№71. Гражданския процес като защитна санкция, като производство и правоотношение. Обсег и система на гражданския процес

№84.
Свидетелски показания.

I. Свидетел (Св) е лице, което, без да участва в делото като стра­на, се призовава, за да даде показания относно своите възприятия за юридически или доказателствени факти по делото.

1. Качеството на Св е несъвместимо с качеството на страна, съдия или повереник на страната по същото дело. Ако бъде посочен за Св съдията или секретарят по делото, той трябва да се отведе (арг. чл. 12). Св по дело­то не може да бъде повереник на страната (чл. 135, ал. 2). Бъде ли до­пуснат за Св, повереникът трябва да се откаже от упълномощаването.

2. Всяко друго лице може да бъде Св даже да е недееспособно или да е заинтересувано от изхода на делото по някое от основанията, посо­чени в чл. 136 (463-96-1У, Сб. 43). Недееспособността или заинтересо­ваността трябва да се вземат предвид от съда, когато преценява показа­нията на такива Св, но не им отнема способността да бъдат Св (1279-96-1У, БЗ 97 I 9).

Могат да бъдат Св даже прехвърлилият или придобилият спорното право (чл. 121), ако първият е престанал да бъде страна по делото, а вторият не е встъпил в дело­то като главна страна или помагач. Затова не губят качеството си на свидетелски пока­зания показанията на лице, което след това е станало страна по делото (например като наследник на страната).

3. Но ако всяко лице може да бъде Св, не всяко лице е длъжно да бъде Св и да даде показания. Лицата, посочени в чл. 135, могат да отка­жат да свидетелстват. Може да откаже да свидетелства и повереникът на страната относно факти, които тя му е доверила (чл. 18, ал. 2 ЗА).

4. Свидетелстването е обществен дълг. Никой освен посочените по-горе лица не може да откаже да свидетелства (чл. 135, ал. 1). Основни­те задължения на Св са:

а) да се яви по делото;

б) да даде обещание, че ще говори истината (чл. 138, ал. 2); и

в) да даде истински показания.

5. Показанията на Св имат значение само по делото, по което са да­дени. Не могат по едно дело да се използват показанията, дадени по друго дело (2398-72-11, Сб. 181; 2169-76-1, Сб. 83; 1967-84-П, Сб. 106; 65-85-1, Б IV 27). Те са само индиция, че има Св, който може да бъде разпитан. Забраната следва както от изискването за непосредственост, така и от чл. 119, ал. 1. Той забранява даже да се използват по отново предявения иск доказателствата, събрани по делото, прекратено поради оттегляне на същия иск. Само ако има мъчно преодолими пречки за повторното събиране на по-рано събраните доказателства, те могат да се използват (чл. 119, ал. 1).

По аналогия на чл. 119, ал. 1 би могло да се приеме, че показанията на починал Св, дадени макар и по друго дело между страните, ще могат да се използват при нов про­цес между тях. Дадените показания ще се докажат със съдебния протокол.

6. СП са само устни и трябва да бъдат събрани по предписания от ПТК ред. Писмени показания не са СП, а частен документ без матери­ална доказателствена сила (84-83-1, Сб. 31; 1031-86-П, Сб. 182).

II. Със свидетелски показания (СП) могат по правило да се доказ­ват всякакви юридически и доказателствени факти (чл. 133, ал. 1).

От това правило чл. 133, б. „а" - „е" въвежда редица изключения. С тях законът цели да обезпечи сигурността на гражданския оборот, като напъти участващите в него да удостоверяват с документи фактите, релеван­тни за техните правоотношения, за да улеснят тяхното доказване. Смисъ­лът на забраните за СП се състои преди всичко в стимулиране на доказ­ването с документи. От този смисъл следва един важен принцип за тяхно­то прилагане: забраната за СП не би трябвало да важи спрямо това лице, което въпреки полагане на дължимата грижа не е могло да се снабди с до­кумент за доказване на съответния факт (т. IV, VII 1, VIII 2 и 3).

За фактите, посочени в чл. 133, СП са недопустими. Това значи, че за тях не могат да се искат, допускат и разпитват Св. Ако съдът в нару­шение на чл. 133 основе решението си на недопустими СП, то ще под­лежи на отмяна. Тя е гаранция за спазване на чл. 133.

III. Първата група факти, за които СП са недопустими, са тия прав­ни актове, за чиято действителност законът изисква да бъдат извър­шени в писмена форма. Чл. 133, б. „а" говори само за правни сделки, но забраната за СП важи и за всички държавноправни актове, които тряб­ва да бъдат издадени в писмена форма, за да бъдат действителни (ад­министративни актове, съдебни решения и др.).

Материалното право въвежда писмената форма като условие за валидност на ре­дица сделки (двустранни и едностранни). Решаващо е нейното естество. Не може да се доказват със СП: осиновяване (1933-84-II, Сб. 103); сделка, за чиято действителност е необходимо нотариално удостоверение (1824-81-П, Сб. 100; 634-87-1, Сб. 72, арбитражно споразумение - ВАД 51-94-У1-50).

Забраната на СП по чл. 133, б. „а" предпоставя, че страната твърди, че писмената форма е спазена. Това означава, че непременно е създаден документът, материализи­ращ сделката. Тъкмо затова той трябва да бъде представен. Ако страната заявява, че до­кументът за сделката не е бил съставен, тя признава, че писмената форма не е била спа­зена, така че сделката е нищожна. Претендираните от такава сделка права следва да бъ­дат отречени на това основание, а не поради недоказване на сделката. Писмената фор­ма обаче може да е била спазена, а съставеният документ след това да е бил изгубен или унищожен. Тогава сделката е валидна, но не може да бъде доказана с документа пора­ди последващата му липса. В такъв случай при условията на чл. 134, ал. 1 СП стават до­пустими (по-долу VIII 3).

IV. Втората група от факти, за които СП са недопустими, са:

1. Обстоятелства, за чието доказване е нужен писмен акт, който из­ключва СП, предвиждат разпоредбите на различни нормативни актове. Така например доказване с писмен акт е нужно: за раждане или смърт (чл. 124 ЗЛС); за процесуалните действия, извършени в съдебно заседа­ние (чл. 126 и § 51 III); за плащане на заплата (чл. 270 КТ); за повреди на товари, превозвани по железниците (§112 УЖ), и др.

Според 301-88-Ш, Б 88 IX 28 плащането на наема не може да се доказва със СП дори когато наемният договор е устен или размерът на претендирания наем е под 5000 лв. За установяване законността на извършен строеж в оце­нителното производство СП също са недопустими (537-89-111, Б 90 VIII 30).

Тези документи са свидетелстващи. Те доказват, но не обуславят валидността на съответния факт. Следователно неговият правен ефект е независим от съставяне на до­кумента. А щом това е така, несъставянето на документа не би трябвало да осуети въз­можността да се осъществят, а при нужда и защитят съдебно правата, произтичащи от съответния факт. При това в някои случаи документът се съставя не от лицето, заинте­ресувано от съответния факт, а от други, обикновено длъжностни лица. Очевидно е, че когато без вина на заинтересуваното лице документът не е бил съставен, то трябва да има възможността да докаже съответния факт с помощта на СП (вж. по-долу VIII 2). От друга страна, понеже се касае за свидетелстващ документ, забраната на чл. 133 б. „в" не се отнася до тези лица, които е следвало да издадат документа, но не са го издали, ма­кар че са възприели съответния факт или може да са участвали лично в неговото осъ­ществяване. Затова ревизорът може да бъде разпитан като Св за фактите, които е възп­риел и е трябвало да удостовери с ревизионния акт (5-55-ПП); същото важи за отчет­ника, получил стока, за която не е съставен акт за приемане (1809-62-1, Сб. 103; ПМ 63 135; обратно: 7-81-ПП, Сб. 4; III- 83-1, Сб. 36).

2. Когато предвижда, че не могат да се доказват със СП договори на стойност над 1000 лв., чл. 133, б. „в" въвежда за доказване на тия до­говори писмена форма. Касае се очевидно за имуществени договори.

V. Според чл. 133, б. „г" не може да се доказва със СП погасяване на парични задължения, установени с писмен акт.

Какъв е погасителният способ (плащане, опрощаване, подновяване и т. н.), няма значение. Без значение е и размерът на дълга. И плащане на паричен дълг под 1000 лв. не може да се доказва със СП. Решаващо­то дългът да е паричен и да е установен с писмен акт. Такъв акт може да бъде писменият договор; от който дългът произтича; писменото признание на дълга; съдебното решение, което го признава; държавни­ят писмен акт, който го създава (например при регулация).

Погасяването на задължения над 1000 лв., когато е станало с договор (опрощава­не, подновяване, даване вместо плащане), не може да се доказва със СП по силата на чл. 133, б. „в". Открит е обаче въпросът: може ли със СП да се доказва изпълнение (пла­щане) на парични или не парични задължения над 1000 лв., неустановени с писмен акт? Отговор чрез аргумент за обратното не може да се получи от чл. 133, б. „г", защото той се дезинтересира от размера на дълга, а за поставения въпрос размерът на дълга е ре­шаващ. Приеме ли се, че доказването на изпълнението на непарични задължения или на парични задължения над 1000 лв., неустановени в писмен акт, може да става със СП (та­ка: 2279-64-1, Сб. 96, 13-70-1, Сб. 36 и трайната практика на ВДА относно непаричните задължения за предаване на стоки или амбалаж: 215-60-11 59; 63-61 П 60; 173-62-Ш 70; 413-62 III 68; 448-62 III 71), забраната да се доказват договори над 1000 лв. би мог­ла да бъде леко обезсмислена чрез доказване на тяхното прекратяване поради изпълне­ние. От друга страна, изпълнението, когато изисква приемане (плащане на пари, преда­ване на вещи), ако не е договор, поне го наподобява - арг. даване вместо плащане (об­ратно: 2-61-11; 63-61 II 60 - изпълнението не е договор). Най-после, чл. 77 ЗЗД, като овластява длъжника да отказва плащане, ако кредиторът не му издава разписка, сочи: а) волята на закона да се удостоверява плащането с документ; и б) пълната възможност на длъжника да се снабди с такъв документ. Сигурността на гражданския оборот би била заплашена, ако големи по размер задължения биха могли да бъдат обезсилванте чрез до­казано със свидетели тяхно изпълнение (например задължения за обезщетение поради непозволено увреждане). Ето защо би трябвало да се заключи, че не може да се доказва със СП изпълнението на задължения за предаване на вещи или за плащане на пари, ко­гато стойността на дължимото надминава 1000 лв., макар и задължението да не е уста­новено с документ. Желателно е този въпрос да бъде законодателно изяснен.

VI. Друга група от факти, които не могат да се доказват със СП, са писмените съглашения, в които страната, искаща Св, е участвала, как­то и тяхното изменяне или отменяне (чл. 133, б. „д").

Като са сключили съглашението писмено, страните очевидно са искали то да се доказва именно с писмения акт, който го материализира. Същата тяхна воля трябва да се предполага относно изменянето или отменянето на съглашението. Ако тези факти биха могли да се доказват със СП, изискването за писмена форма на съглашението би било заоби­колено. Писмената форма на съглашението обаче, която чл. 133, б. „д" има предвид, е документът, който материализира съглашението, т. е. диспозитивният документ, а не и документът, свидетелстващ за съгла­шението (например писмо, с което съглашението се признава). Без зна­чение е дали документът, материализиращ съглашението, е условие за неговата валидност, или само го доказва.

И в двата случая изменянето му не може да се доказва със СП без оглед на това, дали прекратяването на договора е станало по взаимно съгласие (така при трудов дого­вор: 49-62-1У, Сб. 176; ПМ 63 VI 135), или с едностранно предизвестие (така при тру­дов договор: 28-60-ОСГК, Сб. 28; ПМ 62 V 115 относно факта, че на работника е била връчена заповедта за уволнение). Ако в писмения договор е бил уговорен срок, не може със СП да се доказва, че срокът е бил отменен (2485-64-1, Сб. 103). Продавачът не мо­же със СГТ да доказва, че истинският купувач е друг, а не посоченото в писмения дого­вор лице (319-85-11, Сб. 120). Наличието на уговорки, невписани в писмения договор, не може да се установява със свидетелски показания (1290-96-11, БЗ 96 XI 10).

VII. Последната забрана за СП се отнася за опровергаване на съ­държанието на официален документ или на частен документ, изходящ от страната, която иска да опровергае съдържанието му (чл. 133, б. „б" и „е"). Макар и да формулира забраната в различни разпоредби с оглед на различната нейна зависимост от волята на страните (т. VIII 4), зако­нът придава на понятието „опровергаване на съдържанието на доку­мента" едно и също значение, оправдаващо общото разглеждане на две­те разпоредби (б. „б" и „е" на чл. 133).

1. И двете разпоредби имат предвид подписан от страната документ независимо от това, дали е частен или официален (944, 1063-55-1; 169-56-1; 529-57-1; 1364-59-11, С6. 230; ПМ 61 II 112; 319-85-11, Б I 86). Документът трябва да е нарочен (създаден с доказателствена цел), например разписка, а не случаен, например писмо, в което, за да откаже заем, отказващият заявява, че е сам в нужда и затова е сключил заем от „Х". Ако „Х" се позове на писмото, за да докаже, че е дал заем, написалият писмото може със СП да доказва, че никога не е получавал заем от „Х". Но ако получателят на разписка­та търси въз основа на нея връщане на заема, издателят на разписката не може със СП да доказва, че всъщност не е получил заем, така че съдържащото се в разписката приз­нание е симулативно. Съставителят на писмото не може да се снабди с обратно писмо (контрлетр), че не е получил заем, а с такава възможност издателят на симулативната разписка разполага. Приложим ли и спрямо двамата забраната на чл. 133, б. „е", ще пос­тавим издателя на случаен частен документ в по-тежко доказателствено положение от издателя на нарочен частен документ. Такава не може да бъде волята на закона.

2. Не всяко оспорване на изявлението, материализирано в докумен­та, е по смисъла на чл. 133, б. „б" и „е" опровергаване на неговото съ­държание. Не е налице такова опровергаване:

а. Когато се оспорва:

аа) било валидността на волеизявлението, ма­териализирано в документа, под предлог, че е унищожаемо поради по­роци на волята (грешка, насилие, измама - 94-62-ОСГК; 1258-76-1, Сб. 66) или нищожно (чл. 26 ЗЗД);

бб) било валидността на официалния документ, удостоверяващ волеизявлението (например твърди се, че но­тариалният акт е нищожен поради някое от основанията по чл. 472, вж.§ 205).

б. Когато се оспорва истинността на документа:

аа) било като се твърди, че той е неавтентичен;

бб) било като се твърди, че е неверен, т. е. че материализираното в официалния свидетелстващ документ удостоверително изявление не отговаря на действителното положение (§ 59 II 4 б и IV 1).

В първата хипотеза се прави едно материалноправно възражение, чието доказване може да стане със СП по силата на чл. 133, ал. 1 (вж. т. П). Във втората хипотеза сме пред оспорване на истинността на до­кумент, подчинено на присъщия на оспорването режим, който включва по силата на изрична разпоредба на закона възможността да се докаже неистинността със СП (чл. 155 и § 59 IV).

Заслужава да се илюстрира с три решения на ВС от 1968 г. развитието на практи­ката на ВС по допустимостта на свидетели при доказване неверността на официален до­кумент. За да обоснове допустимостта на свидетели за доказване неверността на акта за трудова злополука, р. 289-68-1 е готово да отрече на този акт качеството на официален документ по чл. 133, б. „б". Р. 497-68-1 прави следващата крачка: „забраната на чл. 133, б. „б" не се отнася до лицата, които в качеството си на държавни органи са издали до­кумента; с техните показания съдържанието на документа може да се опровергава". Последната стъпка бе направена с точната формула на р. 1451-68-1: „чл. 133, б. „б" не се прилага, когато се иска да се докаже със свидетеля, че удостоверителното изявление на официалния документ не отговаря на истината" (вж. също 2-61 ВДА II; 1340-85-1 Сб. 93).

3. Изключим ли разгледаните случаи, ще се окаже, че опровергава­не на съдържанието на документа е тогава налице, когато се твърди, че материализираното или удостоверено с документа изявление не отгова­ря на действителната воля на лицето, направило изявлението, защото е симулативно. Такова може да бъде както изявлението, материализира­но в частен документ (частен писмен договор; разписка), така и изявле­нието, удостоверено в официален свидетелстващ документ (например нотариално удостоверена продажба, прикриваща дарение или абсолют­на симулация). Във всички тия случаи авторът на изявлението може да се снабди с обратно писмо (контрлетр), доказващо симулацията. Зато­ва законът му забранява да опровергава съдържанието на документа със СП. Забраната е гаранция срещу обезсилването на валидни изявле­ния под предлог, че са симулативни.

Затова тая забрана не важи в други случаи на несъответствие между документира­на и действителна воля (пропускане в писмения текст на уговорена клауза; включване в писмения текст на клауза, от която договарящите са се отказали, и др.). Ако до такова несъответствие се стигне при частен документ, може да се постави въпрос за опороча­ване на волята поради грешка и тогава грешката може да бъде разкрита със СП. Ако удостоверителният орган погрешно е удостоверил направеното пред него изявление, за­щитата срещу грешката ще се води по реда за оспорване истинността на документа. И в двата случая страната не може да се снабди с контрлетр и би била безсилна да разк­рие грешка, може би съдбоносна за нейните права (вж. т. П), ако я подчиним на забра­ната по чл. 133, б. „б" и „е". Затова в трайната си практика ВДА допуска да се доказва със СП, че констатациите в двустранни протоколи (например за недостатъци на стока­та) не са верни (587-70; 226-72; 34-78 XI 38; 599-82 XII 29), вж. § 59 IV 1.

VIII. Забраните на СП не означават, че посочените в чл. 133 факти могат да се доказват само с документи. Те могат да се доказват с всич­ки други доказателства извън СП: с признание, с веществени доказател­ства, със заключение на вещи лица. От друга страна, забраните на СП не означават, че за посочените в чл. 133 факти СП са изключени във всички случаи. В предвидени от закона случаи те са допустими.

1. Те са допустими според чл. 134, ал. 1, когато редовно създадени­ят документ е бил впоследствие изгубен или унищожен не по вина на страната. Ако при такава обстановка СП биха били недопустими, изгуб­ването или унищожаването на документа практически би означавало не само лишаване на страната от едно доказателство, но и от самото й право.

а. Изгубен е документът, който не се намира в държане на страна­та, без тя да знае в чие държане той се намира. Ако знае, ще следва да го изиска по реда на чл. 152 и 153. Унищожен е документът не само ко­гато е разрушен като вещ (например претопен като стара архива: 1361-60-111, Сб. 299), но и когато материализираното в него изявление е за­личено химически или физически (например изстъргване на написано­то).

б. Страната, която се позовава на документа, може да го е унищо­жила умишлено, защото той е бил неистински или неизгоден за нея. Та­кава страна не може да бъде възнаградена, като й се дава възможност да докаже съответния факт със СП. Затова чл. 134, ал. 1 изисква изгуб­ването или унищожаването на документа да е станало не по вина на та­зи страна.

Такъв е случаят, когато документът е бил унищожен по вина на противната стра­на. Небрежната вина на страната, позоваваща се на документа, не трябва да я лиши от правото да използва СП. Иначе всяко изгубване на документа, което е резултат почти винаги на небрежност, ще унищожава правата на страната, ако те бъдат оспорени. За­конът изисква умишлена вина, защото тя създава опасността, срещу която изискването за вина се въвежда (вж. 1922-60-1, Сб. 111; 2230-82-11, Сб. 130). Затова неполагането на дължимата грижа от страната да се снабди с препис от официалния документ, унищо­жен като стара архива, не е вина по смисъла на чл. 134, ал. 1 (така: 1057-66-1, Сб. 52). Изобщо служебното унищожаване на стара архива е основание, за да се допуснат сви­детели по чл. 134, ал. 1 (тълк. р. 51-67-ОСГК, Сб. 12; 111-86-П, Сб. 127).

в. Свидетелите трябва да докажат не че се е изгубил или е бил уни­щожен един какъвто и да е документ, но тъкмо документът, на който страната се позовава. Затова те трябва да познават съдържанието на до­кумента и да го възпроизведат. Когато документът е диспозитивен, неговото доказване ще означава едновременно доказване и на спорното волеизявление. Иначе доказването на документа ще означава доказване на едно доказателствено средство с налагащите се от това изводи (нап­ример тези на извънсъдебното признание, когато е било доказано съ­държанието на изгубена разписка).

2. Когато документът е свидетелстващ и макар че е трябвало да бъ­де съставен, не е бил съставен и не може да бъде съставен не по вина на страната, за чиито права той е от значение, тази страна може да до­каже факта, за който е следвало да се състави документът, със СП.

Това правило не е формулирано изрично от закона, но следва от предназначение­то на забраните на СП по чл. 133 (вж. т. II) и от чл. 436. Както видяхме, тия забрани це­лят да стимулират участниците в гражданския оборот да съставят документи за своите граждански правоотношения. Когато страната се е съобразила с тази цел на закона и е направила зависещото от нея, за да бъде документът съставен, но той въпреки това не е бил съставен, тя не трябва да понася неблагоприятните последици от неговата липса. Тъкмо затова чл. 436 открива възможността по охранителен ред да се създаде сурогат на несъставения документ, когато той е свидетелстващ и има трайно значение за права­та на страната (§ 207). В охранителното производство по чл. 436 фактът ще бъде дока­зан със свидетели. С тях той трябва да може да бъде доказан и в исковия процес, след като съдът се увери:

3. От забраната да се опровергава съдържанието на документ, т. е. да се доказва симулативността на съдържащото се в документа изявле­ние със СП (чл. 133, б. „б" и „е", по-горе т. VIII), чл. 134, ал. 2 допуска изключение. То важи, при условие че страната, доказваща симулацията, направи вероятно твърдението си за симулативност чрез т. нар. начало на писмено доказателство. Според чл. 134, ал. 2 то се състои в доку­мент, изходящ от противната страна (материализиращ нейно изявле­ние) или пък удостоверяващ нейно изявление пред държавен орган, от което може да се заключи, че симулацията е вероятна (152-85-1, Б 1985 IV 31). Тогава, за да се постигне пълно доказване на симулацията (§ 54 III 1 а), се допускат СП.

Изходящият от противната страна документ, индициращ симулацията, може по дата да съвпада, предхожда или следва документа, чието съдържание страната иска да опровергае (646-63-1, Сб; 50). За да станат допустими СП, документът трябва да изхож­да от противната страна, а не от опровергаващата страна (274-87-1У, Сб. 188). На този документ трябва да се приравни направеното пред съда признание на противната стра­на относно факт, индициращ симулацията (523-68-1; 106-68-ОСГК). Когато при дру­гарство началото на писмено доказателство се отнася до факт, общ за другарите (чл. 173; § 78 П 2), достатъчно е то да изхожда от един измежду тях (25ба- 67-1, Сб. 41). При необходимо другарство това е винаги така (417-66-1, Сб. 35; 845-93-1, Б 93 IV 14). На­чалото на доказателство по чл. 134, ал. 2 е необходимо не само когато опровергаваща­та страна е подписала опровергавания документ, но и когато твърди, че е участвала в удостоверената от него сделка чрез подставено лице, срещу което предявява своя иск, за да разкрие персоналната симулация, която документът прикрива (37-52-ОСГО, СП 54 IV 46; 450-59-1, Сб. 176; 3851-60-1, Сб. 175). Изискването за начало на писмено до­казателство обвързва не само страната по опровергаваното изявление, но и нейните правоприемници (частни и универсални).

Това изискване обаче не важи за третите лица, както и за наследниците на страна­та, когато сделката е насочена срещу тях (чл. 134, ал. 2, изр. второ). Изключението след­ва от практическата невъзможност на тези лица да се снабдят с контрлетр или с нача­ло на доказателство. Сделката е насочена срещу третите лица, когато намалява имущес­твото на страната по сделката. Тя е насочена срещу наследниците на страната, когато заобикаля тяхната запазена част от наследството (симулативна продажба от наследода­теля в полза на един от бъдещите негови наследници, прикриваща дарение: 26-67-ОСГК, Сб 7; 639-95-5 чл. Сб. 20). Придобиването чрез подставено лице не засяга нито правата на кредиторите на придобиващия, нито правата на неговите наследници, защо­то увеличава имуществото на придобиващия и с нищо не накърнява запазената част от наследството. Затова както кредиторите, така и наследниците не могат със СП да доказват придобиването чрез подставено лице освен при начало на писмено доказателст­во в качеството си на лица, черпещи права от правата на страната (обратно: 4500-59-1 Сб. 176;. ПМ 61 П 111; 38-60-1, Сб. 175).

Чл. 134, ал. 2 не важи (обратно: 1468-57-1У), когато се доказва придобиване чрез скрит пълномощник, защото договорът за поръчка под страх на недействителност тряб­ва да бъде сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите (чл. 292, ал. З ЗЗД) и придобиването чрез пълномощник не е симулативно. Според р. 307-99-1 БЗ-99-У1-с. 81 може да се доказва със свидетели придобиване чрез скрит пълномощ­ник на движима вещ на стойност под 500 000 лв. (1000 лв. след изменението на ГПК -бр. 124 от 1997 г.).

Не е необходимо обратното писмо да бъде подкрепено със свидетелски показания, когато самото то разкрива напълно привидността на изразеното в документа съгласие (193-97-П, Сб. 49).

4. Според чл. 133, ал. 2 забраните за СП, предвидени от чл. 133, б. „в"-„е", отпадат ако двете страни изрично се съгласят да се допус­нат недопустимите СП. Не се касае за някакъв процесуален договор, об­вързващ съда. Сключи ли се преди делото договор, че са допустими не­допустими по закона СП, съдът не е длъжен, ако една от страните се противопостави на СП, да ги допусне. Така той е длъжен да постъпи са­мо ако пред него страната, заинтересувана от недопускане на СП, зая­ви, че не се противопоставя на тяхното допускане. Не е достатъчно по повод на искането да се допуснат недопустимите СП противната стра­на да не възрази или пък да не се яви при разглеждане на делото. И при съгласие на противната страна не могат да се допуснат СП за фактите по чл. 133, б. „а" и „б" (214-87-11, Сб. 87). Разликата, която законът пра­ви между б. „б" и „е", е неоправдана. Както видяхме (VIII), те се отна­сят до една и съща хипотеза.

IX. Доказателствената сила на СП зависи от тяхната достовер­ност, т. е. от тяхното съответствие с действителността. То е обусловено от много фактори:

а) от нормалната обстановка на възприятието, т.е, от липсата на смущаващи фактори (възбуда, уплаха, тъмнина и т. н.);

б) от годността на сетивните органи на Св вярно да възприемат фактите и от способността на Св вярно да оцени възприятието;

в) от способността на Св да запамети точно възприетото;

г) от способността на Св да възпро­изведе вярно запаметеното, без да пропусне нещо от него или да прибави нещо към него; и най-после и преди всичко

д) от волята на Св да ка­же истината, защото на тази воля противостоят в редица случаи силни насрещни стимули: роднинство, приятелство, омраза, интерес от опре­делен изход на делото, страх да се каже истината поради заплахи, зави­симост на Св и т. н.

Липсата на всяко едно от тия условия за достовер­ност на СП води до недостоверност. На това се дължи несигурността на СП като доказателствено средство. За нея съдът трябва да държи смет­ка. Когато преценява доказателствената сила на СП, той трябва да взе­ме предвид всички фактори, от които зависи тяхната достоверност. За­това законът го овластява да преценява СП по вътрешно свое убежде­ние.

Съдът трябва да изложи в мотивите на решението си защо дава или не дава вяра на СП (§ 68 V 1). С доказателствена сила се ползват и СП на лицата по чл. 136 (70-80-ОСГК, Сб. 20). Решението може да бъде основано само на тях, ако съдът е убеден, че те са достоверни. Обратното становище на р. 4020-82-11, Сб. 174 е неприемливо. То про­тиворечи на чл.136.