№89. Сила на пресъдено нещо. Обективни и субективни предели на пресъденото нещо

№89.
Сила на пресъдено нещо. Обективни и субективни предели
на пресъденото нещо.

Между правните последици на решението силата на пресъдено не­що (СПН), наричана още „законна сила" или „материална законна си­ла", заема централно място. Със СПН се ползва всяко необжалваемо ре­шение независимо от вида на иска и от изхода на делото. Защото в нея се състои присъщата на исковия процес защита-санкция, чрез която той брани засегнатите от правния спор материални субективни права (§31 1). СПН е поради това концентриран израз на исковия процес, фокус, кой­то съсредоточава около себе си заедно с правото на иск основната проблематика на исковия процес. Подобно на правото на иск СПН е част от проблема за съотношението между материално право и процес по-специално за въздействието на процеса върху материалноправните отношения. Така се обяснява защо схващанията за СПН са толкова разнообразни, колкото са различни и становищата относно това взаи­моотношение. Невъзможно е да се разгледат тук многобройните теории за СПН. Необходимо е обаче да бъдат отречени тези, които са несъв­местими със същността на СПН в нашия граждански процес.

I. Призована да защити правото, засегнато от правния спор, като възстанови нормалното му функциониране, СПН в нашия граждански процес не може да бъде обяснявана нито като сила, която преобразява материалноправните отношения на спорещите, нито като явление, от­къснато от тия отношения и затворено само в рамките на процеса.

1. Ето защо трябва да бъдат отречени монистичните и материал­ноправните теории за СПН.

а. Монистичните теории по един или друг начин отричат, че вън от процеса и пре­ди него съществуват материални субективни права. Затова те въздигат решението в те­хен източник. СПН е правосъздаваща сила. Тя твори правото и е равна по сила на силата на закона, защото е закон по конкретното дело (т. нар. нормени теории за СПН). Противоречи ли на закона, тя го преодолява. Нормените теории за СПН са несъвмести­ми с принципа за законност в нашия процес. Според него СПН е сила, произтичаща от закона и подчинена нему, призована да възстановява регулиращото действие на прав­ния ред, а не да го преодолява. Затова е желателно да се избягва и наименованието „за­конна сила" на решението.

б. Според материалноправната теория СПН се състои в преобразяване на действ­ителното правно положение съобразно със съдържанието на решението. Ако то непра­вилно отрича съществуващото право, СПН погасява отреченото право. Ако решението признава неправилно едно несъществуващо право, СПН го създава. А когато решение­то е правилно, СПН е ново материалноправно основание за съдебно признатото право. Тази теория има много варианти. Но всички те отразяват принципа за формалната ис­тина, откриващ възможността делото да завърши с решение, отразяващо не действи­телното правно положение, а съотношението на силите в неравния процесуален двубой (§ 16)'. Това обяснение на СПН стои в дълбоко противоречие с принципа за дирене на истината, налагащ декларативен характер на решението в нашия процес, несъвместим с каквото и да било преодоляване на действителното правно положение от неправилно­то решение (§19 I). Затова не може да се обяснява СПН и като необорима презумпция за истинност на решението, тъй като необоримата презумпция има материалноправно действие: презюмираното важи независимо от истинността му. Отмяната на влезли в сила решения по чл. 231 обаче сочи, че ако решението е неправилно, то се отменя, за да се даде защита и живот на действителното правно положение.

2. Не могат да бъдат възприети и процесуалните обяснения на СПН в различните техни варианти.

а. Според едни от тях (теория за позитивната функция на СПН) СПН се състои в задължението на следващия съд, ако бъде сезирай със същия спор, да постанови също­то, което е приел предходният съд. В това задължение обаче се състои не самата СПН, а нейното зачитане от съдилищата и всички държавни органи (§ 74 I).

б. Според т. нар. теория за негативната функция на СПН тя се състои в забраната за следващия съд, ако бъде сезиран със същия спор, да го разглежда и решава по съ­щество (поп Мв 1ает). Според тази теория значението на СПН се изчерпва в това да бъде абсолютна отрицателна процесуална предпоставка. Тази теория вярно отразява една от съставките на СПН, а именно непререшаемостта на същия спор (вж. II 3). Но тя греши, когато изчерпва съдържанието на СПН само с непререшаемостта.

в. Според едно друго разбиране СПН се състои в неотменимостта на решението. Това обяснение превръща проблема за СПН в проблем за стабилитет на решението и на неговите правни последици. СПН предпоставя стабилитет на решението и се нуждае жизнено от него, за да прояви пълния си ефект (§ 70), но то не се състои в него. Със ста­билитет се ползват много държавни актове, например стабилните административни ак­тове, но със СПН се ползва само правораздавателният акт. Обяснението на СПН като неотменимост на решението заличава специфичността на правораздавателния акт. Спрямо другите държавни актове той се отличава именно по това, че е източник на СПН.

II. Същността на СПН може да бъде разбрана, като се изхожда от защитната функция на процеса спрямо материалното право, засегна­то от правния спор.

1. За да отговори на тази защитна функция, СПН се състои преди всичко е задължението на страните спрямо държавата да преуста­новят правния спор. Никоя от тях не може занапред да оспорва правил­ността на съдебно установеното освен чрез отмяната по чл. 231. Задъл­жението за неоспорване се отнася до всеки елемент на съдебно устано­веното или отреченото право, вкл. до правната му квалификация и до неговия размер. Той не може да бъде оспорван даже от страната, чието правно твърдение е потвърдено - тя не може да дири повече от съдеб­но признатото (§ 72 IV 2).

Задължението за неоспорване придава на съдебно установеното правно положение (съществуване или несъществуване на спорното пра­во) качеството на „пресъдено нещо", т. е. на определеност и безспор­ност. Правоотношението, придобило качеството на „пресъдено нещо", не може да бъде вече предмет на правнорелевантен спор. Относно него съдебен процес е недопустим. Тази съставка на СПН, чрез която между спорещите се създава състояние на правна определеност и безспорност, се нарича правоустановяващо действие. Него има предвид чл. 179, ал. 1, когато говори за „установително действие" на решението. Според това, дали съдът е потвърдил, или отрекъл съществуването на спорното пра­во, СПН действа правопотвърждаващо или правоотричащо. В първия случай пресъдено нещо става съществуването, а във втория - несъществуването на правото към деня на приключване на устните състезания, след които СПН е възникнала.

2. Съдебно установеното правно положение, придобило печата на „пресъдено нещо", става занапред годна основа за съгласувано поведе­ние на страните по делото. Това съгласувано поведение СПН цели да постигне чрез регулиращото свое действие. Него има предвид чл. 220, ал. 1, когато обявява влязлото в сила решение за „задължително за стра­ните".

Регулиращото действие на СПН овластява страната, чието правно твърдение съдът е признал за основателно, да действа съобразно с ус­тановеното от съда правно положение (да упражнява правото на соб­ственост, да търси плащане и т. н.). Същевременно то задължава друга­та страна, чието правно твърдение съдът е отхвърлил като неосновател­но. да се съобразява с установеното от съда правно положение (да не накърнява правото на собственост, да плати и т. н.). Регулиращото действие не трябва да се смесва с изпълнителната сила. Тя се състои в правото да се иска принудително изпълнение и е присъща само на осъ­дителните решения (§ 75 I), докато регулиращото действие е присъщо на всички решения в качеството им на заповед да се възприеме за­напред поведение, отговарящо на съдебно установеното правно поло­жение (§ 69 II).

Голямото и твърде ценно обществено и правно значение на регули­ращото действие на СПН се състои в това, че то е нов, допълнителен стимул за законосъобразно, правомерно поведение наред с правната норма, наред с породеното въз основа на нея и уредено от нея матери­ално правоотношение. Регулиращото действие на СПН не дублира из­лишно регулиращото действие на закона и на материалното правоотно­шение. Защото в обстановка на правен спор е смутено и спънато тъкмо регулиращото въздействие на закона и на материалното правоотноше­ние. Регулиращото действие на СПН е призовано да ги възстанови.

3. Като необходима последица от правоустановяващото действие на СПН се явява последната нейна съставка: непререшаемостта на разрешения спор (чл. 224). Понеже са длъжни да не оспорват „пресъденото нещо", и двете страни изгубват относно правото, предмет на СПН, своето право на иск. СПН погасява това право. Затова тя се явява като отрицателна процесуална предпоставка, т. е. като пречка за повторен процес между същите страни относно същия спор (§ 39 I 2). Тъй като за тази пречка съдът трябва да следи служебно (чл. 224), тя е абсолютна отрицателна предпоставка. Наред с това непререшаемостта обезпечава стабилността на правоустановяващото и регулиращото действие на СПН срещу опасността от противоречиво решение по същия спор между същите страни, предизвикано от нов иск. Подобно противоречи­во решение, което също ще претендира за СПН, ще се окаже пречка за действието на СПН на първото решение. Двете решения взаимно ще обезсилват своята СПН. Правният спор ще се окаже всъщност неразре­шен, нещо повече - понеже решенията си противоречат, той ще избух­не с още по-голяма сила. Изходът е в отмяна на едно от двете решения, и то на неправилното (чл. 231, б. „г" и § 120 V). Но за да не се стигне до това нежелателно усложнение, законът забранява да се образува втори процес по вече висящия (чл. 95 и § 44 I 2) или разрешен спор (чл. 224). По този начин той радикално пресича опасността от противоречиви ре­шения по същия спор. Чрез непререшаемостта СПН се самообезпечава срещу тази опасност, от която не я брани нито неизменимостта, нито необжалваемостта, нито неотменимостта на решението (§ 70).

III. От същността на СПН следва нейното защитно въздействие спрямо материалното право, засегнато от правния спор.

1. Когато решението в съответствие с действителното правно по­ложение потвърждава съществуването на спорното право, СПН действа спрямо потвърденото право правозасилващо.

Правозасилващото въздействие на СПН се наблюдава в следните насоки:

• 
  съдебно потвърденото притезание се ползва с най-дългата по нашето право давност (пет години) даже и ако преди съдебното му ус­тановяване за него да е важала по-кратка давност (чл. 117 ЗЗД; с този удължаващ давността ефект не се ползват решенията, които не устано­вяват вземането със СПН - например решението за издаване на изпъл­нителен лист, вж. 1546-67-1, Сб. 90);
  
• 
  притезанието, което е съдебно пот­върдено, става ликвидно и годно за компенсация (чл. 103 ЗЗД), докато със спорно вземане не може да се компенсира;
  
• 
  правото, потвърдено със СПН, ако бъде предявено с осъдителен иск, може да бъде обезпечено според чл. 310 без гаранция, а ако искът бъде уважен, съдът трябва да допусне предварително изпълнение на решението на още по-голямо ос­нование в сравнение със случая на признание на иска (чл. 238, ал. 2, б. „б");
  
• 
  принудителното изпълнение на съдебно признати вземания е много по-стабилно, отколкото принудителното изпълнение на съдебно непотвърдени вземания; то може да бъде оспорено само въз основа на новонастъпили факти (срв. чл. 250-255 и § 72 V 4; 184 V);
  
• 
  съдебно приз­натото право трябва да бъде зачетено от съдилищата и от другите дър­жавни органи, ако пред тях се постави за решаване въпрос, който зави­си от съдебно признатото право и от неговата принадлежност в полза на правоимащия (§ 74 II).
  

2. Когато решението в съответствие с действителното правно по­ложение отрича съществуването на неоснователно претендирано право, СПН действа спрямо неоснователната претенция правопрепятстващо, а спрямо гражданските права, заплашени от нея - правопредпазващо.

а. СПН осуетява упражнението на съдебно отреченото право. Тя е основание да се иска обратно платеното въз основа на съдебно отрече­ното задължение. Лицето, срещу което е издаден изпълнителен лист за съдебно отречено притезание, може да обжалва издаването на листа, ка­то се позове на СПН, и съдът въз основа на чл. 220, ал. 1 е длъжен да отмени решението за издаване на листа. Ако в течение на изпълнител­ния процес се установи, че вземането на взискателя не съществува, из­пълнителният процес по изрична разпоредба на закона се прекратява (чл. 330, ал. 1, б. „е" и § 156 II). В прекратяването се състои защитата на длъжника, която той търси чрез предявения срещу взискателя отрица­телен установителен иск (чл. 254 и 255 и § 184 IV-V).

б. Като осуетява упражнението на съдебно отречено право, СПН застава като защитна преграда между него и тия граждански права, ко­ито то застрашава. СПН предпазва правото на собственост от неосно­вателно претендирани вещни права върху него. Тя предпазва имущест­вото на длъжника от неоснователно предприето срещу него принуди­телно изпълнение, като едновременно с това обезпечава спокойното и пълноценно упражняване на тия граждански права (например пречи да се наложи върху тях запор или възбрана). В това се състои правопредпазващото действие на СПН.

IV. По всяко дело независимо от неговия изход СПН действа еднов­ременно като защита в полза на страната, чието правно твърдение съ­дът потвърждава, и като санкция спрямо страната, чието правно твър­дение съдът отрича. СПН ще действа като защита в полза на ищеца и като санкция спрямо ответника, когато предявеният иск е уважен. Тя ще действа като защита на ответника и като санкция спрямо ищеца, когато искът бъде отхвърлен. Погрешно е да се мисли, че съдът дава защита само когато уважава иска. Изтъкнатата двупосочност на СПН отговаря на функцията на исковия процес да разрешава правни спорове, по кои­то не е известно на чия страна е правото (§ 9 III 1 в). Когато предявени­ят иск бъде уважен частично, СПН ще функционира спрямо всяка стра­на като защита и като санкция в пределите, в които нейното правно твърдение е потвърдено, респ. отречено.

V. СПН трябва да се отграничава от доказателствената сила и от легитимиращия ефект на решението.

1. а. Разгледано като диспозитивен документ, материализиращ държавния правосъден акт, решението с присъщата на всеки документ формална доказателствена сила доказва правосъдния акт и мотивите към него. Като официален документ то доказва деня и мястото на изда­ването на решението (§ 59 III 1-2).

б. Мотивите към решението съдържат редица фактически конста­тации, с които съдът потвърждава или отрича определени факти (юри­дически или доказателствени). Тези констатации наподобяват официал­ни удостоверения на факти, издадени не въз основа на непосредствено­то възприемане на фактите от удостоверяващия, а на събрани и преце­нени от него доказателства за тях. Подобни удостоверявания са непряко доказателство за удостоверените факти и не могат да имат задължи­телна доказателствена сила, присъща на другите официални удостове­рявания, основани на непосредствено възприемане на удостоверените факти. Разбира се, законът може да придаде задължителна доказателс­твена сила и на такива удостоверявания (например на ревизионния акт - чл. 301; 126 IX). С подобна доказателствена сила обаче мотивите на решението не се ползват. Те могат да претендират само за доказателс­твена сила, преценявана по вътрешно убеждение на съда съобразно с всички данни на делото (850-5б-ГУ).

2. Легитимиращият ефект на решението произтича от човешката презумпция за правилност, с която решението като държавен акт се ползва. Тази презумпция следва от факта, че преобладаващият брой ре­шения са правилни. Неправилните решения са изключение.

Легитимиращият ефект се състои в доверяването на третите лица, че материалноправното положение е такова, каквото е декларирано от решението. Вследствие на това доверяване носителят на право по реше­нието функционира в правния оборот като техен притежател и бива тре­тиран като такъв.

Когато решението е неправилно, неговият легитимиращ ефект създава привидност, опасна за интересите на третото лице, което е действителният носител на право­то, погрешно присъдено в полза на една от страните по делото. За да осуети уврежда­щия ефект на такова решение, третото лице може да встъпи главно, докато е висящ про­цесът между страните относно претендираното от него право (§ 83). А когато то е про­пуснало да встъпи, то ще се защити срещу легитимиращия ефект на неправилното ре­шение по исков ред. Новото, правилно решение ще разруши легитимиращия ефект на предишното неправилно решение (§ 122 IV б).

В случая на чл. 359 легитимиращият ефект на решението прераства в оборима пре­зумпция за правилност на решението, налагаща на оспорващия кредитор да разкрие не-съществуването на вземането (§ 185). Иначе такава презумпция решението не поражда.

§ 72. ОБЕКТИВНИ ПРЕДЕЛИ НА СИЛАТА НА ПРЕСЪДЕНО НЕЩО

I. Под обективни предели на силата на пресъдено нещо (СПН) се разбира предметът, за който СПН важи, т. е. това, което придобива качеството на „пресъдено нещо", спорът за което не може да се прере­шава и с което страните по делото трябва да съобразяват занапред сво­ето поведение. Този предмет е материалното право, по което съдът се е произнесъл с решението, като го е потвърдил или отрекъл. Ако съдът спази изискването за пълно съвпадане между предмета на делото и предмета на решението (§ 68 II 1), предметът на СПН ще съвпадне с предмета на делото, т. е. със спорното материално право, претендирано или отричано от ищеца и въведено чрез иска като предмет на де­лото (430-54-1У; 99-55-ОСГК, Сб. 45; 127-97-1У, Сб. 97).

Изводът е, че в нормалния случай, когато предметът на решението съвпада с предмета на делото, със СПН се установява съществуването или несъществуването на твърдяното или отричаното от ищеца спорно материално право с белезите, които го индивидуализират (юридически факт, от който произтича, съдържание, субекти и правно естество - вж. § 45 1-11).

Така например със СПН се установява, че в полза на А съществува (или не съществува) вземане срещу Б за 1000 лв., произтичащо от заем, даден в Пловдив на 25.05.1998 г. и платим на 10.10.1999 г.

Законът въздига с чл. 221 в предмет на СПН само спорното право (1128-82-1, Сб. 49; 127-97-1У, Сб. 75). В ал. 1 на чл. 221 законът очерта­ва обективните предели на СПН със същите белези, с които си служи, когато очертава спорното право (срв. чл. 95 и 98). А в ал. 2 на чл. 221 за­конът сочи единствените изключения от принципа, че само спорното право е предмет на СПН, като я разпростира още относно възражени­ята за подобрения и прехващания (т. III).

II. Имаме ли предвид казаното, леко можем да отговорим на въпро­са: ползват ли се в нашето право със СПН мотивите към решението?

Според чл. 189, ал. 1, б. „г" констатацията на съда относно спорно­то право трябва да се съдържа в решението. То е източник на СПН и очертава нейния предмет. Понякога обаче част от необходимото съдър­жание на решението, а именно индивидуализацията на спорното право, се пренася погрешно в мотивите. Няма съмнение, че в такъв случай от тях ще трябва да се почерпят необходимите данни, за да се очертае точ­но и пълно спорното право, а с това и предметът на СПН.

Но в мотивите се съдържат и много други констатации на съда, кои­то са стъпала към решението. Те започват като констатации относно дос­товерността на доказателствените средства, превръщат се в констатации относно доказателствените и правнорелевантните факти, за да завършат с констатации относно правоотношенията, които са преюдициални спря­мо спорното право. Предметът на всяка една от тези констатации може да е бил предмет на спор между страните по време на устните състеза­ния. Но този предмет не се обхваща от СПН. Не се смятат нито призна­ти, нито отречени със СПН: доказателствените, правнорелевантните фак­ти и преюдициалните правоотношения. По други дела между същите страни те могат да бъдат отново предмет на спор, на доказване и на ус­тановяване, без да може срещу това да се предяви отвод за пресъдено не­що. Изводът е: мотивите към решението не се ползват със СПН.

Този извод се подкрепя от редица разпоредби на нашето право. Чл. 118 изисква, за да се формира СПН относно преюдициалното правоотношение, да се предяви относ­но него инцидентен установителен иск (§ 90). Този иск би бил безпредметен, ако със СПН се ползваха мотивите. Защото в тях съдът се произнася по преюдициалното пра­воотношение и без да е предявен такъв иск. Иначе съдът не би могъл да отговори на главния спорен въпрос. В чл. 179 законът изрично и категорично отграничава СПН (вж. чл. 179, ал. 1) от обвързващата сила на мотивите, която важи между страната и нейния помагач (чл. 179, ал. 2). Ако със СПН се ползваха и мотивите, това отграничаване би би­ло недопустимо (§ 81 IV).

В по-новата практика (1128-82-1, Сб. 49) ВС (респ. ВКС) напуска становището, че т. нар. решаващи или главни мотиви се ползват със СПН, и приема, че с такава сила се ползва само констатацията относно спорното право. Към последната теза, макар и не много точно, клони и 1778-84-1, Б 85 П 12.

ВС (респ. ВКС) правилно отрича, че по делото за оценка на отчужден имот може да се формира СПН относно спора за собствеността на имота (1918- и 2032-64-111, Сб. 220 и 221) или че по дело за определяне размер на общите части на съсобствен имот се формира СПН по спора дали зимничните и таванските помещения са съсобствени (1716-68-1), както и че мотивите по дело за развод са от значение по дело за предоста­вяне на семейното жилище между същите съпрузи (32-74-ОСГК, Сб. 11) и за делбения съд (896-91-1, Б 92 IV 19; 1049-93-1, Б 94 П 11).

III. От принципа, че само спорното право е предмет на СПН, чл. 221, ал. 2 въвежда изключение относно две насрещни права на ответника, макар те да са били предявени от него не чрез насрещен иск, а чрез въз­ражение. Касае се за вземането за подобрения, предявено по повод на възражение за право на задържане (чл. 72, ал. З ЗС; чл. 91 ЗЗД), и за взе­мането, въз основа на което ответникът прави възражение за прихваща­не. За други насрещни права на ответника, предявени с възражение (например за право на залог, ползване, наем върху ревандикираната вещ), чл. 221, ал. 2 не важи. Относно тях СПН не се формира.

IV. 1. Когато ищецът предявява с иска не цялото спорно право, а само част от него (т. нар. частичен иск: при претендирано вземане за 2000 лв. ищецът иска да бъде осъден ответникът да му плати 1000 лв., като си запазва възможността да търси разликата с нов иск), със СПН се установява само предявената част от правото, ако съдът е уважил иска. За разликата може да се предяви нов иск. По него ищецът не мо­же да се позове на СПН на решението, с което частичният иск е уважен. За разликата вземането може да не съществува (82-65 ВДА IV 79).Ако обаче съдът е отхвърлил като неоснователен частичния иск, със СПН се отрича цялото право (така: 153-49-1-2 и обратно: 309-49-1-3).

2. Когато искът не е бил предявен като частичен, признатият от съ­да размер е пределът, който пресича възможността на ищеца да търси присъждане на повече с нов иск под предлог, че погрешно е посочил размера на своето право с първоначално предявения иск. СПН обхваща и размера на спорното право и е пречка да се пререшава спорът по то­зи въпрос (784-56-1У; опр. 243-83-1, Сб. 46; 178-92-1, Б 92 V 24; 894-95-5 чл., БЗ 96 III 12; 594-99-V, Б 98 Х1-ХП 56).

Разбира се, ако след СПН възникнат факти, които увеличават размера на правото (например инвалидността, причинена от непозволено увреждане, се увеличи; нуждите на издържания или средствата на издържащия нараснат - чл. 86 СК), нововъзникналото взе­мане може да бъде предявено с нов иск (т. V 5).

3. При конститутивен иск СПН обхваща само спорното потестативно право, но не и новото правно положение, създадено с конститутивното решение. То може да бъде предмет на спор и на нов процес, ако се оспорва валидността на решението, съдържанието или изпълнението на неговите граждански последици.

V. Субективните права възникват в определен момент, важат през известен период от време и се погасяват, т. е. те имат определена важимост във времето. СПН има също определена важимост във времето, която се съпоставя с важимостта във времето на субективното право, до което тя се отнася.

1. Меродавният момент, към който СПН установява, че спорното право съществува или не съществува, това е денят, когато са приклю­чени устните състезания, след които решението е влязло в сила, т. е. след които е възникнала СПН. Този момент следва от чл. 188, ал. 3. Щом като е длъжен да вземе предвид всички факти, релевантни за спор­ното право, настъпили след предявяване на иска до момента, когато те могат да бъдат съдебно предявени (приключване на устните състезания), очевидно е, че съдът трябва да фиксира и отрази със СПН това правно положение, което съществува между страните към този момент.

2. Ако е било установено със СПН, че към този момент правото съ­ществува, то не може да бъде оспорвано въз основа на факти, възникна­ли преди този момент. Всеки опит да се отрича съществуването на правото въз основа на такива факти, ще означава подновяване на вече разрешения спор. То е недопустимо, понеже налага пререшаване на спора (арг. чл. 255). В пресичането на възможността за подобно оспор­ване се състои т. нар. преклудиращо действие на СПН.

3. Докато оспорващият правото трябва да изчерпи във висящия процес всичките си възражения, претендиращият правото не е длъжен да изчерпи във висящия процес всички факти, с които може да обосно­ве претендираното право, или всички конкуриращи притезания, с по­мощта на които може да получи същата престация. Непредявените ос­нования или притезания не се преклудират (52-68-ОСГК; 15-72-ОСГК, Сб. 7; 1778-84-1, Б 85 II 12; 816-97-1, Б 98 Ш-1У 18; 1816-98-У, СиП 99 III, с. 21). СПН, с която е бил отхвърлен предявеният иск, не пречи да се предяви нов иск на новото основание или относно друго от конкуриращите притезания.

Например след отхвърляне на иск за собственост въз основа на покупка може да се предяви иск за собственост на същата вещ въз основа на давност. След като е отхвър­лен иск за договорни вреди, същата сума може да се търси с иск за вреди от непозволе­но увреждане.

Обаче ответникът по отрицателен установителен иск трябва да изчерпи във вися­щия процес всички основания на претендираното от него право, защото с предявения иск ищецът изобщо отрича това право.

4. СПН установява не само че правото съществува към деня на приключване на устните състезания, но че то е съществувало и в мина­лото от деня на неговото възникване. Когато решението отрича съ­ществуването на правото, със СПН се установява или че то никога не е съществувало, или че е престанало да съществува от деня на съответно­то правопогасяващо или правоунищожаващо основание. Съществуване­то на правото в миналото има в редица случаи важно практическо зна­чение (срв. чл. 102 СК във връзка с чл. 267-268; чл. 135 ЗЗД; конкурен­ция на права, черпени от същия праводател, и т. н.).

5. СПН установява правното положение между страните, но не е в състояние да осуети неговото развитие. Тя не вкаменява правоотноше­нията в това положение, в което те са се намирали в деня, когато реше­нието е влязло в сила. Съдебно признатото право може да се погаси. Съдебно отреченото право може да възникне. Тази промяна настъпва след възникване на СПН. Тъкмо затова тя не може да се счита устано­вена или отречена от СПН. Породи ли се спор дали съдебно установе­ното право е погасено, респ. дали съдебно отреченото право е породе­но, тоя спор може да бъде предявен с нов иск, срещу който не може да се предяви отвод за пресъдено нещо, черпен от СПН, с която преди новонастъпилите факти правото е било признато или отречено. Защото новото установяване, което с новия иск се търси, се отнася до друг, следващ период от живота на правото, а не до този предходен период, за който важи СПН.

Чл. 255 изрично допуска да се предяви отрицателен установителен иск, за да се разкрие, че пресъденото вземане впоследствие е било погасено (670-54-1; 334-55-1У, Сб. 281; 683-55-1У, Сб. 301; 537-57-1У; 1899-84-П, Б 85 I 29). Допустим е също нов иск, за да се установи, че съдебно отреченото право впоследствие е възникнало (1-52-ОС-ГО: след решението се придобива по регулация собствеността върху същата вещ; 120-58-ОСГК: след решението собствеността се придобива по давност; 877-56-11; опр. 80-75-11, Сб. 108: нов иск за развод въз основа на раздяла между съпрузите, продължила след отхвърления бракоразводен иск; 2131-63-П, Сб. 171: същото - при болест, настъ­пила след отхвърляне на иска за развод; 212-62 III 82: въпреки отхвърляне на иск за цена на непоръчана стока допустим е нов иск за същото, след като получателят се е раз­поредил със стоката, намираща се при него на отговорно пазене; отхвърлянето на иск за отмяна на осиновяване не преклудира възможността то да се атакува отново въз ос­нова на нововъзникнали факти: 3198-69-11, Сб. 159). Приключването на устните състе­зания, след които е възникнала СПН, е меродавният момент. Фактите, възникнали след него, не могат да се вземат предвид от съда, така че СПН не е могла да отрази техния правен ефект. Затова те не се преклудират.

Със същата идея се обяснява и изменянето на присъдена издръжка, което чл. 86 СК допуска при наличността на нови факти, променящи размера на издръжката след нейното присъждане. Ето защо чл. 86 СК се съчетава с чл. 255, а не го изключва. Сре­щу присъдена издръжка длъжникът може да се брани и с иск по чл. 255, когато новонастъпили факти са я погасили. Напротив, когато се претендира, че размерът на издръжка­та е неправилно определен, трябва да се върви не по пътя на чл. 86 СК (нов иск), а по пътя на отмяната по чл. 231.

Но формалното различие във времето на предявяване на искове с идентичен предмет не е определящо досежно действието на силата на пресъдено нещо. Времето може да обуслови разлика в предмета на спора, респ. в предмета на силата на пресъдено нещо, само когато то е част от правопораждащия фактически състав (17-99-ГУ, Б 98 Х1-ХП 38).

VI. Обективните предели на СПН са от значение при отвод за пресъ­дено нещо. Тогава се питаме: тъждествен ли е въпросът, който се поставя пред съда (или пред друг орган), с въпроса, който е разрешен със СПН? Отводът за пресъдено нещо предпоставя тъждество на страните и на предмета. Тук ни интересува само предметното (обективното) тъждество.

1. За да е налице то, нужно е пълно покриване между правото, пред­мет на СПН, и правото, предмет на второто дело, както с оглед на бе­лезите, които индивидуализират това право (правопораждащ факт, съ­държание и субекти - чл. 221, ал. 1), така и с оглед на времето, за което се претендира, че правото, предмет на второто дело, съществува или не съществува (1816-98-У, СиП 99 III, с. 21). Съвпадане и по време е необ­ходимо, защото видяхме, че СПН отразява само този период от живота на правото, който приключва с деня на приключването на устните със­тезания, без да ни казва нищо относно следващия период от живота на същото право.

2. Обективното тъждество е налице както когато вторият иск цели още веднъж да се потвърди съдебно признатото или пък неговата противоположност, така и когато це­ли да бъде признато такова право, което е несъвместимо със съдебно отреченото. Затова е недопустим иск за неоснователно обогатяване със сумата, получена въз основа на решението, докато то е в сила (528-62-Ш 81; 192-77-1), или пък иск за вреди по чл. 45 ЗЗД в размер на тая сума под предлог, че решението е плод на престъпление, преди да е отменено решението по реда на чл. 231 (срв. 361-62 III 86). Меродавна за обективно­то тъждество е правната квалификация, следваща от закона, а не тази, на която ищецът се позовава с новия си иск.

Следвайки становището си за СПН на мотивите, ВС приема, че когато с влязло в сила решение по допускането на делбата един договор от значение за правата на съдителите е признат за действителен, не може във втората фаза той да бъде счетен за не­действителен като привиден (201-91-1, В 91 V 20).

3. Няма тъждество между правото, предмет на СПН, и правото, предмет на ново­то дело, когато тяхното основание е различно. Затова, след като е отхвърлен иск за вре­ди от неизпълнение на доставка, може да се предяви иск за връщане на недължимо пла­тено (96-63 III 85); след като е отхвърлен иск за даване на сметка, може да се предяви за същата сума иск въз основа на договор за влог (841-56-ГУ); допустимо е разглежда­нето на иск за делба на имот, макар че с влязло в сила решение е отхвърлен искът за разваляне на договора за прехвърляне на същия имот от наследодателя на приобретателя (816-97-1, Б 98 Ш-ГУ 18); решение по иск за собственост и решение за установя­ване на грешка в кадастралната основа имат различен предмет (1816-98-У, СиП 99 III, с. 21); след отхвърляне на иск за собственост въз основа на наследство и давност е до­пустим иск за собственост на същата вещ въз основа на покупка (1249-56-1У); след от­хвърляне на иск за вреди от непозволено увреждане е допустим иск за същата сума въз основа на неоснователно обогатяване (опр. 24-60-1, Сб. 176); СПН по иск за непозволе­но увреждане, воден от наследодателя, не пречи да се предяви от наследниците иск за вреди поради смъртта на наследодателя им, причинена от същото деяние (опр. 94-67-1, Сб. 96). Касае се за други вреди. Ще е налице тъждество между две последователни брачни дела между същите страни, ако фактите, с които се обосновава дълбокото разс­тройство, съвпадат (363-63-11, Сб. 137). Ако те не съвпадат, новият бракоразводен иск е допустим (опр. 38-63-11, Сб. 142).

4. Разликата в петитума също изключва тъждеството (691-78 ВДА XI 40). Зато­ва, след като е бил отхвърлен иск за собственост, допустим е иск за съсобственост, за право на ползване или за строеж върху същата вещ, между същите лица. След като е бил воден иск за предходни платежи по договор за прехрана, допустим е нов иск за следва­щи платежи (32-52-ОСГО). След като е била присъдена неустойка, може с нов иск да се търсят действително претърпените вреди от същото договорно неизпълнение между същите страни (58-62 ВДА III 84). С решението, с което се отхвърля иск за признаване на по-голям дял в общо съпружеско имущество, не се създава СПН по въпроса дали от­делна вещ е лично имущество на единия съпруг (177-84-1, Б 85 II 12). Няма тъждество: между иск за прекратяване на съпружеска общност и иск за по-голям дял от нея след развод (52-72-ОСГК, Сб. 20); между иск за делба и иск по чл. 14, ал. 4 (сега 28) СК (2422-75-11, Сб. 152); между иск за ползване на собствен имот и иск за преустановяване на действия, пречещи на ползването (1132-82-1, Сб. 52), както и между иск за унищожа­ване или разваляне на договор и иск за установяване на неговата нищожност поради липса на причина (430-85-П, Б IX 50); иск за делба и иск за разваляне на договора за прехвърляне на същия имот от наследодателя на приобретателя (816-97-1, Б 98 111-1 V 18; иска за собственост по чл. 108 ЗС и иска за установяване на грешка в кадастралния план по чл. 32, т. 2 ЗТСУ (1816-98-У, СиП 99 III, с. 21).

5. Изключено е тъждеството и когато новото установяване се търси относно друг период от живота на правото, различен от този, за който важи СПН (вж. т. V 5).

6. Разбира се, обективното тъждество между предмета на СПН и предмета на но­вия иск е от значение само когато е налице тъждество на страните, т. е. субективно тъж­дество (§ 73 VI).

§ 73. СУБЕКТИВНИ ПРЕДЕЛИ НА СИЛАТА НА ПРЕСЪДЕНО НЕЩО

I. Субективните предели на силата на пресъдено нещо (СПН) очер­тават кръга на лицата, които не могат да оспорват, че съдебно потвър­деното право съществува, нито да твърдят, че съдебно отреченото пра­во съществува, а са длъжни да съобразят своето поведение с установе­ното от съда правно положение. Тези лица са обвързани от СПН, спря­мо тях тя важи, те са нейни адресати.

Кръгът на тези лица не е неограничен. СПН не важи спрямо всички. Нещо повече, по правило тя важи само между страните по делото (чл. 220, ал. 1). Това ограничение е справедливо. Само страните са имали въз­можност да въздействат със своите процесуални усилия върху съдържани­ето на решението, а не и третите лица. Решението може да е неправилно, нещо повече - то може да е плод на симулиран процес. Ако подчиним тре­тите лица на СПН на такова решение, ще ги злепоставим неоправдано, ще възнаградим организаторите на симулирания процес и ще насърчим воде­нето на симулативни дела. Който иска да заграби чуждо право, ще предя­ви иск срещу своя приятел, че е носител на правото, и след това ще про­тивопостави решението на истинския притежател на това право. За да бъ­де осуетен този неприемлив резултат, законът въвежда правилото, че СПН важи само между страните по делото.

Под страни законът (чл. 220, ал. 1) разбира противопоставените су­бекти на процесуалното правоотношение: ищеца и ответника. Няма значе­ние дали страната е главна, контролираща или подпомагаща (§ 30 III).

И подпомагащата страна е обвързана спрямо противната страна от СПН (чл. 179, ал. 1). Без значение е дали страната брани по делото свое или чуждо право. Процесуални­ят субституент като страна е така обвързан от СПН (§ 79 I), както страната, която брани свое право. Адресатите на СПН не трябва да се смесват със субектите на правоотноше­нието, предмет на СПН. Конкуриращият взискател по чл. 359 не участва в правоотноше­нието, което оспорва (вземането на привидния взискател), но е адресат на СПН. Същото важи за наследниците, които продължават предявения от наследодателя брачен иск (чл. 102 СК), както и за страните по установителни искове, които имат интерес да установят съществуването или несъществуването на чужди правоотношения (§ 40 IV).

II. В редица случаи обаче законът разпростира СПН и спрямо трети лица. Тогава те стават адресати на СПН и се намират в същото положение, в което се намира страната, относно която важи основание­то, обуславящо разпростирането на СПН. Затова СПН важи не в отно­шенията на третото лице и тази страна, а между третото лице и против­ната страна, освен когато СПН важи спрямо всички. В качеството си на адресат на СПН третото лице може да се позове на СПН и тя може да му бъде противопоставена. Важимостта спрямо третото лице на СПН не означава, че само поради това спрямо него ще се разпрострат и другите правни последици на решението (изпълнителна сила, конститутивно действие, отговорност за разноски и др.).

Разпростирането на СПН се дължи или на особености на материалноправните от­ношения, предмет на СПН (при необходимо другарство - § 78 III; при искове за граждан­ско състояние), или на зависимостта на правното положение на третото лице от правно­то положение на страната, обвързана от СПН (правоприемство или акцесорност; поръчи­телство; отговорност по чл. 49 ЗЗД; право на кредитора да се удовлетвори от принадле­жащи на длъжника имота и др.), или на правото, което по закон има страната, обвързана от СПН, да води процес относно право, което не й принадлежи (чл. 15, ал. 2 и § 791-11). Тук ще бъде разгледано само разпростирането на СПН спрямо всички и поради зависи­мост на правното положение на третото лице от положението на страната, обвързана от СПН. Другите случаи на разпростиране на СПН (необходимо другарство и процесуална субституция) ще бъдат разгледани заедно със съответната материя (§ 78 III; 79).

Общо за всички случаи трябва да се подчертае, че разпростиране­то на СПН запазва, укрепва и разширява нейния полезен ефект. Създа­деният от СПН сектор на правен мир се разширява и стабилността на съдебно потвърденото правно положение се укрепва. С оглед на тези полезни последици законът разпростира СПН и спрямо трети лица, ко­гато това е оправдано.

III. То е оправдано преди всичко спрямо универсалните и частни­те правоприемници на страната, обвързана от СПН. Тях законът равнопоставя на самата страна (чл. 221, ал. 1). Тяхната обвързаност от СПН е абсолютно необходима. Иначе след смъртта на страната или след като тя прехвърли правото, спорът би могъл да бъде отново възоб­новен, така че воденият процес ще се окаже обезсмислен.

1. Важимостта на СПН спрямо правоприемника предпоставя, че правоприемството е настъпило, след като СПН е възникнала спрямо праводателя по дело, по което той е бил легитимиран. Защото правно­то основание на важимостта на СПН спрямо правоприемника е проце­суалната легитимация на неговия праводател по делото, от което е въз­никнала СПН.

Затова правоприемникът не е обвързан от СПН по дело, което е било водено от или срещу праводателя относно прехвърленото право след правоприемството. Когато правоприемството е настъпило в течение на висящия процес и правоприемникът е заместил праводателя си, той става страна и е обвързан от СПН в това си качество, а не като правоприемник (за случая на чл. 121 вж. § 86 III).

2. Важимостта на СПН спрямо наследника предпоставя, че той е приел наследството било направо, било под опис. Тя предпоставя също обективно тъждество на делата.

Наследникът може на собствено правно основание да ревандикира същата вещ, относно която е бил отхвърлен ревандикационен иск на наследодателя. Ако воденият от наследодателя процес е целял да накърни запазената част от наследството (например да прикрие накърняващо тази част дарение), наследникът ще се защити, като отмени спрямо себе си решението с помощта на отменителния иск по чл. 135 ЗЗД (вж. § 122 Ш).

3. СПН спрямо частния правоприемник важи независимо от фактическия състав, обуславящ правоприемството (правна сделка, публична Продан, административен акт), както и независимо от вида на правоприемството (транслативно, конститутивно или реститутивно). Тя предпоставя обективно тъждество между делото, водено от или сре­щу праводателя, и делото, водено от или срещу правоприемника. Тя не важи във вът­решните отношения между праводателя и правоприемника.

4. СПН важи както при приемство на права, така и при приемство на задължения. При универсално приемство това е несъмнено (арг. чл. 326, ал. 2; § 153 II 2). Същото обаче важи и при частно приемство.

Затова поемателят на дълг, установен или отречен със СПН, е обвързан, респ. мо­же да се позове на СПН. Също така приемникът на владението на ответника върху ревандикирана вещ е обвързан от СПН на решението, с което тази вещ е била присъдена в полза на ищеца (арг. чл. 416; § 186 III).

IV. Кредиторът не е правоприемник на длъжника, но спрямо не­го важи СПН, с която е признато или отречено, че определено имущест­вено право принадлежи на длъжника, защото правото на кредитора да се удовлетвори (чл. 133 ЗЗД) е правно обусловено от принадлежността на обекта на изпълнението към имуществото на длъжника.

Само при условията и по реда на чл. 135 ЗЗД кредиторът може да се освободи от тази обвързаност и да установи, че дадено имуществено право принадлежи на длъжни­ка, макар че по предходен процес между длъжника и трето лице това е било отречено (927-60-1У, Сб.312 и § 122 Ш).

Понеже запорът и възбраната ограничават процесуалната легитимация на длъж­ника по дела относно запорираното или възбраненото право, то ако в такова дело не е взел участие като страна взискателят, той не ще бъде обвързан от СПН (арг. чл. 336; § 187 III). Правото на кредитора да се удовлетвори не зависи от наличността на други вземания срещу неговия длъжник. Затова кредиторът не е обвързан от СПН, с която те­зи вземания са признати (арг. чл. 359; § 185 II).

2. Отговорността на поръчителя предпоставя, че главното задъл­жение съществува (чл. 138, 139 и 142 ЗЗД). Ето защо, ако със СПН е би­ло отречено съществуването на главното задължение по дело, водено между кредитора и длъжника, поръчителят може да се позове на СПН, ако кредиторът потърси неговата отговорност. Но кредиторът не може да противопостави на поръчителя СПН, с която главното задъл­жение е било установено (чл. 142 ЗЗД).

Казаното важи и за положението на трето лице, дало своя вещ в залог или ипоте­ка за чужд дълг, както и за лицето, което според чл. 49 ЗЗД отговаря за причинено от друго лице непозволено увреждане (426-53-1-2; 1142-56-1У: СПН, с която е установена отговорността на прекия причинител на вредите, не обвързва отговарящия по чл. 49 ЗЗД). Още по-малко може да бъде обвързан прекият причинител на вредите от СПН, с която е призната отговорността по чл. 49 ЗЗД (обратно: 337-56-1У).

V. Гражданското състояние на едно лице е противопоставимо на всички. Лицето А е син на Б спрямо всички, а не само спрямо опреде­лени лица. Затова чл. 220, ал. 2 постановява; че „решението по искове за гражданско състояние и по брачни искове действа по отношение на всички". Искове за гражданско състояние са: исковете за установяване и оспорване на произход, исковете за отменяне на осиновяване или за ус­тановяване на неговата недействителност и брачните искове. СПН по тези искове важи спрямо всички (1987-69-1. Сб. 159), като обхваща как­то лицата, легитимирани да предявят тия искове, така и лицата, които не са легитимирани да ги предявят. Никое от тези лица не може да пре­дяви иск, за да установи обратното на това, което е било вече признато със СПН. Важимостта на СПН спрямо всички стабилизира гражданско­то състояние на физическите лица. Затова законът я въвежда. Според чл. 630, ал. З ТЗ и чл. 712 ТЗ решението за откриване на производство­то по несъстоятелност и решението за обявяване в несъстоятелност имат действие спрямо всички.

VI. За да може да се използва СПН като пречка за втори процес по същия спор (чл. 224), както и за да бъде зачетена (чл. 220, ал. 1), нужно е не само обективно, но и субективно тъждество между първото и вто­рото дело.

Налице е субективно тъждество, когато страните по второто дело са адресати на СПН по предходното дело.

Не е нужно обаче всички лица, които са адресати на СПН, да са и страни по вто­рото дело. Достатъчно е в него да участват част от тях (530-49-1-3). Участието в ново­то дело на лице, което не е адресат на СПН, не осуетява субективното тъждество спря­мо лицата, обвързани от СПН (обратно: 114-56-1 V). Иначе страната, недоволна от ре­шението, може да повтаря и потретя всеки процес, като прибавя към първоначалния от­ветник едно друго лице като нов ответник. Няма субективно тъждество:

а) ако лицето, което по първото дело е участвало като представител, е във второто дело страна или обратно;

б) ако ищецът и ответникът са били по другото дело и двамата ответници, а не насрещни страни (644-64 ВДА IV 81).

Решението за допускане на делба няма СПН спрямо трето лице, претендиращо, че е собственик на имота, предмет на делбата (1983-78-1, Сб. 56). Детето обаче е обвързано от решението по иск за дирене на бащинство, предявен от майката (опр. 104-84-П, Сб. 66). Неприемливо е р. 152-85-1, Б 85 IV 31, според което решението по привиден процес за собственост се ползва със СПН спрямо всички (§ 100 VI).