№87. Заседание за решаване на делото. Постановяване на решението

№87.
Заседание за решаване на делото.
Постановяване на решението.

Предназначението на това заседание е:

а) да се съберат допуснати­те доказателства; и

б) да се проведат устните състезания.

I. Както видяхме, събирането на доказателствата става с учас­тието на двете страни и се състои в извличане на съдържащите се в тях сведения и възприемането им от съда (§ 63 IV). Затова на заседанието за решаване на делото се призовават както страните, съобразно чл. 41, ал. 6, така и свидетелите и вещите лица. Ако не се яви свидетелят или вещо­то лице, делото се отлага независимо от това, дали призоваването му е било редовно, или не. Защото без показанията на свидетеля или заклю­чението на вещото лице не може да се постанови правилно решение.

Ако непризоваването на свидетеля обаче се дължи на това, че той не е бил наме­рен на адреса, посочен от страната, тя се поканва да посочи точния му адрес в даден от съда срок, след изтичането на който свидетелят се изключва от доказателствата по де­лото, ако адресът му не бъде посочен (1486-60-С, Сб. 102).

II. Устните състезания се състоят в последователно устно излагане на фактически и правни доводи от страните по делото. Фактическите доводи включват преценката, която страната дава на събраните доказа­телства (анализ на тяхната достоверност и на тяхната доказателствена сила), и изводите, които тя въз основа на тази преценка прави за факти­те по делото: кои факти тя смята за доказани и кои за недоказани. Прав­ните доводи подвеждат фактическите констатации, до които страната стига, под правната норма и завършват с извод на страната относно спорното право: смята ли тя, че то съществува, или смята, че то не съ­ществува.

Пръв излага становището си ищецът. След него думата има ответ­никът. Всяка страна има право да вземе отново становище по фактичес­ките и правните доводи на противната страна, за да разкрие тяхната не-обоснованост.

Когато съдът счете, че двете страни са изчерпали своите фактичес­ки и правни доводи, той обявява устните състезания за приключени (чл. 186). След този момент никоя от двете страни не може да изтъква нови факти, да представя нови доказателства или да изнася нови факти­чески и правни доводи. На такива факти, доказателства или доводи ре­шението не може да бъде основано (376-72, 357-73 ВДА; 845-78 ВДА XI 39; 692-85-1, Б 85 VII 25; 80-86-1, Б 86 VII 17; 608-92-1, Б 93 I 13). Тези факти и доказателства страната може да представи във въззивното про­изводство.

Върху тая забрана, обезпечаваща равенството на страните, трябва да се настои предвид практиката на т. нар. писмени защити. Тази прак­тика замества устните състезания с писмени доводи, които всяка стра­на представя на съда, и то след заседанието в определен от съда срок. Целта е бързина. Резултатът е неравенство: страната, представяща пос­ледна писмена си защита, има предимството да вземе становище по до­водите на противната страна. Наред с това се създава и опасността де­лото да бъде решено въз основа на писмена защита, представена от ед­ната страна и останала неизвестна на другата страна. Затова ВС отре­че тази практика (35-60-ОСГК, Сб. 4, ПМ 62 V 116).

Според ВС и ВДА, когато с писмената защита ищецът измени основанието на иска (2191-67-1, Сб. 113), ответникът се позове на ново възражение (например на погасителна давност, вж. 1471-67-1, Сб. 83) или някоя от страните представи ново съществено дока­зателство (271-66 ВДА V 62), разглеждането на делото трябва да бъде възобновено.

Устните състезания са ярък израз на правото на защита, което вся­ка страна има. От гледище на страната те са средство да бъде убеден съдът в правотата на нейното становище. Обективно те са източник на полезни за съда съображения при решаване на делото. Благодарение на тях съдът разполага за всяка теза и с нейната антитеза, а това без съм­нение улеснява правилното решаване на делото.

Наред с тази функция устните състезания са обявени от закона за пределен момент на редица процесуални правомощия, които могат да бъдат упражнени до приключване на устните състезания (вж. чл. 92, ал. З 116, ал. 1, 118,174, 181, ал. 2).

§ 68. ПОСТАНОВЯВАНЕ НА РЕШЕНИЕТО

I. Решението (Р) е последният акт на исковото производство, с кой­то то завършва. То предпоставя, че всички предхождащи го процесуал­ни действия са вече предприети. Затова съдът пристъпва към постано­вяване на Р по делото, след като обяви, че устните състезания са прик­лючени (чл.186).

1. Р се основава на процесуалните действия по разглеждане на дело­то. Затова с оглед на изискването за непосредственост Р трябва да бъде постановено от съдебния състав, който е участвал в заседанието, на ко­ето е било завършено разглеждането на делото (чл. 187, ал. 1). Р ще бъ­де опорочено, ако бъде постановено от друг състав. Нищожно е съдебното решение, когато в състава на съда, произнесъл решението, участва съдия, който при произнасянето не е член на съда, макар че той е бил такъв при последното съдебно заседание (416-99-У, БЗ 99 V, с. 73).

2. За да постанови Р, съдът се оттегля на съвещание. То трябва да бъ­де тайно (чл. 187, ал. 1): никой друг освен членовете на решаващия със­тав не може да присъства на съвещанието или да вземе участие в него. Р трябва да изразява волята на съда, не повлияна от другиго. Не повлияно трябва да бъде и становището на всеки от членовете на решаващия със­тав. Затова съвещанието трябва да започне със становището по делото на най-младшия от членовете на състава, а не със становището на пред­седателя, от което другите членове на състава биха могли да бъдат пов­лияни. Никой от членовете на състава не може да се въздържи да вземе становище по решаване на делото (чл. 187, ал. 2). За да се постанови Р, нужно е да съвпаднат становищата на мнозинството от членовете на решаващия състав (чл. 187, ал. 1). Несъгласният с мнозинството член на състава може да изрази становището си отделно като свое особено мне­ние, но е длъжен да подпише Р (чл. 187, ал. 3), защото то изразява воля­та на съдебния орган като цяло, а не волята на отделни негови членове.

Реформата от 24.12.1997 г. (чл. 105, ал. 2) предвиди, че първоинстанционните дела на районните и окръжните съдилища се разглеждат от един съдия. С изменението на ЗСВ (ДВ, бр. 58 от 1997 г.) участието на съдебни заседатели по граждански дела бе от­менено. Въпреки това чл. 108, ал. 1,187 и 189, ал. З, предпоставящи колегиален съдебен състав като решаващ орган, бяха оставени в сила - нещо повече, чл. 108, ал. 1 бе в 1999 г. изменен. Те ще се прилагат по първоинстанционни дела, ако особен закон постановява, че разглеждането им става от колегиален състав, както и по въззивни и касационни де­ла, чието разглеждане става от тричленен състав (чл. 208, ал. 1 и 218 е). По въззивни де­ла тяхното прилагане следва от чл. 211, според който правилата, уреждащи първоинстанционното производство, важат субсидиарно и за въззивното производство. Затова чл. 187 и 189, ал. З следва да бъдат разгледани. Има дела, чието правилно решаване изисква те да бъдат възложени на колегиален решаващ състав (например делата за признаване и допускане изпълнението на чуждестранни съдебни и арбитражни решения, делата за отмяна на арбитражни решения).

II. При обсъждане на делото с оглед на въпросите, които то поставя, трябва да се спази определена поредност. Тя цели да се постанови с ми­нимални усилия безпорочно решение, но не е условие за редовност на Р.

1. Първият въпрос, на който съдът трябва да си отговори, е: какъв е предметът на делото, т. е. какво е спорното субективно право и какъв вид защита се търси спрямо него. Защото предметът на делото предоп­ределя дали ищецът разполага спрямо него с право на иск, без което съ­дът не би могъл да постанови Р (§ 32 II; 45). Освен това предметът на делото заедно с вида на търсената защита предопределя предмета на Р. Той трябва да съвпада с предмета на делото (1816-98-У, С и П 99 III 21), защото съдът е призован с Р да отговори на иска, като установи да­ли спорното право съществува. Съдът е длъжен да изчерпи спорния предмет. Иначе Р ще бъде непълно (§ 103 I). Същевременно съдът е длъ­жен да не излиза вън от спорния предмет, като присъжда нещо различно (повече или друго) в сравнение с исканото от ищеца (65-56-ОСГК; 117-57-ОСГК; 2161-63-1, Сб. 173; 620-93-1, Б 93 XI 16; 894-95-5 чл., Б 96 VIII 2). Иначе Р ще бъде процесуално недопустимо. Нарушава се диспозитивното начало (§15 IV), защото с искане да се произнесе по предмета, по който фактически се е произнесъл, съдът не е бил сезирай (§ 72 I).

Ако установи, че процесът е безпорочен, съдът пристъпва към та­зи фаза от съвещанията, която е насочена да разкрие дали спорното право съществува.

III. Тази фаза започва с издирване на приложимия закон, а не с преценката на доказателствата. Посочената поредност се налага както поради зависимостта на субективните права от правната норма, така и по съображения на процесуална икономия (вж. по-долу IV).

Издирването на приложимия закон обхваща проверка и становище по следните въпроси:

а) кой закон - местният или чуждият - е приложим по спорното правоотношение;

б) кой е нормативният акт, от който следва да бъде извлечена отнасящата се до делото правна норма (или норми);

в) вля­зъл ли е в сила този акт и не е ли отменен;

г) какво е действието на този акт във времето, пространството и спрямо лицата (при закони, важащи само за определени райони на страната или само спрямо определени категории ли­ца); законосъобразно ли е издаден този акт; и

е) какъв е неговият смисъл (тълкуване на акта, за да се открие следващата от него правна норма).

Във връзка с издирването на приложимия закон три важни въпроса трябва да спрат вниманието на съда.

1. Какво разбира чл. 188, ал. 2 под „закон", когато задължава съда да основе решението си на закона! Под „закон" чл. 188, ал. 2 разбира същото, което чл. 2186, ал. 1, б. „в" има предвид, когато говори за „материален закон" (вж. по въпроса § 113, II 2).

2. Подобно на всеки правен акт и ефикасността на нормативния акт зависи от неговата валидност. За да приеме, че от даден нормативен акт следва определена правна норма, съдът трябва да провери дали норма­тивният акт е валиден. Тази проверка той може да прави спрямо всич­ки нормативни актове с изключение на законите и указите (чл. 15 ЗНА).

От това правило има едно важно изключение. Въз основа на § 3, ал. 1 от преход­ните и заключителни разпоредби на Конституцията всеки съд може и е длъжен да отка­же прилагането на заварен от Конституцията закон, ако той й противоречи. Същото ва­жи за указите, защото те всички са издадени преди Конституцията, която изключи изда­ването на нормативни укази.

Проверката обхваща компетентността на органа, издал норматив­ния акт, и съответствието между съдържанието на нормативния акт и стоящия над него нормативен акт. Съобразно със степенуването на си­лата на нормативните актове силата на акта от по-висш порядък прео­долява силата на подчинения му акт. Затова, изправен пред противоре­чие в съдържанието на закон и на подзаконов акт по един и същ въпрос, съдът ще трябва да приложи закона, а не подзаконовия акт (§21 II).

3. Меродавен за решаване на делото е този нормативен акт, който в деня на постановяване на решението регулира спорното правоотно­шение съобразно с правилата за действието на правните норми във вре­мето. Защото съдът е призован да каже дали спорното право съществу­ва, или не съществува в деня на Р. А съществуването на спорното пра­во зависи от правната норма. Един закон с обратна сила може след пре­дявяването на иска и преди постановяването на Р да заличи субективно­то право, което в деня на предявяването на иска е съществувало.

Съдът грижливо трябва да издири приложимия закон, защото трябва да основе Р си на него (чл. 188, ал. 2). Всяка грешка на съда при издирване на приложимия материален закон опорочава Р, защото води до несъответствие между Р и действителното правно положение (чл. 2186, ал. 1).

IV. 1. Издири ли приложимия закон, съдът трябва с оглед на него да прецени основателността на предявения иск, като изхожда от фактичес­ките твърдения на страните, така както те са направени, без да прове­рява тяхната истинност чрез преценка на доказателствата. Защото осно­вателността или неоснователността на предявения иск може направо да следва от закона при изнесените от страните факти (например иск за сложна лихва или за изполица е неоснователен, просто защото нашето право отрича подобни материални права; напротив, трябва да се уважи като основателен искът за връщане на заем, чието получаване ответникът признава, като се позовава на правноирелевантно възражение). Подобен подход спестява ненужната работа на съда да преценява истинността на фактически твърдения, които са без значение за решаването на делото, така че неговият изход ще е един и същ, както ако те са истински, така и ако са неистински. На практика в огромния брой от случаи предявяваните права или възражения се основават на закона. Понеже това е очевид­но, посочената проверка не изисква никакви усилия.

3. Съдът трябва да изгради своя извод относно спорното право са­мо върху тия факти, които страните са имали възможност да обсъдят при разглеждане на делото. Няма значение по чий почин (на заинтере­суваната или на противната страна) те са включени в делото. От друга страна, този извод трябва да бъде основан на всички такива факти неза­висимо от това, дали те са се осъществили преди предявяването на ис­ка, или са настъпили след това, но преди приключването на устните състезания. Р на съда трябва да отрази правното положение между страните по делото такова, каквото е то в момента на приключване­то на устните състезания. Затова съдът е длъжен да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, стига те да са от зна­чение за спорното право (чл. 188, ал. 3), било защото го пораждат (ище­цът придобива спорното право след предявяването на иска), било защо­то го погасяват (ответникът плаща или прихваща след предявяване на ис­ка - 153-85-11. Б 85 VI 36, било защото го променят (495-96-1, Сб. 44).

Въз основа на чл. 188, ал. З трябва да бъде уважен осъдителният иск, предявен преждевременно, ако в течение на делото притезанието стане изискуемо. Трябва също така да бъде присъдена набраната след предявяване на иска неустойка, тъй като ответ­никът продължава да е в забава (409-74 ВДА IX 44).

Ако новонастъпилият факт е ново основание на иска, незаявено нито с първона­чалния иск, нито с негово изменение (15-72-ОСГК, Сб. 7), трябва да се предяви нов иск.

V. Ако фактите, изнесени в подкрепа на иска, на възраженията, ре­пликите или дупликите, са правнорелевантни и се нуждаят от доказва­не, съдът, за да се произнесе дали спорното право съществува, трябва да прецени дали тези факти са доказани. Така както при разглеждане на делото доказването заема централно място, така и при решаване на де­лото преценката на доказателствата е ядрото на решаващата дей­ност на съда. Защото върху преценка на доказателствата съдът изграж­да своите констатации, че определени факти са се осъществили, а дру­ги не, и като подвежда тези констатации под правната норма, стига до извода, че спорното право съществува или не съществува.

1. Преценката на доказателствата съдът върши по вътрешно свое убеждение (чл. 188, ал. 1). Законът не предопределя със задължителни за съда правила изводите, които съдът трябва да направи от събраните по делото доказателства. Достоверността и доказателствената сила на отделните доказателствени средства съдът преценява с оглед на всички данни по делото. Както видяхме, това важи даже за признанието на страната (§ 58 II). В необвързаността на съда от правила, предписващи доказателствената сила на доказателствените средства, се състои сво­бодата, с която той разполага при преценка на доказателствата. Благо­дарение на нея доказването се рационализира и диренето на истината се улеснява. Свободната преценка на доказателствата е отрицание на сис­темата от формални доказателствени правила, присъща на феодалния процес.

2. Свободата при преценка на доказателствата не означава обаче произволно формиране на съдийското убеждение. Защото произволът е враг на истината. За да обезпечи правилността на съдийското убежде­ние относно фактите, чл. 188, ал. 1 задължава съда да прецени всички доказателства по делото. Доказателствата по делото трябва да бъдат събрани с участието на страните. Върху доказателства, които не са съ­брани с участието на страните, съдът не може да основе решението си (35-60-ОСГК, Сб. 4).

Ако съдът при решаване на делото установи, че е допуснал и събрал доказателства, които са без значение за делото или са по закон недопустими (чл. 133 и § 60 III-VII), той трябва да ги изключи от обсе­га на преценка на доказателствата, защото не може да основе на тях Р.

Съдът е длъжен да прецени всички относими и допустими доказа­телства, и то съвкупно (в тяхната взаимна връзка и зависимост). Той трябва да изхожда от съдържащите се в тях сведения, каквито са, без да им приписва съдържание, каквото те нямат. Иначе съдът би извратил доказателствата и би нарушил чл. 188, ал. 1. Нарушаването на чл. 188, ал. 1 заплашва истинността на фактическите констатации на съда и за­това винаги е основание за отмяна на Р.

3. Свободата за преценка на доказателствата е необвързаност на съда от правни правила, предписващи изводите от доказателствата. Тя не е обаче и възможност на съда да не се съобразява при своите изводи относно фактите с правилата на логическото мислене, с разкритите от науката, техниката или от житейския опит закономерности и типични връзки между явленията. Убеждението на съда не може да бъде произ­волно. То трябва да бъде обосновано. То е обосновано, когато е плод на верига от логически издържани съждения, отразяващи закономерности­те и типичните връзки между явленията. Р, което е резултат на необос­новано убеждение на съда относно фактите, подлежи на отмяна. То е опорочено, защото е неправилно.

4. В някои случаи законът ограничава свободата за преценка на доказателствата, като задължава съда да приеме за доказани определе­ни факти при наличност на определени доказателства. Такъв е случаят с формалната доказателствена сила на документите и материалната до­казателствена сила на официалните документи (чл. 144 и 143; § 59 III). Задължителна за съда е и доказателствената сила на ревизионния акт (чл. 301), на нотариалния акт за собственост (чл. 483). Тази обвързваща съда доказателствена сила не е обаче необорима. Тя се оборва било чрез оспорване и доказване неистинността на документа, било чрез доказва­не на обратното (§ 59 IV; 126 IX). Законните оборими презумпции също ограничават свободата за преценка на доказателствата, защото задъл­жават съда до доказване на обратното да приеме, че щом се е осъщес­твил индициращият факт (презумпционната предпоставка), настъпил е и индицираният факт (§ 55 II 3).

5. Изцяло е изключена свободната преценка на доказателствата от­носно факти, чието осъществяване или неосъществяване е установено с влязла в сила присъда.

Според чл. 222 влязлата в сила присъда е задължителна за съда, който разглежда гражданските последици от деянието относно това, да­ли то е извършено, дали е противоправно и дали деецът е виновен. От­носно тези обстоятелства присъдата се ползва със сила на пресъдено нещо (§ 10 II 2). Тази сила трябва да бъде зачетена от всички съдилища и учреждения. Чл. 222 е проява на това зачитане. Затова обвързващата сила на присъдата не може да се оборва. Тя може да бъде оспорена са­мо ако се оспорва валидността на присъдата, като се претендира, че тя е нищожна. Докато е обаче в сила, тя важи даже и да е неправилна (нап­ример погрешно квалифицира деянието: 928-65-1, Сб. 67).

Понеже се основава върху зачитането на присъдата, обвързаността на съда по чл. 222 предпоставя тъждество между деянието, предмет на присъдата, и деянието, което е предмет на доказване в исковия процес (241-53-1-1; 227-53-1-1). Няма значен­ие дали се касае за деяние на страната по гражданско дело или за деяние на трето лице, което е от значение за отговорността на страната - например при отговорност на от­четник, зависеща от това, дали трето лице е извършило кражба (404-53-П и ЗАП-64-1, Сб. 44). Трябва да бъде зачетена не само осъдителната, но и оправдателната присъда, когато тя отрича елементи от фактическия състав на отговорността за непозволено ув­реждане (например деянието на ответника или причинната връзка между него и щети­те, или наличността на щета (1421-55-1), но не и когато оправдава обвиняемия поради несъставомерност на деянието, защото, макар и да не е престъпление, деянието може да бъде непозволено увреждане (310-53-1-1). Влязлата в сила присъда е задължителна за съда, който разглежда гражданските последици от деянието относно това, дали е извършено, неговата противоправност и вината на дееца, когато ответникът е бил осво­боден от наказателна отговорност поради амнистия (237-88-1, Б 89 I 2 П).

Чл. 372, ал. 2 НПК повтаря правилото на чл. 222, като говори за задължителност на присъдата не относно противоправността на деянието, а относно неговата наказуе­мост. За гражданските дела обикновено е от значение не наказуемостта, а противоправ­ността на деянието. При това деянието може да бъде противоправно, макар че е ненаказуемо, понеже не съдържа белезите на престъпен състав, предвиден от НПК. Като се има предвид, че наказуемото деяние е винаги противоправно, явно е, че чл. 372, ал. 2 НПК няма намерение да изменя чл. 222, който продължава да е меродавен за определя­не задължителната сила на присъдата по граждански дела.

Задължителната сила на присъдата се отнася до всички елементи на престъпния състав (2327-66-1, Сб. 115; 1882-66-1, Сб. 93), но само до тях. Констатациите за други факти, които не представляват елемент от престъпния състав, не се ползват със сила на пресъдено нещо и затова са незадължителни за съда, когато решава гражданско дело. Не е задължителна констатацията относно размера на причинените вреди, когато разме­рът на вредата не е елемент на престъпния състав. В обратния случай обаче тя е задъл­жителна (7-59-ПП, т. 9, Сб П 38; 2293-76-1, Сб. 89; 896-71-1, Сб. 39; 456-78-1, Сб. 24; 3421-80-1, С6. 69; 189-88-1, Б 88 VIII 23; 237-88 I, Б 89 I 20; 478-89-1У, Б 90 VII 31), но, разбира се, само за размера, по който наказателният съд се е произнесъл (1400-56-1, Сб. 178). При кражба на пари, понеже откраднатата сума е елемент на престъпния състав, нейният размер, посочен в присъдата, е задължителен по гражданското дело (176-63-1, Сб. 42). Присъдата трябва да бъде зачетена и когато по гражданското дело се търси от­говорността на лице, не взело участие в наказателното дело - например на предприятие­то, отговарящо по чл. 49 ЗЗД (7-59-ПП, т. 8, Сб П 38), защото присъдата обвързва всич­ки, а не само страните по наказателното дело (чл. 372, ал. 1 НПК). Що се касае до задъл­жителната сила на присъдата по въпроса за съпричиняването от пострадалия (чл. 51, ал. 2 ЗЗД) или от съизвършител (чл. 127 ЗЗД), практиката е колеблива. Докато според 2795-73-1, Сб. 79 и 2173-76-1, Сб. 85, констатациите на присъдата за съпричиняване от пострадалия са задължителни, 392-76-1, Сб. 40, правилно изтъква, че това важи само ко­гато съпричиняваното от пострадалия е част от престъпния състав (чл. 118, 132 НК). Според 3053-72-1, Сб. 97; 2899-73-1, Сб. 86 П 7-81-1, Сб. 22 констатациите в мотивите на присъдата, че трето лице, непривлечено като обвиняем, е участвало в престъпление­то, установено с присъдата, не са задължителни. Със задължителна сила по чл. 222 се ползва само присъдата, а не и постановлението, приключващо следствено дело (1116-65-1; 817-88-1 У, Б 89 IX 31), или пък наказателното постановление, установяващо ад­министративно нарушение въз основа на съставен за него акт (3388-82-1, Сб. 78).

VI. Стигне ли до окончателни фактически констатации, съдът прис­тъпва към последния етап на съвещанията: подвеждане на установено­то фактическо положение под правната норма, за да изведе заключение­то относно съществуването или несъществуването на спорното право.

Установи ли, че намиращата се у ответника вещ му е била дадена в заем за послужване, съдът трябва въз основа на чл. 249 ЗЗД да осъди ответника да върне заетата вещ на ищеца. Разбира се, когато по делото са изтъкнати множество правнорелевантни факти чрез възраженията, репликите и дупликите, правното значение на всеки факт се издирва с помощта на отделен силогизъм, така че крайният извод относно съществува­нето или несъществуването на правото е резултат не на един, а на множество силогиз­ми. Тяхната малка предпоставка може да бъде както положителна, така и отрицателна констатация на съда за съответния факт. В дадения по-горе пример, ако съдът не установи, че владяната от ответника вещ му е дадена в заем за послужване от ищеца, той ще отхвърли иска въз основа на чл. 243 ЗЗД във връзка с чл. 249 ЗЗД, защото, който не е дал вещ в заем за послужване, няма право да иска връщане на вещта.

VII. Съдът постановява Р в писмена форма. Тя е условие за дейст­вителност на Р (чл. 189, ал. 3).

1. За да се конкретизира като изявление на определен съд по опреде­лено дело, Р трябва да има съдържанието, посочено от чл. 189, ал. 1:

• 
  да­та и място на постановяването му;
  
• 
  съдът, който го е постановил;
  
• 
  страни­те, между които то е постановено (430-85-11, Б 85 IX 49);
  
• 
  делото, по кое­то Р е произнесено,:
  
• 
  какво е постановил съдът (уста­новяване, че спорното право съществува или не съществува;
  
• 
  осъждане;
  
• 
  промяна на гражданските правоотношения между спорещите страни).
  
• 
  разпореждане на съда относно отговорността за съдебните разноски и указание относно обжалването на решението.
  

Неподписаният текст обаче може винаги да бъде превърнат в решение чрез под­писването му даже след като Р е било обявено или обжалвано. Касае се за канцеларски пропуск, който съдът може и трябва да поправи. Той трябва да се различава от отказа да се подпише Р, който осуетява неговото постановяване (95-56-ОСГК, Сб П 199; 30-75-ОСГК, Сб. 11; 2103-78-П, Сб. 127).

Достатъчни са подписите на членовете на състава, образуващи мнозинството (чл. 187, ал. 1). Иначе един от членовете на състава би могъл да осуети постановяването на решението, като откаже да го подпише, понеже не е съгласен с него (30-75-ОСГК, Сб. 11). Затова, ако член на състава, останал на особено мнение, откаже да подпише, Р се смя­та постановено. Още повече това важи, когато след постановяването на Р някой от чле­новете на състава бъде възпрепятстван да подпише Р (смърт, осакатяване). Но предсе­дателят или старшият член трябва да отбележи върху Р причината за неподписването (чл. 189, ал. 3). Но ако решението е подписано от съдия, невзел участие в разглеждане на делото, то е опорочено (25-84-ОСГК, Сб. 11; 2213-83-П, Сб. 154).

3. За да е редовно, Р трябва да бъде мотивирано (чл. 189, ал. 2). Мо­тивите са писмени съображения на съда, обосноваващи Р. Те обхващат преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда, въз основа на които той е стигнал до Р. Върху мотиви­те се крепи убедителната сила, проверката на правилността и тълкува­нето на Р. Затова, макар и кратки, мотивите трябва да бъдат ясни и пъл­ни (1-53-ПП, Сб П 1). Съдът трябва да изложи в мотивите защо дава вя­ра на едни, а отхвърля други доказателства, като обсъди всяко доказа­телство (1-53-ПП, Сб П 1; 268 и 290- 64-П, Сб. 121 и 122; 752-88-Ш, Б 89 XI 28). Общата фраза, че Р е основано на съвкупната преценка на събраните доказателства, както и декларацията, че дадено положение се приема за установено, е всъщност липса на мотиви (923-60-111, Сб. 279; 129-86-1, Б 86 VII 18).

VIII. Макар и да е подписано, Р е все още незавършено, докато не бъ­де обявено. Чрез обявяването на Р съдът изразява външно своята воля, която вече не може да измени или отмени (чл. 192, ал. 1); вж. 567-69 ВДА.

Обявяването завършва фактическия състав на Р. От този момент насетне то съществува като държавен правосъден акт.