№85. Веществени доказателства. Вещи лица. Обезпечаване на доказателствата

№85.
Веществени доказателства. Вещи лица.
Обезпечаване на доказателствата.

I. Законът не урежда нарочно и отделно веществените доказателст­ва (ВД), но ги предпоставя като необходими и допустими доказателст­ва в редица случаи (чл. 155, 162).

II. Специфичният способ за възприемане на ВД е огледът, а спря­мо лицата - освидетелстването. Те са така неразривно свързани с ВД, че законът счита самите тях за доказателство (чл. 163). Всъщност те са способ за събиране на ВД. Правилото на чл. 163 в действителност озна­чава, че съдът може да използва ВД било съвместно с други доказател­ствени средства като средство за контрол на тяхната достоверност (например съпоставяне истински документи с документа, чиято истин­ност се оспорва - чл. 155), било самостоятелно - за да изгради само върху тях своите доказателствени изводи.

Понеже представляват събиране на доказателства, огледът и осви­детелстването трябва да се извършват съобразно с правилата за съби­ране на доказателствата: винаги с участието на двете страни (§ 63 III).

Все поради това им естество, ако страната осуети тяхното извършване (откаже да представи за оглед намиращата се у нея вещ; не позволи да бъде освидетелствана), ще се приложи чл. 128, ал. 2: с оглед на всички обстоятелства по делото съдът може да приеме за доказани тези факти, за доказване на които са били посочени ВД, чието събиране е трябвало да стане чрез огледа и освидетелстването.

В зависимост от естеството на ВД огледът му може да се извърши или в съдебната зала, или вън от нея (например при оглед на недвижи­ма вещ).

§ 62. ВЕЩИ ЛИЦА

I. Вещи лица (ВЛ) са тези, които се призовават от съда, за да му да­дат своето становище (заключение) по такива въпроси на делото, за чийто отговор са нужни специални знания, с които съдът не разполага (чл. 157, ал. 1). Носител на тия знания е ВЛ, от което произтича и наи­менованието му.

1. Необходимостта от ВЛ следва от невъзможността съдът да бъде всезнаещ. А по гражданските дела възникват най-разнообразни въпроси, чийто отговор предпоставя специални знания в различни клонове на нау­ката, техниката, изкуството или в различните професии. Така например при транспортна злополука се поставя въпрос дали превозното средство е било изправно; при спор за недостатъци на стока - дали те са налице и на какво се дължат; при спор за вреди от осакатяване - какъв е процентът на причинената инвалидност и т. н. Понеже знае на какви изисквания тряб­ва да отговарят изправният мотор, редовната стока, здравият индивид, ВЛ, като подвежда под тях конкретния случай, дава на съда своя извод за неговото съответствие или несъответствие с общите изисквания (законо­мерности, правила), за естеството, степента на отклонението и за негови­те причини. Този извод може да се разглежда като резултат на една вери­га от силогизми. Затова той се нарича заключение на ВЛ.

2. То служи на съда, за да разкрие чрез него истината по делото. Съ­дът го преценява с оглед на всички данни по делото, подобно на други доказателства. В тази насока заключението на ВЛ лежи на същата плоскост като останалите доказателствени средства. Същевременно обаче то се отличава съществено от тях. Като знаем какво предизвиква нуждата от ВЛ и в какво се състои неговото заключение, ние разбираме, че ВЛ зам­ества съда в част от неговата дейност по доказването. Ако съдът би раз­полагал с необходимите знания, той би могъл сам да стигне до същите изводи, в които се състои заключението на ВЛ. За разлика от свидетеля, който дава на съда само сведения за фактите, ВЛ освен сведенията за съ­ответните общи закономерности, правила или изисквания предлага на съ­да своите доказателствени изводи от тях за фактите по делото. ВЛ е един консултант (съветник) на съда при решаване на делото.

Друга разлика между ВЛ и свидетел е, че ВЛ е заменимо с друго, а свидетелят е незаменим, когато е единственото лице, възприело съответния факт. Понеже е средство за доказване, ВЛ е допустимо при установяване на факти. Недопустимо е да се възлага на ВЛ да дава заключение по приложение на закона (3419-79-1, Сб. 86; 620-91-Ш, Сб. 148), освен ако законът е чужд и съдът не го знае (§ 221 III). ВЛ, допуснато по чл. 132, е компетентно не да тълкува чуждия закон, а само да установи неговата наличност (опр. 158-80-11, Сб. 90).

3. Подобно на всяко друго доказателствено средство и заключени­ето на ВЛ трябва да бъде включено в делото чрез допускането му, кое­то може да стане или по искане на някоя от страните, или по почин на съда. ВЛ се назначава с определение на съда, в което трябва да се посо­чи

• 
  предмета и задачата на експертизата,
  
• 
  материалите, които се предос­тавят на ВЛ, както и
  
• 
  данни за неговата самоличност и специалност (чл. 1576).
  

II. От двойнственото естество на заключението на ВЛ следва и двойнствеността на неговия правен режим.

1. Подобно на свидетелстването даването на заключение е общест­вен дълг. От него ВЛ може да бъде освободено в случаите, когато се до­пуска отказ от свидетелстване, както и когато заяви, че е некомпетент­но, или когато е възпрепятствано поради болест (чл. 159). Като свиде­теля ВЛ е длъжно да се яви и да отговори на поставените му въпроси, като носи същите отговорности (чл. 71 и 72). Подобно на другите доказателства заключението на ВЛ подлежи на обсъждане в устните състе­зания и на преценка от страна на съда. Той не е длъжен да възприеме заключението на ВЛ (чл. 157, ал. 3), а преценява доказателствената му сила съобразно с неговата обоснованост. Заключението на ВЛ не става обвързващо доказателство по делото, ако страната не е направила въз­ражения срещу него (932-91-1, Сб. 76). Отричането на заключението на ВЛ не може да бъде голословно. То трябва да бъде мотивирано (3152-69-П, Сб. 181). Иначе експертизата се обезсмисля.

Когато ВЛ е натоварено от съда да провери вместо него известни веществени доказателства, за тях ВЛ дава показания като свидетел, до­колкото ги възпроизвежда пред съда.

2. От друга страна, процесуалното положение на ВЛ се приближа­ва до това на съда. Като него и за разлика от свидетеля ВЛ има право да проучи делото и да участва при събиране на доказателствата, като задава чрез съда въпроси на свидетелите. Нещо повече, ВЛ може да за­мести съда при огледа и освидетелстването (чл. 164). Тогава то подоб­но на съда трябва да покани страните, за да извърши проверката с тях­ното участие. Като съда ВЛ трябва да изгради заключението си само върху доказателствения материал по делото, а не и върху странични данни (356-55-1). За да бъде преценката на ВЛ правилна, то трябва да бъде така безпристрастно, като съда. Затова ВЛ дава обещание за без­пристрастие (чл. 160, ал. 2). Всяка от страните може да иска отстраня­ване на ВЛ, ако са налице основания за съмнение относно безпристрас­тието му.

Тези основания наподобяват основанията за отстраняване на съдия (чл. 158 и чл. 12). Заинтересуваното лице може да бъде свидетел, но не може да бъде ВЛ. ВС с осно­вание приема, че не може да бъде ВЛ по дело на юридическо лице негов служител (871-54-ГУ; 523-55-1; 1712-60-1, Сб. 108, ПМ 62 V 116; 640-87-1У, Б 87 XII 32). Същото тряб­ва да важи за служител в предприятие на едноличен търговец. Излишно е даже да се из­тъква, че качеството на ВЛ е несъвместимо с качеството страна или повереник на стра­на по делото.

3. При сложност на предмета на изследването съдът може да наз­начи не едно, а три ВЛ (чл. 157, ал. 2). Всяка от страните в тридневен срок от заседанието, в което тричленната експертиза е допусната, посочва по едно вещо лице, а третото се определя от съда. При несъгла­сие на страните с заключението на вещото лице или на тричленната ек­спертиза съдът може да назначи нов състав от три вещи лица. Образуването му става по вече посочения начин. Като се имат предвид значи­телните разноски за възнаграждавало на ВЛ и забавянето на делото при нова експертиза, трябва да се приеме, че несъгласни с значението тряб­ва да бъдат и двете страни. Иначе ответникът може да предизвиква многократно отлагане на делото. Ако между ВЛ възникнат разногласия, всяко ВЛ изнася отделно своето мнение. Съдът може да не бъде в със­тояние да вземе становище кое от различните мнения е правилното. То­гава той може да изиска от същите ВЛ допълнителни изследвания или пък да назначи други ВЛ (чл. 161). Ако заключението е непълно, то тряб­ва да се допълни (149-81 ВДА XII 23).

4. За да могат страните да се запознаят със заключението на ВЛ преди заседанието, а не да бъдат изненадани от него, чл. 157, ал. 1 изис­ква ВЛ да представи подписаното от него заключение най-малко пет дни преди заседанието. Представи ли го по-късно, делото трябва да бъ­де отложено - иначе решението подлежи на отмяна: нарушено е право­то на страната за защита (114-85-ОСГК, Б 1986 III 16; 517-87-П, Сб. 102; 607-95-5 чл., БЗ 96 III 1). Това право не се накърнява само ако страните са се запознали със заключението на ВЛ и изрично са заявили, че желаят делото да се разгледа въпреки неспазването на петдневния срок (92-88-ОСГК, Б 89 IV 18; 3-88-ПП, Б 89 II 1).

ВЛ винаги се призовава на заседанието, за да даде обещанието по чл. 160, ал. 2, да потвърди представеното заключение и да отговори на въпросите, които могат да му бъдат поставени от съда и от страните. Непризоваването на ВЛ е съществено нарушение (2521-83-П, Сб. 158).

§ 63. ПОСОЧВАНЕ, ПРЕДСТАВЯНЕ, ДОПУСКАНЕ И СЪБИРАНЕ НА ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИТЕ СРЕДСТВА

I. Посочването на доказателствени средства (ДС) е твърдение, че е налице определено ДС, което следва да бъде събрано. ДС се посочват от страните.

а. За да се обезпечи бързина на делото, страните трябва да посочат ДС в началото на делото. Затова чл. 98, ал. 2 изисква ищецът да посочи ДС, на които се позовава, още в исковата молба, като представи заедно с нея и писмените си доказателства. Но основният момент, в който страните посочват своите ДС, това е първото заседание по делото, ко­гато делото се подготвя за решаването му. Целта на закона, особено след реформата от 24.12.1997 г., е двете страни, доколкото е възможно да изчерпят своите доказателствени искания в това заседание.

С оглед на тази цел чл. 110, ал. 1 задължава ответника да предста­ви в първото заседание всичките си писмени доказателства по спорни­те обстоятелства и да посочи другите доказателства и обстоятелствата, които ще установи с тях. Във връзка с възражението на ответника ище­цът в определен от съда срок може да посочи и представи нови доказа­телства (чл.110, ал.2).

б. Законът обаче не въздига първото заседание в преклузивен срок за посочване на ДС. И след него страните могат да сочат ДС. Съдът е длъжен да ги допусне, щом като те са допустими, относими и необхо­дими. Нещо повече, той е длъжен по свой почин да отложи делото, ако прецени, че то не може да се реши правилно, без да се съберат нови ДС. Законът санкционира късното посочване на ДС не с тяхното недопуска­не, а с отговорност на страната за разноските, предизвикани от съ­бирането на късно посочените ДС (чл. 65, ал. 1). Тази отговорност сочи, че съдът е длъжен да събере късно посочените ДС, стига те да са необ­ходими за правилното решаване на делото.

в. От правото на страните да сочат ДС и след първото заседание (6-68-ПП; 5-75-ПП, Сб. 4) не е допустим валиден отказ. Даже да се е отказала от събиране на посочено от нея ДС, страната може отново да го посочи (11-59-1, Сб. 21). Пропускането на срока да се внесат разноски за събиране на посочено ДС не лишава страната от пра­вото да иска събирането му, като внесе, макар и по-късно, необходимите разноски (135-62-Ш, Сб. 135, ПМ 63 VI 135). Страната може да сочи нови ДС не само за нови факти, но и за такива, за които ДС са били посочени и събрани, но не са дали резултат - фак­тът е останал недоказан въпреки тяхното събиране (694-52-1, 430-54-П, 628-55-11, 418-60-VI, Сб. 368; обратно: 379-59-Ш, Сб. 336; ПМ 61 П 108).

г. В много случаи страната сочи ДС, за да опровергае с тях ДС, посочени от про­тивната страна. Ето защо всяка страна има право да иска да бъде уведомена за доказа­телствените искания на противната страна (6-68-ПП). Само така се обезпечава равенс­твото на страните и тяхното състезателно участие при посочване на ДС. Затова съдът не може да допусне ДС, искани от едната страна, и да реши въз основа на тях делото, без да уведоми другата страна (3954-59-1, Сб. 160).

д. Крайният момент за посочване на доказателства пред първата инстанция е приключване на устните състезания. Но ако страната е про­пуснала да посочи доказателства пред първата инстанция, тя може да обжалва решението на това основание и да посочи новите доказателст­ва пред втората инстанция, докато делото е висящо пред нея (§ 106).

II. Представянето на ДС се състои във физическото предоставяне на ДС в държане на съда. То е възможно относно документите и вещес­твените ДС. Представянето следва посочването на ДС или съвпада с не­го по време. То не е обаче идентично с него. Документът може да бъде посочен, но да не бъде представен. Законът сам подчертава разликата между посочване и представяне на ДС, когато в чл. 110, ал. 1 изисква до­кументите не само да се посочат, но и да се представят в първото засе­дание. По аналогия същото трябва да се приеме за движимите вещест­вени ДС, които могат да бъдат донесени в съда (снимки, чертежи, мос­три и др. под.). Представянето на документите и на веществените ДС е необходимо условие, за да бъдат те събрани, т. е. възприети от съда.

За да представи документа или вещественото ДС, страната трябва да ги държи. Намиращи се в чуждо държане документи или веществе­ни ДС тя не е в състояние да представи. За да постъпят подобни доку­менти или веществени ДС в съда, се върви по различен път в зависи­мост от това у кого те се намират. Законът дава правила само за доку­ментите, но те трябва да се приложат по аналогия и за веществените ДС.

а. Когато документът се намира по твърдение на страната в държа­не на противната страна, съдът задължава тази страна да представи документа (чл. 152), след като намери въз основа на обясненията и до­казателствата, представени от молителя, че документът има значение за делото и се намира у противната страна. Ако страната, задължена да представи документа, не изпълни това задължение, съдът може да при­ложи чл. 128, ал. 2 и да приеме за доказани тези факти, за чието устано­вяване се иска документът да бъде представен.

б. При същите условия съдът може да задължи трето лице да представи намиращ се у него документ (чл. 153). Препис от молбата на страната се връчва на третото лице, за да вземе становище по нея. Ува­жи ли съдът молбата, третото лице е длъжно да представи документа. Не го ли представи, съдът му налага глоба от 20 до 50 лв. и го подкан­ва да представи документа (чл. 73). Непредставянето на документа мо­же да доведе до постановяване на решение, неизгодно за страната. За вредите, които тя понася от това решение, третото лице отговаря, защо­то ги е причинило с виновния си отказ да представи документа, който съдът не може да вземе предвид (чл. 153, ал. 3). Същото важи, когато у третото лице се намира веществено ДС (вж. чл. 73).

в. Необходимият за решаване на делото документ може да се нами­ра в държавно учреждение или да бъде съставен от него. Когато стра­ната срещне спънки да се снабди с него от държавното учреждение, съ­дът може да го изиска или да даде на страната съдебно удостоверение за необходимостта от документа. При представяне на такова удостове­рение учреждението е длъжно да издаде искания документ или да обяс­ни причините, поради които не може да го издаде (чл. 148). По същия ред могат да се изискат от държавното учреждение намиращи се в него веществени ДС (например чертежи, регулационни планове и др.).

III. ДС се посочват и представят, за да бъдат събрани. Съдът оба­че не е длъжен да събере всяко посочено или представено от страните ДС. Такова задължение той има само относно допустимите, относимите и необходимите ДС. Затова, преди да събере посочените и предста­вени ДС, съдът преценява основателността на доказателственото иска­не. Тази проверка завършва с допускане или недопускане на исканите ДС.

В какво се състоят изискванията за допустимост и относимост на ДС, вече видях­ме (§ 57 II 3-4). За да бъде събрано, ДС трябва да бъде обаче и необходимо. То е необ­ходимо, когато по делото не са събрани ДС за съответния факт или чрез събраните ДС той не е установен. То не е необходимо, когато по делото са посочени, представени или вече събрани достатъчно други ДС за същия факт (5-70-ОСГК, Сб. 3). Според чл. 129, ал. 2, когато за установяване на едно и също обстоятелство страната сочи повече сви­детели, съдът може да допусне само някои от тях; останалите свидетели се допускат, ако призованите не установяват спорното обстоятелство.

Такова уведомяване е винаги необходимо, когато доказателственото искане е би­ло направено с отделна молба вън от първото заседание (3954-59-1, Сб. 160). Уведомя­ването е ненужно, когато доказателственото искане се прави в първото заседание, защо­то страната знае, че това заседание е предназначено, за да се направят в него доказател­ствените искания, за да бъдат те обсъдени и съдът да се произнесе по тях (чл. 109 и 110 и § 66 П 4-5).

IV. Събирането на ДС се състои в извличане, възприемане и удос­товеряване на съдържащите се в тях сведения за фактите по делото.

1. То става от съда с участието на страните, като те се призоват за заседанието, насрочено за събиране на ДС. Едно от най-тежките проце­суални нарушения се състои в лишаване на страната от възможността да участва в събиране на ДС. То се санкционира с отмяна на влязлото в сила решение (чл. 231. б. „е"). Събирането на ДС може да започне още в първото заседание, но то се съсредоточава в заседанието за решаване на делото (§ 67 I) и завършва с приключване на устните състезания (3954-59-1, Сб. 160). След тях могат да бъдат събрани ДС само ако съ­дебното дирене бъде възобновено с определение на съда. Така съдът трябва да постъпи, ако установи при постановяване на решението, че по делото съществуват доказателствени празноти.

2. Изискването за непосредственост налага съдът сам да събере доказателствата и да реши делото чрез същия решаващ състав, който ги е събрал (2398-72-11, Сб. 181). Това изискване е императивно и не мо­же да се дерогира по взаимно съгласие на страните (65-85-1, Б IV 27).

ДС могат да се намират вън от района на съда, така че тяхното събиране от съда е свързано с големи разноски и опасност за отлагане на делото. В такъв случай и кога­то събирането на ДС от самия съд не е наложително, ДС могат да бъдат събрани от ра­йонния съд, в района на който те се намират (чл. 112, ал. 1 и 163). Това е т. нар. събира­не на ДС по делегация (по съдебна поръчка).

Съдът съобщава на делегирания съд срока, до който ДС трябва да бъдат събрани (чл. 112, ал. 2). Всички въпроси във връзка със събирането на ДС се разрешават от делег­ирания съд (чл. 112, ал. 3). Така например той ще се произнесе по искането да се отстра­ни вещо лице като заинтересувано от изхода на делото (чл. 158); той ще наложи глоба на неявилия се свидетел и ще постанови да бъде доведен принудително и т. н. Недопустимо е съдът да основе решението си на доказателства, събрани по делегация, ако съдебната поръчка не е била налице към делото в последното заседание (32-86-ОСГК, Сб. 11).

3. За събиране на отделните ДС законът предвижда особени правила.

а. Свидетелските показания се събират чрез разпит на свидетеля. Преди разпита съдът снема самоличността на свидетеля, за да няма съмнения относно тъждеството на лицето, ако се постави въпрос за отговорност поради лъжесвидетелстване. Той напомня на свидетеля отговорността му пред закона, ако лъжесвидетелства (чл. 138, ал. 1). След това свидетелят дава обещание, че ще говори истината (чл. 138, ал. 2). Понеже задълже­нието на свидетеля да говори истината произтича от закона, неспазването на чл. 138 не опорочава неговите показания (270-61-11, Сб. 103). Всеки свидетел се разпитва отделно и докато не бъде разпитан, не може да присъства при разпита на другите свидетели (чл. 140, ал. 1). Както съдът, така и страните могат да поставят на свидетеля въпроси, на ко­ито той е длъжен да отговори. Въпросите не трябва да бъдат подсказващи или влияещи. Те могат да бъдат насочени не само към извличане на сведенията, с които свидетелят разполага, но и към разкриване достоверността или недостоверността на неговите пока­зания. Разпитаният свидетел може да бъде повторно разпитан по почин на съда, по ис­кане на страната или по негово искане (ако например свидетелят твърди, че показания­та му са записани невярно в протокола - вж. чл. 140, ал. 2). При разногласие между сви­детелите съдът е изправен пред мъчителния въпрос: на чии показания да се довери. За да разреши съмнението, съдът може да разпореди да се разпитат противоречащите си свидетели очи в очи (т. нар. очна ставка), а не поотделно. На такъв разпит могат да бъ­дат подложени съвместно свидетелят и страната (чл. 141). Защото за достоверността на свидетелските показания може да се съди и като се съпоставят с обясненията на страна­та, особено когато тя е разпитана по реда на чл. 114 (1288-63-П, Сб. 157).

б. Преди да разпита вещото лице, съдът постъпва както при свидетелите. Той снема самоличността на вещото лице, напомня му отговорността пред закона, ако даде невярно или заинтересувано заключение, и го поканва да даде обещание, че ще даде заключението си без всякакво пристрастие (чл. 160). След като даде това обещание, вещото лице прис­тъпва към излагане на своето заключение. Ако го е представило в писмена форма и то е известно на страните, вещото лице може да се ограничи да потвърди пред съда, че предс­тавеното заключение е негово и че го поддържа. Вещото лице е длъжно да отговори на всички въпроси, които съдът и страните могат да му поставят. Както при свидетелите, те­зи въпроси могат да бъдат насочени било към извличане на допълнителни сведения от ве­щото лице, било към проверка на достоверността на неговото заключение.

в. Веществените ДС се събират чрез оглед и освидетелстване. Те могат да бъдат въз­ложени не само на делегиран съд, но и на делегиран съдия от решаващия състав (чл. 163). Когато събирането на веществени ДС изисква особени познания (например при оспорва­не истинността на подпис, изискващо сравняване на подписи - чл. 155), съдът може да пос­танови събирането на веществените ДС да стане с участието на вещи лица (чл. 162).

След като бъдат събрани, ДС се подлагат на обсъждане чрез устните състезания между страните (§ 67 II) и на преценка от съда при постановяване на решението (§ 68 V).

I. Обезпечаването на доказателствени средства (ДС) е предвари­телното тяхно събиране, предхождащо било предявяването на иска, би­ло тази фаза от развитието на образувания исков процес, когато става събирането на ДС (чл. 165 и 166). От това естество на обезпечаването на ДС следва, че то е недопустимо, ако делото е вече приключено (3487-59-1.С6. 143).

1. За да се пристъпи към обезпечаване на ДС, нужно е да съществу­ва опасност, че някое ДС ще се изгуби или че неговото събиране ще се затрудни (например, че болен свидетел ще умре; че ще се заличат ве­ществени следи от подлежащия на установяване факт - например гра­ници на имот или пък повреди върху вещ и т. н.). Когато се касае за обезпечаване на ДС по бъдещ иск, то може да се допусне само по мол­ба на заинтересуваната страна.

2. Когато делото е висящо, обезпечаването на ДС се извършва от съда, пред който делото е висящо. Когато се касае за обезпечава­не на ДС по бъдещ процес, компетентен е районният съд, в чийто район се намира ДС, което трябва да се обезпечи (където живее ли­цето, което трябва да се разпита, или където се намира веществено­то ДС). Вж. чл. 166, ал. 1.

3. Преди да се пристъпи към събиране на ДС, чието обезпечаване се иска, трябва да се допусне обезпечаването на ДС, като се провери да­ли са налице предвидените от закона условия.

II. Производството по допускане на обезпечаването започва по молба на заинтересуваната страна. Препис от молбата се връчва на противната страна.

При обезпечаване на ДС по бъдещ процес страни са тези лица, които ще бъдат страни по бъдещия процес. На тях ще се противопостави доказателствената сила на събраните ДС и затова те са легитимирани да участват в производството по тяхното съ­биране. По време на обезпечаването на ДС противната страна обаче може да бъде не­известна (например причинителят на непозволеното увреждане не е още открит). За да не се осуети обезпечаването, съдът назначава представител на неизвестната страна, кой­то от нейно име участва в обезпечаването на ДС. Нему се връчва препис от молба, за допускане на обезпечаването (чл. 168). По същия начин следва да се постъпи, когато е неизвестен адресът на противната страна. Призоваването на тази страна чрез обнарод­ване (чл. 50) противоречи на бързината, с която понякога трябва да се отговори на нуж­дата от обезпечаване - например свидетелят - очевидец на непозволеното увреждане, наранен от причинителя, може във всеки момент да умре, а причинителят се намира в неизвестност.

В отговора на молбата за обезпечаване противната страна може да се противопостави на обезпечаването, като изтъкне данни, сочещи лип­сата на интерес от него. Тя може също да поиска да бъдат събрани по­сочени от нея ДС, ако те са тясно свързани с ДС, които ще се обезпеча­ват (например отнасят се до тяхната достоверност - чл. 167).

По допускане на обезпечаването съдът се произнася в закрито за­седание. Определението му, с което молбата не се уважава, подлежи на обжалване с частна жалба (чл. 166, ал. 3), защото създава опасност за за­щитата на материалното право.

III. Обезпечаването на ДС е предварително развиваща се (антици-пирана) фаза на предстоящия или висящия исков процес. Тя трябва по­ради това да се развие съобразно с неговите правила: събирането на ДС, които се обезпечават, става съобразно с чл. 169 по „общите прави­ла" (§ 63 IV). Затова по естеството си производството по обезпечаване на ДС, даже когато се развива по повод на бъдещ исков процес, не е ох­ранително, а спорно. По него има две срещупоставени страни и, както видяхме, то се подчинява не на правилата на охранителните производс­тва, а на правилата на исковия процес, чиято съставка представлява.

Могат да се обезпечават всички ДС, защото спрямо всички може да възникне нужда от обезпечаване.

Законът визира изрично само гласните и веществените ДС, защото те най-често се обезпечават (чл. 166). Но може да се обезпечи документ, който се намира у противната страна. Може да се извърши разпит на противната страна по реда на чл. 114, ако има опасност страната да умре или да замине в чужбина, а може да се очаква, че разпитът й ще завърши с признание. Разноски за събиране на ДС се внасят, но не се присъждат в полза на страната, поискала обезпечаването, защото нейното право на разноски зависи от изхода на делото. Затова този въпрос се решава едновременно с решаването на де­лото (чл. 170).