№73. Подведомственост и подсъдност. Видове подсъдност – родова, местна, функционална, договорна

№73.
Подведомственост и подсъдност. Видове подсъдност – родова, местна, функционална, договорна.

I. Подведомствеността (ПВ) е от гледището на органа неговата компетентност (власт) да издаде определен държавен акт, а от гледището на въпросите (делата), които органът е овластен да решава, ПВ е тяхното подчинение на неговата власт. Тези въпроси (дела) са „под неговото ведомство", т. е. те му са „подведомствени".

Правилата за ПВ обаче не се ограничават само с това да възложат на определен орган определена компетентност, като го овластят да издава определени актове. Овластяването е свързано и със задължение да бъде упражнявана възложената компетентност, когато са налице предвидените от закона условия. От тази гледна точка ПВ е правото и задължението да се издаде съответният държавен акт. Понеже очертават пределите на компетентността, правилата за ПВ същевременно разпределят между различните органи различните категории дела.

ПВ на съдилищата обхваща граждански, наказателни и административни дела.

В съдебния език с думата „дело" се обозначава:

а) канцеларското досие, образувано от последователното подреждане на съдебните книжа, документиращи процесуалните действия;

б) отделното съдебно производство;

в) въпросът (предметът), с който съдът може да бъде или е вече сезирай (§ 45; 48 I). Тук ни интересува този смисъл на думата „дело".

Гражданският процес се интересува от ПВ на съдилищата по граждански дела. Тя обхваща исковите дела и неисковите дела за съдебна безспорна и спорна администрация на гражданските отношения (§ 7 IV). За ПВ на съдилищата по охранителни дела е нужна нарочна разпоредба на закона. С обща ПВ съдилищата разполагат само относно исковите граждански дела. С оглед на тях ни е нужно общото понятие „гражданско дело" и то се отнася само до тях.

II. Понятието „гражданско дело" е от значение в две насоки:

а) с оглед на компетентността (подведомственост или подсъдност на делото); и

б) с оглед на процедурата за разглеждане на делото. Гражданските, наказателните и административните дела (даже когато се касае за такива, които са подведомствени на съдилищата - например обжалване на административни актове или откази) не са подсъдни на едни и същи съдилища и не се разглеждат по един и същ съдопроизводствен ред. Гражданските дела се разглеждат по реда на ГПК, наказателните - по реда на НПК, а подсъдните на съдилищата административни дела - по реда на ЗАП. С други думи, за да знаем на кой орган е подведомствено делото, на кой съд то е подсъдно и по какъв ред подлежи на разглеждане, ние трябва предварително да знаем какво е делото.

1. Не е трудно да отделим гражданското от наказателното дело. Наказателно е делото, което има за предмет искането да се наложи наказание заради претендирано престъпление.

Граждански в широкия смисъл на думата са всички правоотношения, регулирани с метода на равнопоставяне на субектите на отношението.

2. Всяко искане да се разреши спор относно гражданско право е гражданско дело по смисъла на чл. 6 ал.1

3. Напротив когато искането е така формулирано, че не цели съдът да излезе извън пределите на компетентността си, като издаде, измени или отмени административен акт, делото ще е гражданско, ако цели защита на гражданско право. То не се превръща в административно само защото разрешаването му е в зависимост от преюдициални административноправни въпроси или от възражения на ответника, черпени от административни актове. Защото естеството на делото се определя от естеството на правото, относно което се търси решение, а не от преюдициалните за това право въпроси и правоотношения или от възраженията на ответника.

Затова са граждански делата:

• 
  За връщане на сума претендирана като недължимо платена срещу несъществуващо в тежест на платилия данъчно задължение /поради повторно плащане на вече платен данък или такса/
  
• 
  Поради негаторен иск срещу незаконосъобразен строеж, предприет без строително разрешение.
  
• 
  По иск за разваляне на наемно правоотношение, макар то да е учредено с акт на държавен орган (обратно: 1251-61-1, Сб. 69); г) между ДСК и вложител във връзка с влога (опр. 186-83- III, Сб. 185) или между вложител и банката, която едностранно е прехвърлила сума от един влог в друг (64-84-ОСГК, Сб. 15); д) за плащане на законно определения размер на премия (196-78 ВДА XI 1); е) относно дължимостта на такси по договор за услуги, макар и таксата да е нормативно определена (1073-78 ВДА XI 2 за телефонни такси; 404-82 ВДА XII 3 за пре­возни такси; 86-84 ВДА XIII 4 за такси за вода; вж. също 4-81 ОС ВДА XII 7 и 753-83 ВДА XIII 3).
  

4. Правната квалификация на спорното право като гражданско или административно се извежда от основанието и петитума на иска, защото ищецът е който определя правото, от чиято защита е заинтересуван. Ако исковата молба е неясна, от значение е нейният смисъл, а не бук­валното й съдържание (18-60-1У, Сб. 353).

5. Само спорове относно граждански права, които се твърдят от едната или от другата страна като вече възникнали, се включват в общата ПВ на съдилищата по чл. 6, ал. 1. Неправните (неискови) спорове (§ 2 I) не се включват в общата ПВ на съдилищата. Не се включват в нея и установителните искове за факти (435-59-11, Сб. 44; 1247-59-1, Сб. 81;

552-84-1, Б Х 85-39) и конститутивните искове (1538-59-111, Сб. 374). Те са допустими само в предвидените от закона случаи. С обща власт да установява факти по повод на установителни искове, както и да създава, изменя или прекратява граждански отношения, съдът не разполага. Все пак при съмнение относно компетентния орган би следвало да се предпочете съдът.

Не са подведомствени на съдилищата искът за преназначаване на друга длъжност (339-76-111, Сб. 195), за промяна на трудови норми (340-76-111, Сб. 196); за определяне на размера на заплатата (745-81-111, Сб. 205). Съдът може да отмени уволнение, но не може да уволнява на друго основание (413-76-111, Сб. 203).

Изводът е, че общата ПВ на съдилищата по чл. 6, ал. 1 обхваща осъдителните и установителните искове относно граждански права. Те са гражданските дела, които съдилищата са длъжни да приемат (чл. 2,ал. 1) само въз основа на чл. 6, ал. 1, без да е нужна нарочна разпоредба, овластяваща съда да разглежда делото.

6. Разбира се, общата ПВ на българските съдилища обхваща само тия граждански дела, които съобразно правилата за международната ПВ са лично или териториално свързани с българската държава. ПВ на българските съдилища не обхваща тия граждански дела, които съобразно правилата на международната ПВ са подведомствени на съдилищата на други държави (чл. 7 и 8; § 214).

I. Делото може да не е гражданско (например дело за издаване или изменение на административен акт, възложено на административен орган; дело за създаване или изменение на граждански отношения, възложено от закона не на съда, а на несъдебен орган - вж. § 22 II 5). От друга страна, някои граждански дела са изключени от общата компетентност на съдилищата по граждански дела. Такива са например трудовите спорове за отмяна на уволнение, посочени в чл. 360 КТ, (вж. РКС № 12 от 1995 г. ДВ., бр. 69/95 г., изм. бр. 2/96 г. и РКС № 11 - ДВ., бр. 52/98 г.).

Възможно е поради грешка съд да приеме за разглеждане дело, подведомствено на несъдебен орган или, обратно, несъдебен орган да приеме за разглеждане дело, подведомствено на съдилищата. Възмож­но е също така приемането на делото за разглеждане да бъде отказано както от съда, така и от несъдебния орган. Подобни случаи дават повод за т. нар. препирни за подведомственост. Те поставят принципния въпрос за съотношението между подведомствеността (ПВ) на съдилищата и подведомствеността на несъдебните органи.

II. Това съотношение законът урежда, като изхожда от надмощието положение на ПВ на съдилищата спрямо тази на несъдебните органи, защото тяхната ПВ е изключение от общата ПВ на съдилищата.

1. Според чл. 6, ал. 2 съдът сам решава подлежи ли заведеното пред него дело на разглеждане от него или от друг орган. Правилото означава, че съдът не е длъжен да изчаква отрицателното становище на несъдебния орган, за да приеме за разглеждане делото, което не е било прието от несъдебния орган. Нещо повече, съдът не е обвързан от становището на несъдебния орган, че делото му е подведомствено. Даже несъдебният орган да е приел делото за разглеждане, съдът ще приеме делото, а несъдебният орган следва да повдигне препирня за подведомственост.

Според чл. 6, ал. 2 никой друг орган не може да приеме за разглеждане дело, което вече се разглежда от съда, даже и да счита, че делото му е подведомствено (2998-98-ВАС, АП 98 IV, 40). И в този случай несъдебният орган трябва да повдигне препирня за ПВ. Ако по погрешка е приел делото за разглеждане, той трябва да го спре в изчакване на решението по препирнята.

2. Препирнята за подведомственост е несъвпадане на становищата на съда и на несъдебния орган по въпроса на кого от тях делото е подведомствено. Препирнята е положителна, когато и съдът, и несъдебният орган считат, че са компетентни да разгледат делото. Тя е отрицателна, когато всеки от тях смята, че делото му е неподведомствено. Положителната препирня заплашва правораздавателната власт на несъдебния орган, а отрицателната - правото на иск на ищеца, който не може да по­лучи защита нито от съда, нито от несъдебния орган. Тази разлика обяснява разликата в легитимацията за образуване на производството за разрешаване на двата вида препирни. Положителната препирня се повдига от учреждението, което счита, че делото, прието от съда за разглеждане, е подведомствено нему (чл. 11, ал. 1). Отрицателната препирня се повдига от ищеца, чийто иск е бил отхвърлен като недопустим и от съда, и от несъдебния орган с влязло в сила определение (чл. 11, ал. 2).

За да възникне препирня за ПВ, няма значение какво е качеството на несъдебния орган (особена юрисдикция или административен орган - срв. 55-55-ОСГО). За да възбуди препирня за ПВ, несъдебният орган не е нужно да е приел делото за разглеждане.

Той няма, както видяхме, такова право, когато делото е било вече прието от съда. Определението на ВКС, с което се е произнесъл по отрицателна препирня за подведомственост, е задължително за органа, на който спорът е изпратен за разрешаване (чл. 11, ал. 2, опр. 322-86-Ш, Б IX 25).

Препирнята за ПВ и при двата нейни вида се решава от състав на ВКС. Образуваното пред съда дело се спира до разрешаване на препирнята. Спирането не пречи съдът да постанови обезпечение на предявения иск (чл. 11, ал. 1).

3. Разгледаният режим за разрешаване на препирни за ПВ не важи при противоречиви становища на български и чуждестранни съдилища относно международната ПВ на делото, респ. на държавен и избран от страните арбитражен съд относно компетентността на арбитражния съд (§132).

I. Понеже представлява власт да се разреши гражданският спор, ПВ означава, че съдът е властен да вземе становище и по всички въпроси, обуславящи решението, освен по въпроса, дали е извършено деяние, което е престъпление (чл. 182, б. „д" и § 96 II 26). Но даже и по този въпрос съдът е властен и длъжен да вземе становище, ако поради някое от основанията по чл. 21 НПК наказателният процес за това деяние е недопустим (§ 10 IV 2). Без власт да вземе становище по обуславящите (преюдициалните) въпроси, даже когато те са от компетентността на други органи, съдът не би могъл да разреши спора, с който е сезиран. Ако би трябвало да спира делото, за да изчака решението на компетентния орган, правната защита би се твърде забавила.

Затова, когато изходът на граждански спор зависи от валидността на административен акт, пред съда може да бъде предявено възражение за неговата незаконосъобразност. Съдът е длъжен да разгледа това възражение и да вземе становище по неговата основателност. В това се състои т. нар. инцидентен или косвен съдебен контрол върху законосъобразността на административните актове. Той важи и спрямо тези от тях, които не подлежат на обжалване пред съд. В трайната си практика ВС прилага този контрол (457-65-Ш, Сб. 208; 497-70-Ш, Сб. 216; 78-73-ОСГК, Сб. 15; 1840-83-1, Сб. 67;само в две решения той го отрича: 443 и 851-69-1, Сб. 32 и 41). Ако намери, че актът е нищожен, съдът ще отрече гражданските последици, претендирани въз основа на него (2574-63-1, Сб. 119; 78-73-ОСГК, Сб. 15). Когато обаче актът е унищожаем. съдът е длъжен да зачете неговото действие, докато актът не бъде отменен по надлежния ред от компетентния орган (1171-66-1, Сб. 59; 78-73-ОСГК, Сб. 15; 225-75-Ш, Сб. 199). Чл. 32, ал. З ЗЗД не важи спрямо административни актове. Но ако административният акт по съдържание противоречи на закона, съдът е длъжен да приложи закона и да откаже да зачете незаконосъобразния административен акт (497-70-Ш, Сб. 216; обратно 37-97-ГУ, Сб. 99). Ако съдът е длъжен така да постъпи спрямо подзаконов нормативен акт, когато той противоречи на закона (чл. 15, ал. 2 ЗНА и § 21 II), толкова повече той е длъжен така да постъпи спрямо противозаконен индивидуален административен акт. Желателно е при възражение за незаконност на административен акт да се отграничават случаите на нищожност от тези на унищожаемост, като се избягва общата формулировка по повод на унищожаеми актове, че съдът не може да се занимава с възражението за незаконосъобразност на акта (вж. за такива формулировки 1171-66-1, Сб. 59 и 99-69-1). За допустимостта на възражението е без значение, дали актът е стабилен, или не (обратно: 99-69-1 - ако актът е стабилен, възражението е недопустимо). Във всеки случай обаче съдът е длъжен да се произнесе по съществото на гражданския спор. Той не може да откаже разглеждането му под предлог, че за да го разреши, трябва да вземе становище по законосъобразността на административен акт или по обсега на неговата задължителна сила. Обратната тенденция на някои решения на ВС (48-62-ОСГК, Сб. 12 и 1706-62-1, Сб. 96) не може да бъде споделена. Тя прегражда съдебната защита на граждански права.

II. ПВ не само предопределя органа, който е овластен да реши делото, но и реда (производството), по който то ще се разгледа и реши. Защото различните органи прилагат обикновено различни производства, по които процесуалните права на страните не са еднакви. Не са еднакви и гаранциите за правилно решение.

III. ПВ обуславя правото на иск на ищеца спрямо съда: за да е длъжен да реши делото, съдът трябва да има власт да го реши. Затова ПВ е процесуална предпоставка, и то от категорията на абсолютните (§ 39). Съдът я проверява още преди да връчи препис от исковата молба и следи по свой почин за нейната наличност при всяко положение на делото (чл. 10, ал. 1). При проверката съдът трябва да изхожда от твърдините в исковата молба белези на спорното право (опр. 5-70-111, Сб. 208). Те не могат да бъдат оспорвани с цел да се обоснове отвод за неподведомственост. Гаранцията срещу неистински твърдения, целящи да обосноват желана от ищеца ПВ, е рискът за отхвърляне на иска като неоснователен (169-64 ВДА IV 29; 402-65 ВДА IV 9; вж. § 29 II 2). Определението, с което съдът се произнася по въпроса за ПВ, подлежи на обжалване с частна жалба, и то не само когато прекратява делото поради липса на ПВ, но и когато го приема за разглеждане (чл. 10, ал. 2), докато при другите процесуални предпоставки подлежи на обжалване само определението, с което делото се прекратява (чл. 213, б. „а"). Прекрати ли делото, съдът трябва да го препрати за разглеждане на компетентния орган (арг. чл. 93, ал. 1; опр. 12-65-1; 322-86-111, Б IX 25; затова и предявеният пред некомпетентен орган иск прекъсва давността: 2321-75-1, Сб. 95).

Разпределението на делата съобразно с правилата на ПВ е от обществен интерес и затова страните не могат да уговорят валидно, че делото ще се реши не от съда, а от друг орган или, обратно. Но те могат при предвидените от закона условия да уговорят, че делото следва да се реши от арбитражен, или чуждестранен съд - чл. 9 (§ 216).

а. Ако делото е гражданско, но е подведомствено не на съда, а на друг орган, решението на съда не е нищожно (в противен смисъл 966-57-1У), но подлежи на обезсилване по пътя на обжалването. Обратно, решението на несъдебен орган по гражданско дело, подведомствено на съдилищата, е нищожно. ПВ на несъдебните органи по граждански дела е ограничена само до делата, които по изключение им са възложени (чл. 6, ал. 1). Затова спрямо други граждански дела те не разполагат изобщо с правораздавателна власт. Спрямо тия дела положението на несъдебните органи е същото, каквото е положението на съдилищата спрямо делата, които изобщо не са подведомствени на съдилищата (667-78 ВДА XI 5).

б. Ако делото е гражданско, но съобразно с правилата на международната подведомственост е подведомствено на чуждестранен съд, решението на нашия съд ще е неатакуемо, ако отводът за липса на международна ПВ не е бил заявен от ответника най-късно в първото заседание (§ 217, т. 3).

Глава VI

ПОДСЪДНОСТ

§ 25. ПОНЯТИЕ И ВИДОВЕ

I. Подведомствените на съдилищата дела се разпределят между тях чрез правилата на подсъдността (Пс). По този начин всеки съд се оказва овластен да правораздава не по всички граждански дела, включени в съдебната компетентност, а само по ограничен кръг такива дела, определени съобразно с техния предмет, връзка с района на съда или съобразно с процесуалните действия, които следва да се извършат по тях. Подобно на подведомствеността и Пс е от гледището на съда компетентността (властта) да разглежда така определената група дела, а от гледището на тия дела Пс е тяхното подчинение на правосъдната власт на съответния съд. Тези дела са му „подсъдни". Но Пс е производна от подведомствеността. За да бъде подсъдно на определен съд, делото трябва да е подведомствено на съдилищата, а не на други органи. Следователно Пс предпоставя властта на съда да разгледа делото, защото то е гражданско дело.

Изводът е, че неподсъдността на делото не прави решението нищожно. Не трябва да се смесва Пс с вътрешното разпределение на делата, подсъдни на същия съд, между различни негови решаващи състави. Всеки от тях може да реши делото, защото то е подсъдно на съда, а не на един от неговите решаващи състави.

II. Подведомствените на съдилищата дела се разпределят първо между районните и окръжните съдилища в качеството им на първоинстанционни съдилища. Това разпределение става чрез правилата на родовата (материална, предметна) Пс. Родовата Пс се нарича така, защото използва като критерий предмета (рода) на делото (чл. 80). Тя разде­ля съдебните искови дела на две големи групи: дела, подсъдни на районните, и дела, подсъдни на окръжните съдилища.

Възлагането на самостоятелни производства, предхождащи или следващи висящността на делото, не е проява на функционална Пс, макар и тези производства да са във функционална връзка с гражданското дело било защото обезпечават доказателствата или иска по бъдещото дело (чл. 166, ал. 1 и 309), било защото контролират влязлото в сила решение по приключено дело (чл. 231 и 233). Не е проява на функционална Пс и разпределението на функциите между председателя на състава и самия състав. Режимът на компетентностите в тези случаи е различен от този на функционалната Пс.

III. Пс може да произтича от разпоредба на закона. Тогава тя е законна. Такава е родовата, местната и функционалната Пс. Но Пс може да бъде предвидена и с договор. Тогава тя е договорна (вж. по-долу § 28). Пс може да се основава и на разпореждане на съда, по силата на което дело, което по закона е подсъдно на един съд, става подсъдно на друг съд. До такива случаи се идва, когато окръжният съд изземва дело, подсъдно на районния съд (чл. 80, ал. поел.), както и когато компетентният съд разполага с един решаващ състав, а той или не може да се образува поради отстраняване на образуващите го лица (чл. 14, ал. 2 и § 21 III 3), или няма право да разгледа върнатото за ново разглеждане дело, което по-рано е решил (чл. 218ж, ал. 1 и § 115 I 1).

IV. Както видяхме, всеки съд може да извършва валидно процесуални действия само на територията на своя район (§ 20 II 2). Но по де­лото може да възникне нужда да се призоват лица, живеещи в района на друг съд (чл. 41, ал. 2), или пък да се съберат доказателства в района на друг съд (чл. 112). В тия случаи се налага да се прибегне до сътрудничеството на съда, в чийто район следва да се извършат процесуалните действия. Това сътрудничество представлява проява на взаимна помощ между съдилищата.

Чрез нея по дело, подсъдно на един съд, се извършват процесуални действия от друг съд. За да бъдат извършени тези действия, съдът, който има нужда от тях, отпра­вя искане до съда, който трябва да ги извърши. Това искане овластява замоления съд да извърши действията и им придава същата сила, както ако те биха били извършени от молещия съд. Затова в тия случаи се говори за събиране на доказателства по делегация (§ 63 IV 2).

Взаимна помощ може да стане необходима и между съдилища на различни държави. Тя е проява на международен граждански процес и ще бъде разгледана заедно с него (§ 221).

I. Родовата Пс поставя въпроса: на кой съд като първа инстанция е подсъдно делото - на районния или на окръжния съд. На този въпрос законът отговаря с правилото, че подведомствените на съдилищата граждански дела са подсъдни на районните съдилища (чл. 79). Родовата Пс на окръжните съдилища е изключение от това правило. Тя обхваща само делата, посочени в чл. 80. Тази уредба на родовата Пс сочи, че основният съд по граждански дела у нас е районният съд. Той разглеж­да и решава като първа инстанция всички граждански дела без тия по чл. 80.

Според чл. 80 на окръжните съдилища са подсъдни:

1. Исковете за установяване или оспорване на произход, за прекратяване на осиновяване, за поставяне под запрещение или отменянето му.

2. Исковете с цена над 10 000 лв. по граждански и търговски дела, без да има значение кой е страна (гражданин или юридическо лице), с изключение на исковете за издръжка и за защита на вещни права върху недвижими имоти и движими вещи. Тези искове са родово подсъдни на районните съдилища. При съединяване на искове за Пс е меродавна цената на отделните искове, а не сборът от цената на всички искове. Тук чл. 55, ал. 4 не важи (опр. 40-84-1 V, Сб. 156).

Без оглед на цената на иска на районните съдилища са подсъдни владелческите искове (чл. 294), както и исковете за съдебна делба и по финансови начети (чл. 278, ал. 1 и 299, ал. 1).

3. Исковете по чл. 498 за установяване недопустимостта или нищожността на вписаните в регистъра на окръжния съд обстоятелства или за тяхното несъществуване (чл. 80, ал. 1,6. „г" 2).

4. Исковете, които по други разпоредби са подсъдни на окръжните съдилища, са:

За Пс на иска по чл. 255 (§ 168 V) важат общите правила, като е без значение какъв съд е издал решението, чието изпълнение се оспорва (опр. 102-76-11, Сб. 105 опр. 102-94-ГУ, Сб. 91: изпълнение на решение на окръжен съд може да бъде оспорено пред районен съд, ако с оглед размера искът по чл. 255 се явява нему подсъден).

II. Според чл. 80, ал. 2 окръжният съд може да изземе и да реши дело, което по правилата на родовата Пс е подсъдно на районен съд от неговия съдебен район.

Изземването трябва да става по съображения на добро правосъдие. То предпоставя, че делото е вече образувано. Всички процесуални действия, извършени от съда, пред който делото е било образувано, запазват силата си. Делото се продължава пред съда. постановил изземването. Той става компетентен по силата на собственото си разпореждане, като изменя предвидената от закона родова Пс. Затова правилото на чл. 80, ал. 2 не може да бъде подкрепено.

§ 27. МЕСТНА ПОДСЪДНОСТ

I. Като предпоставя, че делото е родово подсъдно на районните или на окръжните съдилища, местната Пс поставя въпроса: пред кое от многото районни или окръжни съдилища трябва да се предяви искът? На този въпрос законът отговаря според връзката на делото с териториалния район на съответния съд. Делото е подсъдно на този районен или окръжен съд, с чийто район то стои в посочената от закона връзка. Законът използва различни териториални връзки на делото (по местожителството или седалището на страните; по местонахождението на спорната вещ и т. н.). Разликата в използваната от закона връзка води до различ­ни видове местна Пс, важаща за различни категории граждански дела. Една от връзките обаче законът обявява като общ критерий за местната Пс, меродавен за всички граждански дела, за които не е посочена друга териториална връзка. Този критерий е местожителството или седалището на ответника (чл. 81, ал. 1, 89). Затова основаната на него местна Пс е обща. Спрямо нея всички други видове местна Пс са особени.

II. Общата местна Пс е прогласена от чл. 81 и 89. Тя изхожда от съображението, че делото трябва да се води пред най-удобния за ответника съд, тъй като не е известно дали искът е основателен. От друга страна, обикновено правонарушението, даващо повод за иска, се осъществява там, където се намира ответникът. Според това кой е ответник, делим общата местна Пс на:

Пс по искове срещу граждани;

Пс по искове срещу юридически лица и на

Пс по искове срещу държавата.

а. Според чл. 81 искът срещу граждани (физически лица) се предявява в оня съд, в района на който се намира местожителството на ответника. Тази Пс важи за всички искове срещу граждани, доколкото за определени видове искове не е предвидена друга, особена местна Пс.

Местожителството съвпада с постоянния адрес в населеното място на територията на Република България, където лицето е избрало да бъде вписано в регистрите на населението (чл. 93 ЗГР).

Исковете срещу малолетни или напълно запретени се предявяват по тяхното законно местожителство. А то е местожителството на техния законен представител (чл. 82). При двама родители с различно местожителство, упражняващи и двамата родителски права спрямо малолетното дете, то има местожителството на единия от тях, определен по техен избор (чл. 90, ал. 2 ЗГР).

При иск срещу няколко ответници с местожителства в районите на различни съдилища ищецът има право на избор. Той може да предяви иска си пред което и да било от тези няколко съдилища (чл. 87). Правилото на чл. 87 създава опасност за злоупотреба чрез подставяне на ответник с изгодно за ищеца местожителство. Средството за защита е отговорността по чл. З (§ 13 II 5 б).

б. Исковете срещу юридически лица се предявяват пред съда, в чийто район се намира тяхното седалище, а то е там, където е тяхното управление (чл. 132 ЗЛС и чл. 89). Под управление трябва да се разбира администрацията на юридическата личност (ръководство, счетоводство и други нейни служби).

Тази Пс е така обща, както Пс по местожителството на ответника, защото за юридическите лица седалището изпълнява същата правна функция, както местожителството при физическите лица. Пс по мястото на управлението важи и за всички поделения на юридическите лица, които са персонифицирани. Особената Пс по местонахождението на поделението или клона (чл. 89) влиза в действие, когато те не са персонифицирани (251-60 ВДА II 19) и спорното правоотношение е възникнало от преки отношения с тях.

в. Общата местна Пс на всички искове срещу държавата освен исковете по чл. 83 и 84 се сочи от чл. 89, ал. 2. Според него искът се пре­дявява пред тоя съд, в чийто район е възникнало спорното правоотношение, а когато то е възникнало в чужбина, делото е подсъдно на съдилищата в София. Съображенията са ясни. Нецелесъобразно е да се съсредоточават всички искове в София, където се намира министърът на финансите, представляващ държавата (чл. 18, ал. 3). Най-целесъобразна е Пс, избрана от чл. 89, ал. 2.

III. Измежду всички изключения от общата местна Пс най-важна е Пс по местонахождението на недвижимия имот (чл. 83). Тази Пс изисква искът да се предяви пред съда, в чийто район се намира недвижимият имот. Когато той се намира в районите на няколко съдилища, искът се предявява по избор на ищеца пред което и да било от тях (чл. 87).

Тази подсъдност важи:

а) За всички искове относно вещни права върху недвижим имот независимо от това дали искът е осъдителен, или установителен (искове за собственост; за право на строеж; за ипотека; за право на ползване).

б) За исковете: за делба на съсобствен недвижим имот (чл. 34 ЗС например жилище - опр. 1 -86-1, Б IV 14); за определяне границите на недвижим имот (чл. 75 и 76 ЗС).

При реформата на ГПК от 24.12.1997 г. в тази подсъдност бяха включени, съобразно трайната практика на ВС, исковете за сключване на окончателен договор за учредяване и прехвърляне на вещни права върху недвижим имот, както и исковете за разваляне, унищожаване и обявяване нищожност на договори за вещни права върху недвижими имоти. Макар че владението не е вещно право, със същата реформа в подсъдността по чл. 83 бяха включени и исковете за защита на наруше­но владение върху недвижим имот.

Пс по местонахождението на недвижимия имот изхожда от съображения на целесъобразност, когато разпределя делата между нашите съдилища, и от съображения на териториално върховенство, когато разпределя делата между тях и чуждестранните съдилища (§ 214 III 1). Затова по своя интензитет тази Пс, макар и да е местна, се приближава до родовата подсъдност (чл. 91 и 92, ал. 3; вж. по-долу § 29 II) и преодолява даже съдебния имунитет (чл. 8, б. „в" и § 215 II), защото важи без оглед на качеството на ответника по иска (арг. чл. 89, ал. 2).

IV. Друга особена местна Пс е Пс по местооткриване на наследството (чл. 84). Тя предвижда, че искът се предявява по последното местожителство на наследодателя, защото то се счита от закона (чл. 1 ЗН) за място, където наследството е открито. Тази Пс важи:

а) за исковете за наследство;

б) за исковете за установяване на недействителността, истинността или неистинността на завещание, както и за неговото унищожаване или намаляване;

в) за исковете за делба и за унищожаване на доброволна делба на наследствен имот.

По тази подсъдност трябва да се предявяват и исковете на трети лица и наследници относно отношения с наследствената маса, когато ответник по иска е изпълнителят на завещание или управителят на незаетото наследство (чл. 45 и 59 ЗН). Разбира се, и в тия случаи за исковете по чл. 83 важи Пс по местонахождението на недвижимия имот.

Когато наследодателят е български гражданин и по време на смъртта си е имал местожителство в чужбина, всички искове по чл. 84, ал. 1 могат да се предявят пред съда по неговото последно местожителство в Р.България или пред съда, в чийто район се намират негови имоти (чл. 84, ал. 2).

V. Особена Пс по местоизвършване на непозволеното увреждане предвижда чл. 85. Тя важи за всички искове, произтичащи от непозволено увреждане (чл. 45-53 ЗЗД), предявени било срещу непосредствения извършител, било срещу съучастници или пък спрямо лицата, които отговарят за тях, а също така и срещу правоприемниците на всички тези лица. Защото целта на тази Пс е да се облекчи пострадалият от непозволеното увреждане. Все по същите съображения тази Пс е изборна. Чл. 85 предоставя на ищеца възможността да предяви иска си и по местожителството на ответника (опр. 55-85-1У, Б Х 42; опр. 76-86-1У, Б 1987 V 27; избраната от ищеца подсъдност обвързва съда и той не може да препраща делото на другия алтернативно компетентен съд).

За местоизвършване на деянието се счита всяко място, където се е осъществил елемент от неговия фактически състав, но не и мястото, където са настъпили вредоносните му последици, ако то е различно от мястото на деянието (опр. 105-84-11, Сб. 160).

VI. За да облекчат ищците по искове за издръжка, чл. 81 предвижда за този иск една особена изборна местна Пс - по местожителството на ищеца. Искът за издръжка обаче може да бъде предявен и съобразно с общата местна Пс - по местожителството на ответника (чл. 81, ал. 2).

Разбира се, правото на избор принадлежи само на ищеца (опр. 90-69-1, Сб. 75), но изборът е ограничен само между двете Пс (2251-73-П, Сб. 124; опр. 393-92-П, Б Х 13). От друга страна, правото на избор важи само за иска, с който се търси издръжка, а не и за иска по чл. 86 СК, с който длъжникът търси нейното намаление (опр. 203-68-П, Сб. 163).

Все по същите съображения - да бъде облекчен ищецът - е предвидена и особената местна Пс по искове срещу юридически лица, имащи за предмет спорове, възникнали от преки отношения на ищеца с техни поделения или клонове. Вместо да се предявяват по местоуправлението на юридическото лице, тези искове могат да се предявят по местонахождението на поделението или клона (чл. 89, ал. 1).

Спрямо търговските дружества чл. 20 ТЗ потвърждава правилото на чл. 89, ал. 1, като същевременно го разширява и спрямо едноличните търговци. Касае се за изборна подсъдност, чието използване зависи от ищеца. Ответник по иска е юридическото лице или едноличният търговец, защото поделенията (вж. чл. 16 У СД) и клоновете не са персонифицирани. Но макар и неперсонифицирано, поделението трябва да бъде трайно отделена организационна единица на предприятието. Не е налице поделение, обуславящо подсъдността по чл. 89, ал. 1, ако се касае за временно командировани на друго място група от служители (опр. 23-68-11).

По предназначението си към тази група особени местни Пс спада и предвидената в чл. 86 особена местна Пс по мястото, където ответникът продължително пребивава. Тази подсъдност важи само за парични вземания, защото се предполага, че на мястото на продължителното си пребиваване ответникът ще влезе в облигационни отношения (по покупки, заеми, наеми и др.), по които другата страна трябва да бъде облекчена при своята защита (опр. 94-84-П, Б Х 85-31).

За да поясни какво разбира под продължително пребиваване, чл. 86 изброява примерно някои лица, които продължително пребивават на място, различно от тяхното местожителство. Такива са студентите, курсистите, учениците, лицата, които отбиват военната си или трудова служба. Не по-друго е положението на лицата, които продължително работят на друго място, а не в своето местожителство. Исковете срещу тези лица за парични вземания се предявяват по мястото на тяхното продължително пребиваване. За такова място при искове срещу войници или трудоваци се счита седалището на частта, в която служат.

VII. Всички изброени досега особени местни Пс използват като критерий особения предмет на иска и важат, разбира се, само за искове, отнасящи се до такъв предмет.

Има обаче случаи, при които общата местна Пс или е неприложима, или пък би затруднила чрезмерно ищеца, ако бъде приложена. Това са случаите, когато местожителството на ответника е неизвестно или пък се намира в чужбина. За тия случаи законът предвижда друга местна подсъдност, заместваща общата местна Пс и важаща като нея за всички искове освен тези, за които има предвидена друга особена Пс.

Според чл. 88, ал. 1 и 2 исковете срещу ответник с неизвестно местожителство или с местожителство в чужбина се предявяват в съда по местожителството на неговия пълномощник или представител, а ако такъв няма - по местожителството на ищеца, а ако и ищецът няма местожителство в страната, искът се предявява пред родово компетентния съд в София (чл. 88, ал. 3). Посоченият от чл. 88 ред на връзките на Пс (по местожителството на пълномощника и след това по местожителството на ищеца) е задължителен. Ищецът няма право на избор. Вж. § 214 I 2.

VIII. Както родовата Пс търпи изключения при връзка между делата, така и при местната Пс връзката между делата налага изключения от общите правила на местна Пс. Не съобразно с тях, а пред съда, сезирай с първоначалния иск, се предявяват: насрещният иск (чл. 104);обратният иск (чл. 175) и искът на главно встъпилото лице (чл. 181).

Пред съда по местонахождението на недвижимия имот ще се предяви заедно с иска за собственост и искът за вредите, причинени от ответника на ревандикираната вещ. Пред съда по местоизвършване на непозволеното увреждане ще се предяви заедно с иска за вредите и искът за закъснителните лихви върху вземането за обезвреда. Както се вижда, подсъдността по връзка на делата предпоставя тяхното съединяване и затова важи само при него. Предяви ли се правото в самостоятелен процес, влизат в действие съобразно с естеството на правото разглежданите вече общи правила за местна Пс. Те важат и когато ищецът съединява искове, които не се намират в никаква правна връзка. Според чл. 103 съединяването на такива искове предпоставя, че всички те са подсъдни на същия съд родово и местно (вж. § 87 V).

I. Пс е въведена в обществен интерес. Затова тя не може да бъде изменяна по съгласие на страните (чл. 90, опр. 6-85-П, Б VI 32). По изключение обаче законът (чл. 91) допуска да се уговаря Пс, различна от законно предвидената. Тази Пс е договорна.

1. Договорът за Пс е един процесуален договор, защото правните му последици са процесуални, а не материалноправни. Неговото действие се състои в учредяване Пс на уговорения съд и изключване Пс на предвидения от закона съд. Първият става компетентен да разгледа делото, а вторият изгубва следващата от закона своя компетентност по делото, предмет на договорната Пс. Но понеже произтича от договор, договорната Пс важи само между страните по договора - не и спрямо трети лица (арг. чл. 21, ал. 1 ЗЗД), като обвързва и правоприемниците на страните. Договорът за Пс може да бъде сключен самостоятелно или като клауза на материалноправен договор. Но и във втория случай той има самостоятелно битие. Претендираната недействителност на гражданскоправния договор не пречи да се използва уговорената по повод на него подсъдност, за да се разреши спорът относно действителността на договора. От друга страна, гражданскоправният договор може да е действителен, а да е нищожна уговорката за Пс. Защото договорът за Пс трябва да отговаря не само на общите изисквания за валидността на всеки договор (чл. 26-34 ЗЗД), но и на особените изисквания за валидност, които поставя чл. 91.

2. Тези изисквания са:

а) договорът трябва да бъде сключен в писмена форма;

б) той трябва да се отнася до имуществен спор; такъв е спорът относно оценимо в пари право;

в) спорът трябва да бъде определен конкретно (например спор относно права, произтичащи от договора, по повод на който е уговорена Пс);

г) уговорената Пс трябва да бъде местна, а не родова или функционална - те не могат да се дерогират (74-73-ОСГК, Сб. 14); не може да се дерогира и подсъдността по местонахождението на недвижимия имот;

д) уговореният местно компе­тентен съд трябва да бъде посочен конкретно (например Софийският районен съд).

3. Ако договорът за Пс не отговаря на тези изисквания, той е недействителен. Та­къв ще бъде например: договорът, с който се предвижда Пс по лично правен спор (нап­ример по брачен иск: опр. 3-85-11, Б VI 32); договорът, който предвижда, че всички спо­рове между страните ще се решават от посочения в договора съд; договорът, който де­рогира родовата, функционалната или Пс по чл. 83.

4. Законът допуска да се уговаря Пс по един евентуален или вече възникнал спор, който още не е съдебно предявен. Той не допуска обаче да се променя Пс на едно вече заведено дело. Съдът не е длъжен и не може да препрати образуваното дело на друг съд по общо искане на двете страни. Нямат никакво процесуално значение и: а) предвари­телният отказ на ищеца да се възползва от предвидената от закона ПС, както б) пред­варителното задължение на ответника да не повдига отвод за неспазване на предвиде­ната от закона Пс; подобно задължение би подчинило ответника на произволно избра­на от ищеца Пс.

II. И без да е сключен договор за Пс, може да се стигне до неговия процесуален ефект (обосноваване Пс на съд, на който делото не е местно подсъдно), ако ответникът не предяви отвод срещу иска, предявен пред местно некомпетентен съд. За местната Пс съдът не следи служебно, а взема предвид нейното неспазване само ако ответникът се позове на него, и то до приключване на първото заседание (чл. 92, ал. 4). Достатъчно е пропускането (бездействието) на ответника. Не е нужно той да е извършил процесуални действия, насочени към разглеждане на делото по същество. Неявяването на ответника в първото заседание, без той да оспори писмено Пс, също обосновава Пс на сезирания съд.

1. Пс овластява и задължава съда да реши делото. Тя обуславя пра­вото на иск спрямо сезирания съд (§ 39 II 1) и затова е предпоставка за неговата допустимост. Докато обаче родовата и функционалната Пс са абсолютни, местната Пс е относителна процесуална предпоставка с изключение на Пс по местонахождението на недвижимия имот, която е абсолютна (чл. 92 и по-долу т. II).

II. 1. Съдът проверява родовата подсъдност и тази по чл. 83, пре­ди да връчи препис от исковата молба. Въпросът за тяхната липса мо­же да бъде повдигнат и по-късно - до постановяване на решението - от ответника или по почин на съда (2120-95-1У, Сб. 150). За местната Пс съдът не следи служебно и тя се проверява по отвод на ответника само в първото заседание (чл. 92, ал. 2-4; опр. 62-84-П, Сб. 62; 393-92-П, Б Х 13; опр. 57-87-1, Б 88 IV 17; опр. 70-98-111 Б 98 УП-УШ 21). Втората инстанция проверява служебно както своята функционална Пс, така и родовата Пс на съда, постановил решението (чл. 92, ал. 2; 74 -73-ОСГК, Сб. 14). Тя не проверява обаче Пс по чл. 83. Нейната проверка приключ­ва с приключване на първоинстанционното производство (чл. 92, ал. 3). Съдът не е обвързан от становището си, че делото му е подсъдно, така че може да пререши въпроса за Пс, за да избегне да постанови порочно решение (арг. чл. 195, ал. 2).

2. Когато се касае за Пс, обусловена от предявеното с иска право, съдът при проверката изхожда от твърдението на ищеца, индивидуали­зирано от основанието и петитума на иска. От правната квалификация на правото съдът не е обвързан.

Дали твърдяното от ищеца право по основание и размер съществува, съдът не мо­же да проверява нито служебно, нито по отвод на ответника, защото на този въпрос ще се отговори с решението по съществото на делото. Гаранцията срещу неверни твърде­ния, целящи само да обосноват изгодна за ищеца Пс, е заплахата, че предявеният иск ще бъде отхвърлен като неоснователен, ако твърдяното право не съществува.

Когато обаче Пс е обусловена от факти, които са ирелевантни за правото, предявено с иска (Пс по местожителството; по местонахожде­нието на имота; по местооткриване на наследството; по цената на иск за право, което не е парично притезание, и др.), заплахата с неизгодно решение поради неистинност на твърдението, обуславящо Пс, е безсил­на. Ето защо, когато се касае за Пс, за която съдът следи по свой почин, фактът, който я обуславя, трябва да бъде доказан от ищеца, а при Пс, която съдът проверява по отвод на ответника - той е, който трябва да докаже своя отвод (чл. 92, ал. 5).

3. Когато фактите, обуславящи Пс, са без значение за правото, пре­дявено с иска, достатъчно е те да са били налице при подаване на иско­вата молба. Последващото им отпадане е без значение за Пс на сезирания съд. Тя е окончателно обоснована (чл. 93, ал. 3). Напротив, ако фак­тите, обуславящи Пс, са от значение за спорното право, тяхната промя­на в течение на делото променя и Пс.

III. Последиците от неподсъдността са:

1. Сезиралият съд няма право да разгледа и да реши делото. При местната Пс (освен Пс по чл. 83) тая последица предпоставя, че ответ­никът е предявил своевременно липсата на Пс (чл. 92, ал. 4; 520-83-11, Сб. 116). Както видяхме, пропускането на отвода обосновава Пс на сезирания съд (по-горе § 28 II). Решението по съществото на делото, пос­тановено въпреки липсата на Пс, не е нищожно, но е недопустимо и подлежи на обезсилване чрез жалба (520-83-П, Сб. 116).

Когато обаче подсъдно на районния съд дело погрешно е било разгледано от окръ­жен съд, решението на окръжния съд не може да бъде обезсилено само на това основание (чл. 94). Законът с основание смята, че решаването на делото от окръжния съд не е нама­лило, а е увеличило гаранциите за правилността на решението. Разпоредбата на чл. 94 не означава обаче, че окръжният съд има право да разглежда дела, подсъдни на районния съд, без да ги е иззел (чл. 80, ал. 2). Той е длъжен да откаже разглеждането на такова дело.

2. Констатира ли, че делото не му е подсъдно, съдът трябва да го прекрати при себе си и да го препрати на компетентния съд (чл. 93, ал. 1), без да е нужно искане на заинтересуваната страна. Съдът, на кой­то делото е препратено, го продължава, а не го започва отначало (3-96-1У, БЗ 96 XI, 1). Според чл. 93, ал. 1 делото се счита висящо пред съда, на който е препратено, от деня на исковата молба, подадена пред не надлежния съд, като извършените от него и пред него действия запаз­ват силата си. Тази уредба в максимална степен предпазва ищеца от опасни за него последици на грешката, която е допуснал при определя­не на Пс. Тя запазва в полза на ищеца не само процесуалния ефект, но и материалноправните последици на предявения иск (§ 44 II) - преди всичко спазване на преклузивния срок и прекъсване на давността. Пра­вилото на чл. 93, ал. 1 важи при нарушаване на всяка Пс.

Напротив, според опр. 54-76-11, Сб. 96 и 3922-80-1, Сб. 72 (вж. ПМ, 1979, II, 90) правилото на чл. 93, ал. 1 важи само ако и двете съдилища разполагат с родова Пс по делото. Когато не е спазена местна Пс, за която съдът не следи служебно, препращане­то предпоставя, че е бил предявен от ответника отвод. Според опр. 24-77-1 и ищецът може да поиска препращане на делото в очакване отвода на ответника.

Ако в случая на чл. 87 ищецът е предявил иска по своето местожи­телство и само един от няколкото ответници е предявил отвод за неподсъдност, делото трябва да бъде препратено на съда по неговото место­жителство. На ищеца не може да се дава възможност да прави избора по чл. 87 по повод на предявения отвод (обратно: опр. 82-63-1, Сб. 97).

В трайната си практика ВС приема, че определението за препращане не подлежи на обжалване с частна жалба, защото запазва открит пътя за защита (опр. 30-56- IV, Сб. 579; 137-67-П, Сб. 159; опр. 165-79-П, Сб. 101; 94-84-11, С6, 64; вж. ПМ, 1979, II, 90). Но ако съдът счита, че делото е международно подведомствено на чужд съд, опре­делението подлежи на обжалване (опр. 237-76-11, Сб. 113).

IV. До реформата на ГПК от 10.11.1961 г. определението за препра­щане на делото обвързваше съда, на който делото се препраща. Целта бе да се пресекат безцелни препирни за Пс. Новата уредба откри път за такива препирни, като отмени задължителността на определението за препращане на делото както между съдилища, равни по степен, така и в случая, когато окръжен съд препраща дело на районен съд. Съдът, на който делото се препраща, може да повдигне препирня за Пс. Препир­нята се разрешава от общия за двете съдилища по-горен за тях по сте­пен съд. Ако спорещите съдилища принадлежат към районите на раз­лични по-горни съдилища, препирнята се разрешава от онзи по-горен съд, в чийто район се намира съдът, който последен е приел или отка­зал да разгледа делото. Препирни за подсъдност, в които участва апе­лативен съд, се разрешават от ВКС. По препирнята за подсъдност съ­дът се произнася в закрито заседание. Заинтересуваната страна може да обжалва определението относно подсъдността. Настъпилата след пода­ване на исковата молба промяна във фактическите обстоятелства, обус­лавящи подсъдността, не е основание за препращане на делото. Допус­тима е само отрицателна препирня за Пс. Положителната препирня за Пс е изключена от чл. 95 (§ 44 I 2; опр. 39-79-11, Сб. 95).

Споровете за подсъдност между ВКС и ВАС се решават окончателно от състав от трима съдии от ВКС и двама съдии от ВАС (чл. 40, ал. 2 ЗСВ).

За случаи, когато може да се стигне до определяне от ВКС на не-посочена от закона подсъдност, вж. § 25 III, 214 I 2 „а" и 214 III.
№74.
Страни в гражданския процес. Видове страни.
Участници в гражданския процес.

СТРАНИ § 30. ПОНЯТИЕТО СТРАНА И ВИДОВЕ СТРАНИ

Не винаги носителят на правото е ищец. Законът допуска да се предявява иск от­носно чуждо право от името на лице, което само твърди, че не е носител на правото (чл. 15, ал. 2, 27; чл. 134 ЗЗД; § 79). Длъжникът, който оспорва вземането, може да взе­ме ролята на ищец по отрицателен установителен иск срещу кредитора, като го поста­ви в ролята на ответник. Изобщо при установителен иск страни могат да бъдат лица, които имат интерес от установяването, без да твърдят, че са субекти на спорното пра­воотношение (чл. 97, ал. 1 и § 32 П; 40 IV). Исковете по чл. 336 и 359 са ярък пример за несъвпадане между страни в исковия процес и субекти на спорното правоотношение. Като резултат на исковия процес може да се окаже, че спорното право не съществува, което значи, че и за субекти на такова „право" не може да става дума. Но страни по ис­ковия процес като негови субекти съществуват. Казаното не означава, че между страни по делото и субекти на материалното правоотношение никога няма съвпадане. Вярно е об­ратното. Такова съвпадане обикновено се наблюдава при осъдителни и конститутивни искове, когато те са основателни.

Но и в тези случаи, когато в едно и също лице съвпадат качествата на страна по делото и субект на материалното правоотношение, тези ка­чества са основно различни. Качеството „субект на материално право­отношение" има материалноправно значение, а качеството „страна по делото" – процесуално правно значение.

II. В качеството на субекти на процесуалното правоотношение страните са адресати на почти всички процесуални норми. Тяхното при­лагане е обусловено в редица случаи от това кой е страна по делото.

От това зависи например: подсъдността на делото (чл. 81, 82, 85-89); освобожда­ването от такси и разноски и отговорността за тях (чл. 63-68); отстраняването на съдия, прокурор или секретар на съда (чл. 12 и 13); кому се връчва препис от исковата молба (чл. 102) и кой може да предяви насрещен иск (чл. 104), инцидентен установителен иск (чл. 118) или обратен иск (чл. 175, ал. 2); кой може да измени, оттегли иска или да се от­каже от него (чл. 116, 117, 119), респ. да сключи съдебна спогодба (чл. 125); спрямо ко­го ще действа силата на пресъдено нещо (чл. 220, ал. 1, 463-90-1У, Б Х 31) и т. н. Даде­ните примери разкриват централното значение на понятието страна в исковия процес. Същевременно обаче те поставят и проблема за отграничаване на различните видове страни, които нашият ГП познава. Защото например Министерството на финансите встъпва като страна по делата, посочени от чл. 19, но неговото участие е без значение за подведомствеността и подсъдността на делото; министерството не отговаря за съ­дебни разноски, нему не се връчва препис от исковата молба и т. н.

III. Нашият исков процес познава следните видове страни:

1. Главни страни, без които процесът не може да възникне и да се развие. Такива са ищецът и ответникът, а в случая на чл. 15, ал. 2-и но­сителят на съдебно предявеното право (чл. 15, ал. З и 31; § 79).

В зависимост от това, дали главната страна притежава право на иск относно заведеното дело, или не притежава такова право, различаваме надлежна и ненадлежна страна в исковия процес (§ 32 III- IV). Разли­ката в тяхното процесуално положение най-ярко изпъква, като се има предвид, че при участие на ненадлежна страна делото се прекратява.

а) страни, легитимирани да предявят иск като субекти на защитаваното с иска право (типични стра­ни); и

б) страни, легитимирани да предявят иск относно чуждо право (нетипични страни, процесуални субституенти); вж. за тях § 79.

2. Контролиращи страни (чл. 19, 300, ал. 5), които нямат свое пра­во на иск, но встъпват в делото, образувано между главните страни, за да контролират как упражнява правото си на иск тази страна, за чиито интереси те служебно трябва да бдят (293-89-1, Б Х 22). За тях вж. § 80 и 126 V 3.

3. Подпомагащи страни (чл. 174-179), които подобно на контролира­щите страни не упражняват свое право на иск, а встъпват в делото, образувано между главните страни, за да подпомогнат в свой интерес уп­ражнението на правото на иск на подпомаганата от тях страна. Вж. § 81-82.

В сравнение с главните страни процесуалните права на контроли­ращите и подпомагащите страни са по-ограничени. Действия на разпо­реждане със спорния предмет те не могат да предприемат. В това отно­шение те се приближават до процесуалния субституент, но се различа­ват от него по правото на иск, което той притежава и упражнява.

Главно встъпилият (чл. 181) и претендентите за вземането (чл. 180) имат положението на главни страни (§ 83 I; 82 III).

Представителите, даже когато са законни, нямат качеството на страна. Те упражняват от името на представлявания неговото право на иск. Скритият пълномощник обаче, който от свое име предявява иск за чужда сметка, е страна (комисионерът, бранещ правата на комитента).

При обжалване и при извънредните производства за отмяна на влезли в сила реше­ния не е страна органът, чието решение се атакува. Страни са лицата, които са били стра­ни в първоначалното производство (44-80-ОСГК и 1030-82-Ш, Сб. 235). При иск от сдел­ка с клон на юридическо лице то, а не клонът е страна по делото (7-78 ПП, Сб. 4).

IV. Качеството на страна се придобива при различните видове страни различно (вж. § 80-83). Тук ще се занимаем само с това, как глав­ните страни придобиват това качество.

1. Ищецът определя страните чрез първоначалния, насрещния, об­ратния или инцидентния иск, като посочва от чие име и срещу кого пре­дявява иска (опр. 70-90-11, Б VIII 126; 996-91-11, Б 92 II 18). Качество­то на страна може да бъде придобито и чрез правоприемство (чл. 120) и изменение на страните на иска (чл. 117). Във всички тия случаи е нуж­но страната да се индивидуализира точно съобразно с изискванията на чл. 98, б. „б". Лицето, посочено в исковата молба като ищец или ответ­ник, става страна, а не лицето, което подателят на молбата е възнаме­рявал да направи страна.

Кой се сочи като страна обаче, трябва да се извлече не от буквалния текст на мол­бата, а от нейния смисъл, преди всичко от правоотношението, предмет на иска (122в-51-ОСГО и 135-54-ОСГК). Допуснатата от ищеца грешка при обозначаване на дейст­вителния ответник може да бъде поправена, без това да представлява изменение на иска. Връчването на препис от исковата молба на лице, което не е посочено като ответник, не прави ответник получилия препис.

2. В този случай, както и при призоваване, се поставя въпрос за про­верка на идентичността на страната с лицето, получило преписа, съоб­щението или призовката. Тази проверка съдът върши служебно. Разкрие ли се липса на идентитет, процесуалното действие трябва да бъде повто­рено спрямо лицето, което е страна (нему трябва да се връчи например препис от исковата молба). Действията, извършени от лице, което не е страна, не обвързват страната. Но ако се е стигнало до решение на името на истинската страна чрез процес, воден срещу неистинската страна, ре­шението не е нищожно, а трябва да бъде атакувано по чл. 231, б. „е".

V. Исковият процес е едно двустранно производство. Условие за неговата допустимост е наличността на две срещупоставени страни, т. е. на два различни правни субекта като ищец и ответник. Никой не може да води процес сам със себе си, като използва качеството си на предс­тавител на другата страна. При сливане на двете страни (поради насле­дяване или сливане на юридически лица) делото следва да бъде прекра­тено. До такива случаи може да се стигне и когато държавата става нас­ледник по чл. 11 ЗН на гражданин, намиращ се в процес с държавно уч­реждение (5-55 ПП, Сб. 2).

Ако в деня на предявяване на иска ищецът или ответникът не съществуват, процесуа­лното правоотношение не може да възникне (4262-83-1, Сб. 88). Ако страната е към то­зи момент вече починала, наследниците й не стават страна, докато не потвърдят иско­вата молба, подадена от представителя на починалия ищец, или докато не им бъде връ­чен препис от исковата молба, подадена на името на починалия ответник (1640-97-1У, Б 98 IX 45). Решението, постановено по дело, водено от или срещу починало лице, е спрямо неговите наследници относително недействително. Те могат да се позоват на него, ако е за тях изгодно (искът срещу починалия ответник е бил отхвърлен), но то им е непротивопоставимо (§ 100 III 5). Когато страната е починала по време на делото и не е била заместена от наследниците, те стават по право страна, но ще атакуват решение­то, постановено без тяхно участие, съобразно с чл. 231, б. „е". Становището, че такова решение е нищожно (така: 1577-59-П, Сб. 242), е неприемливо.