Аз мисля, че изобщо е излишно да се пише предговор към автобиография. Ако човешкият живот има някакъв предговор, той е от такова интимно естество, че за него изобщо не се пише

И моето първо стихотворение беше в десетерац. Не си спомням дали го написах в десетерац, защото повтарях класа, или пък повтарях класа, защото написах това първо стихотворение.

 

Рано стана госпожа Аница,

У дома нашите бяха просто изумени и започнаха да ахкат: „Леле, леле, леле, леле!“ Тия възклицания не изразяваха толкова възхищение, колкото страх, като че ли бях счупил, да кажем, голямото огледало в салона.

— Защо да не го напиша, щом като е истина? — защищавах се аз.

— Леле, откъде знаеш, че е истина?

— Ами чух го от вас.

— За бога, моето момче, не всичко, което ние говорим, е истина! — оправдаваше се средната ми леля.

— Леле, леле! Ще излезе, че ние сме му казали да напише и стихотворението — възкликна най-голямата ми леля.

Всъщност в себе си тя беше доволна от стихотворението и сигурно вече се готвеше да го пусне в циркулация с цел да достигне и до госпожа Аница.

Така и стана. Госпожа Аница научи за стихотворението по-скоро, отколкото аз можех да предполагам, и в доскоро мирния дом на аптекаря настана истинска буря. Госпожа Аница крещеше и се търкаляше по пода, скубеше косите си, обърна дивана, счупи лампата, удари с обувка прислужника, ухапа аптекарския помощник и накрая изпи цял сифон сода, за да се отрови. Аптекарят бе принуден да се закълне пред иконата на свети Архангел Михаил, покровител на тяхната къща, че ще ме пребие като куче.

Знаейки добре, че аптекарите, общо взето, са кръвожадни хора и имайки пред вид клетвата на господин Сима, аз трябваше да положа доста усилия, за да се отърва от този бой.

Отивайки на училище, аз заобикалях по други улици, прескачах огради, за да мина по друг път, прекарвах по цели часове скрит на тавана, изобщо правех всичко възможно, за да избягна невидимата заплаха. Седейки така понякога с часове на тавана, аз размишлявах върху тежката съдба на писателя у нас. Вместо да подкрепи и поощри един млад поет, обществото го гони, за да го бие. Представете си какво би станало, ако това би се превърнало в общо явление и за всяко свое стихотворение поетите би трябвало да ядат бой. Вероятно тогава би имало много малко стихотворения, но те поне биха си заслужавали боя.

След като аптекарят изчерпа всички възможни начини да удържи клетвата си, след като започна и да ми устройва засади, криейки се зад портите и появявайки се неочаквано на места, които съвсем не бяха по пътя за дома му, след като — най-после видя, че всички тия негови засади аз вещо и умело избягвам и заобикалям, той прибягна към други мерки. Наклевети ме на директора на гимназията.

Изправиха ме пред целия учителски съвет, като че ли най-малко бях подпалил Александрийската библиотека. Всички учители бяха така сериозни, намръщени, навели загрижено глава, че аз имах чувството, че ще ме осъдят да бъда изгорен жив и вече виждах тълпата народ, който се трупа около кладата, трите си лели, паднали в несвяст на земята, дъщерята на пощальона Марица, която горчиво плаче, и аптекаря, който черпи народа със сироп за успокоение на душата ми.

Пръв взе думата директорът и обръщайки се към останалите господа учители, наредени около зелената маса, каза:

— Господа, в нашето училище се шири едно осъдително явление, на което трябва с всички сили да се противопоставим. Учениците са започнали да пишат стихове и ги пишат, където заварят — по книгите, по черните дъски, по стените. Особено много стихове са надраскани по стените на интимните помещения на нашата сграда и тези стихове в голямата си част са безобразни. Ето преди няколко дена например трябваше да поръчам на училищния прислужник да заличи един стих, който се отнасяше за вас, господине — обърна се директорът към учителя по латински език, и в който се казваха неприлични неща за вашия известен навик да пийвате някоя и друга ракия повече, отколкото отговаря на достойнството ви.

— A bove maiori discit arare minor!^[46] — промърмори учителят по латински, искайки да намекне на колегите си, че стиховете на учениците са последица от техните клюки.

— Освен това — продължи директорът — тая година два пъти съм мазал тия помещения заради някакви стихове, които се отнасят за вас, господин учителю по вероучение, и за някоя си вдовица Роса.

— Това са ония от трети клас, да им… — И съвсем забравил, че и аз присъствувам, учителят по вероучение напсува на майка колективно целия трети клас.

— Освен това — продължи директорът, поглеждайки продължително учителя по география — сега не мога да си спомня, но имаше стихове и за други от господа преподавателите…

— Аз си спомням — скочи учителят по география, разбрал вероятно намерението на директора. — Имаше например и такива стихове:

 

В стаите е тъй студено. Печки не горят, а зима е.

— Преди всичко тук има граматическа грешка. Правилно е да се каже секат и влекат, защото звукът „к“ преглася в „ч“ само пред „е“ и „и“, а не и пред „а“ — започна да обяснява учителят по сръбски език.

— Имаше, и заради тях вие наредихте да се измажат тия помещения.

— Така е — подхвърли учителят по вероучение, — а не заради вдовицата Роса.

Вдигна се олелия, шум, удряха по масата с юмрук, докато най-после се сетиха, че аз съм там, и ме избутаха от канцеларията. Бурята продължи и сред общата олелия от време на време се чуваха думите „дървата“, „Роса“, „ракия“, а по всичко изглежда, и географският глобус беше слязъл от директорския шкаф, за да вземе участие в спора. Най-после, след като бурята утихна, аз бях извикан отново вътре. Всички лица бяха сериозни, като че ли до преди малко бяха водили разговор по методически въпроси. Директорът започна така:

— Господа, в нашето училище се шири едно осъдително явление… — Сега обаче неговите встъпителни слова не бяха дълги. Веднага той премина към целта — …и ето пред нас е един от тия, които драскотят стихове. Училищният дневник свидетелствува, че той е твърде немарлив или направо — лош ученик.

Всички учители вдигнаха глави, погледнаха ме и разтеглиха уста, като че ли искаха да кажат: „Да, знам го, и при мен е лош ученик.“

— Ти ли си написал това стихотворение? — започна следствието директорът и показа един лист хартия, даден му вероятно от аптекаря.

И тогава в моята душа започна отчаяна борба между човека и поета. Първият ме съветваше просто да се отрека от стихотворението, да кажа, че не е мое, че съм го чул от другиго, например от най-старата ми леля, и да изразя отвращението си спрямо подобни прояви; поетът гъделичкаше самолюбието ми, съветваше ме да не се отричам от първородната си рожба, защото ме чака велико бъдеще. И както винаги в борбата на човека със самолюбието и сега победи то и аз признах, че съм автор на стихотворението.

— Ето, господа, той признава! — обърна се директорът към учителите.

— Това може да му послужи като смекчаващо вината обстоятелство — каза учителят по география, който от четири години водеше бракоразводно дело с жена си и имаше претенцията, че добре познава нашето законодателство.

— Пред нас е един такъв автентичен случай от тоя род, който трябва най-строго да бъде наказан за назидание на всички ония, които пишат анонимни стихотворения по анонимни места! — каза директорът и аз отново видях огнената клада и пламъка, който ме обхваща, трите си лели, прострени в безсъзнание на земята, разплаканата Марица и аптекаря, който черпи със сироп народа за успокоение на душата ми.

— Бих желал да чуя и вашето мнение по тоя въпрос, господа учители! — продължи директорът. И заваляха едно след друго мненията на учителите. Те бяха приблизително такива:

Учителят по вероучение: Трябва да се изключи от училище. Нека стане чалгаджия и певец и тогава да си измисля колкото си ще песни! Или най-малко поне да бъде осъден на едноседмичен пост.

Историкът: Той е извършил две престъпления. Първото, по-малкото престъпление, че е обидил семейството на един аптекар и второто — че с името на секретаря Пая е осквернил стиха, чрез който е възпят Крали Марко, Синджелич и Хайдук Велко. За второто той трябва да бъде наказан.

Естественикът: С възвишеността на чувствата си човекът се отличава от животното. Затова при човека се явява и поезията в различните й степени, докато при магарето например тя отсъствува. Както е известно, магаретата не пишат стихове. По някой път обаче хората пишат такива стихове, за които би могло да се каже, че са написани от магарета. Спрямо такива поети трябва да се приложат методите, които се прилагат спрямо магаретата, т.е. трябва да им се изтеглят ушите. Така трябва да се постъпи и спрямо настоящия млад поет.

Математикът: От този факт би могло да се извлече корен, собствено не корен, а полза. Тук ние имаме две известни величини — обиденото семейство на аптекаря и автора на стихотворението плюс самото стихотворение. От тия две известни величини ние бихме могли да получим неизвестни, т.е. да разберем имената и на останалите, които пишат стихотворения за своите учители.

Географът: Аз бих го затворил в училищното мазе, за да се убеди там напълно в затъмнението на слънцето. Такива стихотворения хвърлят семето на раздора в семейния живот. Не е чудно след това, че у нас има толкова бракоразводни процеси.

Учителят по латински език: Макар че по думите на Хораций „pictoribus atque poetis quidlibet audendi semper fuit aequa potestas“^[47], все пак постъпките на тия момчета са истинско безобразие, преминаващо всякакви граници. Аз съм за най-строгото наказание.

Учителят по сръбски език: Той трябва да бъде наказан на първо място за това, че не е отделил със запетая подчинените изречения от главното и след това, че не е сложил точка на края на втората строфа. Иначе стихът, може да се каже, е доста гладък, мисълта е изразена добре и предвид на това може да му се наложи по-меко наказание.

След тия така сбито изложени професионални мнения директорът се обърна към мене и като ми каза няколко родителски съвета, хвана ме за ушите и започна да ги тегли (мнението на естественика), след което ми съобщи наказанието — три дни училищен арест (мнението на географа).

Така още първото ми стихотворение ме заведе в затвора. Същата беда ми донесе и последното ми стихотворение. Цели седем години аз се въздържах да не пиша стихове, колкото и мъчителни усилия да ми струваше това. И все пак един ден се поддадох на порива, който тласка човека към първия грях, и написах второто си и последно стихотворение, след което се повтори всичко онова, което стана и след първото. Наистина сега не ме гонеше някакъв си аптекар, но затова пък ме подгониха стражари, сега не бях изправен пред директора на гимназията, а пред председателя на окръжния съд.

— Вие ли сте авторът на това стихотворение? — зададе ми той същия въпрос както и директорът.

— Да — отговорих аз, понеже самолюбието и тоя път победи човека у мен. Но това е, моля ви се, едно хумористично стихотворение, което няма смисъл да се приема така сериозно.

— Това е така — каза председателят на съда, — но виждате ли, наказателният закон приема и хумористичните неща съвсем сериозно.

— Освен това — защищавах се аз — тия стихове не отговарят на елементарните изисквания за едно стихотворение.

— Но според наказателния закон те напълно отговарят на условията, необходими за съдебно преследване — отговори ми председателят.

— Но, господин председателю, аз се чувствувам невинен, понеже това стихотворение не е продиктувано от някакво лошо намерение, а по-скоро от един порив.

— Да, да, разбирам ви — прекъсна ме председателят; — но наказателният закон преследва точно тоя порив.

— Чудно! — изненадах се аз.

След като ме запозна по тоя начин с всички хубави страни на наказателния закон, председателят ми съобщи, че според същия тоя закон аз се наказвам с две години тъмничен затвор за обида на „негово величество“.

Ето оттогава се заклех никога вече да не пиша стихотворение и до ден-днешен упорито спазвам тая диета. И да видите — действува ми много здравословно.

ВТОРАТА ЛЮБОВ

Първата любов е пожар, чиито причини са неизвестни дори на полицията. Тя пламва при първото докосване като клечка кибрит и изгасва сама като догарящ спирт в спиртник.

Първата любов прилича на оня сърбеж на младия овен, който набожда първия предмет, изправил се на пътя му, за да начеше новоизрасналите си рога.

Първата любов — това е ухапване на комар, което не заразява кръвта, а само те кара да се чешеш.

Първата любов е нещо като явяване пред наборната комисия, която те признава за годен да отслужиш службата си, когато му дойде времето.

Първата любов е опасна само тогава, когато е и последна.

Първа любов всъщност е втората.

При втората любов човек има чувството, че повтаря класа — познати са му всички предмети и все пак не е сигурен, че ще вземе изпита.

Втората любов е рецидив на неизлекувана болест, появил се вследствие неспазване на предписанията.

Втората любов е като редовна военна служба, задължителна за всички, които искат да постъпят на държавна работа.

Но дори и без оглед на тия мъдри мисли за първата и втората любов пред мен първата любов се яви като опит, а втората вече като навик. След трагичния край на първата ми любов аз чувствувах нужда отново да се влюбя. Търсех навсякъде обект за моите чувства и когато един ден срещнах пред училището едно разплакано русо момиче, реших да се влюбя в него.

Казват, че плачещата девойка е девойка със сърце, плачещата жена — жена без сърце. Това ме накара да се влюбя в девойката със сърце.

Русото момиче носеше името Марица. Аз я запитах:

— Защо плачеш, Марице?

Тя захълца още по-силно и ми се изповяда:

— Пред целия клас госпожата ме нарече гъска… каза, че съм глупава гъска… и всички ми се смяха… и…

— Нищо не е това! Не си струва да плачеш за това. Какво значи гъска — нищо. О, колко пъти пред целия клас учителят ми е казвал, че съм глупаво магаре, а магаре е много по-голямо нещо от една гъска — пък нищо. И на твоята учителка, когато е била малка, нейната учителка й е казвала, че е глупава гъска, пък ето, тя днес е учителка.

Моите утешителни думи като че ли подействуваха благотворно на русото девойче. То вдигна разплаканите си очи и ме погледна с такова доверие, че аз се почувствувах задължен да продължа да я утешавам.

— Освен това… гъска… — продължих аз, търсейки какво мога още да й кажа — гъска не е нещо такова… това не е обида. Ето аз например — аз обичам гъска.

Тя ме погледна многозначително, искайки като че ли да разбере не е ли това любовно признание.

— Да, аз обичам гъска — продължих аз, търсейки и сам начин да използувам това изявление като любовно признание. — Особено обичам кълката.

— Как кълката? — запита русото момиче изненадано.

— Ей така, когато мама сготви гъска с ориз, аз винаги търся кълката.

На другия ден аз отново срещнах русото момиче, а след това го срещах почти всеки ден. Ние се обичахме и без любовно признание. Утешителните ми думи от първия ни разговор тя считаше вече за любовно признание. Това явление се среща и при вдовиците, които често вземат утешителните думи за любовно признание. А русото момиче бе придобило известна вдовишка сантименталност, тъй като, както ми призна по-късно, преди мен тя вече бе обичала един ученик от първи прогимназиален клас.

Макар че се срещахме всеки ден след училище и аз я изпращах до в къщи, все пак чувствувахме нужда да се срещаме насаме. Любовта има истински чар само тогава, когато влюбените се срещат насаме. Наговорихме се да се срещнем в четвъртък следобед в старите гробища. За една влюбена руса девойка със сърце и за един влюбен млад момък, който обича кълка от гъска, гробищата бяха, като че ли най-подходящо място за среща.

Срещнахме се и говорихме, говорихме дълго и много. Говорихме за изпитите, за това колко е строга нейната учителка. След това тя ми каза, че днес за обед майка й била приготвила пържени тиквички, а аз й се похвалих, че сме имали снощи за вечеря баница със сирене. Говорихме още за някои и други неща и след това се разделихме.

Както виждате, срещата ни беше съвсем напразна, защото на такива срещи трябва да се говорят любовни думи, а ние разговаряхме, за неща, които можехме да си кажем и на улицата, когато я изпращах до дома.

Трудността беше в това, че нито един от двама ни не знаеше тия любовни думи. Блъсках си главата как да ги науча и най-после се сетих за една книга, която моята леля всяка вечер четеше и плачеше, а след като свършеше четенето, я слагаше под възглавницата. Тая книга навярно имаше любовни изрази, защото старите моми плачат само над такива книги.

Един следобед откраднах тая скъпоценна книга, скрих се в бараката и започнах трескаво да я прелиствам. Особено се спирах на страниците, по които личеха следи от сълзите на леля ми. На една от тях намерих много любовни израаи. И най-важното, това бе един диалог между двама влюбени, устроили си среща на гробищата. Тоя разговор между дон Родриго Монтега и бедната девойка Хуана, дъщеря на гробаря, гласеше приблизително така:

Дон Родриго: Девойко! Тук пред тези мъртви свидетели аз ти се изповядвам, че моята любов е искрена и дълбока както тъгата, която витае над тези мъртви простори.

Хуана: Ах, ако бих смяла да повярвам на тия думи!

Дон Родриго: Тия думи идват от устата и душата на един благородник, за когото дадената дума е светиня, а клетвата — религия.

Хуана: Твоята любов ме прави толкова щастлива, че аз нямам достатъчно смелост да се отдам на това щастие.

Дон Родриго: Но имай поне смелостта и кажи това, което чувствува душата ти…

Хуана: Обичам те!

Дон Родриго: Ах, мила моя Хуана!

Хуана: Сладки мой Родриго!

Това бяха все изрази, написани като че ли тъкмо за нас. Преписах ги в два екземпляра и оставих книгата пак под възглавницата на леля. Единия препис дадох на Марица, а другия задържах за себе си, така че и двамата да можем да ги научим за следващия четвъртък, та да можем и ние да водим любовен разговор.

Когато следващия четвъртък се срещнахме отново, още първият ми въпрос към нея беше:

— Научи ли онова?

— Да.

— Хайде да те чуя!

Всичко излезе необикновено сполучливо, ние приличахме на истински любовници. Тя много мило произнасяше думите: „Обичам те!“, а аз не се запъвах, когато изговарях: „Ох, мила моя Хуана!“ Хареса ни и на двамата и решихме да продължим все в тоя дух. След тая среща аз веднага преписах друго едно място от книгата, което бе още по-хубаво, и го дадох на Марица да го научи за следващия четвъртък.

Ох, какво щастие би било, ако тая среща се бе състояла! Но аз не отидох на гробищата. Русокосата девойка ме бе чакала повече от час. Не можах да науча наизуст любовния си урок и постъпих така, както постъпвах в такива случаи и в училище — избягах от час. По-добре е да ти пишат отсъствие, отколкото единица, разсъждавах аз, забравяйки, че в любовта най-опасното нещо са отсъствията.

Но другояче не можеше и да бъде, след като в любовта ни се намесиха уроците. Лекциите са в състояние да опропастят дори и оная любов, която завършва с брак, та камо ли моята, още повече като имате пред вид, че спрямо уроците аз хранех също такова отвращение, каквото имах и спрямо хинина — винаги трябваше да ме карат насила да погълна една лекция, както и едно хапче хинин.

Наистина много жалко, че не отидох на срещата, защото във втория урок, който трябваше да научим за тоя път, имаше много по-нежни любовни слова. Дон Родриго завършваше своите излияния така: „Ела, любима Хуана, ела на гърдите ми, прилепи устните си о моите, нека нашите две души се слеят в първата целувка!“ И след това те дълго се прегръщат и целуват зад един надгробен паметник. Но освен тоя така нежен пасаж в урока имаше и едно смъртоносно място, което ми бе невъзможно да науча наизуст. За да увери Хуана в своята любов, дон Родриго я завежда пред гроба на своя дядо и се заклева:

„Кълна се в името на дон Алгуасил дел Фуенте, който води потеклото си от знаменития кастилианец дон Хиацинта Хунец де Коркуеле, който самолично със собствения си меч отсече главата на Мохамед-абу-Сахубу Барбароса и чийто внук дон Пелажцо де Мондонеда обсади заедно с испанците от Кастилия Гренада и изгони зад Гибралтар Абу-Абдала Боабдил!“

Можете да си представите какво мъчение беше тоя главоломен урок за мен, след като шест месеца си бях чупил езика с името на Артаксеркс и заради епшетския фараон Успретезен бях получил три пъти двойка.

След като не отидох на срещата, аз, разбира се, започнах да избягвам русото момиче, а когато най-после се реших все пак да се явя пред очите й, беше късно. Русокосото момиче се бе влюбило в друг.

ОТ ТРЕТАТА ДО ДВАНАДЕСЕТАТА ЛЮБОВ ВКЛЮЧИТЕЛНО

Любовта е особен вид пиянство. След като човек изпие първата и втората чаша, отваря му се апетит, чувствува жажда и започва да поглъща чаша след чаша. Приблизително така беше и при мен и мога да кажа, че бях станал истински алкохолик. Още неизтрезнял от предишната любов, аз вече поемах новата чаша, която стоеше пред мен.

Това може би е най-доброто потвърждение на моето предположение, че любовта е навик — също както пушенето например. Има хора, които изобщо не пушат, а има и такива, които не могат без цигари; някои пушат с мярка, други не изпускат цигара от устата си; някои често менят тютюна и затова страдат от мъчителна и тежка кашлица, други по-рано са пушили, но след като са видели, че тютюнът им вреди, са го оставили, за да си подобрят апетита. Аз спадах към числото на страстните пушачи, които с удоволствие сменят тютюна и които запалват нова цигара веднага след като изгасне допушената.

Така аз изпълних младостта си с цял низ от любови, докато най-после се случи онова, за което народът казва: „Веднъж стомна за вода, два пъти…“.

Моята трета любов имаше вече известни реални стремежи, които нямаха нищо общо нито с яденето на кибритени клечки, нито със зазубрянето на испанските имена, които трябваше да казвам зад надгробните паметници. Влюбих се в нашата прислужница, която тежеше осемдесет килограма и с цялото си тегло притискаше сърцето ми.

Тази любов възникна у мен като реминисценция от моята ранна младост, когато сричах в ръцете на тогавашната ни слугиня азбуката на любовта, възпитавайки се по принципа на нагледното обучение. Когато се изповядвах в любов пред Фани (така се наричаше тя), едвам се въздържах да не извикам: