№83.
Писмени доказателства.
Писмено доказателство или документ (Д) е вещ, върху която с писмени знаци е материализирано изявление.
За да е налице изявление, достатъчен е подписът, ако от обстоятелствата чрез подписа може мълчаливо да се извлече изявлението (например подпис на картина от художника, който я е нарисувал; подпис върху чертеж от неговия съставител - те означават, че подписалият е автор на картината, на чертежа и т. н.). Какво е изявлението, е без значение. То може да има правно значение, а може да е и правно ирелевантно (например лична кореспонденция). Качеството на правно релевантното изявление (гражданско или държавноправно) е от значение за вида на Д, но не и за наличността на Д. С какво предназначение е изготвен Д, е също без значение. Нашето право признава качеството Д както на нарочния Д (нотариалния Д), така и на случайния Д (едно писмо). Върху каква вещ и с какви писмени знаци е материализирано изявлението, е от значение за вида, но не и за наличността на Д. Обикновено Д носи подписа на своя издател. Но Д е и неподписаното писмено изявление (арг. чл. 154, ал. 3). Дали Д има, или не доказателствена сила, е от значение за доказателствената му роля, но не и за наличността на Д. Неистинският Д няма никаква доказателствена сила, но е Д.
Д се създава със самото извършване на изявлението в писмена форма. От гледна точка на физическото създаване на Д негов автор е лицето, което е написало изявлението. Но за правото автор на Д е лицето, на което се приписва материализираното изявление като негово изявление. Това лице е юридическият издател на Д. Затова и неграмотният може да бъде издател на Д (чл. 151). Подписаният Д има винаги за свой издател лицето, което го е подписало. От това следва голямото правно значение на подписа. Защото, като сочи кой е авторът на Д, подписът същевременно сочи от кого изхожда материализираното в Д изявление.
Чертежите, снимките, пломбите, граничните знаци, магнетофонните записи не са Д, а веществени доказателства, защото не материализират писмено изявление (1062-86-11, Сб. 188).
II. Даденото широко понятие за Д включва най-разнообразни Д. Те се групират в няколко категории.
1. Според естеството на изявлението, материализирано в Д, делим Д на свидетелстващи и диспозитивни.
а. Свидетелстващ е този Д, който материализира удостоверително изявление на своя издател. С това изявление издателят на Д свидетелства за съществуването или несъществуването на определени факти (например за извършени от него, пред него или спрямо него действия; за възприети от него събития; за състоянието на дадена вещ; за качеството на определена стока и т. н.). Затова Д, материализиращи подобни изявления, се наричат свидетелстващи или удостоверяващи.
Такива документи са всички нотариални удостоверения; различните удостоверения, издавани от държавните служби; счетоводните книги; различните протоколи; констативните актове; разписките и другите извънсъдебни писмени признания; извънсъдебните писмени декларации на трети лица, които биха могли да бъдат свидетели по делото и т. н. Трябва да се подчертае, че за да е налице свидетелстващ Д, е без значение дали той разполага с доказателствена сила спрямо удостоверения факт. Писменото твърдение на факти, изгодни за лицето, от което твърдението изхожда, е свидетелстващ Д макар че не доказва твърдените факти.
б. Диспозитивен е всеки Д, който материализира други, неудостоверителни изявления. Обикновено такива други писмени изявления са различните видове граждански и държавноправни волеизявления, т. е. правни актове. От този предмет произтича и наименованието диспозитивни, т. е. разпореждащи Д.
Такива са например различните писмени правни сделки (договори, завещания, предизвестия, покани) и писмени държавни актове (административни, съдебни актове -заповеди, наредби, решения, определения, разпореждания). Но диспозитивен е и такъв Д, който не материализира правен акт, а някакво друго изявление, стига то да не удостоверява стоящ вън от Д факт.
Разликата между свидетелстващ и диспозитивен Д е от значение за тяхната доказателствена сила. Т. нар. материална доказателствена сила на Д е присъща само на свидетелстващите, а не и на диспозитивните Д (т. III 3). Освен това само при свидетелстващите Д възниква въпросът за верността на материализираното с тях удостоверително изявление (т. 4). При диспозитивните Д такъв въпрос изобщо не може да възникне поради естеството на изявлението, материализирано в тях. Правният акт (волеизявлението) може да бъде валиден или невалиден, но не може да бъде верен или неверен. Симулативното волеизявление не е невярно, а е невалидно, понеже е насочено към нежелани правни последици.
2. Друго важно деление на Д е делението им на официални и частни. То се изгражда върху качеството, в което издателят на Д прави материализираното в Д изявление.
а. Официален е Д, който материализира изявление на орган на държавна власт в това му качество (85-69 ВДА). Издател на официален документ може да бъде само орган на държавна власт. Не е достатъчно издателят на Д да е орган на държавна власт, нужно е и материализираното в Д изявление да е направено от него в това му качество, т. е. да е държавноправно, да представлява упражнение на държавноправна компетентност. Затова не е официален Д писменият договор, подписан от министър в качеството му на представителен орган на министерството като юридическа личност, макар че министърът е орган на държавна власт.
Изключение от това общо правило въвежда чл. 13 ЗА. Според него заверените от адвокат преписи от Д имат силата на официално заверени Д.
Официалните Д могат да бъдат както диспозитивни (различните писмени документи, материализиращи държавноправни актове: административни актове; съдебни решения), така и свидетелстващи (различните официални удостоверения: нотариални удостоверявания; съдебни протоколи; протоколи на различни комисии; удостоверения на различни служби и т. н.). Официалните свидетелстващи Д се издават в упражнение на удостоверителната компетентност, с която съответният орган е облечен. Те са израз на държавна удостоверителна власт. От нея произтича и тяхната материална доказателствена сила.
Определението, което чл. 143 дава на официалния Д, е твърде тясно. То отразява само свидетелстващите Д, удостоверяващи направени изявления пред удостоверителния орган, т. е. Д от категорията на нотариалните актове. Но покрай това чл. 143 сочи общите изисквания, на които официалният Д трябва да отговаря, за да е валиден. Вж. 1339-84-1У, Сб. 180, 216-89-1У, Б 89 VIII 29 и по-долу Ш За.
б. Частен е Д, който няма белезите на официалния Д. Частният Д материализира или правноирелевантни изявления, или граждански изявления в широк смисъл на думата (гражданскоправни, семейноправни, трудовоправни и т. н.).
Частни Д са: писмата, писмените договори и други сделки, разписки и т. н. Не само гражданите могат да бъдат издатели на частни Д. Издатели на такива Д могат да бъдат и юридически лица, вкл. държавните учреждения, когато материализираните техни изявления са граждански (трайна практика на ВДА: 176-61-11 62; 285-62 III 74; 226-72; 133-78 XI 37 и на ВС). Ето защо са частни документи: товарителницата, издадена от железниците на РБ (1261-55-1У; 39-62 ВДА III 73); писмените констатации на администрацията на предприятието (1045-66-111, Сб. 227); констативният протокол за денгуба на вагони (85-69-ВДА VI 36; 342-74-ВДА IX 38); двустранни констативни протоколи (107-74 ВДА 37; 34-78 ВДА XI 38; 599-82 ВДА XII 29). Според 1018-76-П, Сб. 125 заповедта за уволнение е винаги официален Д. Това окачествяване е вярно, ако тя е едновременно и административен акт, а не само гражданско изявление на една от страните по трудов договор. Касовите бележки, издадени от автомати, са частни Д (обратно: 62-85-1 н. о., Б VIII 1). Писмените обяснения, дадени от страна по следственото дело, са частен Д (3715-80-1, Сб. 71).
в. Един и същ Д като вещ може да бъде в една своя част официален, а в друга -частен. Такъв е например нотариално завереният частен Д. Подписаният от страните нотариален акт е с оглед на подписаните от страните техни изявления частен Д. Затова, ако нотариалният акт е нищожен като официален Д поради некомпетентност или неспазване на предписаната от закона форма, той има силата на частен Д, ако е подписан от страните (чл. 150; § 201 VII). Това важи за всеки официален Д, подписан от страните по удостовереното с Д изявление.
Частните Д могат да бъдат както диспозитивни (документ за гражданска сделка: договор, саморъчно завещание), така и свидетелстващи (разписка; счетоводни книги; двустранни актове за недостатъци на стока; констативни протоколи по § 112 УЖ и др.).
3. Според това, дали Д освен изявлението материализира и подписа на своя издател, Д биват подписани и неподписани.
а. Същественият белег на подписания Д е подписът. Подписът е саморъчно изписване на името на издателя на Д.
Нечетливият подпис не е невалиден, стига да представлява начинът, по който лицето се подписва. Неръкописният подпис не е подпис (например подпис, написан с пишеща машина). Подписът може да бъде нотариално заверен (§ 20 IV III), но това не е необходимо за валидността му, а само за доказване на авторството на Д. Ако Д се издава от пълномощник, той може да подпише вместо със своето име с името Не представлявания. Подписът трябва да следва текста. Но е възможно да се постави подпис и на бял лист (т. нар. бланкет) с оглед на последващо попълване на текста. Такъв подпис е валиден. Но докато бланкетът не бъде попълнен, няма Д.
Когато издателят на Д е неграмотен (такова е и лицето, което може да се подписва, но не знае да чете - обратно: 331-67-1, Сб. 51), вместо подпис върху Д то трябва да постави отпечатък от десния си палец и това обстоятелство трябва да бъде удостоверено от двама свидетели, които трябва да приподпишат Д. Ако отпечатък от десния палец не може да се сложи, в Д трябва да се отбележи причината за това, както и с кой Друг пръст е сложен отпечатък (чл. 151). По същия начин трябва да се постъпи, когато грамотно лице поради недъгавост не може да се подпише (503-96-1, Сб. 45). Отпечатъкът трябва да бъде толкова ясен, че да позволи дактилоскопично идентифициране. Мастилено петно не е отпечатък. Свидетелите трябва да са присъствали при полагане на отпечатъка и да удостоверят, че на неграмотния е било известно какво подписва (1571-52-П-1, Сб. 1953, с. 140). Само така може да се обезпечи, че неграмотният е искал да направи материализираното в документа изявление. Становището на 331-67-1, Сб. 51, че такова удостоверяване било ненужно, създава опасността да се припишат на неграмотния изявления, които той не е искал да направи.
Чл. 151 важи и когато издателят на Д е грамотен, но сляп (тълк. р. 71-70-ОСГК, Сб. 22; 90-70-1, Сб. 43), иначе няма да има сигурност, че на слепия е известно съдържанието на Д, който е подписал (чл. 151, ал. 2). Изискването за приподписване от двама свидетели е смислено, когато Д е частен. При нотариално или съдебно удостоверяване на подписа то е излишно. Ролята на свидетелите се изпълнява от нотариуса или от съда (тълк. р. 61-73-ОСГК, Сб. 12; 86-73-ОСГК; 313-85-1, Б IV 39).
б. Разликата между подписан и неподписан Д е от значение за разпределяне на тежестта за доказване на неавтентичността на Д (вж. IV 4).
4. Д са истински (автентични и верни) или неистински (не автентични или неверни). Критерият за автентичността е авторството на Д, а за верността - съответствието между свидетелстващия Д и удостовереното с него. Въпросът за автентичността стои пред всеки Д, а за верността - само пред свидетелстващите Д, които могат да бъдат автентични, но неверни, респ. неавтентачни, но верни.
а. Автентичен е Д, който действително материализира изявлението на това лице, което се сочи като негов автор (издател).
б. Неавтентичен е Д, когато материализираното в него изявление не е било направено от лицето, сочено като издател на Д. Неавтентичният Д е подправен Д. Подправен може да бъде или подписът, или стоящият пред подписа текст. Неавтентичният Д е всъщност създаден от автора на подправката. Но този Д поражда опасната привидност, като че ли е създаден от лицето, на което се приписва. Понеже то не е издавало такъв Д, неавтентичният Д винаги означава липса на претендирания Д.
в. Верен е свидетелстващият Д, който отговаря на действителното фактическо положение, което удостоверява.
г. Неверен е този свидетелстващ Д, който не отговаря на удостовереното с него фактическо положение. Неверността може да се дължи на т. нар. интелектуална подправка, но може да се дължи и на грешка. Докато свидетелстващият Д може да бъде автентичен или неавтентичен, верен или неверен, диспозитивният Д може да бъде само автентичен или неавтентичен.
Както неавтентичният, така и неверният Д са неистински. Те нямат доказателствена сила. Оспорването на истинността на Д (доказване, че Д е неавтентичен или неверен) цели да разруши доказателствената сила на Д (вж. т. IV).
III. Доказателствената сила (ДС) на Д се определя от закона. Тя не може да бъде изменяна чрез договор (370-67 ВДА V 70; вж. § 6 II 3). ДС на различните видове Д не е еднаква. Но разликите се наблюдават с оглед не на формалната, а на материалната ДС.
1. Всеки автентичен Д доказва, че материализираното в него изявление е било направено. Тази ДС е саморазбираща се. Защото, ако писменото изявление не е било направено, Д не би бил създаден. А той съществува. В качеството си на неизбежна последица на писменото изявление той доказва своята причина. Когато Д е подписан, той доказва не само че материализираното в него изявление е направено, но и че то изхожда от лицето, подписало Д като негов издател. В това се състои т. нар. формална ДС на Д. Тя е формална, защото предпоставя само формалната наличност на Д. Формалната ДС е прогласена от чл. 144 само относно частните Д. Но тя еднакво важи и за официалните Д. И те доказват, че материализираното в тях изявление изхожда от държавния орган, подписал Д. С формална ДС се ползва всеки Д независимо от това, дали е свидетелстващ или диспозитивен. Формалната ДС може да се опровергае само като се докаже неавтентичността на Д (т. IV 1).
Формалната ДС на Д се накърнява, когато в него има зачерквания, изтривания, прибавки между редовете и други външни недостатъци, които не са уговорени с изрична забележка преди подписа. Защото тези недостатъци сочат за последващо въздействие върху Д, за което не е сигурно от кого изхожда. То може да бъде плод на подправка. Затова според чл. 142 съдът оценява ДС на такъв Д с оглед на всички обстоятелства по делото. Той не е подчинен на формалната ДС на такъв Д. В същото положение съдът се намира, когато Д е нечетлив или повреден. За да издири неговото съдържание, съдът може да си послужи с експертиза или със свидетели при условията на чл. 134, ал. 1.
2. Формалната ДС на Д се отнася единствено относно факта на писменото изявление и неговото авторство. Тя не обхваща други данни, за които Д свидетелства. По-специално тя не обхваща датата и мястото на съставяне на Д, така както те са посочени в самия него. В тази насока се проявява разликата между официални и частни Д.
а. Официалният Д независимо от това, дали е диспозитивен или свидетелстващ, удостоверява достоверно спрямо всички с обвързваща ДС датата и мястото на своето издаване, посочени в него.
б. Напротив, датата и мястото на съставяне на частния Д не се ползуват с такава достоверност. Те могат да бъдат невярно посочени и по-специално Д може да бъде умишлен антидатиран.
Опасността от антидатиране е голяма, когато предимството в конкуренцията на правата на две лица зависи от датата на придобиване на правото (например при конкуренция на правата на двама приобретатели на същата движима вещ от същия праводател; при конкуренция между взискател, наложил запор, и трето лице, невладеещо вещта преди запора - чл. 347, б. „г").
С оглед на тази опасност и за да защити правата на третите лица, чл. 145 постановява, че на тях посочената в Д дата е непротивопоставима. Като действителна дата (достоверна дата) на Д се счита спрямо тези лица денят, след който издаването на Д е безсъмнено.
За такъв ден законът обявява деня:
а) когато датата, подписът или съдържанието на Д са били нотариално заверени (§ 204 1-111);
б) когато лицето, подписало Д, е починало или е изпаднало във физическа невъзможност да го подпише;
в) когато съдържанието на Д е било възпроизведено в какъвто и да било официален Д; или
г) когато настъпи някакъв друг факт, който установява по също такъв безсъмнен начин, като предходните факти, че Д е вече съществувал преди този ден. Този друг факт може да бъде доказан и със свидетели, но с тях достоверността не може пряко да се доказва (1326-84-1У, Сб. 179).
Изискването за достоверна дата по смисъла на чл. 145 важи не в полза на всички лица, които не са участвали в съставяне на Д и са в този смисъл трети лица спрямо него. Трети лица по разума на чл. 145 са само тези неучастващи в съставянето на Д лица, които черпят права от някои от издателите на Д и които биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране. Другите неучастващи в Д лица не са трети лица и спрямо тях не важи изискването за достоверност на датата на частния Д. Още по-малко то важи между участниците в съставянето на Д, техните универсални или частни правоприемници или кредитори, когато те се позовават на права, произтичащи от материализирана в Д сделка. За тях важи посочената в Д дата.
Когато Д няма дата, а също когато трябва да се установи датата на разписки за извършено плащане (чл. 145, ал. 2), съдът може да се позове на всякакви доказателства, вкл. свидетели, за да я установи.
3. За разлика от диспозитивните Д, свидетелстващите Д разполагат с една особена ДС. Това е т. нар. материална ДС. Тя се състои в доказателственото значение на свидетелстващия Д за този стоящ вън от него факт, който се удостоверява от материализираното в свидетелстващия Д удостоверително изявление. В зависимост от това, дали свидетелстващият Д е официален или частен, неговата материална ДС е различна.
а. Официалният свидетелстващ Д доказва с обвързваща съда ДС, че фактите, предмет на удостоверителното изявление на органа, издал Д, са се осъществили така, както се твърди в Д (чл. 143). Всички държавни органи и по-специално съдилищата са длъжни да зачитат и да се съобразяват с материалната ДС на официалните свидетелстващи Д, докато тя не бъде опровергана чрез доказване на тяхната невярност(1107-71-Ш,Сб.219).
Материалната ДС на официалния свидетелстващ Д предпоставя (вж. чл. 143):
аа. че Д е издаден от длъжностно лице, т. е. от орган, снабден с държавна удостоверителна власт, без да има значение дали той е включен в държавния апарат, или е обществен;
бб. че Д е издаден в кръга на удостоверителната компетентност на издателя му; ако Д свидетелства за факти, които излизат вън от този кръг, той е недействителен като официално удостоверяване и не се ползва със силата, присъща на официалния Д (2152-57-П, Сб. 163; 1640-63-1; 37-64-11, Сб. 116); такъв Д има значението на извънсъдебно свидетелско показание (37-64-11, Сб. 116);
вв. че при издаването на Д органът е спазил предвиденото от закона удостоверително производство (ред и форма); това производство е гаранция за съответствието между удостоверителното изявление и действителността; затова неговото нарушаване прави удостоверителното изявление недействително и го лишава от ДС.
Нотариалният акт, нищожен поради нарушаването на реда и формата за неговото издаване, няма ДС (§ 201 IV- V); съдебният протокол, неподписан от председателя на съда, няма ДС (2398-61-11, Сб. 148); няма такава сила и допълнително незаверено вписване в такъв протокол (766-60-1У, Сб. 384); нямат ДС личните записвания на следовател, неоформени в огледен протокол, съставен съобразно с НПК (1339-84-1У, Сб. 180).
Материалната ДС на официалните свидетелстващи Д важи спрямо всички и ползва всички.
На нея може да се позове като страна по гражданско дело и това юридическо лице, чийто орган в качеството му на орган на държавна удостоверителна власт е издал съответния официален свидетелстващ Д (464-53-1П; 624-54-1; 1550-79-1, С6. 54 за Д, издаден от ДЗИ).
б. Частният свидетелстващ Д се ползва с ДС само когато издателят му удостоверява неизгодни за себе си факти (264-84 ВДА XIII 32). Тогава той има силата на извънсъдебно признание и важи срещу своя издател (34-78 ВДА XI 38; 1556-84-1У, Сб. 193). Такъв Д е разписката за получено от кредитора плащане (чл. 77 ЗЗД); подписаният от доставчика акт, констатиращ недостатъци на доставената стока; саморъчните обяснения, дадени в предварително наказателно производство, когато подписалия ги удостоверява неизгодни за себе си факти (28-99-ГУ БЗ-99-У-с. 73). Частният свидетелстващ Д не се ползва с никаква ДС, ако с него издателят му удостоверява изгодни за себе си факти. Той не може да се противопостави на страната, която не го е подписала (трайна практика на ВДА: 85-69 VI 36; 133-78-Х1 37; 264-84 XIII 32; също 1556-84-1У, Сб. 193). Такъв документ представлява извънсъдебно писмено твърдение на заинтересуваната страна. А ние видяхме, че нейните твърдения нямат ДС (§ 58 I).
4. От това правило чл. 146 и чл. 55 ТЗ въвеждат едно изключение в полза на лицата, които водят счетоводни книги, като им позволява да се позоват на вписванията, направени от самите тях в собствените им счетоводни книги.
ДС на счетоводните книги обаче не е равнозначна на материалната ДС на официален свидетелстващ Д. Тя се преценява по вътрешно убеждение на съда с оглед на всички обстоятелства по делото (чл. 146).
Освен това ДС на счетоводните книги е производна. Това следва от изискването на чл. 146 и чл. 55, ал. (1) ТЗ те да бъдат редовни, т. е. всяко вписване в тях трябва да бъде надлежно документирано: съставено въз основа на Д, който го оправдава. На този Д се опира в последен анализ ДС на счетоводните книги.
Важен е въпросът, може ли съдът да основе решението си само на представено от ищеца вписване (извлечение от сметка) в неговите счетоводни книги, без да се провери дали те са били редовно водени. На този въпрос ВС в трайната си практика отговаря, че това е изключено, ако ответникът е оспорил редовността на книгите (258, 1083-54-IV; 527, 1146-55-1У), и е възможно, ако той не е оспорил редовността им, даже като не се е явил при разглеждане на делото (вж. тълк. р. 39-54-ОСГК, СбП 181; 527-55-1У; 1367-55-1У, Сб. 609). Пропускането на ответника да оспори редовността на книгите не ги прави редовни. Друг е въпросът, ако ответникът е признал фактите, до които вписването се отнася, или пък не се е явил да отговори относно тия факти, отказал е да отговори или е дал неясни или уклончиви отговори. Но тогава съдът ще изгради извода си не върху счетоводните книги, а върху признанието или съобразно с чл. 114, ал. З (§ 58 III и III).
Чл. 55, ал. 1 ТЗ ограничава субектно и предметно ДС на търговските счетоводни книги: тя важи само между търговци, и то за доказване на търговски сделки.
5. ДС на всички други частни Д със свидетелстващо съдържание се преценява от съда по вътрешно негово убеждение с оглед на всички обстоятелства по делото.
IV. Както видяхме, ДС на Д предпоставя, че те са истински: автентични, а при свидетелстващите Д - и верни (т. П 4 б).
1. Страната, на която Д се противопоставя, може да разруши неговата ДС, като оспори неговата истинност и докаже, че той е неистински (чл. 154). Когато Д е диспозитивен, да се оспори неговата истинност, значи да се заяви, че той е неавтентичен, т. е. че е подправен (II 4 б). Това е единственият път за защита срещу формалната ДС на Д независимо от това, дали той е официален, или частен. Когато Д е свидетелстващ, да се оспори неговата истинност, значи:
а) или да се заяви, че той е неавтентичен - тогава оспорващият отрича формалната ДС на свидетелстващия Д; или
б) да се заяви, че той е неверен - тогава оспорващият отрича материалната ДС на свидетелстващия Д, като твърди, че удостовереното в документа не отговаря на действителното фактическо положение (II 4 б). Оспорването на верността на Д е средство за защита срещу обвързващата ДС на Д и затова то влиза в действие само срещу материалната ДС на официалните свидетелстващи Д (III 3 а).
При частни свидетелстващи Д защитата срещу тяхната материална ДС не е подчинена на изискванията за оспорване истинността на Д (обратно: 39-54-ОСГК, СбП 181 за вписване в счетоводните книги), защото съдът не е обвързан от тази ДС, а я преценява по свое вътрешно убеждение съобразно с всички данни по делото. Но издателят на един частен свидетелстващ Д (например на една разписка) не може да доказва със свидетели освен при условията на чл. 134, ал. 2, че удостовереният факт не се е осъществил. В такъв случай той се домогва да опровергае съдържанието на издадения от него Д, което според чл. 133, б. „е" не може да стане със свидетели (274-87-1У, Б 87 VIII 34; 319-85-П, Сб. 120; 634-87-1, Сб. 72 и § 60 VII). В трайната си практика ВДА допуска да се оспорва по реда на чл. 154 чрез свидетели истинността на констатациите в двустранни протоколи, макар че ги счита за частни Д (587-70; 226-72; 34-78 XI 38; 599-82 XII 29). Вж. § 60 VII 3.
Макар че оспорването на истинността на Д може да се основава на претендирано престъпление (материална или интелектуална подправка на Д), чл. 182, б. „д" не се прилага и истинността на Д се проверява от съда, пред който оспорването е направено (чл. 156, ал. 1).
Оспорването на верността на официален свидетелстващ Д предпоставя, че този Д е валиден, така че разполага с материална ДС. Ако органът, издал Д, не е имал власт да удостоверява удостоверените обстоятелства, не е нужно да се оспорва верността на Д (37-64-11, Сб. 116) - той и без това няма ДС.
2. Оспорването трябва да се заяви изрично и недвусмислено (997-53-111; 37-64-П, Сб. 116) най-късно в заседанието, в което Д е представен, а ако страната не е присъствала на него - най-късно в следващото заседание.
Пропускането лишава страната от правото да оспори истинността на Д (1869-60-П, Сб. 230). Когато обаче съдът не е дал възможност на страната да оспори пред първата инстанция представените пред нея Д, тя може да ги оспори пред втората инстанция (440-64-П, Сб. 30; 407-89-1, Б 90 I 21).
3. Ако по повод на оспорването страната, представила Д, заяви, че не желае да се ползва от него, той се изключва от делото. Заяви ли, че желае да се ползва от Д, съдът постановява да се извърши проверка на истинността му (чл. 154, ал. 2). Проверката се извършва с помощта на всички доказателствени средства, вкл. чрез разпит на свидетели (чл. 155).
Когато се оспорва автентичността на Д, проверката обикновено се извършва с помощта на графологична експертиза, както и чрез сравняване на оспорения Д с други безспорни Д, издадени от лицето, на което оспореният Д се приписва.
4. Тежестта за доказване неистинността на Д носи страната, която оспорва истинността на Д, ако той е подписан от нея. Когато се оспорва истинността на неподписан от оспорващия Д (такъв може да бъде само частният Д), страната, която го е представила и иска да се ползва от него, трябва да докаже неговата автентичност, т. е. че той изхожда от лицето, което е според нея издател на неподписания Д (316-88-1, Б 88 Х 16; 1050-91-1, Б 91 XI 16; 802-92-1У, Б 93 II 27). Това разпределение на доказателствената тежест се обяснява обикновено с презумпцията за истинност на подписания Д (чл. 154, ал. 3).
5. Въз основа на проверката съдът или отхвърля оспорването, или го уважава. Уважи ли го, той изключва неистинския Д от доказателствата и ако има данни за подправка, го изпраща на прокурора, за да образува срещу виновното лице наказателно преследване. Становището си по истинността на Д съдът изразява или с нарочно определение, или с решението по делото (чл. 156; 80-70-1, Сб. 39). Първият подход е за препоръчване, защото дава възможност на страната да замести изключения Д с други доказателства. Становището на съда, даже когато е изразено с отделно определение, подлежи на обжалване заедно с решението.
6. По своето естество оспорването на истинността на Д е предявяване на инцидентен установителен иск по този въпрос (чл. 97, ал. З и чл. 118). Затова становището на съда решава със сила на пресъдено нещо спора по истинността на Д.
Казаното същевременно сочи, че инцидентното оспорване на истинността в рамките на висящия процес не е единственият път за защита срещу неистинския Д. Заинтересуваната страна може преди образуването на делото да предяви установителен иск относно истинността на Д (чл. 97, ал. 3). Ако не е сторила това и е пропуснала срока за оспорване по чл. 154, ал. 1, тя може да предяви отделен иск по чл. 97, ал. З (1869-60-11, Сб. 230; опр. 53-84-1, Сб. 25) и въз основа на него да спре делото, по което оспореният Д е представен (чл. 182, б. „г"). Най-после, ако е влязло в сила решение, основано на подправен Д, заинтересуваната страна може по наказателен ред да установи подправката и да иска отмяна на влязлото в сила решение (чл. 231, б. „в".
Сподели с приятели: |
