Аллах моят Отец? Или пътят ми от Корана до Библията Билкис Шейх Издава Мисионерско сдружение «Мисия за България»

Какво означаваше тази измяна? Четирима мои прислужници просто избягаха! В едно градче като Вах, където имаше малко добре заплатени работни места, едно подобно решение можеше да бъде трудно разбрано.

Естествено това беше продиктувано от страх. Манзур се страхуваше, защото го бях помолила да ми даде Библия и го бях накарала да ме закара до християнските мисионери. Останалите трима прислужници-християни явно се бяха заразили от неговия страх. Те би трябвало да са чули тътнежа на вулкана, който всеки момент щеше да изригне, и не искаха да бъдат завлечени от потоците лава.

Но какво ставаше с Райшим, моята камериерка-християнка, която сега отново започна да разресва косите ми? Аз чувствах как нейните грациозни ръце трепереха, докато тя работеше.

- А ти? - попитах аз.

Тя прехапа устните си, но продължи да ме разресва:

- Навярно и аз не трябваше да оставам тук - каза тихо тя. - Тук ще стане много...

- Много усамотено - допълних аз.

- Да - каза тя и преглътна - и освен това...

- Освен това ти се страхуваш. Райшим, ако ти искаш да си тръгнеш, аз няма да те укорявам. Ти трябва сама да решиш, така както и аз го направих. Но ако останеш, трябва да помислиш за това, което Исус ни предсказа, че ние ще бъдем преследвани заради Него.

Райшим кимна. Тъмните й очи бяха влажни. Тя взе от устата си една игла за коса и започна да я поставя в косите ми.

- Зная, - каза тя опечалена.

От този момент Райшим потъна в мълчание. Със своята угрижена физиономия тя зарази и Нурджан, която явно беше на крачка от истерията. Когато на следващата сутрин се събудих, трудно успях да надвия себе си и да позвъня на звънеца. Кой щеше да дойде сега? Вратата на моята спалня се отвори бавно и влезе Нурджан. Тогава видях, че в здрача на зимното утро я следва и една втора сянка - това беше Райшим! По-късно аз й казах колко много се радвам на нейното оставане. Тя се изчерви:

- Уважаема госпожо, джи! - каза тя благо, прибавяйки нежната трета дума на поздрава, която означаваше: Желая Ви дълголетие! Така както вие служите на Господа, така и аз ще Ви служа!"

След като прислужниците избягаха, къщата стана още по-тиха. Не всички замених с други. Изискванията ми вече не бяха толкова високи, защото никой от близките ми не ме посещаваше. Реших известно време да не наемам християни. Намерих си нов шофьор, един мюсюлманин на име Фацат, и един помощник в кухнята, също мюсюлманин.

Аз се радвах, че Махмуд продължаваше да си играе щастливо в къщата и в градината и го окуражих да си покани приятели от селото. Той прие това предложение с въодушевление. Повечето деца бяха малко по-големи от него, пет- и шестгодишни, докато Махмуд току-що бе навършил пет годинки. Въпреки това той винаги беше техният водач. Мисля, че причина за това не беше само фактът, че той беше домакин. Неговите предци бяха господствали векове наред и от това наследство той можеше да се отрече точно толкова, колкото и от своя интелигентен поглед. Каква част от това негово наследство рискувах да загубя? До каква степен аз застрашавах тези принадлежащи по право на момчето връзки с рода му? Тъкмо вчера той отново ме попита кога братовчед му Карим ще го вземе отново със себе си на риболов? Карим беше обещал да покаже на Махмуд как се хващат пъстървите, които се плъзгаха между обраслите с мъх скали на нашия поток. Този поток се вливаше по-надолу в реката Тахмра.

- Мами, кога най-сетне ще дойде Карим? - отново ме попита Махмуд.

Гледах сияещите очи на момчето и не посмях да му кажа, че този риболовен излет никога нямаше да се сбъдне.

Досега Махмуд почти не можеше да се почувства с тях отречен от християнската вяра. Разбира се, аз му четях библейски истории и той толкова много ги обичаше, че за да имаме достатъчно време за тях, дори се принудих да променя времето му за заспиване от 20:00 часа на 20:30, но в сравнение с риболова това бяха само няколко историйки. Последва го и проблемът с приятелите му. Те също един по един престанаха да идват. Това Махмуд не можеше да го разбере и когато аз се опитвах да му го обясня, той ме гледаше въпросително:

- Мами - казваше той, - ти кого обичаш повече – Исус или мен?

Какво би трябвало да му кажа? Тъкмо сега, когато той беше толкова самотен!

- Махмуд, Бог трябва да стои на първо място – казах аз и му описах изказването на Господа, според което ние едва тогава сме наистина Негови, когато поставим целия наш род зад Него. - Бог трябва да застане най-отпред дори и пред хората, които в този наш свят ние обичаме най-много.

Изглежда Махмуд приемаше това обяснение! Той също така ме слушаше и когато му четях от Библията. Веднъж когато му прочетох стиха: „Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя." от Ев. според Матея, 11: 28, аз го чух да се моли преди неговия следобеден сън: „Исусе, аз те обичам и искам да дойда при Теб, но... моля Те, не ми давай спокойствие. Аз не обичам спокойствието." Той сключваше ръцете си за молитва и се молеше, но аз знаех, че за него беше твърде тежко да бъде сам и да ме вижда и мен самотна. Никакъв роднина, никакъв приятел, никакъв познат не се отбиваше от голямата магистрала, за да дойде до нашата къща. Никога вече телефонът не позвъня.

Една нощ обаче, около три часа сутринта, бях стресната в съня си от звъненето на телефона. Никой не би звънял по това време освен при смъртен случай в рода ни. Сърцето ми биеше до пръсване, когато вдигах слушалката. Отначало чух само тежкото дишане на някой от отсрещната страна, а след това по мен бяха изстреляни като с прашка три камъка, три думи: „Невернице! ... Невернице! ... Невернице!" След това телефонът прекъсна. Аз си легнах отново.

Кой беше този? Един от фанатиците, за които моят чичо многократно ме беше предупреждавал? Какво бяха решили да правят?

О, Господи, Ти добре знаеш, че не се притеснявам от това, че ще умра, но от това, че съм ужасно страхлива. Не мога да понасям никаква болка! Ти знаеш колко бързо изпадам в несвяст, когато лекарят ми бие инжекция. Моля Те, ако това се наложи, направи ме способна да понасям болките! - Очите ми се напълниха със сълзи. - Господи, страхувам се, че нямам необходимата издръжливост, за да стана мъченик. Съжалявам за това, но моля Те, дай ми да премина през всичко, което ми предстои, единствено и само чрез Теб и с Теб!"

Следващото изпитание, което стоеше пред мен, беше едно анонимно писмо, пълно със закани: „... Нека кажем ясно: Има само една дума, която те характеризира и тя е: Предателка!!!" Скоро след него дойде още едно такова писмо и още едно, и още едно, ... Те всички съдържаха заплахи. Аз бях една вероломна отстъпничка и с мен трябваше да постъпят, както подобава на такива.

Един следобед в началото на лятото на 1967 г., около шест месеца след моето покръстване, седях в моята градина и отново мачках в юмрука си едно такова писмо- То бе написано с особена злост и в него бях окачествена не само като «неверница», но и като една «изкусителка на вярващите». „Истинските вярващи - се казваше в него - трябва да ме изгорят така, както се обгаря гноясалата плът на здрав крайник!" Да ме изгорят!? Означаваше ли това нещо повече от едно обикновено сравнение? Продължих да крача навътре в градината, чиито лехи бяха пълни със сияещи лалета, зюмбюли, нарциси и комуниги. Пролетта отстъпваше на лятото. Дюлите Цъфтяха, а последните бели листенца на сливовите цветчета падаха от клоните на дърветата. Обърнах се и погледнах назад към къщата си. „Те няма да посмеят да докоснат къщата ми! - извиках аз безмълвно в сърцето.

Те не биха посмели да изгорят една благородничка. Като че ли за да потвърди, че аз не мога още дълго Да разчитам на защитата на моето положение в обществото и на моето богатство, дойде един посетител. Една от камериерките ми съобщи за него, казвайки:

- Генерал Амар желае да ви види, уважаема госпожо!

Сърцето ми подскочи от радост. Погледнах през градинската врата. Наистина! Там стоеше един много добре познат ми маслиненозелен комендантски автомобил. Генерал Амар беше един любим стар приятел от времето когато бях в армията. През Втората световна война ние заедно служехме и сега той беше един от водещите генерали в пакистанската армия. През всичките тези години ние продължавахме да поддържаме връзка, особено тогава, когато моят мъж беше министър на вътрешните работи и те двамата работеха в тясно сътрудничество. Той също ли идваше само за да ме осъди?

Веднага след това чух стъпките му по дребно чакълестата алея. Той идваше към мен през градината, перфектно издокаран в една гиздава кхаки-униформа - брич за езда и кожени ботуши. Генералът взе ръката ми, наведе се и я целуна. Безпокойството ми ме напусна - не изглеждаше да е дошъл като неприятел.

Той ме погледна. Тъмните му очи премигваха весело така, както беше характерно за него. Той пристъпи направо по същество:

- Вярно ли е това, което говорят хората?

- Да! - казах аз.

- Как можа да Ви хрумне една такава идея!? - възкликна той. - Вие сама сте се изложили на една много голяма опасност. До мен дори достигнаха слухове, че има хора, които искат да ви убият!

Аз го гледах мълчаливо.

- Е, добре - добави той и седна до мен на една пейка в градината. - Знаете ли, че аз Ви обичам като брат?

- Надявам се!

- И че като брат аз по особен начин се чувствам отговорен за Вас?

- И в това се надявам.

- Тогава трябва да знаете и това, че за Вас моята къща е винаги отворена.

Усмихнах се. Беше първата приятелска дума, която чух отново от толкова дълго време.

-Но Билкис - продължи генералът, - едно трябва да знаете. Това предложение е напълно лично. - Той откъсна едно цветче, приближи го до носа си, вдъхна от аромата му и се обърна отново към мен, казвайки:

- Официално аз не мога да направя почти нищо за вас.

- Знам. - Взех ръката на генерала, след това станахме и минавайки през градината, се отправихме към къщата. Докато вървяхме един до друг, му казах, че невинаги ми е било лесно.

- И сега няма да ви бъде по-лесно, скъпа моя - ми каза този мой приятел по своя директен начин. По-късно, когато в гостната бях вече поръчала чая, той прибави с въпросителна усмивка:

- Кажете ми, Билкис, защо направихте това?

Обясних му какво се беше случило и забелязах, че генерал Амар внимателно ме слушаше. Колко невероятно! Без да се усетя, сега правех това, което мисионерите наричаха «даване на свидетелство». Разказвах на един мюсюлманин за Христос, и то на един висш служител! И той ме слушаше! Съмнявам се, че онзи следобед засегнах сърцето на генерал Амар с моето послание, но все пак той беше дълбоко замислен, когато половин час по-късно ние се сбогувахме. Вече се здрачаваше, когато той отново притисна устните си до ръката ми.

- Билкис, не забравяйте - каза той с горещ глас, - ако някога ви потрябва моята помощ..., всичко, каквото мога да направя за вас като приятел...

- Благодаря, Амар!

Той се обърна и токовете на ботушите му затракаха по каменните плочи на входната алея и навън към мястото, където във вечерния здрач го чакаше неговият военен автомобил. И самотното по свой особен начин тъжно посещение беше вече минало. Дали някога отново Щях да видя Амар?

За пръв път, откакто беше започнал бойкотът, откакто анонимните писма и предупрежденията на стари мой приятели зачестяваха, аз най-сетне осъзнах какво означаваше това, да живееш час за час. Беше противоположното на това, да се грижиш за себе си. То означаваше да чакаш и наблюдаваш какво Той ще допусне в живота ти.

Аз бях убедена, че нищо не можеше да се случи без Неговото позволение. Например аз знаех, че натискът срещу мен щеше да става все по-силен. Когато това се случеше, то тогава Той щеше да го е допуснал и аз ще трябваше всред вероятното нещастие да се науча да търся Неговата близост. Исках просто да живея час за час и да бъда винаги до Него. Да, това беше ключът за разрешаването на всички мои проблеми. Трябваше да се на уча да живея в Неговото присъствие така, че каквото и да се случеше и когато и да се случеше, то аз да бъде: в Него и Той в мен.

С нарастването на натиска от страна на моя род аз бях убедена, че зная как се е чувствал цар Давид, когато, бягайки от своя син Авесалом, той е взел своята лира и запял:

„Но Ти, Господи, Си щит около мене, слава моя и Тоя, Който възвишава главата ми." Псалом 3:3

Под «слава» той вероятно е разбирал неизказуемото великолепие, върховната радост и блаженството на светиите в небето.

За момента натискът от страна на моя род се изразяваше все още само под формата на бойкот. Нито един-единствен роднина не идваше да ме посети, дори и само за да ме обвинява и упреква. С малки изключения не чувах нищо и от страна на моите стари приятели. Шушукането в селото продължаваше, както и нарочното ми изключване от големите родови събития: свадби, раждания, смъртни случаи. Винаги, когато се ангажирах с разсъждения за самотата, която нарастваше вследствие действията на околните, чувствах как Божието присъствие се оттегляше от мен и тогава, на момента, аз принуждавах себе си да мисля за случаите, в които Исус се е чувствал самотен. Това ми помагаше. Забелязах и дори малко се учудвах на факта, че просто ми липсваше общението с хората. Аз, която винаги бях живяла толкова усамотено, сега имах нужда от човешка близост. Вече дори Мичелови и семейство Олд не ме посещаваха-Аз ги бях посъветвала в името на тяхната собствена сигурност да не ме търсят повече.

В един забулен от мрачна сивота следобед аз се оттеглих в своята стая, за да чета Библията. Беше неестествено студено за началото на лятото. Остър вятър удряше по прозорците. Започвайки да чета, аз почувствах топлина в ръката си и когато се огледах, забелязах петънцето върху ръката ми от огрелия я слънчев лъч. Погледнах през прозореца и видях отново изчезващото зад Облаците слънце. Сякаш за един миг Бог се беше привел към мен и утешително беше докоснал ръката ми.

«Ех, Господи - казах аз, поглеждайки нагоре, - толкова съм самотна. Моля Те, изпрати ми днес някой, с когото мога да поговоря!"

Малко се срамувах от себе си, защото идвах при Него с една толкова детинска молба, и затова отново се посветих на Библията. Та нали в края на краищата Бог беше с мен. Трябваше да бъда доволна на това. Но след известно време се изплаших от един своеобразно странен шум в къщата - странен с това, че ми беше липсвал толкова дълго време. Долу се чуваха гласове!

Наметнах се с халата си и нервно се затичах към вестибюла, откъдето Нурджан идваше почти останала без дъх.

- О, уважаема госпожо, можете ли да си представите? Семейство Олд са тук!

- Слава да бъде на Бога! - извиках аз и се забързах към тях. Естествено аз се срещах с Кен и Мери всяка неделна вечер в къщата им, но това посещение в средата на седмицата беше нещо чудесно. Мери изтича към мен и взе ръката ми.

- Билкис, ние просто трябваше да Ви посетим - каза тя, а сините й очи сияеха. - Всъщност няма никаква причина за това наше посещение, а само това, че Ви обичаме и много искахме да сме заедно с Вас.

Колко много се радвах на това посещение! Докато си говорихме, ми стана ясно, че беше погрешно да не каня никого на гости. Гордостта ми ме беше възпирала да си призная, че имах нужда от контакти. Изведнъж ме осени една идея. Защо да не каня всяка неделя християни на общение в къщата си? Но не означаваше ли това да наливам масло в огъня?! Опитах се още в зародиш да задуша идеята си, но тя не искаше да ме напусне. Когато моите приятели вече си тръгваха, аз бързо казах:

- Бихте ли се радвали да ми дойдете на гости в неделя, вечер?

Семейство Олд ме гледаха почти ужасени.

- Казвам това съвсем сериозно и отговорно - Продължих аз. - Тази стара къща се нуждае от нов живот.

И така ние се уговорихме за срещата. Когато онази вечер се оттеглих, за да си почивам, разсъждавах върху това, колко превъзходно Бог се грижеше за нас. Когато моето семейство и моите приятели ми бяха отнети, Той ги замести със Своето семейство и Своите приятели. Заспах в мир, а когато се събудих, слънцето грееше топло в стаята ми. Станах, отворих прозореца и се наслаждавах на чистия утринен въздух, който нахлуваше в стаята и носеше със себе си мириса на свежа градинска пръст. Беше вече лято.

Още събота следобед старата къща беше вече украсена с цветя. Подовете и прозорците бяха изтъркани до блясък. Аз дадох на Райшим да разбере, че ако желае, може да вземе участие в срещата, но тя се смути, защото явно все още не беше готова за една толкова смела крачка, а аз не исках да я притискам. Неделният ден минаваше бавно. Бях непрестанно заета с това, да държа Махмуд далеч от дневната, да опъвам персийския килим, да до оправям цветята и тук и там да до избърсвам прахта. Най-сетне чух входната порта да се отваря и колите да се движат по дребно чакълестата алея.

Вечерта беше точно такава, каквато се надявах да бъде. Ние пяхме, молихме се и си разказвахме какво Бог беше сторил за нас. Бяхме само дванадесет, с Махмуд тринадесет, които уютно си седяхме заедно в дневната, но аз бих могла да се закълна, че около нас имаше още хиляда скъпи невидими гости. Вечерта имаше още една особена цел, която не бях предузнала. Установи се, че моите приятели-християни са били много загрижени за мен.

- Достатъчно предпазлива ли сте? - попита ме Мери.

- Е, да - засмях се аз, - доколкото ми е възможно! Ако някой желае да ми стори зло, то тогава със сигурност ще намери и начин, за да го извърши.

Кен огледа дневната и погледна през високите стъклени врати навън към градината и каза: Наистина тук Вие не сте много защитена. Досега изобщо не знаех колко лесно може да се проникне тук.

- А доколко е защитена спалнята Ви? - попита Синов.

Всички искаха да я видят и затова се качихме горе. Особено голям недостатък Кен намери в прозорците ми, които гледаха към градината. Те бяха съставени от единично стъкло и филигранна дървена решетка пред него. Той заклати глава и каза:

- Това наистина никак не е сигурно. Билкис, Вие трябва да предприемете нещо. Поръчайте да ви сложат железни решетки, та иначе тук всеки би могъл да влезе.

Отговорих, че още на следващия ден ще се разпоредя да направят необходимото. Така ли ми се стори или наистина Божието присъствие избледня, докато давах своето съгласие за това.

Накрая ние се сбогувахме и аз си легнах. Бях толкова щастлива, колкото отдавна не бях се чувствала. Когато все пак на следващата сутрин аз вече се готвех да изпратя да доведат ковача на селото, изведнъж отново ясно почувствах как Неговото присъствие се отдръпва от мен. Дължеше ли се това на факта, че исках да сторя нещо, което бе следствие на страх? В действителност всеки път, когато отново и отново исках да извикам ковача, Той ме възпираше. Най-сетне ми стана ясно защо Бог правеше това! Ако в селото се заговореше, че съм поръчала решетки за прозорците си, тогава всеки щеше да забележи, че се страхувам. Можех да си представя техните оскърбително-подигравателни и язвителни подмятания: „Що за религия е това християнството? Значи щом станеш християнин, те обзема страх!"

„Не - реших аз. - Няма да слагам решетки на прозорците си." Когато същата вечер си лягах имах увереността, че съм постъпила правилно. Веднага заспах, но неочаквано ме събуди един шум. Стресната, но без следа от страх аз седнах на леглото си. Една грабваща дъха ми гледка се разкри пред мен. По свръхестествен начин видях цялата своя градина през стената на стаята. Тя беше залята от небесна бяла светлина. Аз виждах всеки розов цвят, всяко листо, всяка тревичка, всеки трън в градината цареше атмосфера на едно невъзмутимо спокойствие. В сърцето си аз чух гласа на моя небесен Баща: „Билкис, ти постъпи правилно. Аз съм до теб!"

Светлината изчезваше бавно и помещението отново потъна в тъмнината. Аз светнах нощната си лампа, вдигнах ръцете си и прославих Бога: „О, Татко мой, как бих могла да Ти се отблагодаря? Ти се грижиш за всеки един от нас поотделно!"

На следващата сутрин събрах всички мои служители и им казах, че отсега нататък всеки от тях, ако желае може да си спи в своя собствен дом. Само Махмуд и аз ще продължим да спим в голямата къща. Прислугата си, разменяше погледи, едни от тях бяха учудени, други радостни и само един или двама обезпокоени. Сега аз бях сигурна, че поне едно дело бях завършила докрай: С това решение аз изцяло се бях лишила от възможността сама да се защитавам, но чрез него се върна обратно и остана по-дълго от обичайното увереността, че съм в Божието присъствие. Навярно поради предстоящите събития имах нужда точно от това.

Когато една сутрин Райшим ми решеше косите, съвсем между другото тя отбеляза:

- Чух че Карим, синът на Вашата леля, е починал.

Станах от стола си и невярващо се вторачих в нея.

„Не - изстенах негласно аз, - не Карим. Та той въпреки всичко искаше да заведе Махмуд на риболов! Толкова много го харесвах! Какво се беше случило? Защо дори съобщението за неговата смърт трябваше да получавам чрез своите камериерки? - С желязно усилие на волята се принудих да седна обратно на стола си, за да може Райшим да завърши работата си. Мислите ми се прескачаха една през друга. - Може и да е само слух. - мислех си аз. - Райшим може и да е объркала името.

Отново малко се окуражих. По-късно помолих една по-възрастна прислужничка да поразпита какво се беше случило в действителност. Тя отиде в селото и след един час се върна напълно покрусена и сломена:

- Съжалявам, уважаема госпожо, но е истина. Умрял е снощи от инфаркт и днес ще бъде погребан.

Тази жена, която знаеше как да научава нещата, ми каза и още нещо, което дълбоко ме нарани. Моята леля, която знаеше колко силно бях привързана към сина й, настоятелно беше молила рода ми да бъда осведомена за смъртта му. Никой не беше уважил това нейно желание.

По-късно, изправена до прозореца, аз разсъждавах за случилото се. Вече цели шест месеца бях изключена от живота на фамилията, но никога досега не ме беше заболявало толкова много. Започнах да се моля и Господ чу молитвата ми, както винаги Го беше правил, но в този момент като че ли и обгърна раменете ми с топло наметало. Това чувство освободи в мен едно ново необичайно решение. Изплаших се дори само от мисълта за това си намерение. То беше толкова безразсъдно смело, че не можеше да не идва от Бога.
10. Как се научих да живея в Божието присъствие

Докато си седях пред прозореца и гледах към градината, в която като деца си играехме с Карим, върховете на дърветата бяха приведени от един мощен мусонен вятър, идващ от Индия. Като че ли той носеше за мен едно нечувано дръзко послание и първо си помислих, че съм чула погрешно.

„Господи, това Ти не го мислиш сериозно - казах аз усмихвайки се. - Отново само ми се причуват гласове! Разбира се, Ти не искаш да отида на погребението на Карим!? Ще бъде непристойно, ще бъде нетактично! С тази си постъпка ще нараня хора, които са в траур."

Още докато Му противоречах по този начин, забелязах, че осезанието за Неговата близост се отдръпна. Тогава се запитах дали въпреки всичко не трябва да извърша необикновеното - да отида направо в ръцете на вражески настроените си роднини? Въздъхнах дълбоко, станах от мястото си пред прозореца, повдигнах рамене и си казах:

„Започвам да се уча, Господи! Моето чувство за правилно действие не се припокрива с Твоето, следователно поради това аз ще отида там, където Ти ми кажеш."

И както можеше да се очаква, в мен се върна чувството за Неговата близост. Каква невероятна опитност имах чрез това идване и отдръпване на Неговото присъствие. Чувствах, че постепенно започвам да разбирам кое за какво се отнася. Как бих могла да се науча да оставам все по-дълго и по-дълго в присъствието Му? Аз и не предполагах, че през следващите два месеца ме очакваха събития, които щяха да ме придвижат още една крачка по-напред в това ми обучение.

Колебаеща се, аз стоях на павирания път пред къщата на Карим. Въпреки обещанието ми да бъда послушна се чувствах като самотна гълъбица, която ще бъде подхвърлена всред хиляда кобри. Поех дълбоко въздух след това решително тръгнах към каменната къща, издигаща се всред няколко, други еднакво изглеждащи на нея. Крачех през градинката към верандата, изложена на изгледите на хората от селото, които мълчаливо стояха наоколо. Влязох в старовременната къща с дървен таван и бяло варосани стени, в която като деца с Карим толко-често се бяхме смели, играли и тичали. Сега не се чуваше смях. Към опечалението на скърбящото семейство се прибави ледената студенина на презрителните погледи, отправени към мен. Погледнах към един братовчед, с когото бяхме много близки приятели. За един миг погледите ни се срещнаха, но тогава братовчед ми бързо извърна главата си и заговори със своята съседка. Аз продължих през правия коридор към дневната и там коленичих върху един от дебелите памучни дюшечета, които бяха постлани на пода и снабдени с възглавници за облягане. Тъкмо оправях своето сари, когато присъстващите изведнъж ме забелязаха и, изглежда, се събудиха. Спокойните, равномерни разговори, които изпълваха помещението, внезапно секнаха. Занемяха дори жените, които с всяко превъртане на една перла от техните молитвени броеници изпращаха по една молитва към Аллаха. Помещението, затоплено от ранно-летните температури и притиснатите един в друг хора, като че ли стана леденостудено.

Нищо не казвах, не правех и никакъв опит за сближаване, а наведох очите си и казах моята молитва: „Господи Исусе - шепнех аз в сърцето си. - Моля Те, бъди с мен, след като заради Теб дойдох всред моите любими приятели и роднини, които са толкова дълбоко засегнати от смъртта на Карим."

След четвърт час тихият поток на речта се възобнови отново. Беше време да изкажа своите съболезнования на съпругата на Карим. Затова аз се изправих от моето дюшече и влязох в съседната стая, където трупът на Карим беше положен в един дълъг и дълбок ковчег. Той беше оформен съобразно с ислямското разбиране, че мъртвият трябва да бъде в състояние да седне, когато ангелите дойдат, за да го питат за неговия символ на вярата. Изказах своето съболезнование на съкрушената жена, погледнах към неподвижното лице на любимия ми братовчед, загърнат в бял памучен смъртен саван и прошепнах в себе си една молитва към Исуса за духа на този мъж. Ах, колко много желаех да си бях поговорила с него, преди да беше умрял!

Един тих шепот изпълни стаята, когато близките роднините започнаха да се молят за Карим, при което те прави рецитираха стихове от Корана. Това беше част от ислямския ритуал за живота и смъртта, който аз така добре познавах. Аз бях оставила всички тези неща зад себе си. Преди залеза на слънцето всички членове на семейството и рода ще потеглят в дълга процесия към гробището. Носачите на ковчега ще се освободят от товара си до гроба, а муллата ще извика: „Бог е най-великият. Господи, този Твой слуга и син на Твой слуга е засвидетелствал, че няма друг Бог освен Теб и че Мохамед е Твой слуга и Твой пратеник."

Докато стоях там и слушах риданията на скърбящите, погледът ми се спря на майката на Карим, която беше коленичила до ковчега. Изглеждаше ми така съкрушена и изгубена, че аз се почувствах силно привлечена от нея. Можех ли да се осмеля да я утеша? Щеше ли да означава това скандал? Бих ли могла да й кажа нещо за Исуса? Вероятно не! Дори само моето присъствие като християнка по особен начин ще доведе Исуса до нея. Затова само отидох до майката на Карим и сложих ръката си на рамото й. С тих, съчувствителен глас й казах колко много й съчувствам и колко много ме боли:

- С Карим се разбирахме толкова добре. Нека Бог да те благослови и утеши.

Бедната жена обърна лицето си към мен. Тъмните й, пълни със сълзи очи ми благодаряха и аз бях уверена, че Исус в този миг успокояваше угриженото й сърце.

Но майката на Карим, изглежда, беше единственият човек в това помещение, който акцентираше моето действие. Когато се оттеглих от нея и се върнах при останалите скърбящи гости, един от моите братовчеди демонстративно се изправи и напусна стаята. Двама други го последваха.

На това погребение аз седях като на два стола - от една страна, бях изпълнена с болка и състрадание за Карим и неговото семейство, а, от друга страна, се чувствах съвсем не на мястото си. Сърцето ми биеше в гърлото. Чувствах неприязънта и враждебността, въпреки че бях закриляна от близостта на Исуса. Единственото, което можех да направя, беше да остана да седя там още известно време, след това да се изправя и да напусна къщата. Когато най-сетне си тръгнах, усещах отправените към мен погледи на всички присъстващи.

Седях зад волана в колата си и се опитвах да се овладея и да събера мислите си. Бях се покорила на Бога, но това ми беше коствало много. Бих предпочела да си бях останала в къщи, вместо сама да вляза директно в зейналата част на техния гняв. Но се лъжех, като си мислех, че само този един единствен път ми се наложи да премина през една такава долина на скръбта.

Няколко седмици по-късно, точно когато в разгара на лятото потискащата жега тегнеше над областта, умря друг един мой братовчед. И за този смъртен случай аз научих чрез моята прислуга. Отново последвах напътствията на моя Господ! Потеглих колебаеща се към една къща, пълна със скърбящи гости, и се изложих на студената им омраза. Опитвах се да не мисля повече за своето собствено положение, а вместо това да насоча вниманието си към единствената личност, която беше истинският опечален близък на покойника: вдовицата на моя братовчед. Тя имаше един син, който като Махмуд току-що беше навършил пет годинки. Жената изглеждаше толкова изоставена, седяща сама до ковчега, че аз се разплаках и за нея и за съпруга й. И точно както на погребението на Карим, аз се почувствах силно притеглена от тази отчаяна жена. Когато се приближих до нея, погледите ни се срещнаха и аз видях едно колебание в обляното й в сълзи лице. И тогава с един решителен поглед и с увереността, че това е в разрез с волята на рода, тя ми подаде ръка. Аз тихо плачех, докато държах в моите ръце нейната трепереща мургава ръка. Ние разменихме само няколко думи, но аз искрено се молех в моето сърце, Святият Дух да смекчи нейната горест и да изяви на тази жена-мюсюлманка Своето благоговение и обещание: „Блажени скърбящите, защото те ще се утешат!" Евангелие според Матея 5:4.

- Благодаря, Билкис, благодаря - прошепна вдовицата когато най-сетне пусна ръката ми. Прегърнах я, след което си тръгнах.

Странно, но това погребение беше последвано за кратко време от още две. Това беше необичайно дори за голям род като нашия. И двата пъти Бог ми каза ясно и категорично, че трябва да напусна своята малка, сигурна къща, и да отида там, където имаха нужда от мен. На тези погребения аз не трябваше много да говоря, а да оставя съчувствителното ми присъствие само да свидетелства за себе си. През цялото това време Господ работеше върху мен. Той ме научи на толкова много неща, използвайки тези печални събития като едно своеобразно училище. По време на едно такова посещение ми се откри следващата голяма тайна за пребъдването в Неговата близост:

На мюсюлманско погребение не се готви и не се яде, докато покойникът не бъде погребан. Това естествено означава: един ден на гладуване и нищо повече. Не е голяма жертва, но когато през онзи ден аз седях толкова изолирана в препълненото помещение, изведнъж ме обзе силна жажда за моя следобеден чай. Това е нещото, от което не бих могла да се лиша.

Накрая се изправих, неспособна да овладея желанието си. Прошепнах извинението, че трябва да си измия ръцете, след това напуснах къщата и се шмугнах в едно кафене надолу по улицата. Там изпих своя безценен чай и се върнах в скърбящия дом. Веднага почувствах странна самота, като че ли Приятелят ми ме беше изоставил. Естествено знаех причината за това! Утешителното присъствие на Неговия Дух ме беше напуснало.

„Господи, какво сторих?- шепнех аз тихо в себе си и тогава ми стана ясно: Бях излъгала, когато се извиних. - Господи, това беше само една лъжа по необходимост! продължих аз, но вместо Неговото успокояващо присъствие ме изпълваше мъртвешка пустота. - Но, Отче настоявах аз, - не можех да им кажа, че отивам да пия чай и да ям сладкиши, та това щеше да ги нарани!"

Никакъв отговор!!!

„Е, добре, Татко мой! Разбирам! Извърших неправда излъгах. Сега знам, че с това исках да оправдая действието си пред хората, а при това ми беше известно, че е необходимо само Ти да го одобриш. Наранихте! Помогни ми да не правя повече така!"

При тези мои думи Неговото успокояващо присъствие отново ме заля като дъжд, който се излива в пресъхнало речно корито. Така се научих как бързо да намирам обратния път към Него. Винаги, когато Той се отдалечаваше от мен, аз знаех, че съм Го огорчила с нещо. Тогава се стараех да възстановя всяко действие, всяка дума и всяка мисъл до момента, в който бях влязла в заблуждението. На това място аз признавах своята вина и Го молех да ми прости. Научих се да правя това с нарастваща увереност, защото с това обучение в послушание аз проникнах и в тайнството на покаянието. Открих, че покаянието е дълбоко душевно и духовно разкаяние. То обхваща признаването на вината и твърдото намерение с Негова помощ да не допускаш повече тази грешка в живота си. Осъзнавайки своята слабост, аз се осланях на Неговата сила.

През този период осъзнах също и това, че такова нещо като «бяла лъжа» или «лъжа по принуда» няма. Лъжата винаги си е лъжа и винаги идва от Сатана, бащата на лъжата. Сатана обозначава лъжата по принуда като «безобидна», за да направи лъжата да се превърне постепенно за нас от привичка в навик и накрая в обичай. Лъжите павират пътя ни към изкушенията. Сатана се опитва да ни втълпи, че лъжите по необходимост се изказват от вежливост към другите. Поддавайки му се, ние се покланяме пред света, а не пред Исуса, Който сам и единствен е Истината.

Аз открих тази истина на погребението на един мой роднина и за мен тя стана началото на един нов начин на живот. Обявих война на лъжите! От този момент нататък аз се улавях и възпирах всеки път, когато ми идваше идеята да изговоря някаква лъжа. Веднъж един приятел мисионер ме покани на едно събрание, на което аз не исках да ходя. Тъкмо се канех да извиня с това, че съм планувала нещо друго, и в мен прозвуча един предупредителен сигнал. Така аз успях да се осъзная навреме. Вместо това разбрах, че спокойно мога да кажа истината, без да се притеснявам, че ще обидя някого.

- Съжалявам, но няма да дойда! - казах аз.

Един ден исках да напиша писмо на един приятел от Лондон. Почти автоматично започнах да пиша, че съм била за известно време на околосветско пътешествие поради което не съм могла веднага да отговоря на писмото му. С разтреперано перо аз направих пауза...

На път! Та през цялото време аз си бях вкъщи! Скъсах листа, хвърлих го в кошчето и започнах отначало: „Скъпи приятелю! Моля те да ме извиниш, че не отговорих веднага на твоето чудесно писмо..."

Наистина дреболии, но аз се научих, че големите изкушения се преодоляват по-лесно, ако преди това си бил добросъвестен в малките неща! Освен това животът става много по-лесен, когато не трябва постоянно да си измисляш извинения.

Бавно, но сигурно пред мен се разкриваше една светлина: Аз установих, че се опитвам да живея с Христа като с мой непрестанен придружител. Естествено това не се постигаше ей така, без усилия. Аз отново и отново се улавях, че изпадам обратно в стария си начин на живот, но продължавах напред. Така пък открих практичната страна на обещанието:

„Но първом търсете Неговото Царство и Неговата правда, и всичко това ще ви се прибави."

Евангелие според Матея 6: 33

Да, именно докато се стараех да поставям Бог на първо място в живота си, ми се даваше това, което беше най-важно за мен - Неговото присъствие!

Един ден Райшим дойде изплашена в моята стая:

- Една дама е в приемната и ви чака - каза тя.

- Коя е тя? - попитах аз.

- Ако не се лъжа, това е майката на Карим, уважаема госпожо!

Трябва да се е излъгала! Та майката на Карим не би могла да дойде тук! Вървях надолу и премислях кой друг би могъл да бъде? Но когато влязох в дневната-установих, че наистина това беше майката на моя починал братовчед. Чувайки моите стъпки, тя вдигна главата си, тръгна към мен и ме прегърна:

- Билкис - очите й се напълниха със сълзи, - аз просто трябваше да дойда и сама да ти кажа нещо. В началото аз съвсем не те забелязах, защото на погребението имаше толкова много хора. Но трябва да ти кажа колко утешаващо за мен беше твоето присъствие. Беше..., не зная как да кажа..., беше нещо ново. От теб се излъчваше някаква особена топлина.

Едва сега разбрах защо не биваше да говоря с майката на Карим по време на дълбоката й скръб. Щях да се възползвам от слабостта й. Сега положението беше коренно различно. Тихо и благо започнах да й разказвам тук, в моята приемна, какво означаваше Исус за мен и как Той бавно, но неумолимо беше променил моите стари егоистични привички в топла човечност.

- Истина е - каза жената. - Ти наистина беше съпричастна. Ти искаше да поемеш част от моята болка.

Беше едно кратко, но чудесно посещение. То ме окуражи по два начина: Първо, защото едно друго човешко същество беше забелязало промяната в мен. Второ, това направи и даде ход на един пробив в бойкота на моя род.

Той обаче не ставаше бързо. Винаги когато телефона звънеше, беше някой от моите християнски приятели. Когато веднъж, един ден преди шестия рожден ден на Махмуд, отново иззвъня телефонът, аз очаквах, че се обажда Мери Олд. Но вместо нея аз чух приятелския глас на майката на втория ми починал братовчед.

- Билкис?

- Да!

- Билкис, искам само да ти кажа колко съм ти благодарна, че помогна толкова много на съпругата на моя син. Тя ми каза, че твоите думи наистина са я успокоили. Разменихме си само още няколко приятелски думи.

През следващите седмици за кратко ме посетиха други мои роднини. Идваха и донасяха малки подаръци на Махмуд. Уж момчето беше причината за посещението им. Но въпреки това аз знаех, че това бяха само извинения. В действителност идваха, за да смекчат малко болката вследствие на бойкота. Кратките посещения бяха винаги малко сковани, но те бяха светли, добре дошли проблясъци в ужасната стена, изградена около мен.

Почти една година беше изминала, откакто се реших да следвам зова на Исуса. Как само си минаваше времето! Скоро отново щях да имам рожден ден. Една година, откакто предадох себе си на Господа и сега щях да се радвам на моето първо, истинско Рождество Христово. Естествено от времето на европейските ми пътувания аз знаех как се празнува Рождество, но никога преди това не бях почувствала какво означава от сърце да празнуваш Рождението на Исуса. Когато дойдоха Мичелови, за да ми донесат една рождествена ясла с всичките малки порцеланови фигурки, те ми донесоха и една елхичка. Заедно пяхме песента «Оh, Таnnеnbаum...» (О, елхово дръвче...), при което обзет, от възторг, Махмуд ликуваше гласно. Прислугата постави елхата в дневната и ние я украсихме с хартиени гирлянди.

Но въпреки това нещо не беше наред. Колкото и много да ме радваше тази празничност, аз не виждах истинския смисъл в нея. Премислях дали не мога да празнувам Рождество Христово по специален начин, за да дам израз и на промяната, която беше настъпила в моя живот. Тогава ми хрумна една идея. Аз можех да организирам едно парти, едно парти за всички: за мисионерите, за хората от селото, та дори и за метачите на улиците. Веднага си спомних за предупредителните гласове на моите роднини, които ме умоляваха да не изваждам на показ своята вяра. Чух и гласа на генерала, който ме уверяваше, че не може да ми подсигури официална защита ако изпадна в трудности. Знаех, че това Рождествено парти ще бъде като трън в очите на много хора. След като дълго се молих за Божието водителство, ми се струваше, че най-ясно чувствах Неговата близост тогава, когато се подготвях за това необичайно парти.

Празненството се състоя на първия ден на Рождество и предизвика голямо вълнение във Вах. Хората от селото дойдоха много рано и се събраха около Рождественото дърво. След това дойдоха мисионерите. Синов ръководеше хора. Изведнъж един прислужник съобщи за изненадващото пристигане на една леля и няколко братовчеди от Равалпинди.

Изплаших се! Как ще реагират те? Но нямаше нужда да се притеснявам за това. Те реагираха по типичния за висшето общество начин. Отначало бяха като вцепенени от ужас, след което се оттеглиха в една съседна стая, където седяха един до друг в мразовито мълчание.

Тъй като не исках да пренебрегвам никоя от групите, аз непрекъснато сновях насам-натам между двете помещения. При това се чувствах, като че ме поставяха последователно ту под студен, ту под горещ душ.

Изглежда, постоянството ми победи. Във всеки случай след известно време, някои от роднините ми се почувстваха малко по-добре. Някой дори отидоха в дневната и се присъединиха към събралите се около елхата. Все пак към края на вечерта те вече разговаряха с Мичелови и със семейство Олд, но, разбира се, не и с «уличните метачи»!

Надявах се това парти да бъде началото на една Нова Година, не по-лесна, но по-различна, тъй като директно пред мен лежаха много различни направления. Те можеха да ме въведат в проблеми, ако се впуснех по някоя погрешна пътека.

Заедно с роднините и приятелите, които от време на време нахълтваха, се появяваха и един нов вид посетители. Това бяха хора, решени да ме приведат обратно в Исляма. Имах чувството, че имаше заинтересовани зрители, които напрегнато наблюдаваха как ще реагирам на зовящите ме обратно «вкъщи» гласове. Трябваше ли да упорствам в дискретно мълчание или трябваше да кажа, какво мисля? Отново отговорът ми беше даден чрез Божието присъствие, защото колкото пъти се опитвах да не бъда тактична, толкова пъти се чувствах неприятно и бях самотна, но веднага, след като отговарях искрено и с любов, чувствах как сам Господ заставаше до мен.

Един следобед на вратата ми тихо се почука. Изненадах се, защото беше два часа следобед. -Да?

Вратата се отвори. Беше Райшим:

- Уважаема госпожо, имате посещение - каза ми тя.

В мекия й глас се долавяше смущение. Бях казала на Райшим, че не искам да ме смущават от един до три часа след обяд, но все пак това не беше заповед. Само до преди една година щях остро и грубо да й се скарам, но сега й обясних, че моето време не принадлежи повече на мен, а на Господа. Ако според нея нещо наложително или спешно изисква моето присъствие, то, разбира се, тогава тя трябва да ме извика независимо колко е часът.

- Уважаема госпожо, мъжът е англичанин. - В погледа й проблесна дяволитост. - Той каза, че иска да говори с вас за Бога.

- Добре - казах аз замислено, - ще сляза веднага.

В приемната ме чакаше един блед, рус англичанин. Направи ми впечатление, че той носеше типично за пакистанец облекло: бяла риза и надиплени панталони. Със своето бледо лице и белите си дрехи той почти се сливаше с белите стени на помещението. След като първо се извини, че е дошъл, без предварително да се е обадил и да си е уговорил среща с мен, той премина по същество. Каза, че по молба на мои роднини е дошъл от Карахи, за да се срещне с мен. Те били на мнение, че ние може да имаме общи интереси, защото той е преминал от християнството към исляма. „А, така ли? - казах си аз наум - сега разбирам. Тъй като те знаят колко харесвам англичаните, са си помислили, че ще се повлияя от мнението на един англичанин, който е станал мюсюлманин."

След дълго заекване гостът ми най-сетне стигна до целта на своето посещение:

- Госпожо - каза той, - когато един мюсюлманин приема християнството, лично за мен има нещо смущаващо и то е Библията! Ние всички знаем, че християнският Нов Завет е бил променен и вече не е това, което Бог първоначално е изявил като Свое Слово.

Англичанинът си присвояваше основните аргументи на исляма срещу Библията, а именно, че тя е била толкова много променена, че в днешната си версия е изгубила своята достоверност. Първоначалната й версия, както твърдяха мюсюлманите, се припокривала с Корана.

- Надявам се, Вие няма да си помислите, че се шегувам - казах аз, - но аз наистина искам нещо да знам: Толкова често вече съм чувала, че Библията е била променена, но досега не можах да разбера кой я е променил, кога са били направени промените и кои места от текста са засегнати?

Моят гост се облегна назад и погледна нагоре към дърворезбования таван, докато пръстите му нервно барабаняха по облегалките на стола. Той нищо не отговаряше. Беше нечестно от моя страна. Доколкото ми беше известно, на тези въпроси нямаше отговори.

- Виждате ли - продължих аз, цитирайки известни знания, които бях усвоила. - В Британския музей има прастари Библейски книги, които са били написани около триста години преди раждането на Мохамед. По всички спорни въпроси между исляма и християнството е доказано, че тези стари монускрипти са идентични с днешната Библия. Експертите са на мнение, че Библията не се различава в своите принципни показания от оригиналните текстове. Това е много важно, защото лично за мен Библията е живото Божие Слово. Тя говори на моята Душа и ме подкрепя и ободрява. Тя ме ръководи...

В средата на изречението посетителят ми се изправи. -.. и поради това - продължих аз, - непременно искам да зная дали наистина има места, в които аз съм се заблуждавала. Можете ли да ми назовете такива?

- Вие говорите за «Словото», като за нещо живо!

- Аз вярвам, че Христос е жив, ако това имате предвид? Дори Коранът ни казва, че Христос е «Словото на Бога». С голямо удоволствие бих желала да говорим за това някой път.

- Сега аз трябва да тръгвам.

Това беше. Изпратих госта си до вратата и го поканих пак да ме посети. Той, разбира се, не дойде, но други дойдоха, някои от които добре въоръжени за битката и често с погрешни тълкувания и разбирания. Никога няма да забравя мъжа, който обвиняваше християните, че имат трима различни Богове.

- Вашето така наречено Триединство е съставено от Бог, Мария и Исус! - каза той. - Вие християните казва те, че Бог е взел Мария за жена и от тази връзка се родил Исус. Бог не може да има жена! - смееше се той.

Бързо се помолих и моментално разбрах как трябва да формулирам мислите си:

- Четете ли Корана? - попитах го аз.

- Естествено!

- Тогава навярно си спомняте за мястото, където Коранът разказва за това, как Христос прие Духа на Бога? - досега често се бях питала как Коранът беше дошъл до тази чудесна истина. - Вие навярно сте чули за Саду Сондар Синг, вярващ индус, на когото Христос се явил във видение. Исус му обяснил Триединството по следния начин: „Така както в слънцето се съдържа както светлината, така и топлината, но светлината не е топлина и топлината не е светлина, но двете са едно, макар и да се проявяват по различен начин, така също Аз и Святият Дух произлизаме от Отца и носим на света едновременно светлина и топлина... и макар и трима ние не сме трима, а сме Едно, така както и слънцето е едно."

Когато свърших, в стаята бе тихо. Гостът ми беше потънал в мислите си. Накрая той се изправи, благодари ми за това, че му бях посветила толкова много време, и мълчаливо напусна къщата.

Докато гледах как тази самотна фигура върви по каменната алея към изхода, ме занимаваше въпросът, дали моите разговори с хора като англичанина и този човек ще бъдат използвани от Бога за постигане на Неговите цели? Тогава аз не можех да разбера защо никога повече нямаше да чуя нищо за тях. Но вероятно аз даже не трябваше да разсъждавам върху тези неща, защото те не бяха съществени за мен. Единственото нещо, което би трябвало да има значение за мен, беше въпросът моето послушание. Ако Бог изискваше от мен да говоря с тези хора, то аз просто трябваше да го направя.

Когато зимата умираше, а пролетта се раждаше, Бог ми подари и още един начин, по който можех да говоря за Него. Аз пътувах до Лахор и при едно странно, нищо неговорещо ми посещение при моя син Халид аз купих сто Библии, които исках да подарявам на всеки, който прояви интерес. Купих и известно количество християнски трактати, които раздавах при всяка отдала ми се възможност. Дори оставях по няколко в заведенията. Когато веднъж се върнах в едно от заведенията, забелязах, че малката купчинка от трактати беше изчезнала, но поглеждайки към кошчето, видях, че оставените листове бяха смачкани и хвърлени там.

„Господи, толкова е безсмислено - казах си аз. - Наистина ли правя това, което Ти искаш от мен? Защо поне един единствен път не мога да видя дали има успех от това, че говоря за Теб? Та ето има толкова случаи: англичанина мюсюлманин, генерала и всички от прислугата ми, които избягаха, и безбройните случаи, в които съм говорила с приятели и роднини, но нито веднъж досега не съм видяла някакви плодове от тези мои усилия. Господи, толкова е загадъчно! Аз просто не мога да разбера защо Ти не ме употребяваш като Свой свидетел."

Докато се молих, съвсем ясно почувствах Божието присъствие в стаята. Сякаш Той ме изпълваше със сила и успокоение. В сърцето си ясно чух Неговия отговор:

„Билкис, искам да те попитам един въпрос. Спомни си точно за всичките случаи, когато ти си говорила със свои роднини и приятели. Спомни си за случаите, когато ти си оставила да ти гостуват хора, искащи да дискутират с теб. По времето на тези посещения ти чувстваше ли Моето присъствие?"

„Да, Господи! Наистина го чувствах."

„Аз присъствах там тогава, нали?"

„Да, Господи!"

„Тогава задоволи се с това. С приятелите често е така, с роднините също. Резултатите не трябва да те занимават и безпокоят. Търси Моята близост, не успехите!"

Така аз продължих да живея, както и досега. Странното е, че този период беше много вълнуващ и беше време, когато станах по-силна. След като с Божия помощ моето внимание не беше вече насочено върху «успеха», а върху «Неговото присъствие», аз с удоволствие приемах приятел след приятел, роднина след роднина нямаше вече защо да се чувствам неудовлетворена и напрегната. Научих се да намирам и да се възползвам от благоприятните възможности. Независимо от това, дали разговорът се въртеше около политика или мода, аз винаги се молех Бог да ми подари някой въпрос, за който можех да се хвана и да пренасоча разговора към Него. Веднъж например с една моя племенница се заговорихме за моя бивш съпруг, който сега беше пакистански посланик в Япония.

- А ако сега Халид дойде при теб? - попита ме тя усмихваща се, леко повдигнала едната си вежда.

Погледнах я директно в очите:

- Ще го поздравя с «добре дошъл» и ще го нагостя с чай и сладкиши.

Племенницата ми ме гледаше невярваща на ушите си.

- Аз му простих - продължих аз - и надявам се той също да ми е простил, защото и аз също така го нараних.

- Как така си могла да простиш?

Племенницата ми знаеше, че раздялата ни беше много проблематична. Обясних й, че със сигурност със собствени сили аз не бих могла да му простя.

- Знаеш ли - казах й аз, - Исус приканва всички нас да дойдем при Него със своя товар. Исус взе от мен товара на моята омраза.

Племенницата ми известно време седя така мълчаливо:

- Да - каза тя след това и допълни, - това е едно християнство, за което аз никога нищо не съм чувала. Ако ти продължаваш да говориш така, то аз ще стана първата, която ще иска да чуе нещо повече за този твой Исус.

Но и тук бях разочарована. Навярно бях очаквала твърде много. Вярвах, че моята племенница наистина един ден отново ще се заинтересува от тази тема, но тя никога повече не го направи.

През това време все по-често се случваше, че Божията близост се отдръпваше от мен. Аз попадах в мрежите на Сатана, който ми даваше убеждението, че аз наистина добре се аргументирам и че моето доказателство е дълбоко обосновано.

Един ден например един мой приятел ме попита: Защо си мислиш всъщност, че си толкова изключителна? Та ти трябва да признаеш, че ние всички се молим на един и същ Бог независимо от това, дали сме християни, мюсюлмани, хиндуисти, будисти или юдеи. Навярно ние му даваме различни имена и се приближаваме към Него от различни посоки, но в края на краищата Той е същият Бог.

- Ти смяташ, че Той е като един планински връх, нагоре към който ни водят различни пътеки?

Той се облегна, току-що взел чашата си чай, и кимна с глава. Тогава аз преминах в нападение.

- Така - казах аз, - той навярно е един планински връх, но има само един път, който води до Него, а именно Исус Христос. Господ казва: „Аз Съм пътят, истината и животът!" Той не каза „Аз Съм само един път" - и добавих още по-остро - а „пътят".

Моят приятел постави своята чаша чай обратно на масата, направи една гримаса и поклати с глава.

- Билкис - каза той, - поне веднъж казвал ли ти е вече някой, че ти все още можеш да бъдеш и твърде горделива.

Веднага знаех, че човекът, седящ срещу мен, говореше за Бога. Моите аргументи бяха добри. Те се основаваха на Библията и бяха правилни, но Святият Дух ме беше напуснал. Билкис имаше право. Билкис изваждаше нещата в истинската светлина. Бързо отправих към небето една молитва на покаяние и помолих Бог да поеме водителството в разговора ни.

- Съжалявам - усмихнах се аз, - ако като християнка съм била толкова арогантна. Това означава, че не съм постъпила така, както Христос би желал. Колкото повече научавам за Христос, толкова повече имам нужда от мъмрене. Господ трябва да ме научи на още толкова много неща и в този момент съм сигурна, че сега Той говори чрез теб.

Гостът ми си отиде. Може би се беше приближил малко повече до Господа, а може би не. Съмнявах се, че някога щях да разбера повече за това, но осъзнах, че стъпка по стъпка, понякога дори и по болезнен начин аз трябваше да се науча да слушам и да бъда послушна.

Тогава една нощ аз отново имах едно от онези ужасяващи преживявания, които често ми се случваха след моето обръщение. Бях в стаята си и се приготвях да си лягам, когато изведнъж почувствах една мощна зла сила, стояща до прозореца на спалнята ми. Веднага мислено се обърнах към моя Защитник и получих предупреждението Му да не се приближавам много близо до прозореца. Аз коленичих и Му се помолих Той да ме закриля така, както квачката закриля пиленцата си, и веднага почувствах мощното покривало на Неговата защита. Когато станах, нещото от прозореца беше изчезнало.

Следващата сутрин аз отидох у Мичелови. Слънцето ярко осветяваше тяхната улица. Все още се молех вътре в себе си. Когато вече отивах към входната им врата, започнах да се колебая дали въобще трябва да споменавам за това, което се беше случило. Страхувах се, че няма да могат да ме разберат.

Синов ме прегърна на вратата и след това ме погледна въпросително.

- Билкис, какво се е случило?

- Да - започнах аз, - защо на някой непрестанно им се случват ужасяващи неща, и то когато вече са станали християни?

Тя ме покани в дневната, където седнахме:

- Не зная точно какво искате да кажете с това - каза тя многозначително. - Някой заплашва ли Ви!?

- Не някой - отговорих аз, - а «нещо»!

- А така ли? - каза тя, стана, взе Библията си и прелиствайки я, седна отново. - Тук, в Посланието на Ап. Павел към Ефесяните 6: 12 е написано нещо и за тези «неща» - каза тя и започна да чете: „Защото нашата борба не е срещу кръв и плът, но срещу началствата, срещу властите, срещу духовните сили на нечестието в небесните места."

Тя погледна към мен.

- Това трябва да е - казах аз и й разказах за моето снощно изживяване.

Тя ме слушаше умислена, след което ме посъветва:

- Навярно трябва да разговаряте за това и със семейство Олд!

- Ах - отговорих й нервно, смееща се, - съвсем не знам дали изобщо трябва да говоря за това!

Така се чувствах и вечерта, когато се събрахме заедно със семейство Олд. Реших изобщо да не засягам тази тема. Само ще се изложа, мислих си аз. Навярно всичко е било само внушение. Когато обаче седяхме с Мери пред камината, аз трябваше все пак нещо да кажа. Опитах се да подхвана с един безгрижен тон.

- Мери, вчера вечерта ми се случи нещо комично - казах аз. - Преживях нещо ужасно, което не мога да си го обясня.

Съпругът й Кен седеше, както обикновено, до прозореца по своя непринуден начин и четеше от една книга. Когато ме чу да говоря, той остави книгата си, погледна към нас и след като почувства моето колебание, ме прекъсна по свойствения си спокоен начин, насърчавайки ме да разкажа цялата история. Когато свърших, се опитах да се засмея:

- Навярно и вчера съм яла прекалено много къри!

- Не омаловажавайте нещата, чрез които Господ и в бъдеще ще ви води - каза той. - Свръхестествени неща наистина се случват.

Кен обиколи дивана и седна в един фотьойл срещу нас. Лицето му беше сериозно. Той обясни свръхестественото присъствие на злото и начините, по които Бог му позволява да се докосне до някой човек и да го изпита. Като пример от Стария Завет Кен посочи как Бог разреши на дявола да нападне Йов и как в Новия Завет Исус беше изкушаван.

И в двата случая става въпрос за изпитания. И в Двата случая изкушаваните от дявола се отличаваха със своята подчертано решителна вяра в Бога и с това, че те излязоха като победители от тези изпитания.

Процесът на моето обучение напредваше бавно, но това, което не знаех, когато с благодарност разсъждавах върху поученията на Кен, беше фактът, че Бог току-що беше започнал с мен един нов начин на обучение.

Все повече и повече аз оставах сама, но въпреки това не бях самотна. Все повече отделяна от моето собствено семейство, аз ставах част от една по-голяма фамилия готова винаги да ми помогне. Колкото повече бях отделяна от корените си, които във Вах означаваха толкова много за мен, толкова повече и повече бях вкоренявана в един нов град - небесния Ерусалим.

На основание на изпитването на моята издръжливост и постоянство Бог винаги отново и отново ме поставяше в ситуации, в които трябваше да уповавам единствено и само на Него.