Адела Хинкова
Изтегляне 0.6 Mb.
|
В: Те дървени ли бяха?О: Да. Добре, ама то не било от това че съм го улучила, а било заушка. Той бил болен от заушка. И мене ме спряха да не ходя на училище три седмици. Минаха трите седмици и майка ми, която не е боледувала като млада се разболя и тя. И аз още три седмици трябваше да си стоя в къщи. И заради това трябваше да повторя класа. Много ми беше мъчно и бях много подтисната. В: Колко време беше в еврейското училище? О: Значи, повторих класа. Разделих се със прятелките. В еврейското училище се учеше четири отделения, аз изкарах пет. И когато минавах с четири бях доволна. Аз много учех и се стараех, защото ми беше убидно, че съм повтаряла. Веднъж учителката ме вдигна да чета и аз и казвам: Чакайте да си взема молива, бях се научила да си подчертавам това, което чета, за да не сбъркам, а децата се смеят и викат: “Ти с устата ли четеш, или с молива?” Минах добре. Отидох в прогимназията. Тя се намираше близко до Калето. И беше много старо училище, но аз бях доволна, че вече имахме много учители по всичко. Една много добра учителка по математика каза, че аз смятам добре, нея съм запомнила, госпожица Василева. В града имаше много ученици власи, те носеха бомбета. Те много ме закачаха и ми викаха Дуда. Извиваха ми ръцете, скубеха ме. Веднъж учителя по български ме срещна, а аз плачех, защото ме закачаха и той ме попита защо плача, аз му обясних защо. Той ме попита как се казвам. Аз му казах, че се казвам Адела и той каза, че името ми е много хубаво. Изпрати ме в учителската стая да взема лист хартия и писалка и написа на листа, че в училището няма Дуда, а Адела и от тогава спряха да ми викат Дуда и аз изкарах трите класа прогимназия като Адела. Този човек за мен беше кумир, той ме научи на български, той ме научи да чета, да пиша, той ме научи да мисля. В: Там имаше ли други евреи в прогимназията? О: Виж сега, една трета бяхме еврейчета, ние бяхме най–добрите ученици в училището. Аз бях добра ученичка, наблягах много на ученето, вървеше ми математика. В училище се преподаваше и вероучение, но на евреите им забраняваха да влизат в час. И зимно време, когато имаше вероучение, нямаше къде да ходим на студа. Бяхме много обидени и много страдахме. Училището беше много старо. Нямаше къде да ходим. Лятно време излизахме в двора, ама зимно време нямахме къде да застанем. Където и да застанем – ще ни изгонят, а ние бяхме пет шест души три момичета и две-три момчета. Едни тесни коридори. После като бяхме в прогимназията една имаше много палава – Лили, викахме й Цонче. Образувахме бандата на Цонче – на червенокръстците. Ама какво има общо с червения кръст? Половината бяха докторки. Докато бяхме в прогимназията… Една година има Лазаров ден. Една от ученичките, тази от бандата, Олга… Учителят по пеене… И сега ще излизаме лазарки. И кой ще дава тон? И понеже моят глас е по-алтов, на мен ми дава…тон. Винаги пеех, защото имах много силен глас. Но музикално, с нотите не продължих по-нататък. Понеже тръгнах по линия на училището, излизахме лазарки. Добре, ама аз… този… китеникът ми е много дълъг. И на мен ми хрумва идеята – ще го хвана с презрамки. И го вдигнах така до тука с презрамки. И ризата ще я сложим отгоре. Трябва риза, китеник и престилка. Престилката още я имам. И тръгнахме лазарки и обикаляме Калето. Сега вкъщи. Вкъщи майка ми много държеше да спазва всички обичаи, които са. Особено за посрещането на Шабат. Никога не са ме били вкъщи. Майка ми непрекъснато ме караше да работя, не признаваше училище, че имам домашни, че имам да уча. Трябва да се яде, трябва да се пере, трябва да се чисти. Помагах и във всичко и така се научих да готвя всичките гозби, които тя готвеше. От много малка се научих да готвя. Бях член на “Ашумер Ацаир”. Това означава “младият страж”. В последният клас на прогимназията ми дадъха една брошура, която пропагандираше създаването на еврейска държава, беше създаден комитет и ние ходехме на сбирките. Беше създадено движението на Херцел за създаване на Израел. Едно от изискванията беше, че щом членуваш в тази организация, си длъжен при създаването на еврейска държава да се преселиш там. Вкъщи не одобряваха това и ми забраняваха да посещавам сбирките. Ние трябваше да се готвим да заминем. Всяка вечер ходех на сбирки. Майка ми не ме пускаше. Там много обичахме да пеем и играехме хора. Между другото еврейските хора… Това е основна песен на евреите и сега. Бяхме разделени на групи. Имаше две години по-големи от мен – гимназисти и две години по-малки – от основното училище. Имахме беседи на различни теми – например що е религия, най-много говорехме за еманципацията. В: Групите бяха ли разделени? О: Не. Всички бяхме заедно. По-нататък бях и в градското ръководство и всичко това беше да се готвим да заминем. Добре, ама, когато трябваше да плащаме за подготовка, казваше се “акшара”, подготовка за селскостопански работник и значи трябваше да остана. По едно време нямах пари да си платя таксата за обучение, тя беше 500 лева. И трябваше да се откажа. Бях тогава втори курс от гимназията. Поогледах се, поогледах, нищо не мога да направя и тогава продадох си цигулката, събрах пари, видях че нямам никаква наклонност към музиката. И си платих таксата за училище, а от заминаването се отказах. Тогава нямаше безплатно нищо, всичко се плаща. И тогава започнах да чета – записах се в читалище “Свят”. Колкото минаваха години все по-дебели книги четях. След като съм свършила всичката работа вкъщи към 12 часа вечерта, трябваше да си уча уроците. Какви уроци - аз си четях по цяла нощ руска класика. Тогава четох Толстой, тогава четох Достоевски и западноевропейската литература - и Синклер, и Емил Зола. Бях в една стая с брат ми и не трябваше да паля лампата, защто той не можеше да чете. На една лампичка с 5 сантиметра диаметър четях. Касета 5, страна А Пропуснах да кажа как съм учила иврит. На тази тема как съм учила иврит съм писала две глави в моите спомени и най–интересното е това - още преди да съм повторила класа - беше ми трудно много и като ми кажеше новите думички, все ни даваше думички господин Коен. И аз, стълбичката беше от две големи, първото и последното и три малки. На едното стъпало аз, на второто стъпало ти, на третото стъпало той, връщам се, ние, вие, те. Двадесет пъти ги повтарях и по нататък още повече си ги повтарях. И майка ми един път вика: Стига си скачала по тази стълба, ще я счупиш. А аз и викам: Мамо, остави ме, аз си уча уроците. И почвам да й говоря на нея. Тя не ми отговаря, питам я защо не ми отговаря и казвам: Аз пък няма да ти напълня бъчвата с вода. Единият от празниците, които исках да говоря е Ханука. Откъде произлиза този празник. Не съм го учила в училище, а впоследствие съм го чела като обща култура. При едно такова разграбване на храма, където сега останки има Стената на плача. При царицата Естер, и Аман споменават, Аман е лошия владетел. Даже и сега има думата при нас: У, аман от тебе. В: Оттам ли идва? О: Оттам. Аман се е казвал този дето бил завоевателят. Той е разрушил храма. Даже сега на празника имаме обичай да правим сладкиш Ушите на Аман. ”Да му изядеш ушите казват”- от там излиза. И ние правим сладкишите и ги изяждаме, изяждаме му ушите. Ние на този празник правим фиде и това е фидето на Аман, косата на Аман, и ние изяждаме тази коса. И когато били затворени там, нямали какво да ядат, имало само такива големи делви с мазнина и били на тъмно. И оттогава се смятало, че от мазнината се правело свещи. И затова този празник се казва Ханука. Ето това е свещника, направен от седем свещи, празнува се седем дена. И всеки ден се споменава една от бедите на Аман, които е причинявал. Всеки ден се пали по една свещ и така до седем. Аз бях ученичка във втори клас и ще празнуваме Ханука в кварталния киносалон. И ние правим сценка, мен ме слагат аз да бъда първа свещичка, майка ми ми купува черно кадифе с бяла якичка. Ще почна аз, ще бъда първа свещичка. Ще почна аз, има седем свещички, но аз съм първа. И действително започнах аз. Да ти изпея ли песничката. Превод – свещичке, свещичке, разкажи ми какво е било там, аз съм първа свещичка, разкажи ми какво е било там и хорчето припява: Преди много, много години дошли завоеватели и било много страшно. И хорчето пее, момчетата припяват: Страшно е било там. И сега като я пея тази песен, настръхвам, че толкова дълго съм живяла. В: Кой те е учил на тази песен? О: Учителят, това от училище. Учителят говори за смисъла на празника. След мен излиза втора свещичка и така се изреждат седем. Но аз бях много горда, че съм първа. Това е за Ханука. Така се празнува Ханука, правят се ушите на Аман, косите на Аман, фиде по повод на празника. Това е празникът Ханука. В: И се празнува седем дни? О: Седем дни и всеки ден се пали по една свещичка, първия ден една, втория ден първата и втората, третия ден първата, втората и третата и т. н. та до седем. Ние вкъщи не сме имали такъв светилник, не сме имали, по-скоро богаташите имаха такова. Нали си празнувахме празника, палили сме, но само по една свещичка. Баща ми гледаше да има какво да ядем - да не се разболеем от туберкулоза. Това е за Ханука. Казах ти как съм научила иврит. Навремето нямаше телевизия, нямаше нищо и времето минаваше в четене на книжки и после обсъждахме книгата. Обаче имахме различно виждане за прочетеното, така се казваше, спориме. Аз виках героя такъв, друг викаше другояче. Например много спорехме за Нора на Ибсен. За еманципацията на жената, трябва ли, не трябва ли, докъде да се прстира, и т. н.. Това ни беше ежедневие, особено в Ашумер Ацаир, защото ние там се стремяхме да бъдем личности и даже да можем да ръководим и да можем сами да взимаме решения. Това беше тази организация, нали ти казах. Благодарение на нея аз получих облика на партийната принадлежност на социалдемократ. Обичам книги да чета, да се занимавам. И така се оформих като човек. Нека да кажа за приемственост. Ние бяхме малко сектанти. Ние трябваше да бъдем сектанти, защото не се готвехме да живеем при мирни обстоятелства, ние се готвехме да отиваме в Израел Нямаше Израел тогава а Палестина, една враждебно настроена към нас държава. Докато се оформи държавата имаше много перипети. Ние не се червяхме, не танцувахме, мъжете не си слагаха връзки, никакви бижута. И аз си останах такава. В: Кажи ми нещо за най-близките ти приятели. Две приятелки ми беше казала, че имаш много близки в училище. О: В училище имах, тъй наречената Софи Пинкас. Тя беше първа ученичка в класа. През нейните очи аз видях, че животът може да бъде и друг, не само тези пастелни черги и без пердета. Семейството й беше богато. Баща й имаше магазин в центъра на града. Тя имаше двама братя, които бяха вече големи. Единият - студент, а другият беше вече излязъл от къщи. Тя беше много хубава и всяка година ходеха в Белград и й носеха тоалети от там. Аз много й завиждах, защото нямах. За първи път в живота си видях пижама. Веднъж й бях на гости и вечерта си лягаме, аз съм си занесла една нощничка, а тя си облякла пижама. И аз й викам: ”Нали ще спим, защо си облякла това нещо”. А тя вика:” Но това е пижама”. За първи път у тях видях грамофон. Понеже беше сама вкъщи и майката не смееше да я остави сама, аз отивах при нея. А те ме приемаха мен, защото баща ми се ползваше с добро име и смятаха, че аз съм сериозно дете, даже съм била по-сериозно дете отколкото трябва. В тях имаше плюшени завеси, плюшени покривки, бани вкъщи, даже един път излизаме на балкона и тя сяда на някакъв стол, дето се люлее и ме пита, защо и аз не седна, а истината беше, че аз не смеех да седна, страх ме беше. И след това ни се разделиха пътищата. В: А другата ти приятелка? О: Другата ми приятелка се казваше Луиза. Тя беше в организацията Ашумер Ацаир. Но майка й я накара да се откаже. И тя се отказа, но беше хубава и апетитна, хвана се един женен мъж, излезе й лошо име и така свърши всичко. Аз да кажа сега, как аз се отказах от организацията Ашумер Ацаир. Когато завърших гимназия, баща ми ме записа в Свободния университет в София. Добре, ама го ликвидираха и ме изпратиха във Варна с право на втора година. В: Там същата специалност, икономика? О: Икономика, да. И завърших във Варна и се свързах с прогресивните хора, защото мястото ми беше там. В: Като си дошла в София си се отказала от Ашумер Ацаир? О: Не, те ме изключиха, защото ние се готвехме за селскостопански работници и ни пращаха по селата да работим земеделска работа. Добре, ама аз като почнах да следвам, ми казват: ”Добре, ама или ще следваш, или ще ходиш на село да вършиш селскостопанска работа”. Аз казвам: ”Не мога да не уча и да оставя майка ми и баща ми сами”. И действително през 38 – ма година баща ми почина и на мен ми беше много трудно, защото много го обичах, а и нямахме пари вече. А и на брат ми му бяха взели парите, нямаше помощ от никъде. Ние разпродадохме, каквото имаме, парцали, шевна машина, зестра която имахме. Нямах пари даже да си взема дипломата. Сестра ми ми даде, която беше на село. Взехме една стая под наем и аз подадох една обява, че искам да работя. И дойде един адвокат, и сега разбирам от адвокатски работи, защото цяла година работих при него. Той правеше разни искове за такива неплатци и аз му помагах в счетоводството, в стаята на счетоводството на застрахователно дружество “Орел” - и сега съществува в същата сграда. Изкарвам аз една година там и след това ни изселват в Хасково. В Хасково беше страшно лошо, защото не ни даваха да работим. В: Там къде живеехте? О: В едно коридорче, по-малко от това, пътека. Вечер слагахме един дюшек там и спяхме. Вечер минаваха хора за стаите покрай нас. Ние бяхме без мъж и нямаше кой да се грижи за нас. Другите мъже ходеха и на черно купуваха за семействата си храна, а на нас ни даваха домати да ядем. Оттогава не мога да ям домати. И майка ми ме изпрати при сестра ми на село, а тя замина за Русе при приятелка, че там режимът бил по мек. В: Сестра ти как се казваше? О: Жанета. В: Не са ви правили проблем да заминете при….? О: Не, по това време разрешиха да се събират семействата. Това вече е 1943 година, фашистите губеха войната. Аз бях вече завършила висшето си образование, сестра ми ми даде пари за дипломата и си я взех и там отидохме да работим на лозето. Копаехме на лозето заедно с няколко момичета като мен и ни даваха някой лев. И сестра ми помагаше и аз преживявах покрай нея и аз. По едно време нямаше какво да правя и започнах да правя от въже обувки, но беше много трудно. И понеже бях свързана с антифашистката дейност, веднага останах на работа в Партията. В: В София? О: Не, в Плевен. Искахме с майка да се съберем, отидохме в София. Добре, ама понеже бях на работа там, висшиска не ме пускат. Майка ми намери квартира при една приятелка в София. Аз също се върнах и си намерих квартира една стая, то не беше стая, а нещо, което даваха на слугините да живеят. Имаше четири врати и аз мръзнех в средата, то беше един живот. И така най-после се преместих на едно място, половин стая ми дадоха под наем. И по това време се явява моя уважаван от мен съпруг - като офицер. Беше среден на ръст, слабичък такъв. Хубаво офицерче, преди това сме си писали, заедно участвахме в разни акции като антифашисти. В: По партийна линия ли се познавахте? О: Не по партийна линия. Като ходих на село, той има един приятел от село. Та този прятел от село… Касета 5, страна В И той ни запозна. Канеше ме на театър, беше много начетен. Но впоследствие се оказа, че е от “мълчаливата академия”. Той не можа да завърши Академията в Свищов. Беше небрежен такъв, не си даваше зор, инертен човек. Вършеше тежка работа, нямаше нищо против и женска работа да върши. И така живяхме 30 години с него и две деца отгледахме. Сега аз минах вече на тема семейство. Аз си гледах децата и каквото зависеше от мен го правех. За него в живота му имаше само не. Той живееше с едно не. За всичко, което трябваше да се направи и купи неговата дума беше не. Да купим хладилник – не трябва, да купим печка нетрябва, никой не пали печка лятно време, аз паля печка. Но изкарах 30 години и когато вече имахме две внучки, той се намери с някаква стара любов и се разделихме. И до ден днешен, аз съм в отлични отношения с неговите две сестри, Люба и Вера, зълвите. Не сме се развеждали с него. Три години го чаках, да, не, да, не. Сестра му беше много учен човек, широко скроен човек и ми вика: ”Остави го, не му обръщай внимание - това е склероза”. И действително лекарят му даде документ, че го е хванала склероза и не знае какво прави. И един хубав ден решил да си ходи. И всичките бяха спокойни, че ще се върне. Аз обаче му знаех характера и казах, че няма да се върне. И не се върна вкъщи. Заживяха с негова стара любов от Свищов. На него му дадоха квартира в “Младост” 6 и тя си направила сметката да му вземе квартирата. И аз си викам: ” Така ли, тя за няколко години ще му види сметката”. И така стана, не живя и две години и почина. Всичко, което имаме и сме постигнали се дължи на мен. Аз си издържах децата самичка. Синът ми, който сега е професор, съм му взимала седем учители в единадесети клас, беше мързелив, но си четеше книжки… Но това не беше на загуба. На изпита по медицина изкара пет и седемдесет и пет и го приеха без никакви привилегии. Мъжът ми не искаше да имаме второ дете, че трудно носех бременноста, трябваше да лежа на легло една година. Но аз много исках да си родя момиченце. Синът ми беше мързелив - не му се ходеше, искаше с количката да го возим. Мъжът ми отиде на летен лагер с военните и аз хоп - я родих на седем месеца и половина. Едно мишленце на два килограма. Плаках, плаках и веднъж я извеждам с количката на разходка и едно момиченце ми вика: ”Леличко, защо разхождаш с количката тази кукла?”. “Не е кукла, а бебе”- казвам аз. И беше винаги все ниска, все малка и вечно боледуваше. И когато започна гимназия, почна да расте. Тя порасна доста и сега е доста висока. По-висока от Юлето, поне една глава над нея. В къщи не ми помагаше много, но сега е добра домакиня. Лекарка е и тя. В: Къде е завършила тя? О: В София, медицина, същата специалност като брат си. Само че не я влече научната работа. Моят син, още като студент, винаги е бил председател на разни кръжоци. Дъщеря ми също не случи с брака. И се разведе, гледа си детето и това е. Достатъчно ли е да разказвам за децата си. Какво друго да разкажа? В: Мисля, че за гимназията нищо не каза, стигнахме да прогимназия. О: За мен училището беше между другото. Вниманието ми беше насочено в организацията – Ашумер Ацаир. Аз не участвах в живота на училището. В прогимназията имахме Червения кръст… В София имаше бранници и когато сложихме звездите. По улиците, ако те срещнат бранници, те пребиват. В “Орел” получавах 2000 лева, а едно олио струваше 1000 лева на черна борса. Плащахме и наем. И след като свърши войната, аз все още се чудех как майка ми все по нещо правеше, а тя ходела по домовете да пере, за да може да се храним. Хлябът беше един от кукуруз – нищо не струваше – лепкав, но нямаше друго. В: Във Видин еврейски квартал обособен имаше ли? О: Беше си обособено като квартал - Калето. Само две семейства не бяха еврейски. Имаше и две семейства лекари, които живееха извън – това са семейство Басан и Лидви, които държаха аптека. Всички останали бяха в еврейски квартал. В: Имаше ли Синагога? О: Синагога имаше и то много голяма. Тази Синагога е била втора по големина на Балканите. Не знам кога започна да запустява при Новата ли власт, когато евреите се изселиха ли. Сега е руини, бяха я превърнали в склад на два етажа. Махнаха, вече да не е склад и ще направят нещо. Там до Синагогата е къщата на Паске, голям френски художник. И къщата му половината развалена, половината не е. Останали са само четири семейства. В: Какви други институции е имало освен Синагога и еврейско училище? О: Еврейска община. Сега аз не съм казвала последно за Песах. Песах се празнува в чест на евреите, които са излезли от египетско робство. Пролетно време е Песах. Празнува се всяка година. На Песах се яде Маца. Какво е Маца? Когато евреите са излезли и Моисей с пръчката е разделил морето и после се издавили тези, които ги гонели с каляските. Те не са имали време да си приготвят хляб, те смесили само брашно и вода и така са оцелели. И ние в знак на признателност, че те са спасили еврейския род се празнува този празник. И понеже е пролетно време и въобще нашите обичаи са свъзани с медицината. Пред самия Песах, къщата трябва да се изчисти основно, никъде не трябва да има трохичка хляб или друго нещо. Чистят се шкафове, перат се черги, пердета, боядисвахме цялата къща. И аз се научих много рано да боядисвам и с блажна боя и с постна. На една дълга дръжка майка ми връзваше и аз боядисвах отвън. И най-накрая отивахме на банята. И казвах на майка ми: ” И ние сега ще станем Хамец”. И като почвахме всичките съдове ги варехме в пепел, сол и сапун. Нямаше течаща вода, колко мито, колко немито… Аз на двора - вече като имахме помпа. Всичко се измиваше да светне. Каладжията минаваше да калайдиса тепсийките. Песах е най-големият празник. И ние не ядем квасен хляб, а само неквасен. Ние във Видин го правехме на питки. Питките ги правихме без мая, бяха твърди като камък. На Песах ние се събирахме в коридора. Къщата ни беше един коридор и от него се влизаше в стаите. В него се събирахме семействата и ще се чете Легендата, книгата ще се чете. Сядахме на масата, на брат ми ще му сложат една кърпа, салфетка на кръста и му слагат една питка, и му я слагат на гърба, символично, че и той носи хляба, който са яли прадедите. От този хляб се готви различни неща, например супа прави от кнедли от същото тесто, натопени в яйца. И баща ми започваше да чете молитвата. Обикновено най-малко още две - три семейства идваха. Винаги сме живели с наематели ние, иникога не сме взимали наем. За баща ми наем като понятие не съществуваше. И почваше да чете. Чете, чете, но преди да чете, момата от семейството поднася една кана вода на този, който ще чете, за да си измие ръцете - че е грях, ако не си измиеш ръцете. И започва да чете молитвата и от време на време пак си мие ръцете. Чете, какви беди е дал бог на египтяните: ” Змии, гущери, природни бедствия” и повтаря, повтаря. Може би съм многословна. Не само затова, че живея сама, ми липсва разговора, но по начало съм си такава – обичам да обяснявам. На въпроса. Това за нашата работа е много добре. След като говорите повече – това е по-добре, отколкото да не говорите. Какво точно е станало с вашия дядо? С бащата на баща ви? С бащата на баща ми аз не съм писала нищо, защото нищо не е ставало. Бащата на баща ми е починал много рано. Самият той не го е помнил. Защо е починал много рано? Боледувал ли е? Моят баща никога не го е споменавал, защото самият той никога не го е виждал. Бил е сирак и е работил. Имало е една такава граница. Аз съм от Видин. Видин и Румъния. От другата страна е Калафат. Хората са си ходили както от двете страни на река Марица например. И той намира работа там и е знаел румънски. Той се казва Леон. Леон на френски значи лъв. На румънски му викали Йоница. Така си го знаели. Той самият нищо не ни е споменавал. Аз съм живяла до 20 годишна възрат с него и нищо не знаех. Те са били много деца. Имат много братовчеди и роднини там. Във Видин е имало много евреи. На население от 18000 души 1000 са били евреи. Голям дял са били Илел, но за него не знам. Какво означава аргатин? Аргатин и в българския език доскоро, слуга. Не е слуга да ти работи. Малко разлика има между домашна прислужничка, която чисти и пере. Аргатинът идва от ангария. Той е земеделец, не е фабричен работник. Това е като сезонен работник? Не. Това е професия, с това са си изкарвали прехраната. Баща ми е бил аргатин в Румъния. Това ми казваше. Селяните там много са го обичали, защото е знаел румънски. Баща ви е знаел и цигански език? Той е бил много природно интелигентен човек. От него съм взела добри черти на характера. Винаги даваше примери с разни масали и поговорки. Масал какво беше? Масали са поговорки и това са турски думи. Цигански е знаел той, защото във Видин е имало и сега има голяма циганска махала. Понеже работата му е била и с циганите. Бил е дребен търговец, имал е едно малко магазинче. Там са ходили обикновено кадъните и много са го крали. Кадънита с техните фереджета и широки поли и са взимали парчетата плат и са си го пъхали вътре и баща ми нищо не могъл да направи, защото не мойе да ги пипа. Баща ми знаеше и румънски и турски и цигански. Каталог: sites -> default -> files -> person -> interview interview -> Молхов Хаим Меворах interview -> Касета 1, Страна А interview -> Луна Давидова interview -> България Интервюирал: Патриция Николова м май 2003 г март 2004 г. Касета 1, страна А interview -> Регина Гринберг София България Интервюирал: Светлана Авдала interview -> Грация Нисим Албухайре interview -> Софи Леон Пинкас interview -> Виктор Барух interview -> Бина Йосиф Декало interview -> Леон Нисимов Лазаров София България Интервюирал: Леонтина Израел Изтегляне 0.6 Mb. Сподели с приятели:
|