Аз мисля, че изобщо е излишно да се пише предговор към автобиография. Ако човешкият живот има някакъв предговор, той е от такова интимно естество, че за него изобщо не се пише

„Драги родители — пишат те в него. — Обичах живота, но латинският език ме изпрати в гроба. Бог да убие римляните и нека те и на оня свят не намерят спокойствие затова, че са измислили своя латински език. Прощавай, майко, и пази останалите си деца от латинския език!“

Това чака ония, които пропаднат на изпита по латински език. Но с нищо не е по-добра съдбата и на тези, които вземат изпита. Те изглеждат, като че ли са прекарали тежка пневмония, от която с години не могат да се оправят. Доста основателно, а и човечно би било да се създаде специална почивна станция за ученици, положили изпит по латински език, една, така да се каже, латинска почивна станция с хладни душове и добра силна храна, за да могат децата да се възвърнат към живота.

Всеки път, когато съм мислел за това, винаги съм се питал защо Дружеството за защита на безпризорните деца не вземе под своя закрила и децата, които са осъдени да полагат изпит по латински. То би могло да издаде например специални цветни плакати като тези против алкохолизма — млад човек с изпито лице, с изгаснал поглед, прегърбен, който с една ръка си скубе косата, а в другата държи револвер. Отдолу би могло да се постави надпис с едри и привличащи вниманието букви: „Не учи латински!“ Тия плакати би могло да се разлепят по всички обществени места, по железопътните гари, по ресторантите, по площадите, във вестибюлите и фоайетата на обществените сгради и въобще навсякъде, където ще привличат вниманието на хората и ще ги предпазват от смъртоносната опасност.

Недейте да мислите, че аз говоря всичко това, ръководен макар и от основателната злоба на човек, комуто латинският език е отровил младостта. Не. Това е мое убеждение, залегнало у мен наистина през годините на младостта ми, което обаче по-късно в живота намери пълно потвърждение. Аз следях внимателно ония, които навлязоха в живота с взет изпит по латински език, за да използуват своето знание въз основа на известния принцип: „Non scholae sed vitae discumus“. Особено любопитен бях да видя кой какво беше запазил от знанията си по латински език и каква част от тях бе приложил в живота.

Един бивш околийски началник, който бе три пъти уволняван от службата и четири пъти углавно преследван, ми казваше, че в протестите си по повод на уволненията и в защитите си срещу углавните обвинения много успешно е използувал единствената латинска фраза, която знаел: „Fiat justicia, pereat mundus!“^[36] Един адвокат ми призна, че е запомнил от латинския само няколко думи от Персиусовите сатири: „О, quantum est in rebus inane!“^[37], които винаги шепнел, когато пълнел с адвокатски хонорари джобовете си. Един бивш министър, който падна на политическата арена като герой на Косово поле, понеже се беше забъркал в седем тежки афери, ми чаза с въздишка, че от латински е запомнил само фразата: „Sic transit gloria mundi!“^[38]

Един висш офицер, комуто бяха отнели командуваната от него част и го бяха изпратили в някакво интендантско поделение, постоянно си шепнеше думите: „Quintili Vare, redde mini legiones!“^[39] A един владика превеждаше Христовите думи „Обичай ближния си“ на латински като „Proximus sum egoment mini“^[40].

Един журналист пък ми каза:

— Всичко друго съм забравил, но две латински изречения много добре помня, защото много често ги употребявам в речите си. Едното е: „De gustibus nihil nisi benee“^[41], a другото: „De mortuis non est disputandum.“^[42]

И все пак има професии, при които наистина знанието на латински език намира приложение или които, може да се каже, живеят от латинския език. Тук спадат освен учителите по латински език още лекарите и аптекарите. Известно е например, че ученикът, пропаднал в пети гимназиален клас на изпита по латински език, ако не се самоубие, става аптекарски помощник и след кратко време така усвоява латински език, че дори и смления ориз нарича Pulveris risense и под това име го продава доста скъпичко.

Що се отнася до лекарите, спомням си, че покойната ми майка казваше: „Щом чуеш, че докторите започнат да говорят край леглото на болния по латински, знай, че визитата ще ти струва по-скъпо.“ И аз лично, право да ви кажа, имах възможност да се уверя донякъде в това. Бях сериозно болен и нашите бяха много загрижени. Домашният ни лекар ми предписваше някакви прахове, хапчета и разни солени води. Увиваха ме в мокри компреси, правеха с мене разни неприятни манипулации и какво ли още не, но положението ми все се влошаваше. Най-сетне настъпи денят на кризата и още сутринта лекарят каза: „Ако днес малкият се изпоти, значи, всяка опасност е минала.“ За тая цел той ми предписа и нови лекарства. Но напук на всякакви лекарства аз все не се изпотявах и загрижеността по лицата на моите родители от час на час растеше. Най-сетне решиха да свикат консилиум и привечер около леглото ми се събраха трима лекари. След като ме прегледаха всестранно, те повториха думите на нашия домашен лекар: „Продължавайте да му давате лекарствата, които лекарят е предписал. Ако малкият се изпоти, значи, всяка опасност е преминала!“ Но за да придадат по-голяма тежест на консилиума си и за да си осигурят правото на по-високо възнаграждение, те заговориха помежду си и по латински:

— Volete ire, collegue, ad bibendum pivae?^[43]

— Ego praeferro ante vesper bibere aquam slivoevensem.^[44]

— Cum cucurbitis aegris ex aqua.^[45]

Всичко това те изговаряха тайнствено и поверително, за да оставят впечатление, че става дума за моята болест. А когато третият от тях произнесе думите „cucurbitis aegris ex aqua“ те кимаха одобрително с глава, като че ли в тоя момент взеха решението, според което аз трябваше да се изпотя.

Но въпреки това тяхно решение и въпреки прахчетата, които постоянно гълтах, аз все не се изпотявах. Най-после покойната ми майка, треперейки пред опасността, която ме застрашаваше, извика някоя си стринка Ната, жена на Стефо Сапунджията, да ми гаси въглен.

Стринка Ната дойде и седна до леглото ми. Донесоха й един глинен съд, пълен с вода, и тя започна да бае и да шепне:

 

Търчак, натърчак, потърчак.

По-нататък не слушах. Усетих само, че тя намокри с длан челото, слепите очи и бузите ми, прекръсти ме и ме зави презглава.

— Номинатив — натръчкус, генитив — натръчкуси, датив — натръчкусо… — и в тия ми отчаяни усилия най-после ме обля обилна пот.

Мама вдигна завивката от мен и лицето й засия от щастие.

На другия ден, след като бе установено, че кризата вече е минала, всички бяхме доволни. Докторът вярваше, че неговите прахчета са причина за това, стринка Ната бе убедена, че тя със своите гасени въглени е помогнала. Само аз знаех, че се изпотих от второто склонение. Това беше впрочем единственият случай, когато съм приложил с някаква полза своите знания по латински език.

ПЪРВАТА ЛЮБОВ

За първата любов би трябвало да говоря по-напред, защото тя върви успоредно с учението, би могло дори да се каже, че спада към учебните предмети. Но аз не исках да прекъсвам веригата от учебни предмети, които, само така последователно изложени, дават ясна представа за оня безизходен лабиринт, наречен училище, през който минахме в годините на нашата младост.

Първите си основни понятия за любовта аз получих още в ранно детство. По това време аз, една наша прислужница и един практикант от управлението разговаряхме всяка вечер зад портата за любовните работи. Нещо повече, — аз бях причината за тая любов, защото практикантът се запозна най-напред с мене и след това аз го представих на прислужницата ни. Това запознанство стана съвсем случайно. Аз седях пред вратата в скута на готвачката ни. Минавайки по улицата, практикантът дойде при мен, помилва ме и каза:

— Какво сладко дете! Ваше ли е?

— Ау! — писна прислужницата. — Как бих могла да имам дете, като не съм дори и омъжена!

По тоя въпрос — дали може, или не може да има деца преди брака — те започнаха дълъг разговор, който на другия ден продължиха, а на третия между тях съществуваше вече най-тясно приятелство. Оттогава всяка вечер ние тримата се събирахме зад портата.

О, какви ли не разговори се водеха тук. Понякога дори ме беше срам да погледна нашата слугиня в очите. Понякога пък и аз исках да се намеся в разговора, но за такива случаи практикантът имаше винаги в джоба си приготвени бонбони и щом се опитах да отворя уста, за да кажа нещо, той ми пъхаше един бонбон в устата, макар че нямах намерение да приказвам сладки думи като него.

Може да се счита като истинска загуба за литературата, че тогава аз още не знаех да пиша и не бях в състояние да запиша някои от разговорите, които водехме зад портата.

— Йоцо — казваше нашата прислужница на практиканта, — ела след вечеря, когато нашите си легнат. Ще ти оставя малко шницел.

— Ах, душичке — отговаряше Йоцо, — нима мога да мисля в такива минути за шницел! Но щом ще ми оставиш, остави поне и малко салата. Аз желая теб. С нетърпение чакам часа, когато ще те притисна в обятията си, та ако ще и шницелът да изстине.

Присъствувал съм и на други, още по-нежни разговори. Спомням си например, че веднъж практикантът питаше:

— Юло, ще перете ли скоро?

— Ще перем, защо?

— Ако може да пробуташ и моите дрехи, да не давам пари.

— Донеси ги — отговаряше тя ласкаво.

— О, душичке моя, колко си добра! Ще ти донеса три ризи и четири чифта гащи, ангеле мой!

Тия разговори хем ме развличаха, хем ми даваха практически знания, необходими ми за по-късно в живота. Но имаше и други някои неща, особено в неделя следобед, когато никой от домашните не беше в къщи. Тогава тримата влизахме в стаята на готвачката. Мен ме слагаха на пейката, а те сядаха на кревата. В такива случаи аз предпочитах да жумя, като внимавах само да не падна от пейката.

Така школуван и запознат доста нагледно с любовта, аз навлязох съвсем подготвен в живота. Затова няма нищо чудно, че още в първия клас на гимназията се влюбих. Разбира се, от моя страна тук нямаше никакъв предумисъл да се влюбя точно когато встъпвах в първи гимназиален клас. Моята подготовка, придобита още в най-ранно детство, ми позволяваше да сторя това и по-рано. Но до постъпването ми в прогимназията аз носех панталони с цепка отзад и никак не можех да си представя как ще се влюбя с панталони, цепнати отзад. Едва когато станах в първи прогимназиален клас и обух панталони, които се закопчават и откопчават отпред, едва тогава почувствувах, че е време да се влюбя.

Влюбих се в нашата съседка Перса, защото беше най-близко. Перса имаше покрито с лунички лице, носеше жълти чорапи и токовете на обувките й бяха винаги изкривени. Преди да се влюбя, не й обръщах внимание, но от момента, когато се влюбих, тя ми изглеждаше божествено красива. За мен беше достатъчно да я зърна, макар и отдалече, да видя нейните криви токове, за да се развълнувам веднага и да побързам насреща й, само и само да видя колкото се може по-скоро усмихнатото й, осеяно с лунички лице.

Тя беше дъщеря на учителя ни по аритметика, който, кой знае защо, нямаше съвсем добро мнение за мене. Беше на девет години, учеше в трето отделение. Любовното си признание направих по един необикновено романтичен начин. Веднъж, когато играехме на жмичка, ние двамата с нея се скрихме в една каца, в която майка ми зиме слагаше кисело зеле. Тук, в тая каца, аз й направих любовно признание и тоя мой спомен и до днес ме кара да се вълнувам, когато мина покрай някоя каца.

Веднъж се срещнахме с нея след последния час и тръгнахме заедно към къщи. Аз й дадох една кифла. Всеки петък й купувах по една такава кифла с парите, спечелени от мен в четвъртък следобед на ези-тура. Те ми стигаха поне да мога веднъж в неделята да изразя с една кифла симпатиите си и вниманието си към нея. Тогава я запитах сериозно:

— Какво мислиш, Персо, ще те даде ли баща ти, ако те поискам?

Тя се зачерви, наведе очи и в смущението си разчупи кифлата на три части.

— Не вярвам — отговори тя полугласно.

— Защо? — запитах аз развълнувано и очите ми се наляха със сълзи.

— Защото си слаб по неговия предмет.

Заклех й се, че денонощно ще уча аритметика, само да мога да си поправя бележката. И аз учих. Но нима може да се постигне онова, за което толкова други са прахосвали напразно силите си — нима можех да примиря любовта и аритметиката? Заставен да избирам между любовта и аритметиката, аз избрах онова, което беше по-леко — любовта. И следващия час вместо двойка получих единица.

На следния четвъртък нищо не можах да изкарам на ези-тура и затова в петък сутринта се вмъкнах в гардероба и отрязах двадесет копчета от татковите зимни дрехи. Тях продадох в училище за десет пари, колкото ми бяха необходими, за да купя кифла. На обед причаках Перса пред нейното училище и изпращайки я, й признах, че сега положението ми е още по-лошо, защото съм получил единица по предмета на баща й.

— Тогава — каза тя болно — аз никога няма да бъда твоя!

— Ти трябва да бъдеш моя, ако не на тоя, то на оня свят! — извиках аз; тези думи бях чул преди няколко дена на едно театрално представление.

— Как може да стане това? — запита тя любопитно.

— Ще се отровим, само да се съгласиш.

— А как ще се отровим?

— Ей така — продължих аз още по-решително. — Ще изпием отрова.

— Добре — реши се тя. — Съгласна съм. А кога?

— Утре следобед.

— А, утре следобед имам училище — сети се тя.

— Да — спомних си и аз. — Утре не мога и аз, защото ще ми пишат отсъствие, а съм направил вече двадесет и четири и може да ме изключат от училище. Но хайде, ако искаш, в четвъртък следобед, тогава нямаме училище нито аз, нито ти.

Тя се съгласи и се споразумяхме аз да приготвя всичко за отравянето.

Следващия четвъртък следобед аз откраднах от дома една кутия кибрит и отидох на уреченото място, където трябваше да се срещнем с Перса и откъдето заедно щяхме да отидем на оня свят.

Срещнахме се в нашата градина, седнахме на тревата и от душите ни се изтръгна дълбока въздишка на болка и копнеж. Аз извадих кутията кибрит от джоба си.

— Какво ще правим сега? — запита Перса.

— Ще ядем кибрит.

— Как ще ядем?

— Ето така! — отговорих аз, откъснах главичката, хвърлих я, а клечката изядох.

— А защо хвърли това?

— Това е мръсно.

Тогава тя се реши и протегна смело ръка. Аз откъснах главичката и й дадох клечката. Тя я пое и започна решително да я дъвче. Изяде три клечки и на очите й се показаха сълзи.

— Не мога повече! Никога в живота си не съм яла клечки, не мога повече.

— Е, ти навярно си се вече отровила.

— Може би! — отговори тя. — Чувствувам, че нещо ме дере в гърлото.

— Това е. Ти си вече отровена.

Аз продължих упорито и изядох девет клечки, но изгубих апетит и усетих, че нещо ме дере в гърлото.

— Свършено е! И аз съм отровен! — казах тържествено, както се полага в такива случаи.

След това настъпи за известно време гробна тишина, през време на която аз мислех колко е четири по седем и все не можех да се сетя. Не зная какво мислеше тя, но помня, че си чоплеше зъбите от някоя попаднала между тях клечка. Най-после тя прекъсна тая тържествена тишина:

— Какво ще правим сега?

Тоя въпрос страшно много ме смути, защото аз наистина не знаех какво можехме да правим още, след като бяхме свършили главната си работа — да се отровим. Най-после ми дойде една щастлива мисъл.

— Знаеш ли какво, след като вече се отровихме, хайде да се прекръстим.

Тя се прекръсти. Направих същото и аз.

— А сега — продължих аз — да идем у дома си и да умрем. Срамота е да умрем тук, в градината. Ние сме деца от добри семейства и е срамота да умрем в градината.

— Да — каза тя и си тръгнахме.

Цялата история между впрочем свърши по следния начин:

Тя си отишла у дома и помолила майка си да и приготви леглото, за да умре. Признала и, че се отровила, т.е. че е яла с мен клечки. А майка и, без да вземе под внимание състоянието й и чувствата й, казала:

— Е, щом като си могла да ядеш клечки в градината, ще ядеш дървото и тука… — След това и вдигнала рокличката и започнала да й изкарва отзад ония чувства, които бяха залегнали дълбоко в сърцето й.

Заради тоя бой Перса ме намрази и така свърши моята първа любов.

ПЪРВОТО И ПОСЛЕДНОТО СТИХОТВОРЕНИЕ

През живота си съм написал всичко две стихотворения, но и двете ми донесоха толкова страдания, че се зарекох не само да не пиша повече, но и да не чета стихове. Колко пъти ме е подтиквало нещо отвътре, колко пъти ме е мамело вдъхновението, колко пъти ме е изкушавал случаят — аз винаги геройски съм се възпирал.

Какво по-голямо изкушение от това, когато някоя жена с мечтателен поглед и топла усмивка ви поднесе своя красиво подвързан албум, отгоре на който със златни букви е написано „Poesie“, един от ония албуми, които съдържат цяла колекция на човешката глупост. О, тия албуми, изпълнени с безброй красиви желания и безобразни стихове, кипящи от „ах“ и „ох“, в които благозвучно се римуват мой с твой, не ща със среща и руйна с буйна.

Колко пъти потапях вече перото си в мастилото и накрая все пак се въздържах.

— Ах, напишете ми, моля ви се, напишете ми макар един стих! — шепне нейната устица „руйна“. Аз още веднъж потапям перото и отново се възпирам.

— Моля ви! — повтаря тя.

— Извинете, аз съм на диета — оправдавам се аз.

И наистина това беше един вид диета. Вярно, аз не бях ходил при лекар, за да му изплезя езика си и да му се оплача от лошо храносмилане, защото той в такъв случай би ми предписал на първо място да не чета стиховете на нашите поети. Диетата, която спазвах, беше от съвсем друго естество — аз не пишех стихове, което се отразяваше необикновено добре както на мен, така и на моите читатели.

Написах само две стихотворения през живота си, но и двете ми се отразиха толкова лошо, че трябваше да прибягна към мерки за поправяне и закрепване. Първото ми стихотворение бе обида на една жена, а последното — на един крал. Като се има пред вид, че жените и кралете са най-чувствителните и най-отмъстителните създания, лесно може да си представи човек каква съдба ме сполетя. Един мой другар, който също бе написал само две стихотворения в живота си, имаше много по-добра участ. С първото си стихотворение той честити седемдесетгодишния рожден ден на една своя богата леля и й пожела „още много, много да живее“, а с второто — именния ден на един министър, като завършваше с думите: „Гордост за рода си са такива чеда.“ На него не му се наложи да спазва никаква диета и той продължи да пише и ето и до днес още пише стихове за надгробни паметници и за общински тържества.

Първото си стихотворение написах още много млад, когато повтарях първи клас.

Не зная как се яви у мен тоя импулс да пиша стихове. Казват, че той се явявал у човека като сърбеж. При мене не беше така, за щото аз усетих сърбеж и започнах да се чеша едва след като написах първото стихотворение и видях неговите последици. Други казват, че постигнатият импулс е нещо като силно заразителна хрема. Може и да е така, но при обикновената хрема, щом кихнеш, изваждаш кърпата и си изтриваш носа, докато, когато изкихаш лошо стихотворение, критиците така ти натриват носа, че да не ти дойде на ум вече да кихаш. А чул съм да казват и че младият поет започва да усеща в душата си някакво вдъхновение, също както бременната жена усеща плода в утробата си през четвъртия месец. Изглежда, че и по-нататъшният ход на нещата е също като при родилката. Бременният младеж започва да чувствува някаква тежест, повръща му се, след това идват болките и накрая ляга в леглото и ражда.

Това сравнение би могло да бъде вярно с оглед на отделни стихотворения в нашата литература, но първите стихове вероятно не се раждат така. Писането на стихове се явява като епидемия сред цели класове в гимназията, като първото си вдъхновение начеващите поети получават от стиховете, написани от техните предходници по клозетите. О, колко много издадени по-късно стихосбирки с нежни лирични стихове водят своето начало от това ранно, първо вдъхновение, чийто лъх дори може да се усети в отделни стихотворения от нашата литература. Друг извор на вдъхновение за младите поети са кориците на старите учебници. Нашите ученици имат традиция, щом свършат класа, да продават учебниците си на ония, които идват след тях, и да купуват от по-възрастните. А по кориците на тия книги, пък и по вътрешните листове, където има по-малко свободно място, са оставили следи няколко поколения. Тук има и стихове, и мъдри изречения, и афоризми, и други много полезни бележки. Уроците, заради които предишните притежатели на книгата са пропаднали на изпит, са придружени от полезни напътствия, подобни на ония надписи по разкопаните улици, на които пише:

„Внимание, не се движи вляво!“

Тук е източникът на вдъхновението, заразени от което, цели класове започват да пишат стихове. Разбира се, някои спират още след първия опит, други надраскват със стихове не само своите, но и чуждите книги, а има и такива, които упорствуват и продължават да пишат стихове дори след като всичките им връстници са се отказали от тая празна работа. Тях съучениците им обикновено ги провъзгласяват за поети на класа. Ако продължават да упорствуват, те стават поети на гимназията, пускат дълга коса, започват да вирят глава, да симулират разсеяност и по тоя начин добиват необходимата квалификация на поети.

Интересно е все пак, че още при тия първи школски поетични прояви често си личи вече както насоката, в която ще се развива бъдещият поет, ако продължи да пише стихове, така и средата, която го вдъхновява.

Ето например нима следното четиристишие, което паметта ми е запазила много добре, не говори ясно и определено както за поетичното направление, така и за средата, вдъхновила моя някогашен приятел, млад поет:

 

И сутляш обичам, и кисело мляко,

и кисело зеле с пръжки от сланина,

и юфка обичам, и баници с мръвки,

но гювеч с говеждо гълтам за двамина.

Спомням си, че на вътрешната страна на корицата на една латинска граматика, която навярно е била притежание на сина на някой селски поп, прочетох следното четиристишие:

А моят другар, синът на музиканта, спомням си, често пееше:

Ония, които повтаряха класа, обикновено пишеха в десетерац, може би защото в тоя размер по-добре се изразява народната болка. Така например Живко, който беше ужичанин, започна да се тюхка по следния начин, като научи, че трябва да повтаря трети клас: