№90. Изпълнителна сила и конститутивно действие на съдебните решения

№90.
Изпълнителна сила и конститутивно действие
на съдебните решения.

I. Докато силата на пресъдено нещо (СПИ) е правна последица, присъща на всички решения, изпълнителната сила (ИС) е последица, присъща само на осъдителните решения.

II. ИС възниква по правило от деня, когато решението е станало не-обжалваемо (чл. 237, б. „а" и § 70 III), т. е. едновременно със СПН. От това правило в чл. 237, б. „а" е допуснато изключение по отношение на осъдителните решения на въззивните съдилища. (За това принудително изпълнение и за защитата срещу него вж. § 108). В този случай ИС въз­никва преди СПН. Освен това по изключение съдът може да придаде ИС на решение, което е обжалваемо или вече обжалвано по въззивен ред, както и да отложи изпълнението на необжалваемо решение. В пър­вия случай ИС ще възникне преди СПН, а във втория СПН ще предхож­да възможността да се приложи ИС.

III. Предварителното изпълнение (чл. 238-241) предпоставя невлязло в сила решение със съдържание, годно за изпълнение. Такова е само обжалваемото или вече обжалваното първоинстанционно осъдително решение.

Необжалваемите осъдителни решения се ползват по право с ИС, така че е безпред­метно да се обявяват за изпълняеми. Предварителното изпълнение на установителни или конститутивни решения е недопустимо, защото тях е неприсъща ИС. По същество то би се състояло в предварителна СПН или в предварително конститутивно действие, които законът не допуска.

Предварителното изпълнение се допуска било по почин на съда, било по искане на ищеца.

а. Съдът е длъжен служебно да допусне предварително изпълнение на решения, присъждащи издръжка или възнаграждение за работа било по силата на трудово правоотношение, било по силата на членство в ТПК (чл. 238, ал. 1). То се допуска без обезпечение даже и да са налице обстоятелствата по чл. 239 и не може да бъде спряно от длъжника по реда на чл. 241.

б. По молба на ищеца съдът може да допусне предварително из­пълнение:

аа) когато присъжда вземане, основано на официален доку­мент или признато от ответника; или

бб) когато от закъснението на из­пълнението могат да последват значителни и непоправими вреди за ищеца или самото изпълнение би станало невъзможно, или би се зат­руднило значително (чл. 238, ал. 2).

В тия случаи предварителното изпълнение се допуска по преценка на съда (181-53-1-1), който може да го обуслови от обезпечение, пред­ставено от ищеца (чл. 238, ал. 3) по реда на чл. 180 и 181 ЗЗД, гаранти­ращо вземането на ответника за вредите от евентуално неоснователно­то ПИ.

Когато има опасност, че ПИ може да причини на длъжника непоправима вреда или вреда, която не се поддава на точна парична оценка, предварително изпълнение не може да бъде допуснато даже срещу обезпечение (чл. 239, ал. 1). Такъв е например слу­чаят, когато решението постановява да се събори постройка.

в. Против държавни учреждения предварително изпълнение не се допуска (чл. 239, ал. 2) даже когато се присъжда трудово възнагражде­ние. Желателно е в случая на трудово възнаграждение предварително изпълнение да се допуска и срещу държавни учреждения.

За защитата срещу предварително изпълнение на неправилни ре­шения вж. § 184 VIII.

IV. Отлагане на ИС се състои в отсрочване или разсрочване на принудителното изпълнение на осъдителни решения (чл. 191).

Компетентен да го постанови е само съдът, който е постановил ре­шението (277-68-111). Отлагане на ИС може да бъде постановено при издаване на решението или по-късно (чл. 191, ал. 2). И в двата случая то трябва да стане при същите условия и ред и със същите последици.

а. Може да се отлага ИС на всякакви осъдителни решения (за пла­щане на пари, за предаване на вещи, за действия или бездействия - вж. тълк. р. 129-66-ОСГК, Сб. 25).

б. Отлагането може да стане по искане на ответника, а не и служеб­но. По молбата за отлагане съдът трябва да се произнесе след изслуш­ване на двете страни, които трябва да бъдат нарочно призовани, ако от­лагането се иска, след като решението е било вече постановено (чл. 191, ал. 2). По молбата съдът се произнася или със самото решение, или с отделно определение. Постановлението, с което молбата се уважава или отхвърля, не подлежи на обжалване (чл. 191, ал. 2).

в. Отлагането на ИС може да бъде пълно или частично. В първия случай сме пред отсрочване, а във втория пред разсрочване на изпъл­нението. Отсрочването отлага изцяло изпълнението до изтичане на оп­ределения от съда срок. Разсрочването въвежда изпълнение на части, като определя срокове за частични плащания и прави недопустимо само изпълнението на тези части от дълга, срокът за които не е още настъпил.

И в двата случая обаче се отлага само принудителното изпълнение, а не се внася промяна в материалноправните отношения на страните. Длъжникът продължава да е в забава, поради което течението на мораторните лихви не се спира. При това отлагат се само тези изпълнителни действия, които са насочени към осъществяване на присъдено­то притезание (въводът във владение, проданта на вещта, възлагането на вземането), но не и действията по обезпечаване на изпълнението (запор, възбрана). А това значи, че от­лагането на ИС не пречи да бъде издаден изпълнителен лист и да се подаде молба за изпълнение, когато се касае за събиране на парични вземания.

V. С ИС в нашето право се ползват не само осъдителните решения, но и други ак­тове, които не са решения. Това са т. нар. несъдебни изпълнителни основания (§ 150 II-III). При тях ИС предхожда СПН относно подлежащото на изпълнение материално право подобно на случая с предварително изпълняемите съдебни решения (т. II). Затова при тях е възможно впоследствие да се потвърди или отрече със СПН материалното право, като по този начин се обоснове или разруши вече възникналата от тях ИС (вж. чл. 252 и 254; § 184 Ш-Г/).

I. Конститутивното действие (КД) е присъщо само на конститутивните решения, с които се уважават конститутивни искове (§ 42 I). Дока­то силата на пресъдено нещо (СПН) и изпълнителната сила са държавноправни последици на решението, КД е гражданска негова последи­ца. Чрез нея съдебното решение става юридически факт, който създава, изменя или прекратява гражданскоправни, търговски, семейноправни или трудовоправни отношения. КД принудително осъществява потестативното право и е поради това защита в полза на ищеца - носител на потестативното право, и санкция спрямо ответника - подчинен на прав­ната промяна независимо и въпреки неговата воля (§ 42).

Ето защо, когато с влязло в сила решение е допусната делбата меж­ду двама съделители на незастроено дворно място, при извършването на делбата то не може да бъде поставено в общ дял на същите съдели­тели (62-90-1, Б 90 VIII 20).

КД може да се състои било в създаване на нови граждански право­отношения (чл. 33 ЗС; чл. 19 ЗЗД; чл. 288, ал. 2, 3, 5 и 7 ГПК'; чл. 345 във връзка с чл. 344 КТ), било в изменяне на съществуващи правоотноше­ния (намаляване на цената по чл. 195 ЗЗД), било в унищожаване или прекратяване на граждански правоотношения (чл. 32, 87, ал. З, 211, 227 ЗЗД; чл. 70, ал. З, 95, 155, 252 т. 4 ТЗ и др.). Не спада в обсега на КД по­гасяването на потестативното право вследствие неговото осъществява­не чрез КД. Погасяването настъпва по право, а не по силата на насоче­на към тази последица воля на съда (вж. V).

След реформата от 1999 год. КД на решенията по чл. 288, ал. 2 и 3 се изразява в създаването на правна възможност съделителят, на когото е възложен имотът да стане негов изключителен собственик, ако плати сумата, присъдена за уравняване на дела, за разлика от предишния режим, при който КД на решението се изразяваше в директното трансформиране на съсобствеността в индивидуална собственост (§ 127 XIII).

С оглед на своята важимост във времето КД може да важи било за-напред (развод; чл. 19 ЗЗД; чл. 288 ГПК и др.), било и за миналото, т. е. с обратна сила (чл. 32, 87, ал. З, 211 ЗЗД и др.).

II. 1. Адресати на КД са само тези лица, между които важи потеста­тивното право и чиито граждански правоотношения се променят чрез КД.

Това са съпрузите, чийто брак се обявява за недействителен или се разтрогва; това са страните по предварителния договор, между които с решението се създават правоотно­шения на окончателно сключен договор; това са участниците в имуществената общност, спрямо които се постановява изкупуване на неподеляемо семейно жилище по чл. 288. Предвид на гражданския му характер КД никога не настъпва спрямо процесуалния субституент, макар че той е адресат на СПН и може да бъде носител на ИС (§ 79 1-П).

2. От важимостта на КД спрямо неговите адресати трябва да се от­личава зачитането на КД от третите лица. Зачитането не се състои в промяна на материалноправното положение на третите лица. Те не са адресати на потестативното право, нито са били страни по делото. За­читането се състои в задължение на третото лице да третира КД като настъпило между страните (вж. 1-65-ПП, Сб. 1).

Зачитането на КД предпоставя, че то е настъпило между стра­ните. Ако то не е настъпило (понеже няма конститутивно решение, то не е влязло в сила, отменено е или пък е недействително), всяко трето лице може по исков ред или чрез възражение да оспорва КД, като твър­ди, че то не е настъпило между страните (1-65-ПП, Сб. 1).

III. СПН чрез потестативното право, което е неин предмет (§ 72 IV 3), обуславя и обосновава КД. Ако потестативното право бъде отречено със СПН, правната промяна не може да бъде постановена и КД не може да настъпи. СПН го изключва. То може да бъде постановено и да настъпи са­мо след като потестативното право бъде потвърдено със СПН. Затова КД винаги предпоставя влязло в сила решение. От тази гледна точка СПН обуславя КД, представлява неговата стабилна опора. Тя пречи да се пререши спорът относно потестативното право. Но макар че КД израства въз основа на СПН, то не се обхваща от нея (§ 72 IV 3).

IV. От материалноправното естество на КД следва и тази негова особеност, че то зависи не само от влязлото в сила решение, но и от стоящи извън него предпоставки.

Както видяхме, косвено, чрез отменимостта на неправилното конститутивно ре­шение, потестатавното право обуславя КД. Ако потестатавното право не съществува, КД подлежи на отмяна (§ 42 IV). То важи само временно, докато е в сила решението. Още по-тясна е зависимостта между КД и материалноправните отношения, върху кои­то то трябва да въздейства. Ако тези отношения не съществуват, КД се оказва „удар във въздуха". То не може да настъпи. Брак, който не съществува, не може да бъде разтрог­нат. Нищожният или несключеният договор не може да бъде унищожен или развален; собствеността, която е била прехвърлена преди вписване на исковата молба по чл. 19, ал. З ЗЗД, не може да бъде придобита от ищеца - решението, уважаващо иска по чл. 19, ал. З, е в тази насока недействително (1-65-ПП, Сб. 1).

Не може да настъпи КД и тогава, когато конститутивният процес е бил воден от нелегитимирани лица. Съпрузите не могат да бъдат разведени чрез дело, водено от дру­ги лица относно техния брак. Докато при другите искове липсата на процесуална легитимация прави решението само процесуално недопустимо, при конститутивните искове липсата на легитимация води до недействителност на решението. То не поражда изоб­що КД спрямо лицата, които в делото не са участвали.

V. 1. Не са проява на КД такива материалноправни последици на решението, които настъпват по силата на закона, без да е необходима воля на съда, изразена в решението и насочена към тяхното пораждане. В тези случаи говорим за допълнителни правни последици на решението, когато те настъпват спрямо страните, и за рефлексии последици на решението, когато те настъпват спрямо трети лица.

Като пример за допълнителна последица може да се посочи погасяването на по­тестативното право от конститутивното решение, удължаването на исковата давност по чл. 117 ЗЗД. Като пример за рефлексна последица може да се посочи недействителност­та на продажбата и на публичната Продан, която настъпва при евикция на купувача (чл. 191 ЗЗД и 387 ГПК). Недействителността засяга продавача, а при публична Продан - длъжника и взискателя, макар че те не са участвали в делото, завършило с евикция на купувача.

2. Не сме пред КД и при т. нар. диспозитивни решения, представ­ляващи проява на съдебна администрация на гражданските правоотно­шения (предоставяне на семейното жилище - чл. 107 СК; мерки относ­но децата - чл. 106 СК; вж. § 7 VI). Макар че тези решения са насочени към промяна на граждански правоотношения, те се постановяват от съ­да не по силата на потестативно право на едната страна спрямо друга­та (§ 42 III). Напротив, характерно за КД е, че то е дължима промяна, чрез която се защитава предхождащо процеса потестативно право. От тази разлика следват два важни практически извода:

а. Актовете на спорна съдебна администрация не се ползват със СПН. При тях липсва потестативно право, което да е предмет на СПН, а новото правно положение, ко­ето тези актове пораждат, не може изобщо да се ползва със СПН (§ 72 IV 3). Поради склонността да се приравнява стабилността на акта със СГТН практиката е склонна да приписва СПН и на тези актове (вж. 120-62-ОСГК, Сб. 33; 3024-65- II, Сб. 193).

б. КД удовлетворява потестативното право и затова го погасява. Подобно на пла­щането на съществуващ дълг КД не може да се окаже впоследствие лишено от правно ос­нование поради новопостъпили обстоятелства, та да бъде оспорвано въз основа на тях. В качеството си на дължима промяна то е вън от обсега на подобно въздействие. Затова важен негов белег е неговата неотменимост въз основа на новонастъпили обстоятелст­ва. Вярно е, че разтрогнатият брак или разваленият, респ. унищожен договор, могат да бъ­дат отново сключени. Новото учредяване на правните последици, заличени от КД, не оз­начава обаче негово отменяване. Тъкмо обратно, нуждата да се учредят отново заличени­те последици се ражда от неотменимостта на тяхното заличаване, т. е. от КД, което спря­мо стария брак или договор продължава да бъде в сила. Напротив, характерен белег на актовете на спорна администрация на граждански отношения и тогава, когато те са пове­рени на правораздавателен орган, е тяхната принципиална изменимост или отменимост поради новопостъпили обстоятелства. Тя произтича от естеството им на административен акт и от предназначението им да дадат целесъобразна уредба на съответ­ните отношения. Затова те трябва да могат да се приспособяват към променената обста­новка, т. е. да бъдат отменими, а не неотменими. Такива са мерките относно децата (чл. 106 СК), относно семейното жилище при развод (120-62-ОСГК, Сб П 13).

3. Не представлява проява на КД и определянето на размера на спорното право при такива права, които не възникват с точно фиксиран размер (например право на из­дръжка, право на вреди и загуби). Размерът на тези права е обективно определяем от извънпроцесуални факти, които страните трябва да докажат. Спрямо обективно същест­вуващия размер на правото съдебното решение е декларативно, а не конститутивно. Да­же когато съдът не разполага с данни за размера на правото и го определя съобразно чл. 130 по своя преценка, решението е по предназначението си декларативно, а не кон­ститутивно или диспозитивно. Затова т. нар. определящи или конкретизиращи реше­ния не са конститутивни. Липсата на потестативно право е при тях очевидна даже и ко­гато те се включват във фактическия състав на правото, доколкото определят неговия размер, особено в случая на чл. 52 ЗЗД.