№79. Предявяване на иска. Правни последици. Защита на ответника от иска

№79.
Предявяване на иска. Правни последици. Защита на
ответника от иска.

I. За да възникне исков процес, не е достатъчно да съществува право на иск. Нужно е то да бъде надлежно упражнено чрез редовно предявяване на иска (ПИ).

ПИ става под страх на недействителност във форма на писмена искова молба (ИМ). Устен иск е недопустим (830-85-П, Б VIII 34; 503-89-III, Б 1990 II 30). Оттук следва практическото приравняване между иск и ИМ: да се предяви иск, значи да се подаде ИМ; съдържанието на ИМ определя съдържанието на иска; връщането на ИМ е отхвърляне на иска като недопустим и т. н.

ПИ става, като се подаде ИМ направо в съда или чрез пощата (чл. 34, ал. 2). Връчването на препис от ИМ на ответника не е елемент

В нашата процесуална теория заслугата да бъде отграничен КИ от другите видове искове принадлежи на проф. Д. Силяновски (вж. Гражданско съдопроизводство, т. I, изд.второ. С.,1941,с. 32-35).от фактическия състав на ПИ, а спада към неговите последици (§ 44 11). Освен първоначалното ПИ имаме и последващо ПИ. То става в процес, вече образуван чрез първоначално ПИ. До последващо ПИ се идва при предявяване на насрещен, обратен, инцидентен установителен иск, а също и при изменение на иска. За особеностите на последващото ПИ вж. § 88, 90, 91, 95.

II. За да бъде редовна, ИМ трябва да бъде написана на български език, да има предписаното от закона съдържание и да бъде скрепена с предвидените от закона приложения (чл. 98 и 99).

ИМ трябва да съдържа:

1. Посочване на съда, до който тя се подава.

То е необходимо, за да прецени дали делото е подсъдно на сезирания съд и дали ищецът е подал фактически ИМ до този съд, до който тя е адресирана.

2. Имената и адресите на страните по делото и на техните законни представители или пълномощници, ако ИМ се подава от или спрямо представител на страните, както и единния граждански номер на ищеца, както и номера на неговия факс и телекс, ако има такъв.

Целта е да се индивидуализират страните и техните представители, за да се избегнат грешки относно тъждеството на лицата, които фактически се явяват пред съда, и лицата, които са посочени в ИМ като страни или техни представители. От друга страна, на адресите на тези лица става връчването на всички отнасящи се за страните призовки и съобщения.

Освен имената и адресите на законните представители, когато се предявява иск от или срещу ограничено дееспособен, трябва да се посочат името и адресът на неговия родител или попечител. Иначе биха възникнали затруднения във връзка с изискването да се одобрят от тях действията на ограничено дееспособния, както и да се връчат призовки и съобщения.

3. Индивидуализиране на спорния предмет (§ 45), което става, като се посочват основанието и петитумът (искането) на иска, а когато страните не съвпадат с носителите на спорното правоотношение - и неговите носители.

а. Основанието на иска или, както законът казва, „обстоятелствата, на които се основава искът" (чл. 98, б. „г") обхваща фактите, от които произтича претендираното с ИМ материално субективно право ( Сб. 90; 75-88-ОСГК, Б Х 14; 682-86-1, Б I 18), а не самото спорно право. Без тях претендираното право не може да се индивидуализира като конкретно материално правомощие (§ 45 II).

Когато фактическият състав на спорното право обхваща съществуването на известно обуславящо правоотношение, то трябва да бъде посочено, без да е нужно да се посочат фактите, от които то произтича (например при спор за вреди, причинени на вещта на ищеца, той трябва да изтъкне в ИМ, че е собственик на повредената вещ, но не е нужно да сочи на какво основание е собственик). При сложен фактически състав достатъчно е в ИМ да се посочат характеризиращите го елементи (например нотариалният акт за покупко-продажба, а не и административният акт, който обуславя неговата валидност).

При отрицателен установителен иск ищецът трябва да посочи отричаното от него право и възраженията си срещу неговото съществуване (§ 46 II 1 в), защото при такъв иск неговото становище съвпада със становището на ответник по положителен установителен, осъдителен или конститутивен иск.

б. За да се индивидуализира конкретното спорно право, трябва да се посочи неговото съдържание: в какво се състои претендираното или отричаното право (вземане за 10 000 лв.; собственост върху определена вещ и т. н.).

Съдържанието на спорното право се посочва чрез петитума на ИМ заедно с вида на търсената защита (вж. т. 4). Затова петитумът е извънредно важен белег на ИМ. Той определя границите на решаващата дейност на съда.

в. Всяко право се конкретизира чрез носителите на правоотношението (кредитора и длъжника; носителя на потестативното право и лицето, в чиято правна сфера ще настъпи правната промяна).

Обикновено страните по делото и носителите на спорното правоотношение съвпадат (§ 30 I и 41 IV; 42 II 3). Тогава посочването на страните конкретизира откъм субекти и спорното право. Когато обаче такова съвпадение няма, нужно е непременно да се посочат субектите на спорното правоотношение. Без това не ще съществува яснота относно спорния предмет.

Достатъчно е спорното право да бъде индивидуализирано с посочените белези. Ищецът не е длъжен да сочи правното естество на претендираното от него право, т. е. да го квалифицира правно (например като вземане от заем, наем, недължимо платено и т. н.). И да даде такава квалификация, тя не обвързва съда. Той е длъжен да я определи служебно (трайна практика на ВС: 66-75-1, Сб. 33; 139-83-Ш, Сб. 185;2224-84-П, Сб. 127; 75-88-ОСГК, Б Х 14; 288-89-Ш, Б XII 24, 1208-98-У, Б 98 У-У1 37, на ВДА: 712-74 IX 100; 194-78 XI 9; 19-84 XIII 37 и на АС при БТПП; ВАД 38-97-УП, 111).

4. Вида на търсената с иска защита, защото, както видяхме, тя не е еднаква при установителния, осъдителния и конститутивния иск. Видът на защитата се сочи от петитума на иска. В него ищеца трябва да заяви дали търси само установяване на съществуването или несъществуването на спорното право, или в първия случай търси още и осъждане или правна промяна.

5. Цената на иска, ако той е оценяем, защото цената на иска е от значение в две важни насоки:

а) тя обуславя родовата подсъдност (чл. 80, б. „б"; и

б) в зависимост от нея се определя държавната такса (чл. 55, ал. 1). За да знае дали искът му е подсъден и дали дължимата по него такса е платена, съдът трябва да знае цената на иска.

Цената на иска представлява паричната стойност на оценимото в пари спорно право, съобразно чл. 55. Цена на иска следователно могат да имат само исковете относно имуществени права независимо от това, към кой клон на гражданските правоотношения в широк смисъл на думата те спадат. Неоценяеми са исковете относно неимуществени права, както и установителните искове относно факти.

За някои от спорните права чл. 55 сочи как следва да се определи тяхната цена (например при иск за собственост на недвижими имоти или за сключване на окончателен договор за такъв имот тя е равна на 1/4 от данъчната оценка за облагане с данък върху наследствата, а ако такава няма - 1/4 от пазарната цена на имота). Паричната стойност на другите имуществени права, непосочени в чл. 55, се определя от ищеца по негова преценка. При обективно съединяване на искове цената на иска е равна на сбора от цените на отделните искове (чл. 55, ал. 3).

Когато заедно с вземането се претендират и лихви, изтеклите до деня на предявяване на иска лихви се включват в цената на иска (169-64 ВДА IV 29). Цената на иск по чл. 28 и 29 СК се определя съобразно с петитума: дали се търси парична сума, право на собственост върху движима вещ или недвижим имот или пък друго право (64-65-ОСГК, Сб. 17).

Спорът, дали договорът е нищожен, е спор, дали той съществува. Затова цената на иска следва да се определи съобразно с чл. 55, ал. 1,б. „г" (35-69-1). Цената на положителния и отрицателния иск относно същото право е една и съща (35-69-1, Сб. 19).

6. Доказателствата в подкрепа на фактите, образуващи основанието на иска, защото без тях ответникът не е в състояние да изчерпи в първото заседание своите доказателствени искания. Като знае какви доказателства иска ищецът, той може да посочи доказателства, разкриващи тяхната недостоверност. Писмените си доказателства ищецът трябва да представи заедно с исковата молба.

7. Подпис на ищеца, защото той символизира неговата воля да търси защита, а във волеизявлението да се разреши правният спор, конкретизиран в ИМ, се състои искът (§37 II).

Когато ИМ се подава от представител, той трябва да я подпише. Ако подателят на молбата е неграмотен или поради недъг не може да я подпише, тя се подписва от друго лице, овластено от него да я подпише, като се посочва в ИМ защо подателят й не е могъл да я подпише (чл. 98, ал. 2). В случая изискването на чл. 151 не важи. Ако подателят на ИМ е чужденец, той може да подпише ИМ на своя език. Изискването ИМ да бъде написана на български език се отнася до съдържанието на ИМ, но не и до подписването й.

III. Заедно с ИМ трябва да бъдат представени и приложенията към нея. Те се сочат от чл. 99 и обхващат:

1. Писменото пълномощно, удостоверяващо упълномощаването и обсега на представителната власт на пълномощника, когато той е подател на ИМ. Наличността на представителна власт е условие за валидност на ИМ (§ 33 III 2). Без нея, ако порокът не бъде отстранен, делото ще трябва да бъде прекратено. За да се избегне този нежелателен резултат, законът изисква сигурно удостоверяване, че пълномощникът разполага с представителна власт. Законната представителна власт на законния представител се предполага и не подлежи на нарочно удостоверяване при подаване на ИМ.

2. Правосъдната дейност е една услуга, която получава нуждаещият се. Тази услуга не е безплатна. Иначе неоснователните ИМ биха се умножили. Затова законът за държавните такси и тарифите към него предвиждат да се заплаща държавна такса срещу защитата, която с ИМ се търси. Тази такса се заплаща при подаване на ИМ като условие за нейната редовност. Квитанцията за платена такса се прилага към ИМ като доказателство, че таксата е платена. Някои съдопроизводствени действия обаче са свързани с разноски, които съдът трябва да направи нарочно, за да може да извърши действието. Такъв с случаят с обнародване на призовавания и съобщения в „Държавен вестник", с възнагражденията на свидетели, вещи лица и преводачи, с пътуванията на членовете на решаващия състав до мястото на огледа. Тези разноски се дължат от страната, в чийто интерес се предприема действието. Когато с ИМ се иска да бъдат извършени такива действия, ищецът трябва да внесе и разноските, дължими за тези действия, като условие за редовност на ИМ. В това отношение разноските са подчинени на същия режим, както държавната такса (чл. 99, б. „б").

Дължимата държавна такса се определя съобразно с цената на иска (чл. 55, ал. 1). При исковете, които не са изрично посочени в чл. 55, ал. 1, както и при неоценяемите искове, държавната такса се определя от районния съдия или от председателя на окръжния съд. Ако е трудно да се определи цената на иска при неговото предявяване, тя се определя приблизително от съда, като впоследствие, когато цената на иска се определи окончателно, се изисква допълнителна държавна такса или надвнесената се връща (чл. 57). Ако ищецът намали иска си, внесената държавна такса върху намалената част не се връща. Обратно, при увеличаване на иска се дължи държавна такса върху увеличената част от иска (чл. 58).

Изискването да се внесе държавна такса и разноски може да се яви като пречка да се търси защита от лица, затруднени да извършат тези плащания. От друга страна, защитата на някои права е така наложителна и обществено оправдана, че не трябва да бъде обусловена от подобно изискване. Така се обяснява защо законът освобождава от внасяне на държавна такса и разноски:

а. Ищците, работници или служители, членове на ТПК, по искове относно трудово възнаграждение или други права, произтичащи от трудови договори, както и ищците по искове за възнаграждение, произтичащи от изобретения (177а-86-ОСГК, Б 1987 IX 20).

б. Ищците по искове за издръжка, както и всички лица, за които е признато от председателя на окръжния съд или от районния съдия, че нямат достатъчно средства да заплатят таксата и разноските по делото (чл. 63, б. „б").

в. Със закона за изменение и допълнение на Закона за държавните такси (ДВ, бр. 55 от 12.07.1991 г.) към чл. 5 се създаде нова б. „о", с която се освобождават от заплащане на държавни такси и инвалидите, бременните и майките с деца до 6 години, сираците и други категории лица. Поради това те се освобождават и от задължението за заплащане на таксите по Тарифа № 1 към ЗДТ (428-92-11, Б IX 21).

г. По искове заведени от прокурора

За да бъде освободено от внасяне на такса и разноски, заинтересуваното лице трябва да подаде молба до съда, пред който следва да предяви иска, като представи писмена декларация за материалното си положение. Молбата трябва да предхожда предявяването на иска, респ. да бъде заявена в самата ИМ. В молбата трябва да се конкретизира искът, който молителят възнамерява да предяви. Резолюцията, с която молбата не се уважава, подлежи на обжалване (арг. чл. 213, б. „а").

При освобождаване от разноски те се плащат от нарочен кредит по държавния бюджет. Бъде ли уважен искът, ответникът се осъжда да плати на държавата дължимата за иска държавна такса и направените по делото разноски (565-86-11, Б 987 I 23).

3. Преписи от исковата молба и от представените заедно с нея други книжа (документи) в толкова броя, колкото са ответниците, за да могат да им бъдат връчени.

IV. Проверката на редовността на ИМ се върши не от състав на съда, а еднолично от районния съдия или от председателя на окръжния съд, респ. от натоварен от него съдия. Всяко отклонение от изискванията на чл. 98 и 99 прави ИМ нередовна, без да има значение дали се отнася до съдържанието или приложенията на ИМ.

Каквато и да е нередовността, последиците са едни и същи. Обикновено нередовността се състои в липсата на някое от необходимите указания или приложения (например на основание на иска: 3-75-1, Сб. 29). Непълнотата, ако води практически до липса, трябва да бъде приравнена към нея (например ответникът е посочен само с малкото си име). Непосочването на доказателства и не представянето на писмените доказателства не са нередовност на ИМ. Те могат да се посочат или представят по-късно. Понеже се отнасят до основателността, а не до допустимостта на иска, тяхното не посочване или не представяне не е основание за прекратяване на делото (опр. 33-64-11, Сб. 136;337-85-П, Б IX 43).

Ако е налице нередовност на ИМ, настъпват посочените в чл. 100 последици. ИМ се оставя без движение. Препис от нея не се връчва на ответника. На ищеца се праща съобщение да отстрани в седем дневен срок нередовностите на ИМ, които трябва да бъдат точно посочени в съобщението (1430-84-П, Сб. 86). Ако указанията, дадени от съда, са неясни, няма основание при неизпълнението им делото да бъде прекратено (802-96-У, БЗ 97 II 9). Ако ищецът не отстрани в срока съобщените му нередности, ИМ заедно с приложенията към нея му се връща.

Така не може да се постъпи, когато ответникът не е бил намерен на един от двата посочени адреси и особено когато е посочена и местоработата му (опр. 59-83-П, Сб. 99). Ако ищецът почине в срока за поправката на ИМ, наследниците му трябва да бъдат уведомени за недостатъците на ИМ (опр. 59-83-11, Сб. 99).

При съединяване на искове, ако нередовността засяга един от съединените искове, делото следва да се прекрати относно този иск (1400-68-1: при не посочване адреса на един от ответниците). Без съобщение до ищеца, че трябва да поправи исковата молба, тя не може да бъде върната (502-63 ВДА III 35).

Ако смята, че исковата молба е редовна, ищецът може да подаде срещу резолюцията за връщане частна жалба. Връщането прегражда пътя за защита на правото (чл. 100, ал. 2). Препис от жалбата за против­ната страна не се представя. Проверката на редовността на ИМ се развива само между ищеца и съда. В нея ответникът не взема участие. Влезе ли в сила резолюцията за връщане, всички правни последици на предявения иск отпадат с обратна сила.

Ако в дадения му срок ищецът отстрани нередовностите, ИМ се счита редовно подадена, и то с обратна сила. Тази уредба запазва изця­ло правните последици на предявения иск (§ 44, 51-95-1У, БЗ 95 IX 11).

Ако поради грешка на съда се стигне до връчване на препис от нередовна ИМ, нередовността може да бъде изтъкната при всяко положение на делото, вкл. пред втората инстанция, като за отстраняване на нередовността и за последиците от нередовността важи вече изложеното (опр. 18-11-60, Сб. 348: ИМ може да бъде подписана пред втората инстанция). Но в тоя случай делото е вече образувано и затова то ще бъде прекратено, ако нередовната ИМ не бъде поправена. Спорът относно нередовността на ИМ ще се развие с участието на ответника и нему трябва да бъде връчен препис от частната жалба на ищеца срещу прекратяването на делото.

Отклонения от тези правила се наблюдават, когато ИМ не съдържа данни относно адреса на ищеца и той е неизвестен на съда. Тогава е невъзможно да се връчи на ищеца съобщение за нередовността на ИМ, както и да му се върне нередовната молба. Затова съобщението за нередовността на ИМ се обявява в съда на определеното за това място в течение на срока за поправката, а не поправената ИМ се оставя на разположение на ищеца в канцеларията на съда със същите последици, които важат при връщане на ИМ.

Законът прикрепва към предявяването на иска (ПИ) важни процесуални и материалноправни последици.

I. Процесуалните последици от ПИ се проявяват в няколко насоки.

1. ПИ предизвиква състояние на висящо дело между страните пред сезирания съд. Висящо дело означава започнато и още неприключено исково производство, което може да се развие до нормалния си край -влязло в сила решение по съществото на спора. За да е налице висящо дело, не е нужно да се връчи препис от исковата молба на ответника (вж. чл. 93, ал. 1).

Връчването на преписа е част от развитието на вече висящото дело (977-76-1, Сб. 56; 46-82-ОСГК, Сб. 15). Състоянието на висящност започва с ПИ и завършва с влизането в сила на решението по съществото на спора, респ. с друг акт, който приключва производството без решение. Понеже съдът е длъжен да движи служебно производството, ПИ поражда за съда задължението да връчи препис от исковата молба, когато тя е редовна.

2. Състоянието на висящо дело е пречка да бъде упражнено повторно правото на иск по същия правен спор. Същият иск не може да бъде предявен отново между същите страни относно същия спор (чл. 95, ал. 1). Забраната предпоставя пълно тъждество на двете дела: по-рано и по-късно заведеното (100-90-11, Б VIII 28). Наруши ли се забраната, второто дело подлежи на прекратяване. Наличността на висящо дело представлява, както видяхме, абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за второ тъждествено дело (§ 39 II 2). Затова се казва, че висящото дело поражда отвод за висящ процес.

Без значение е дали делата са висящи пред същия съд, или пред различни съдилища. Те може даже да са висящи пред съд и пред друг орган, стига да се касае до дело, което им е паралелно подведомствено (67-61-ОСГК, Сб. 20). Иначе при обикновеното разпределение на подведомствеността между съдилища и други органи наличността на две висящи дела пред тях се отстранява чрез правилата на чл. 6, ал. 2 и 3 и чрез препирня за подведомственост (чл. 11 и § 23 III), а не по реда на чл. 95.

Целта на забраната да се образува второ дело по същия спор е да се избегнат противоречиви решения и да се спести излишен разход на съдебно време и сили. От тази гледна точка отводът за висящ процес е антиципиран отвод за пресъдено нещо.

3. Състоянието на висящо дело стабилизира подсъдността, каквато е била при ПИ (чл. 93, ал. З и § 29 II 3).

II. Материалноправните последици от ПИ са правозапазващи и правоувеличаващи.

а. Правозапазващи са:

• 
  прекъсване на течението на погасителна и на придобивната давност (чл. 116, б. „б" ЗЗД и чл. 84 ЗС),
  
• 
  както спиране на течението на давността, докато делото е висящо (чл. 116 б. „ж" ЗЗД).
  

б. Правоувеличаващи са:

• 
  правото на лихви поради забава, в която ответникът изпада от деня на ПИ, ако преди това не е бил вече в забава, както и
  
• 
  правото за получаване на плодовете, което ищецът добива даже срещу добросъвестния владелец на вещта (чл. 71 ЗС).
  

Ответникът става страна в исковия процес и е подчинен на неговия ефект независимо от своята воля. От неговата воля обаче зависи поведението, което той ще възприеме по повод на предявения иск. Ответникът може да се отнесе пасивно към иска и да не вземе участие в делото. Тогава съдът ще изгради решението си въз основа на фактите и доказателствата, представени от ищеца (арг. чл. 107). Неучастието на ответника нито осуетява постановяването на решение, нито води до т. нар. неприсъствено решение, което е непознато на нашето право. Ответникът може да признае иска (§ 92). Обикновеното, типично поведение обаче, което ответникът възприема, това е защитата срещу иска. При нея ответникът оспорва или допустимостта на иска (процесуална защита), или неговата основателност (защита по същество).

I. Процесуална е защитата на ответника, когато той оспорва правото на иск на ищеца или неговото надлежно упражняване. Тогава ответникът предявява отвод. Отводът е искане да се прекрати или спре делото поради липсата на положителна или наличността на отрицателна процесуална предпоставка (§ 39 IV).

Няма значение каква е тази предпоставка и дали тя се отнася до съществуването (възникване или погасяване) на правото на иск, или до неговото надлежно упражнение. Видът на предпоставката е от значение само за времето, до което ответникът може успешно да предяви отвод поради нейната липса или наличност (§ 39 V). Той е от значение също така за процесуалната релевантност на дефекта. Липсата или наличността на относителните предпоставки се взема предвид от съда само ако ответникът предяви отвод. Отводът в тези случаи предявява едно процесуално право, което трябва да бъде упражнено, и то своевременно, ако ответникът иска да постигне целената с него процесуална защита. Както знаем, такъв характер имат отводите за липса на местна подсъдност (чл. 92, ал. 4) и за наличността на договор за отнасяне на спора пред арбитражен или чуждестранен съд (§ 135 I, 216).

П. Защитата е по същество, когато ответникът по един допустим иск оспорва неговата основателност. Тогава ответникът противопоставя на правното твърдение на ищеца своето правно твърдение, като иска от съда да отрече твърдението на ищеца и да потвърди със сила на пресъдено нещо това правно положение, което ответникът твърди. Чрез защитата по същество ответникът осъществява по повод на заведения от ищеца процес своето право на иск относно същия правен спор. Той цели да постигне защита по този спор срещу ищеца, като го подчини на изгодна за себе си сила на пресъдено нещо. Докато при процесуалната защита ответникът се противопоставя на решение по съществото на делото, при защитата по същество ответникът настоява за решение по съществото на делото, с което предявеният иск да бъде изцяло или частично отхвърлен. Израз на правото на ответника да получи по висящия процес защита в своя полза е възможността му да осуети прекратяването на делото чрез оттегляне на иска, като не даде съгласие за оттеглянето (чл. 119, ал. 1 и § 93 II 4). Защитата по същество се приспособява към правното твърдение на ищеца. Затова различаваме защита срещу претендирано от ищеца право и защита при отричано от ищеца право.

1. Защитата срещу претендирано от ищеца право е необходима при положителен установителен, осъдителен или конститутивен иск. Тя се състои в отричане на съществуването на претендираното право или на неговата изискуемост (при осъдителен иск). Знаем, че за да съществува, правото трябва да е породено и да не е погасено. Затова то не съществува, когато правопораждащият го факт не е възникнал, както и когато са налице факти, които изключват възникването на правото или унищожават, или погасяват възникналото право. Претендираното от ищеца право няма да съществува и когато правните изводи на ищеца не отговарят на правната норма (претендираното право не се признава от правния ред или пък фактът, на който ищецът се позовава, е правноирелевантен). Казаното предопределя способите на защитата по същество срещу такъв иск, с който ищецът търси защита на претендираното от него право.

а. Тая защита може да се състои преди всичко в отричане на пра-вопроизводящия факт. Ответникът твърди, че твърденият от ищеца факт не е възникнал. Няма значение дали ответникът се ограничава с това отрицание, или заявява, че всъщност е възникнал някакъв друг факт. Отричането налага на ищеца да докаже твърдения от него факт.

б. Без да отрича твърдения от ищеца факт като явление на действителността, ответникът може да отрича неговата правна релевантност, като твърди, че от този факт не следва претендираното от ищеца право. Тогава ответникът се брани с правни доводи, като признава фактическите твърдения на ищеца.

в. Като признава фактическите твърдения на ищеца, ответникът може да предяви възражения срещу съществуването на претендираното право. Възраженията могат да бъдат: правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи или правоотлагащи.

аа. Правоизключващи са възраженията, с които ответникът твърди факти, осуетяващи възникване на правото. Такива са възраженията за нищожност или относителна недействителност на акта, от който ищецът извежда правото си.

бб. Правоунищожаващи са възраженията, с които ответникът твърди факти, опорочаващи правопроизводящия факт и водещи до унищожаване на правото, извеждано от този факт. Такива са възраженията за недееспособност, грешка, насилие, измама и т. н.

вв. Правопогасяващи са възраженията, с които ответникът твърди факти, които погасяват възникналото право или отговорността на ответника за него, респ. лишават ищеца от правото. Такива са възраженията за плащане, за прихващане, за опрощаване на дълга, за отказ от наследство или за приемане наследството под опис, за прехвърляне на вземането и т. н.

гг. Правоотлагащи са възраженията, с които ответникът твърди факти, които отлагат изискуемостта на вземането. Такива са възраженията за различни модалитети на сделката (условие, срок), за право на задържане, за неизпълнен двустранен договор.

С възражения ответникът може да предяви и свои права срещу ищеца. За някои права законът изрично допуска това (чл. 31, ал. 2 ЗЗД и чл. 44, ал. З ЗН). Но то е по общо правило допустимо, когато правото на ответника налага да се отхвърли искът, да се уважи частично или да се обуслови осъждането на ответника от удовлетворяване на негово насрещно вземане спрямо ищеца.

Като примери на права, за чието съдебно предявяване не е нужен иск, а е достатъчно възражение, могат да се посочат: потестативни права за унищожаване или разваляне на правни сделки, за намаляване на цената на вещ с недостатъци, насрещни вземания на ответника, въз основа на които той прихваща или упражнява право на задържане (1212-66-1, Сб. 66; тълк. р. 33-73-ОСГК, Сб. 6; 164-73-1, Сб. 25). Чрез възражението се постига защита на тези права. Според чл. 221, ал. 2 силата на пресъдено нещо се разпростира и относно вземанията на ответника, предявени за прихващане или с оглед право на задържане. Въз основа на потестативното право на ответника, когато то подлежи на осъществяване по съдебен ред, съдът постановява правната промяна и въз основа на нея отрича, изменя или намалява претендираното от ищеца право. Когато обаче уважаването на иска не зависи от претендираните от ответника насрещни права, те не могат да бъдат заявени с възражение. Тях ответникът трябва да упражни чрез насрещен иск. Така например не могат да се предявяват чрез възражение вземания за подобрения срещу установителен иск за собственост на подобрения имот (1064-72 II, Сб. 46) или срещу ревандикационен иск, но от държател или недобросъвестен владелец, тъй като те нямат право на задържане (1446-69-1, Сб. 61; 1909-69-1, Сб. 78). Според 287-73-1, Сб. 28 само с иск, но не и с възражение съпругът може да осъществи правото си на по-голям дял от съпружеска общност (чл. 28 СК).

Ответникът обаче не може да основава възраженията си на права на трети лица (например да оспорва предявения от цесионера иск на основание, че цесията е нищожна). Той не е легитимиран да брани правата на третото лице. Иначе би се стигнало до неоправдано навлизане в чужда правна сфера и възможни противоречия между съдебни решения, тъй като във воденото дело лицето, чиито права биха били признати (цедентът), не участва. Това лице ще брани правата си чрез главно встъпване, респ. съобразно с чл. 180 (§ 82 П). Вж. ПМ 68 II 101.

2. Защитата при отричано от ищеца право става необходима срещу отрицателен установителен иск. Тогава ответникът е всъщност претендентът на спорното право и затова той трябва да разкрие съществуването на правото. С оглед на тази цел той трябва да изтъкне фактите, които пораждат това право, както и да обезсили чрез реплики възраженията на ищеца срещу съществуването на правото (вж. III). С други думи, неговата защита се състои в обосноваване на претендираното право, т. е. в тази дейност, която е присъща на ищеца по положителен установителен, осъдителен или конститутивен иск. Срв. § 40 V 1.

III. Защитата на ответника срещу иска дава повод за защита на ищеца.

1. Когато защитата на ответника е процесуална, защитата на ищеца се състои обикновено в отстраняване на тия пороци, които водят до недопустимост на предявения иск. За да осуети целеното с отвода прекратяване на делото, ищецът ще поправи недостатъците на исковата молба (чл. 100, ал. IV), ще потвърди действията на представителя без представителна власт или пък ще издейства одобряване на своите действия от своя попечител (чл. 25).

2. Когато защитата на ответника е по същество, защитата на ищеца се определя от това, дали той претендира, или отрича спорното право.

В първия случай той може или да отрече фактите, които ответникът твърди със своите възражения, или да обезсили тези факти с помощта на други, които заличават правните последици на твърдените от ответника факти. Тогава казваме, че ищецът се брани с реплики. Така например ищецът може да изтъкне, че ответникът е потвърдил порочната или сключената без представителна власт сделка (чл. 35 и 42, ал. 2 ЗЗД); че погасителната давност е била прекъсната или спряна; че извършеното от ответника плащане е невалидно и т. н. От своя страна ответникът може да отрече фактите, изнесени с репликите от ищеца, или пък да обезсили техните правни последици с нови факти, които той твърди и чието изнасяне в делото се нарича дуплика (например, че волеизявлението за потвърждаване на порочната сделка е също опорочено).

С други думи, всяка страна има спрямо фактите, твърдени от другата страна и изгодни за нея, положението на ответник.

3. По правило съдът взема служебно предвид фактите, релевантни за спорното право, без да има значение коя от двете страни ги е твърдяла. Някои факти обаче съдът може да вземе предвид само ако те са били изтъкнати от заинтересуваната страна. Такъв е случаят с възраженията за давност (чл. 120 ЗЗД), за право на задържане (чл. 91 ЗЗД) или за неизпълнен двустранен договор (чл. 90, ал. 1 ЗЗД). Прихващането в нашето право става с изявление на едната страна, отправено до другата страна (чл. 104, ал. 1 ЗЗД). Има ли данни по делото, че такова изявление е направено, съдът е длъжен да вземе предвид прихващането даже и заинтересуваната страна да не се позовава на него чрез възражение. Защото след изявлението за прихващане погасяването на двете насрещни вземания до размера на по-малкото от тях настъпва по право независимо от това, дали някоя от двете страни ще се позове на погасяването (арг. чл.104, ал.2 ЗЗД).

IV. Когато ответникът използва различни средства за защита срещу иска, съдът трябва да ги разгледа в такава поредност, която следва от тяхното естество и от законния интерес на ответника.

Със защитата срещу допустимостта на иска съдът трябва да се занимае, преди да разгледа защитата по същество.

В рамките на защитата по същество съдът трябва да се занимае първо с отричането на правопроизводящия факт, а бъде ли той доказан, съдът трябва да премине последователно към правоизключващите, правоунищожаващите, правопогасяващите и правоотлагащите възражения. Има смисъл да се разисква дали едно право е погасено, ако то е валидно възникнало. Може да се постави въпрос за неизискуемост само относно вземане, което съществува. Що се касае до възражението за прихващане, то трябва да бъде разгледано последно, ако се предявява заедно с други правопогасяващи възражения. Това възражение поставя много и трудни въпроси, предпоставящи знание и на други процесуални материи, и затова ще бъде разгледано отделно заедно с отклоненията на исковия процес от типичното му развитие (вж. § 89).

Казаното за нередността при защитата на ответника важи и за нередността при защитата на ищеца, предприета по повод на защитата на ответника.