№88.
Същност на решението и видове решения.
Стабилитет на решението.
§ 69. СЪЩНОСТ НА РЕШЕНИЕТО И ВИДОВЕ РЕШЕНИЯ
Съдебното решение (Р) е държавен правосъден акт, т. е. едностранно, властническо изявление на съда, което разрешава правния спор, като установява какво е действителното правно положение между спорещите и ги задължава да се съобразяват с него.
Р има две страни: едната правоустановяваща (декларативна); другата правосъздаваща (императивна).
I. За да може да защити правото, накърнено от правния спор, съдът трябва преди всичко да разреши спора, като издири действителното правно положение. Преди да бъде заповед, Р е акт на правно познание. То трябва да прогласи на чия страна е правото. Затова спрямо спорното материално право Р е правоустановяващо (декларативно). Р ни казва дали спорното право съществува, или не съществува. Такава е функцията и на конститутивното Р спрямо спорното потестативно право. Конститутивното Р декларира това право и върху неговото установяване гради следващата от него материалноправна промяна (§ 42). Правоустановяващата същност на Р е несъвместима с преобразяването на самото спорно право от Р по усмотрение на съда. Декларативното естество на Р спрямо спорното право следва и от подчинението, което съдът дължи на закона. Въз основа на закона, преди процеса и независимо от него, между спорещите са възникнали определени материални правоотношения. Съдът е призован да ги издири, а не да ги създаде или измени.
II. Р обаче е не само акт на правно познание, отразяващ съществуващото независимо от него материалноправно положение. То е и акт на държавноправна воля. Без нея Р би било равнозначно на незадължителното мнение на един правен експерт. Съдът е обаче орган на държавна правосъдна власт, призован да даде защита на правото, засегнато от правния спор. Защитата се състои в налагане на санкция. Затова Р включва в себе си заповед да се преустанови правният спор и да се възприеме занапред поведение, отговарящо на установеното от съда материалноправно положение между спорещите. От тая заповед като властнически акт произтича силата на пресъдено нещо като правна последица, присъща на всяко Р (§ 71). От гледна точка на нея и на другите свои последици Р не е декларативен, а е един правопораждащ юридически акт, източник на нови държавноправни последици (сила на пресъдено нещо; изпълнителна сила), а при конститутивните Р - и на нови граждански последици.
Декларативната (правоустановяваща) и императивната (правосъздаваща) страна на Р образуват единния акт на Р. Установяването на действителното правно положение дава съдържанието на съдебната заповед, а тя придава задължителна сила на съдебното установяване.
III. По своето съдържание и последици Р биват:
1. Р, които уважават, и Р, които отхвърлят иска. Първите дават защита на ищеца, а вторите - на ответника. Това разграничение е от съществено значение за отговорността за съдебните разноски (§ 77 II).
2. Р, които потвърждават съществуването на спорното право, и Р, които отричат съществуването на спорното право. За първите е характерно правозасилващото въздействие спрямо съдебно потвърденото право. За вторите са характерни: а) правопрепятстващото въздействие спрямо отреченото право; и б) правопредпазващото въздействие спрямо правото, засегнато от неоснователно претендираното и отречено право (§71 III).
Р, които отричат спорното право, са само установителни и се ползват само със сила на пресъдено нещо. Р, които потвърждават съществуването на спорното право, могат да бъдат освен установителни, още и осъдителни или конститутивни.
3. Установителни са тези Р, чието съдържание се изчерпва в установяване, че спорното право съществува или не съществува. Те се ползват със сила на пресъдено нещо, но не и с изпълнителна сила или с конститутивно действие. С такива решения завършват делата, образувани по установителни искове (§ 40), както и делата, образувани по осъдителни или конститутивни искове, когато искът бъде отхвърлен като неоснователен.
4. Осъдителни са Р, които уважават осъдителни искове. Освен потвърждаване на спорното притезание те допускат и принудителното му осъществяване, като осъждат ответника да го претърпи. Тези Р пораждат освен сила на пресъдено нещо още и изпълнителна сила (§ 41 I).
5. Конститутивни са Р, които уважават конститутивни искове. Освен потвърждаване на спорното потестативно право те постановяват и търсената въз основа на него промяна в гражданските правоотношения. Тези Р пораждат освен сила на пресъдено нещо още и т. нар. конститутивно действие (§ 76).
§ 70. СТАБИЛИТЕТ НА РЕШЕНИЕТО
I. Стабилитетът на решението (Р) се състои:
а) в неговата неизменимост от съда, който го е постановил;
б) в неговата необжалваемост пред въззивния съд;
в) неговата необжалваемост пред ВКС и
г) в неговата неотменимост чрез отмяната по чл. 231 и чл. 233, ал. 2.
Стабилитетът на Р не настъпва отведнъж във всички негови проявни форми. Р се стабилизира последователно. Първо настъпва неизменимостта на Р, след това необжалваемостта на Р пред въззивния съд, после неговата необжалваемост пред ВКС и най-после неговата неотменимост. Стабилизирането на Р е от значение за неговите правни последици. По правило те предпоставят, че Р е неизменимо и необжалваемо по реда на касацията (чл. 219). Затова те не настъпват, докато Р не е станало необжалваемо по реда на касацията (вж. III). От друга страна, настъпилите правни последици отпадат, и то с обратна сила, ако Р бъде отменено чрез отмяната по реда на чл. 231 и заменено с друго - обратно по съдържание (§118 VIII 2-3). Окончателното стабилизиране на правните последици на Р настъпва с неговата собствена окончателна стабилизация, т. е. когато то стане неотменимо.
II. Неизменимостта или неоттегляемостта на Р е забрана да се отменя или изменя Р от съда, който го е постановил (чл. 192, ал. 1). Тая забрана влиза в сила от деня на обявяването на Р (270-88-111, Б 88 VI 26). Докато не е обявено. Р, даже и да е подписано, може да бъде заменено с друго. Логическото основание за неизменимостта на Р е изчерпването на правосъдната власт на съда по делото, след като той е постановил Р. Правно-политическото оправдание на неизменимостта е опасността за доверието в правосъдието и за стабилитета на съдебните актове, която би се създала, ако съдът би могъл сам по всяко време да изменя или отменя собствените си Р. Затова неизменимостта на Р важи без ограничение във времето. Р е неизменимо и преди да е влязло в сила, и след като е влязло в сила. То е неизменимо както по почин на страната, така и по почин на съда.
По общо искане на страните съдът може да обезсили постановеното Р, ако страните в срока за обжалване (преди Р да е влязло в сила) заявят, че са се спогодили, и молят делото да бъде прекратено (чл. 192, ал. 5). Това не е обаче същинско отменяне на Р от постановилия го съд. Защото в случая на чл. 192, ал. 5 се намираме пред оттегляне на иска със съгласие на ответника, което става обаче след завършване на делото пред първоинстанционния съд. Оттеглянето на иска налага да се прекрати делото и да се обезсилят всички извършени по него действия заедно с постановеното Р. Съдът само констатира следващото от закона обезсилване, а не го предизвиква. Сходно е положението, когато невлязло в сила първоинстанционно решение се обезсилва поради смърт на страната и недопустимост на процесуално приемство (например по дело за поставяне под запрещение - опр. 10. XII. 84-11, Сб. А7, или за развод - опр. 45-65-П, Сб. 153). И тук обезсилването следва от закона.
Забраната на чл. 192, ал. 1 не се накърнява при поправка на явна фактическа грешка, при допълване или при тълкуване на Р, защото при тях изразената в Р воля на съда остава непокътната (§ 101 II; 102 II; 103 I).
Ако съдът въпреки неизменимостта на Р го измени или отмени, неговият акт ще бъде нищожен (1296-56-ГУ). Нищожен ще бъде и новият акт, който съдът би постановил вместо предишното Р.
III. От деня на обявяването Р на първоинстанционния съд туря край на първоинстанционното производство, десезира съда с делото и поражда право на обжалване. Но докато е още обжалваемо, първоинстанционното решение не поражда присъщите на съдебния акт правни последици. За да влезе в сила, т. е. за да породи тези последици, Р трябва да стане не-обжалваемо. Затова влизането в сила на Р съвпада по време с момента, от който насетне настъпва необжалваемостта на Р. Този момент не е еднакъв. Според чл. 219 Р става необжалваемо и влиза в сила:
а) от деня, когато е постановено, ако не подлежи на обжалване пред ВКС. Не подлежат на обжалване въззивните решения на окръжните съдилища по делата посочени в чл. 218а, б. „а".
б) от деня, когато е изтекъл срокът за обжалване на обжалваемо Р, без в този срок да е била подадена жалба; това е денят, който следва последния ден на срока за обжалване; възможността да се иска възобновяване на срока не пречи Р да стане необжалваемо; допуснатото възобновяване ще направи Р отново обжалваемо (§ 53 III 2);
в) от деня, когато е станал необжалваем актът, с който жалбата срещу Р е била върната като дефектна от първоинстанционния съд (чл. 200) или пък с който въззивното или касационното производство е било прекратено поради отказ от обжалване, поради оттегляне на жалбата или поради нейната недопустимост. В тези случаи решението влиза в сила от деня на влизане в сила на определението, с което делото е било прекратено (чл.219, б.„б").
г) от деня, когато е постановено решение, с което касационната жалба срещу Р е била оставена без последствие като неоснователна (чл. 219, б. „в").
Във всички тия случаи, без б. „а", необжалваемостта на Р предпоставя, че след Р са настъпили други факти (изтичане на срок, връщане на жалбата и т. н.). Тези факти се напластяват към Р и заедно с него образуват фактическия състав на необжалваемото Р. Те пораждат необжалваемостта. Тя се състои в неотменимостта на Р от въззивния съд или от ВКС. Необжалваемостта придава на Р качеството на окончателност, туря край на висящия процес и е условие да се породят правните последици на Р. То е вече достатъчно стабилизирано, за да прояви своя ефект.
Но необжалваемостта на Р е не само условие, за да възникнат правните последици на Р. Тя същевременно стабилизира тези последици, доколкото лишава висшестоящия съд от възможността да ги заличи, като отмени или обезсили Р, което ги поражда.
IV. Редовното, безпорочно Р (валидно, допустимо и правилно), след като стане необжалваемо, е неотменимо. Не са обаче неотменими порочните Р, макар и да са станали необжалваеми (§ 100 VII). Те могат да бъдат отменени чрез отмяната на влезли в сила решения по чл. 231 и чл. 233, ал. 2. Има обаче Р, спрямо които тия средства са неприложими (чл. 231, ал. 2 и чл. 220, ал. 3; вж. § 100 VI; 123 XIII 2). Същевременно, след като изтекат предвидените от закона срокове, отмяната на Р, даже и да е порочно, не може да бъде постигната (§118 III; 121 III). В такива случаи Р е или става неотменимо и чрез отмяната по чл. 231. Винаги може да се прогласи обаче чрез иск нищожността на Р. Неотменимостта на Р стабилизира окончателно неговите правни последици, като същевременно заздравява порочното Р (334-67 ВДА). Спрямо редовните, безпорочни Р тя премахва тегнещата спрямо тях заплаха да бъдат атакувани, макар и неоснователно. Неотменимостта на Р е връхният предел на стабилизация, който то може да постигне.
V. Неизменимостта, необжалваемостта и неотменимостта на Р не са негови правни последици. Те са негови качества или състояния, които то получава при необжалваемостта или неотменимостта въз основа на други факти, настъпили след Р. Неоправдано е поради това да се окачествява особено необжалваемостта като формална правна или законна сила на Р. Спрямо същинската сила на Р необжалваемостта е само условие.
Сподели с приятели: |
