Аз мисля, че изобщо е излишно да се пише предговор към автобиография. Ако човешкият живот има някакъв предговор, той е от такова интимно естество, че за него изобщо не се пише

А това беше само първото препятствие. Какво да кажем за останалите! Представете си един широк и дълбок ров, из който се подава цяла гора смъртоносни остриета от синуси, косинуси, логаритми, диаметри, сегменти, секанти, сектори, нормали, конуси, пирамиди, паралелепипеди, тангенти, хиперболи, параболи; диференциали, интеграли и т.н. И тази гора от смъртоносни остриета, намираща се в рова, ние трябваше да прескочим с цената на живота си. А след като извършите това, натъквате се на трето препятствие. Това бе едно обширно пространство, осеяно със скали и камънаци — безкрайните и имагинерни величини. Да прескочиш една безкрайна или имагинерна величина, е много по-тежко, отколкото да прескочиш една неимагинерна величина. А след като извършите с успех и това, тогава пред вас се изпречва една огромна стена, която не може нито да се заобиколи, нито да се прескочи, нито да се разбие с глава. Това е ректификацията на кръга — едно изчисление, което може да решаваш цял живот, да предадеш преди смъртта си тебешира на сина си, за да го довърши, той да го предаде на своя син и все пак този безкраен въпрос на безкрайните величини да си остане неразрешен дори до седмо коляно. Сега възниква един интересен въпрос: как можахме да преминем ние през всички тия препятствия и да достигнем до матурата и как успяхме да се докопаме до зрелостното свидетелство? Тоя въпрос е още по-интересен, като се има пред вид, че и самият аз не мога да обясня тоя факт и до ден-днешен, а вероятно не могат да го обяснят и всички останали, както от моето поколение, така и от онова след нас.

В природата съществуват явления, които въпреки всички усилия на науката си остават необясними за човечеството. Такива са някои светлинни, психологически и редица други явления. Вероятно към тоя род явления, които завинаги ще останат необясними за човечеството, спада и фактът как можах аз, въпреки всички тия препятствия, да премина през математиката и да се добера до зрелостно свидетелство.

Все пак аз бих желал да отдам тук заслуженото на математиката като наука. Тя даде на нашата млада литература много и много ценни таланти, тя даде на нашето младо театрално изкуство много и много великани, с които то и до днес се гордее. Ако не беше тя, тия добри хора, днес поети и артисти, щяха да продължат своето учение и сега може би щяха да бъдат големи и щастливи чиновници.

Един от тях — който бе лиричен поет, не можеше в училище да реши дори и следната най-обикновена задача от низшата математика: „Ако печелиш по 5 динара на ден, а харчиш по двадесет, каква разлика се получава в края на месеца?“ — Не се научил да я решава в училището, той не можа да я реши и в живота.

А един наш известен трагик, който успя да достигне до горните класове на гимназията, така че можа да вкуси и от висшата математика, та и до ден-днешен води трагична борба с непознатите и въображаеми величини.

Както виждате, значи, математиката има и своите добри страни.

ФИЗИКА & ХИМИЯ

Не зная дали тези два предмета, физиката и химията, могат да се считат за съдружници и доколко е основателно да пишем името им в една обща фирма, но и до днес помня една дефиниция, според която те се отнасят към общата група на природните науки, които имат за цел да изучават природните закони. Впрочем и без това тези два предмета са ми били винаги неясни и са ми създали такива мъчения, че аз още тогава гледах на тях като на две сестри — стари моми, озлобени спрямо всичко, което започва да живее, създадени направо за да тровят младостта ми.

На мен ми се струваше, че физиката е наука, която има за задача така да обърка и усложни здравите и ясни представи за явленията, с които децата идват в училище, че ученикът, на когото, по силата на здравия разум, някои неща са били понятни, след като физиката му ги обясни, вече да не ги разбира.

Аз например, както и моите другари много добре знаехме какво е това кавал: дървена цев, която свири, когато се духа в нея от едната страна. Просто и ясно. Според физиката обаче „при духането в една по-дълга или по-къса цев въздушната струя минава през тесния канал в горната част на цевта и удряйки се о острите ръбове на отвора, се разделя на две части. Едната част излиза от цевта през малкия отвор, а другата се връща обратно и произвежда сгъстяване на въздуха. Така сгъстеният въздух възпрепятствува за известно време протичането на нова струя през цевта. Когато тоя сгъстен въздух се разпръсне из цевта, настъпва разредяване на въздуха, след което в резултат на непрестанното духане в тръбата настъпва пак сгъстяване. Получената по тоя начин лонгитудинална вълна се рефлектира в края на цевта. Тези рефлекторни вълни, заедно с новите, които се явяват в резултат на непрекъснатото духане, образуват, чрез интерференцията си, вълните, които чуваме“.

Признайте сами, моля ви се, ще се намери ли след това обяснение човек, който да може да каже какво е това свирка.

Но казват: трябва да се прекланяме пред науката и да ценим всяка нейна дума, да й бъдем благодарни, защото на науката човечеството дължи за своя огромен прогрес; прилагането й в живота и в практиката е донесло на човека много и големи придобивки; поради това, значи, науката трябва не само да се почита, но и да се популяризира, за да проникне в най-широките народни среди и да прогони невежеството. Всичко това е вярно и е много хубаво, но представете си само какво ще стане, ако един учител по физика, преизпълнен с ентусиазъм да популяризира колкото се може по-широко науката, отиде на село и там попадне, да кажем, в неделя след обед на хорото, което се вие около кавалджията. Отива той при момъка, който свири на направения собственоръчно от него кавал, на който познава не само всяка рязка, но и самата му душа, и му казва:

— Слушай, в твоя кавал лонгитудиналните вълни не рефлектират достатъчно добре.

— Какво казваш? — ще попита момъкът.

— Мисля, че вълните, образувани от интерференцията, нямат необходимата дължина.

Не зная какво биха отговорили на това кавалджията и събраните около него селяни, но съм сигурен, че кметът ще повика двама пъдари, за да завържат тоя беглец от лудницата.

Да не мислите, че само кавалът подлежи на такова обяснение. Боже упази! По същия начин физиката обяснява всички останали неща, за които, до преди да се запознаем с нея, сме имали определени, ясни и категорични представи. Ето например пумпала, с който като деца така хубаво и приятно сме се забавлявали. Той така ми опротивя след тия обяснения, че не ми се искаше след това да го погледна. Дотогава аз знаех, че пумпалът е вещ, направена от дърво, заострена към долния си край и разширена в горния, която под удара на камшика чудно се върти, а когато не я удряш, се поваля на земята като пиян човек. И тази така проста и ясна представа за пумпала физиката просто обърка, тъй като трябваше да уча наизуст, „че такива тела се намират в състояние на равновесие, когато моментът на конусния обем е равен на момента на полукръга. Двата момента се изчисляват от точката на опората“.

И помня, че винаги след това, когато видех малки деца, които си играят с пумпал, запознат вече с физиката, аз искрено ги съжалявах.

„Ах, дечица — мислех си аз, — колко ми е жал за вас, колко ми е жал!“

И все нещо ме човъркаше да им кажа:

„Как ли ще ви преседне тая невинна игра, мили деца, когато научите, че пумпалът е в равновесие, когато моментът на конусния обем е равен на момента на полукръга!“

Или кажете, моля ви се, има ли нещо по-просто на земята от махалото. Представа за махалото детето придобива още в люлката. Още тогава завързват над люлката му някакъв предмет, който се люлее, детето го следи с поглед и се забавлява. Когато малко поотрасне, то започва да забавлява с тая играчка котката. Завързва за бравата на вратата къс хартия и той се люлее насам-натам, когато котката го докосва с лапите си. А колко сме се забавлявали ние децата през доброто старо време с махалата на тогавашните стенни часовници или със сюнгера, който се клати, привързан с канап за черната дъска. А да не говорим за случаите, когато, успели да се изкачим на черковната камбанария, ние се покатервахме на въжето и по цял ден биехме черковната камбана. Всичко това беше утвърдило у нас една определена представа за махалото. Наистина нашата представа бе много ограничена: махало е всичко, което виси и се клати. Но за нас тя бе ясна и понятна.

И ето сега идеше физиката, за да обърка това ясно понятие и да ни накара да научим, че: 1) времето на движението на махалото е обратно пропорционално на корен квадратен от ускорението на земното притегляне; 2) ускорението в различните точки е равно на дължината на секундните колебания; 3) за едно и също махало, което се движи в различни точки, произведението от корен квадратен от периода на колебанието и ускорението на притеглянето е величина постоянна и равна на произведението от периода на колебанието и корен квадратен от ускорението; 4) енергията на махалото във всяка точка от неговия път е величина постоянна; 5) амплитудата на колебанията намалява в геометрическа прогресия, а броят им расте в аритметическа.

Е, кажете сега, моля ви се, след всичко това няма ли да ви стане отвратително не само махалото, но и всичко, което се клати?

Но вие се лъжете, ако мислите, че това е всичко, което физиката ни учи за махалото. За да стане бъркотията още по-голяма, физиката разделя махалата на различни видове. Ако някой ви запита какви видове махала познавате, вие естествено ще му отговорите:

— Махала има в стенните часовници, във великденските звънчета, в черковните камбани и т.н.

Но физиката казва: не, не е така, Махалата се делят най-напред на математически и физически, а след това и на реверсионни, конични, бифиларни, торзионни, диференциални и най-после циклоидни.

Главната причина обаче, поради която ненавиждахме физиката, беше това, че тя цялата е съставена от а, в, с. Не можеш да научиш нито едно правило, без да ти се натрапят и а, и в, и с. И, разбира се, дори да научиш главното правило, ти ще се препънеш или в а, или в в, или в с. Затова на нас а, в, с ни изглеждаха като засада, покрай която не може да се мине.

— Какво представлява клинът? — пита учителят.

— Клинът е тристранна призма, единият край на която се вкарва между две съпротивления, които искаме да преодолеем — отговаряш ти дума по дума, както си го научил. Но това не е всичко, сега учителят те подмамва в клопката и ти поставя въпроса:

— Какви случаи на въздействие на съпротивлението върху клина знаем?

— Имаме следните случаи — отговаряш ти, ако знаеш: — а) съпротивленията действуват отвесно върху страните на клина; в) съпротивленията действуват отвесно върху острието на клина и с) съпротивленията действуват във всички посоки.

Тия а, в, с изпълват цялата физика и учителят толкова много ни измъчваше с тия три латински букви, че ние дори го нарекохме господин Абеце. Той беше толкова много свикнал с тия букви, че когато вдигнеше някого, който, да кажем, не си знаеше урока, той правеше следното заключение:

— Ти, моето момче: а) не си знаеш за днес урока; в) нито веднъж досега не си си знаел урока; с) съдейки по всичко, ти и за в бъдеще няма да си знаеш урока. От всичко това може да се направи изводът, че трябва да ти се пише двойка и че можеш да си седнеш на мястото.

Що се отнася до оная роднина на физиката, която се нарича химия и която през средните векове е носела друго име, но след като се компрометирала, трябвало да го изостави, то трябва да кажа, без да имам намерение да клюкарствувам, че и за нея нямам добро мнение. Ето приблизително какви необходими за живота знания може да получи човек от нея:

— Хекстозите са деривати на манита, който е шестохидроксичен алкохол: СН2 (ОН), СН (ОН) СН (ОН) СН (ОН) СН2 (ОН), т.е. гроздовата звхар е манитов алдехид: СН2 (ОН), СН (ОН), СН (ОН), СН (ОН) СН (ОН), СНО, а плодовата захар е манитов кетон: СН2 (ОН), СН (ОН) СН (ОН), СН (ОН) СО, СН2ОН; дихексозите са анхидрити на хексозите: C6H11О5 + НО. С6Н11О5 — Н2О = С6Н11О5 — Н20 = С6Н11О5О. С6Н11О5 — това е обикновена захар, анхидрит на гроздовата и на плодовата захар:

СН2СН (ОН) СН (ОН) СН (ОН). CH (ОН) СНО

/

О

СН2, СН( ОН) СН (ОН) СН (ОН). СО. СН2. ОН

малтозата е анхидрит на гроздовата захар и галактозата:

СН2СН (ОН) СН (NH) СН (ОН) СН (ОН) СНО

/

О

\

Че дихексозите са анхидрити, се потвърждава и от факта, че при кипение в киселинна вода те се хидролизират на две хексозни молекули:

С6Н11О5О. С6Н11О5 + Н2O = С6Н12O6 — nН2O = (С6Н10О5) и затова и те се хидролизират в хексози (С6Н10О5) + nН2O = nС6Н12O6.

С оглед на здравето на моите читатели аз не мога да си позволя да давам повече примери от химията, но мисля, че и горният е достатъчен, за да ги убеди в полезността на химията като наука. Мисля, че горната кратка лекция може дори да бъде използувана успешно като практическо средство за намаляване броя на чиновниците. Факт е, че чиновническото съсловие се е разраснало твърде много и че е трудно да се намери начин да бъде освободена държавата от това бреме. Докато чрез постановленията и законите се съкращават едни чиновници, в същото това време чрез народните представители, чрез разните председатели на клубове, чрез всевъзможните лелки и метреси в учрежденията се вмъкват други, така че съкращаването на чиновниците прилича на прочистването на железопътните вагони от дървеници: железопътната дирекция прочисти вагоните, а пътниците, нощували по хотелите, все внасят нови. Необходимо е следователно да се употреби някаква по-драстична мярка, някаква по-резултатна дезинфекция за унищожаването на чиновниците. За тая цел очевидно би могло да бъде използувана приведената по-горе лекция по химия. Би могло да се изиска от чиновниците да я научат наизуст и да я обясняват; ония, които не могат да сторят това, губят правото на държавна служба. По такъв начин държавният бюджет би се облекчил вероятно с деветдесет процента от досегашните чиновници.

Но нещастните чиновници имат и без друго доста много неволи и би било грехота да се стовари и тая на гърба им. Аз бих използувал по-скоро тая лекция по химия за проверка на квалификацията на народните представители, на държавните съветници, а най-добре може би на епископите. Да видим ще се натиска ли някой за тия места, след като знае, че трябва да научи такава лекция-страшилище. Или пък бих настоявал да научат тая лекция ония, които съставят учебните програми — членовете на просветния съвет.

Когато нашият учител по химия нн предаде тая лекция, на края на часа той ме посочи с пръст и ми каза:

— Готви се, следващия час тебе ще изпитвам.

Тръпка разтърси тялото ми, също както става с обвиняемия, когато му съобщават, че е осъден на смърт. Моето положение беше още по-лошо, защото знаех и деня и часа на гибелта си, докато на осъдения на смърт те не са известни и той може все още да се залъгва с надежди.

Завладяха ме тежки и мрачни мисли, но аз дори не се и опитвах да науча урока. Защо ще се занимавам с такива невъзможни неща? През главата ми минаваха разни мисли: дали да ида в полицията и да поискам защитата й, или да се обърна към дружеството за защита на животните; може би ще е най-добре да избягам при разбойниците. Мина ми през главата мисълта да напиша на господин Абеце едно учтиво писмо:

„Уважаеми господин учителю, Урока за хексозите, които са деривати на монита, който е шестохидрален алкохол, както и за манитовите алдехиди и за кетона, както и за дихексозите, които са анхидрити на хексозата — не можах да науча, защото CO64 (ОН) СО (OH), O72H112OH + НО, С36Н606O17 = C14CH (OH) O46ОС52Н348. Вие ще разберете това, защото СН (ОН) СН (OH) CH (ОН), ОН + С2O5 = С18Н27O72 + С32Н17O19. Поради това моля да ме извините.

СН (ОН) СН (ОН) + С14O72-O19Н32“

Мислех, че това писмо ще затрогне учителя ми или ако не го затрогне, то поне ще му създаде същото главоболие, което той ми създаде и на мен. Но аз не изпратих писмото. Реших да ида на училище и да загина като истински спартанец, спокойно, без вълнение, без думица. Така и стана — загинах, но не казах нито дума.

И до днес още като остатъци от изчезналите римляни и елини живеят пръснати по разни гимназии учители по латински и старогръцки език. Ако Цицерон и Тацит, Омир и Демостен, Тит Ливий, Сенека, Марк Аврелий, Овидий и други не бяха написали няколко четива, които векове наред се набиват в главите на младите поколения, тези остатъци от старите римляни и елини щяха съвсем да изчезнат.

Латински и старогръцки и днес се считат за мъртви езици. Аз и досега не мога да разбера това понятие — мъртви езици. Разбирам да умре езикът, а да живее народът, но да умре народът, а да остане да живее езикът — това някак си не мога да разбера. И още повече, че тоя език живее под името мъртъв език. Представете си само що за професия е това — учител по мъртви езици. Защото според мен мъртвият език не може да бъде използуван за нищо друго освен за учителска професия. Не можете да го използувате за служебна квалификация, защото едва ли бихте могли да напишете в съответната рубрика: „Освен матерния си език служа си още и с мъртви езици.“ А не можете да го употребите и практически в живота, защото, струва ми се, никаква стойност не би имало например едно такова обявление: „Млад и способен господин, който освен матерния си език знае и още един мъртъв език, търси да постъпи като…“ и т.н.

Пък отгоре на всичко, сигурно и вие сте забелязали това, учителите по мъртвите езици живеят с дълбокото убеждение, че децата са постъпили в училище изключително само за да научат тия езици. Всички други науки за тях са допълнителни, всичко друго е излишно, а единствено необходимото нещо, без което не може да се мине в живота, са латински и старогръцки. Колко ти струва, че знаеш да четеш и пишеш, да събираш, изваждаш, умножаваш и делиш, щом като не знаеш беседите на Антоний, филипиките на Демостен или философията на Демокрит, така наречения смешен философ! Имамите, тълкувателите на корана в „Ая София“, и учителите по багдатска теология са много по-милостиви в това отношение. При тях, когато младият софта не знае някоя сура наизуст, ученият имам поглежда към небето и казва: „Дано аллах те вразуми, за да го научиш!“ А учителят по латински език, като те хване, че не знаеш Цицерон дума по дума, потрива ръце с отвратително задоволство, че си му дал възможност да ти каже за сто четиридесет и шести път през тая година: „Quosque tandem abutere, Христо Янич, patientia nostra?“^[27]

Защото, трябва да се отбележи, тия учители по латински език не могат да говорят и за най-обикновени неща без латински цитати. Когато например нашият учител ни правеше забележка и ни съветваше да учим по-прилежно неговия предмет, той ни даваше приблизително такива съвети:

— Внимавай какво правиш, защото quilib et fortunae suae^[28].

Трябва да запретнеш ръкави, да учиш, да работиш, защото non volet in buccas tous assa columba^[29].

Освен това трябва да мислиш какво говориш, а не само quidquid in buccam^[30], защото добре трябва да знаеш и да запомниш, че всичко това ще ти потрябва в живота. Non scholae sed vitae discimus!^[31]

Друг път, говорейки пък за поведението, ни, той казваше:

— За какво ти трябва бележка, след като си нехранимайко. Qui proficit in literis et deficit in moribus, plus deficit quam proficit!^[32]

Затова, изглежда, ние не послушахме нито един негов съвет, защото не го разбирахме, а едва ли би могло да се иска от нас да се заровим в речника, за да превеждаме съветите му.

Идва например при великия инквизитор монахът тъмничар и му докладва за състоянието на нещата. Инквизиторът пита:

— Жив ли е дон Мигуел Фернандес, граф де Сакраменто?

— Да.

— Не признава.

— Разпъвахте ли го на колелото?

— Да.

— Да.

— Да.

— Да.

— Не признава!

— Тогава — гърми гласът на великия инквизитор — нека бог ми прости, че трябва да прибягна и към последното средство, за да изгоня демона на упорството от тоя безбожник. Дайте му конструкцията accusativ cum infinitivo в перифрастична конюгация, пасивна, от трето спрежение. Ако знае perfectum и supinum, прощава му се, освободете го!

Така са стояли нещата през средните векове. Но и в наши дни са правени опити в това отношение. Когато поради продължителността на войната Германия бе застрашена от недостиг на храна, когато германските учени сериозно се бяха заели да правят дори хляб от хартия, един немски икономист предложил да се даде на военнопленниците, чийто брой бил много голям, да спрягат conjugatio periphrastica, за да оредеят малко. Немското върховно командуване не възприело това предложение, защото това би накарало неприятелските войски да се бият по-упорито, тъй като всеки неприятелски войник би предпочел да загине, отколкото да позволи да бъде пленен, знаейки, че ще трябва да спряга conjugatio periphrastica. На това предложение се противопоставило и самото правителство, боейки се, че с тая варварска мярка ще предизвика срещу себе си целия световен печат.

А колко жестока мярка е това трето спрежение, най-ясно личи от тежките последици, които изучаването на латински език оставя сред нашата младеж. Истинска мъка предизвикват по някой път тия деца, осъдени да изучават латински език. Обикновено от устните им е изчезнал смехът на младостта, от лицето им се е изгубила руменината, угаснал е блясъкът в очите им и младото им чело сее покрило с бръчки. Движат се като полуумни, с разсеян поглед, без воля, загубили всякакъв апетит, и шепнат от ранни зори до късна вечер: fallo, fefelli, falsum, tango, tetigi, tactum.

Такива деца са истинска напаст у дома. Те учат латински ден и нощ, месеци, месеци поред, така че, щат не щат, всички в къщи научават тоя език. Бащата забравя нашите хубави национални псувни, които са ни крепели през дългите векове, и започва да псува по латински. И в кафенето, когато играе сантасе, започва да употребява вместо матерния си език латинския, особено ако му не върви. Майката, плетейки чорапи, пее Овидиевите експонто на мелодията на народна песен. А слугинята пере прането в такта на класическия хекзаметър или чистейки лук, декламира по-лиричните места от „Пирам и Тисба“.

А пък да видите какво възбуждение обхваща цялата къща, когато започнат изпитите. Родителите не спят нито денем, нито нощем и скриват всички револвери, кухненски ножове, всякаква сода каустик и всички други смъртоносни средства, защото има вече случаи на ученически самоубийства заради латинския език. В тия случаи обикновено учениците оставят следното посмъртно писмо: