократични страни подобен факт на регистрация на неправителствена организация би означавал тържество на конституционните права на гражданите. У нас обаче бе направен опит гражданите запасни офицери и сержанти, да бъдат лишени от тези права: на високи институционални нива се лансира тезата, че „законни“ в България са само ония неправителствени военнопатриотични формации, които министърът на отбраната е признал Съюзът на офицерите и сержантите от запаса и резерва, Съюзът на ветераните, Съюзът на военноинвалидите и военнопострадалите, Съюзът на офицерите на Негово Величество. Не разрешените от Конституцията, не признатите от съдебната система, а утвърдените от администратора, от политика с ръкавелите на висш чиновник. И по силата на този нашенски модел в изграждане на гражданското общество военните клубове по места стоят пустеещи и заключени, готови за разпродаване, а бившите военнослужещи от „непризнатите“ съюзи и сдружения търсят кафенета, в които да провеждат сбирките си, или в най-добрия случай им се съобщава, че могат да бъдат пускани под покрива на военния имот срещу съответното заплащане на час. Сякаш тези български патриоти не са платили и надплатили мястото си под този покрив с целия си живот под пагон и с цялата си вярна служба на Отечеството.

А реформите в армията продължават вече подгонвани от общата ни национална бедност. За никого не е тайна, че в най-близко време още няколко хиляди български военнослужещи ще бъдат принудени да свалят пагоните от раменете си, за никого не е тайна, че не е далеч денят, когато от кризисните точки по света ще се завърнат и напуснат армията десетки кадрови войници, пропилели здраве и психика във военни пожари по чужди земи. И на тях ли България ще предложи същата незавидна съдба? На тях, които само за четири години доказаха, че с нищо не отстъпват на колегите си от НАТО, които разнесоха добрата слава на българския воин на хиляди километри от Родината?

Горчивият ни български опит предателски нашепва: и с тях ще бъде същото. Късогледата ни политическа класа и този път ще подмине съдбовността на момента.

И ето как пред всички нас и настоящи, и бъдещи запасни воини и резервисти, застава с цялата си неизбежност критичкият, но огромен по своята важност въпрос: „Накъде?“

Да продължим да бездействаме в задния двор на живота или твърдо и решително, вкупом и задружно да заемем заслуженото си място в историята и бъдното на страната ни. Да продължим да вегетираме безропотно в политическия миманс на нерадостната българска действителност или да се превърнем в реален политически фактор. Защото сме много, защото знаем и можем, защото сме изстрадали истинската стойност на думата „заедно“. Защото никога не сме предавали и никога няма да предадем България. Защото искаме да възродим Отечеството си.

Времето не чака. Ония, които двадесет години се разпореждаха със съдбините ни, отново се стягат за избори. В тях те пак ще се опитат да ни залъжат и употребят. Но нека в това бъде тяхното фиаско. Нека там, на рубежа на битката за нова, европейска България срещнат нашата непоколебима организираност, решителност и воля за единни действия.

Някой сигурно ще каже, че вече е много късно запасните воини да поемат трудния път към властта. На тях бихме отговорили: „По-добре късно, отколкото никога.“ Защото след нас, в бъдещето, идват и ще идват нови поколения братя по съдба. А за бъдещето никога не е късно.


23.10.2008 г., с. 3
Инфраструктура: Управление
Отново никой не иска пътищата
Докато умуваме кой да поеме магистралите, ще останем без пари за тях...
Илиана Тончева, itoncheva@pari.bg

Поредната рокада в управлението на пътищата показва само колко верни ще се окажат предупрежденията на строителния бизнес, че разместванията в Националната агенция Пътна инфраструктура ще забавят за кой ли път изграждането на модерни магистрали.

Иван Атанасов се нае поне докато изпълнява длъжността шеф на агенцията, да пусне и търга за четвъртия лот на Тракия, който е най-атрактивен и предизвиква най-голям интерес. Ако го направи наистина, това ще докаже, че управляващите имат политическа воля да построят обектите, както неведнъж твърдяха досега.

Кирил Домусчиев, председател на надзорния съвет на Биовет

Преките чуждестранни инвестиции в България може да спаднат с 15-20% до края на годината заради финансовата криза. Това коментира Стоян Сталев, председател на Българската агенция за инвестиции (БАИ) пред Associated Press. По думите му негативният ефект вече се наблюдава в сферата на недвижимите имоти, строителството и финансовия сектор. В началото на годината прогнозата на Сталев за спада на чуждите инвестиции беше значително по-умерена, в рамките на 10%.

Преките чуждестранни инвестиции в България за периода януари - август намаляват с близо 1.2 млрд. EUR на годишна база, отбеляза и министърът на икономиката и енергетиката Петър Димитров. Той също сподели опасения, че негативната тенденция ще се задълбочи. Последните неревизирани данни на БНБ за осеммесечието показват, че чужденците са вложили у нас близо 3 млрд. EUR, което се равнява на 8.8% от БВП на страната. За сравнение година по-рано инвестициите са били малко над 4 млрд. EUR, или 14.4% от БВП.

Тези данни дават основание на Сталев да очаква максимум 4.5-5 млрд. EUR инвестиции в края на 2008 г. Междувременно от МВФ публикуваха доклад, според който предстои забавяне на икономическия растеж в страните в преход от Централна и Източна Европа.

Господин Станчев, поемате управлението на Летище София за още три години. Какво ви накара да да останете втори мандат на този проветрив пост?

- Трудно взех това решение. Разглеждам предложението към мен да продължа да управлявам столичния авиопорт, на първо място, като признание за досегашните ми усилия да направя така, че всички, които Летище София обслужва - авиокомпании и пътници, да са доволни. Възприемам проблемите на всеки един клиент и пътник като лична отговорност. Предполагам, че по същия начин разсъждават мениджърите и на всяка друга голяма държавна или частна компания. Опитвам се да убеждавам целия екип служители, с който работя, че няма дребни проблеми. На трето място, приемам втория мандат като предизвикателство, защото през следващите няколко години предстоят още много важни стъпки в развитието на авиопорта.
От 17 октомври летището притежава категория 3А. Очаквате ли като че ли с магическа пръчка да отпаднат всички проблеми за авиопревозвачи и пътници при гъста мъгла?

- Трябва да бъдем реалисти. Това, че летището притежава категория ЗА, не означава автоматично, че самолетите на всички авиокомпании - наши и чужди, ще може да излитат и кацат при хоризонтална видимост 200 м, каквато позволява тази категория. Първо пилотите на съответните авиопревозвачи трябва да се преминали тренажор и да имат минимума, който съответства на категория 3А. Очаквам около два пъти повече полети в сравнение с последните 2 години да бъдат осъществени през сезона на мъглите в края на тази и началото на следващата година.

- Трета поредна година Летище София запазва стабилно финансово състояние. През 2006 г. печалбата след данъчно облагане беше в размер на 23 млн. лв., през 2007 г. - 21 млн. лв. За осемте месеца на тази година тя е 16 млн. лв., което дава основание да смятам, че за цялата 2008 г. печалбата след данъчно облагане няма да е по-ниска от 22-23 млн. лв. Това е при положение че от средата на 2007 г. авиопортът работи в условията на конкуренция - има втори оператор по наземно обслужване. Летището отбелязва и стабилен ръст от 20% всяка от последните три години. За последните осем месеца той вече е 20, което означава, че до края на 2008 г. може да достигне 22%.

- Прогнозите са, че авиопортът ще посрещне 3.2 млн. пътници до края на тази година. Това беше предвидено да стане през 2018-2020 г. Капацитетът на двата терминала ще достигне общо около 4 млн. пътници. Това означава, че скоро ще трябва да се мисли или за разширяване на съществуващите терминали, или за построяването на нова площадка. Вероятно ще се наложи да бъде допуснат и трети оператор по наземно обслужване. От една страна, печалбата на авиопорта от този вид обслужване пада заради появата на конкуренцията, но от друга - пазарът се отваря и влизат в сила други механизми за компенсация. Сред тях са привличането на нови авиокомпании, които летището да обслужва, както и увеличаването на честотите на тези компании, които досега оперират от и до авиопорта.

- На 28 ноември ще се състои първото заседание в Парижкия арбитраж, което обаче няма да е по съществото на исковете. Тогава ще бъдат разгледани условията, които адвокатите на двете страни предлагат по казуса, и ако се постигне съгласие по тях, в началото на следващата година ще бъде насрочено заседание по съществото на исковете. Летището нае чуждестранна адвокатска кантора, която да бъде процесуален представител в Парижкия арбитраж и да удовлетворява и двете страни в спора.

Трите инфраструктурни компании, които се търгуват на фондовата ни борса, бяха подложени на разпродажби по време на вчерашната сесия. Мостстрой, Трейс и Холдинг Пътища заличиха между 2.85% и 10.5% от пазарната си капитализация.

Най-слабо засегнато от песимистичните нагласи на БФБ се оказа Мостстрой АД. Дружеството понижи стойността на акциите си с 2.85%. Книжата затвориха на цена 10.20 лв., а инвеститорите прехвърлиха 106 лота.

Старозагорската компания Трейс Груп Холд, която е от новите попълнения в базата на широкия индекс BG40, изтри 9.04% от пазарната си оценка. Книжата на дружеството приключиха сесията на 54.58 лв. за брой, като общо 380 лота смениха собственика си.
Емисия

Вчера стана ясно, че синият чип Холдинг Пътища АД подаде заявление за допускане до търговия на акциите от 71-кратното увеличение на капитала със собствени средства. По закон СД на компанията трябваше да подаде заявлението в 7-дневен срок след вписването на емисията в публичния регистър от КФН, което се случи на 24 септември.

Книжата на компанията вчера се понижиха с 10.49% до цена на затваряне 12.80 лв., а обект на търговия станаха 280 книжа.
Написаното не е препоръка за сделки с ценни книжа.
Снимка на три колони – Трейс груп Холд с гл. изп. директор Цветан Цонев бе най-търгуваната компания от сектора


23.10.2008 г., с. 20
Производство: Изолационни материали
След точката на кипене
Изогоматерм - фирма, позната в Европа
Невена Кислева, nkisleva@pari.bg

Изогоматерм ЕООД е единственият производител у нас на термоизолационни и уплътнителни материали от каучук и граници на приложение от минус 70 до 130 градуса. Оборудването и технологията са на италианската фирма Colmec. Производството разчита изцяло на вносни суровини и материали.

Идеята за навлизане на пазара за тръбна изолация в началото се осъществява под името Арес Гомапласт ООД през 1993 г. със завод в Ямбол. В нея Георги Михайлов е в съдружие с фирма Ямболен. От 1996 г. той купува техния дял и основава своя фирма под името Гомапласт. Фирмата разширява дейността си в тръбната изолация и започва производството на иновативен продукт за българския потребител. Продуктът изогоматерм за първи път е произведен от фирма Армстронг, САЩ, но от 70-те години е съсредоточен изцяло в Европа. Само 9 са фирмите, които днес произвеждат този продукт за топлоизолиране, като Гомапласт е една от тях. През 1997 г. започнахме преструктуриране на нашето производство, разказва собственикът Георги Михайлов. Така две години по-късно Гомапласт се специализира като фирма само за изолационни материали, а се основава отделна фирма Изогоматерм. Тя се занимава само с производството на самия продукт.

Продуктът е специфичен, но и добре познат на специалистите, пояснява Михайлов. Изогоматерм е мек и еластичен материал. С него лесно се покриват съществуващи тръбопроводи, клапани, кранове и връзки в жилищното и промишленото строителство, в агротехниката за подземни и надземни инсталации. Гаранцията е 10 години, като продуктът не се топи и попада в самозагасящите се материали.

Трудността е в изграждането на име, отбелязва Михайлов. В 15-годишната си практика Гомапласт работи по изискванията за тръбна изолация и вече произвежда 400 вида уплътнителни ленти. Така покрива 100% нуждите на пазара. Има и уникална услуга, която поддържа лидерската позиция на фирмата в бранша: производството на цветна изолация. В нашия бизнес също говорим за естетика и затова предлагаме различни цветове за предпочитанията на клиентите, добавя той.

Трудността се появява при потреблението на енергия от топлофикация заради факта, че цялата топлопреносна мрежа е стара и трябва да се поднови. Когато сградата не е изолирана, тя има много повече разходи. И тогава се получава парадоксът: часовникът, който не греши, сочи цифра, която потребителите реално не са изразходили. Така се натрупват високи сметки и напрежение, обобщава Георги Михайлов.

В листата на лидерите

Над 150 млн. USD е началната инвестиция в оборудването на завода.

Европа е твърде малка, когато се говори за бизнес. Всеки знае кой какво произвежда и кой колко е добър. Ние 15 години вече сме в листата на производителите с най-качествен материал, казва Георги Михайлов.

Има фирми, които предлагат продукт, близък до нашия, но той съдържа само 50% каучук, т.е. наполовина качествен, предупреждава управителят.

Изолирането с нашия продукт изогоматерм е все още рядкост за Балканите заради ниските доходи на хората, отбелязва собственикът Михайлов.

Близо 100 хил. кг е производството на Изогоматерм за миналата година.

Продуктът изогоматерм е съвременната алтернатива, с която да се намалят високите цени на топлоенергията.

Той позволява осъществяването на добър термичен контрол.