Аз мисля, че изобщо е излишно да се пише предговор към автобиография. Ако човешкият живот има някакъв предговор, той е от такова интимно естество, че за него изобщо не се пише

А каква чародейна сила крие в себе си тая професия! Щом се докоснеш до някоя тайна, тя престава да бъде тайна; щом се докоснеш до нечия чест, тя престава да бъде чест. Под твоето перо изчезва спокойствието на хората. Виното превръщаш във вода и водата във вино; черното заместваш с бяло, а бялото с черно; възкресяваш мъртъвци, а изпращаш живи в гроба. Способен си да измиеш без сапун, да обръснеш без бръснач, да изпереш кирливи ризи без вода.

Артист?

Наистина примамлива професия — възвишена, стояща над всичко ежедневно и профанско, — като изключим само театралния касиер; професия, която най-дръзко и най-очевидно потвърждава факта, че великото слово, словото на истината, словото на правдата, словото на любовта, словото, което изразява всичко възвишено, може да се каже открито само тогава, когато е прикрито и украсено с лъжа. Нарисувани върху платно храмове, палати, градове, гори, корони от картон, дрехи от фалшиво злато, дървени мечове, лъжливи сълзи, престорени въздишки, лъжливи, привидни вълнения, радости — и всичко това само за да може да се кажат тия велики вечни слова. Къде отиде щастливото детство, когато обърнатото корито служеше за трон, върху който седеше цар с протрити колена и скъсани лакти, затъкнал едно перо на шапката си, и все пак детската фантазия бе способна да види хермелинова наметка върху плещите му, корона — на главата му, да повярва, че върху коритото седи миропомазаник и със страхопочитание му шепне: „Ваше величество!“ Хората наричат това детска наивност, но колко много престорена наивност и фалшива показност са необходими, за да се представи пред хората това, което децата са способни да сътворят с фантазията си.

В професията на артиста най-хубавото е това, че своята работа те извършват скрити под маска и грим. Това впрочем вършат всички хора в живота. Разликата между тях и артистите е само тая, че докато артистите се гримират според ролята, която играят, така че егоизма представят като егоизъм, злобата като злоба и подлостта като подлост, то в живота бива по-другояче — играе се една роля, а се слага друга маска. Политикът например върху себичността си слага маската на родолюбието, насилникът скрива насилието си под маската на справедливостта, богаташът — лихварството си под маската на добродетелността, развратницата — изкуството си в порока под маската на наивността, а злонамереникът маскира своите злонамерени съвети с маската на приятелството.

След като изредих в ума си всички тия професии с техните добри страни, аз все още стоях с дипломата под мишница, не знаейки накъде да поема, какъв да стана — адвокат, журналист, артист или чиновник.

Казват, че з моменти на нерешителност най-добре е да се обърнеш към опита, въпреки че лично аз нямам чак толкова добро мнение за него. Той, казват, бил майка на мъдростта. Може би. Но майка на опита е пък лекомислието, защото, ако нямаше лекомислие, нямаше да съществува и опитът.

Попитах къде е бюрото на опита, кога приема той и се обърнах към него:

— Имам диплома за висше образование, която ми дава право да стана адвокат, журналист, артист или чиновник. С тая диплома вратите към останалите професии са ми закрити. Колебая се какво да избера.

— Постъпи на държавна служба! — отговори ми опитът.

— По ми се иска някоя свободна професия.

— Коя?

— Адвокат например.

Друго нещо е да ти паднат например в ръцете някои братя — наследници на богат баща, и да успееш да ги скараш. Защото, когато се скарат братя, те се мъкнат по съдилищата цял живот. Тогава ти като техен адвокат ставаш наследник на цялото това състояние и живееш от него като цар. Да, но такива случаи са редки. Не може да се разчита на тях.

— А журналист?

— Журналист? — каза опитът и отново повдигна вежди. — Наистина, да ръководиш общественото мнение, е мъжествено призвание. Но все пак това мъжествено призвание изисква много женски качества. Добрият журналист най-напред трябва да е необикновено любопитен, да умее да си пъха носа навсякъде и в неща, които не го засягат, да има остро перо и най-вече да може да преувеличава нещата. Преувеличаването му донася всеки ден редица приятни преживявания: гонят го стражари с призовки, засегнати граждани с револвер в ръка; нападат го дами с чадъри, получава анонимни писма, ругаят го. И възнаграждение за всичко това му е, че е високо ценен и ниско платен.

— А артист?

— Артист ли?

— Да.

— Наистина — каза опитът и отново повдигна вежди. — Да, има много истина в лъжата на това призвание и много лъжа в истината му.

— И забвение!

— Аплодисменти, овации?

— И освиркване!

— Букети?

— И празен стомах!

— Все пак артистът е поне любимец на публиката.

— На коя публика и до каква степен? Има два вида публика — една, която обича изкуството ти, и друга, която го обича, докато си млад. Първата те забравя, щом слезеш от сцената, а втората — щом се появят първите бръчки по лицето ти.

— Тогава … какво да правя тогава?

— Всички пътища водят към държавната служба. Обърни се към майката-държава и тя ще те накърми. Всяко двадесет и шесто число ще ти поднася тя гръдта си, ти ще прилепяш само устни о нея и ще бозаеш и няма да имаш грижа за нищо.

— Но — противях се аз — нима трябва обезателно на държавна служба да постъпя?

— Е, държавата те е изучила, редно е тя да ти плати и за учението ти. Да не мислиш, че твоята диплома има някаква стойност, която може да се заложи в заложната банка или да се котира на борсата. Не, брат, стойност тя има само за държавата.

Опитът си е опит и трябва да му се подчиняваме. В един хубав ден аз похлопах на държавната порта. Прие ме от името на държавата човек с осигурено служебно положение и подбрадник от мазнини, придобит от него в качеството му на държавно кърмаче. Представих му дипломата си, той я погледна небрежно, измери ме с поглед и каза:

— Няма място. Имаме достатъчно чиновници!

Върнах се отчаян. Казаха ми обаче, че държавата има няколко врати, а не само една, както бях мислел аз дотогава. Изредих всички врати и навсякъде заварих хора с обезпечено служебно положение и с обезпечен подбрадник от мазнини. Всички те хвърлиха по един бегъл поглед върху дипломата ми и навсякъде ми казаха:

— Нямаме места. Имаме достатъчно чиновници!

В разочарованието си аз си спомних отново за опита и отидох при него.

— Държавата не ме иска.

— Хлопа ли на вратите й?

— Да!

— На всички!

— И какво ти казват?

— Нищо. Имам впечатление, че моята диплома ги смущава.

— Може би, много е възможно! — каза опитът, размишлявайки. — Да, забравих да ти кажа, че това би могло да бъде пречка. Държавата не почита особено образованието, напротив, много повече се цени невежеството. Университетската диплома се счита за най-голям лукс в Сърбия. Ами виж какво, почукай още веднаж на същите врати, само че чуй ме: мълчи като риба за дипломата. Кажи им, че си неграмотен, че само си помирисал какво е това училище. Ще видиш, навсякъде ще те посрещнат добре, ще те назначат, ще ти предлагат работа.

Отново обнадежден, аз пъхнах университетската диплома под хастара на палтото си и похлопах пак на държавната врата.

— Господин началник — започнах аз много предпазливо, да не би човекът с обезпечения държавен подбрадник от мазнини и с обезпечено служебно положение да познае по някоя моя дума, че съм свършил университет, — дошъл съм да търся служба.

— Какво си завършил?

— Ами … прогимназия, ама нямам диплома.

— Грамотен ли си?

— Не много, но ще се науча.

— Разбира се, разбира се — отговори началникът. — Ако бъдеш старателен, ще се научиш. Аз съм свършил само втори клас, пък какво ми е.

По такъв начин аз постъпих на държавна служба като практикант и положих всички усилия да проявя колкото се може повече неграмотност, която ми осигуряваше блестяща кариера. И аз наистина щях да направя кариера, ако моите колеги, останалите чиновници, не бяха надушили отнякъде, че съм завършил университет. Те ме наклеветиха на началниците. По тая причина шефовете ме взеха на око. Началникът дори каза, че аз съм фалшификатор, който е преправил една университетска диплома в свидетелство за завършен трети клас. Започнаха да ме преследват и най-после ме изгониха.

Но от момента, когато разбрах вече по какви пътища се получава служба, аз не се поддавах така лесно на отчаяние. Оставих да мине известно време, докато правителствените среди забравят, че съм свършил университет, и отидох при един началник от друго ведомство.

— Господин началник — започнах аз да излагам е чинопочитание молбата си.

— Какво си работил досега?

— Ами … бях младши подофицер.

— Учил ли си нещо?

— Малко нещо… във войската.

— Това е достатъчно, брат, напълно достатъчно. И аз бях жандармерийски поручик, пък ето ме днес, слава богу! Ако Карагеоргиевите въстаници бяха грамотни, тая страна и до днес нямаше да бъде свободна.

— Точно така! — възхитен възкликнах аз.

Отново постъпих на държавна служба и може би щях да ида далече, ако пак не бе подета същата страхотна кампания срещу мене. Най-напред започнаха да изпращат анонимни писма на министъра, в които му донасяха, че аз съм завършил университет. След това „Гласник“, вестникът на служителите от нашето ведомство, започна открито да пише: „Не може да има напредък в нашето ведомство, докато в него се вмъкват хора, които са завършили университет.“ По-нататък това движение взе още по-широки размери и в Народното събрание бе поставен лаконичният въпрос: „Известно ли е на господин министъра, че се е промъкнал в една държавна служба човек, завършил висше образование?“

След всичко това за мен, разбира се, не можеше да има повече място там и в един хубав ден аз се намерих отново на улицата с моята Q. b. f. f. f. s. За да успокоя съвестта си, дадох да я сложат в рамка и я закачих на стената край една друга диплома, която удостоверяваше, че съм приет за член на някакво си певческо дружество.

След като свърших и тая работа и поставих дипломата там, където й бе мястото, пред мене отново застана въпросът — накъде? Адвокат? Журналист? Артист?

Все пак държавата наистина е като родна майка. Постъпи към тебе несправедливо, пък след това те приласкае и поправи несправедливостта си. Така се случи и с мен. Виждайки, че съм загрижен за съдбата си и предполагайки, че още дълго има да си блъскам главата, държавата ми се притече на помощ. За да ми даде време да взема решение, тя ме изпрати в Пожаревацкия затвор с една присъда, която ми осигуряваше възможността да размишлявам цели две години между четирите стени на килията.

Наистина рядко внимание от нейна страна.

В ЗАТВОРА

Първият ми контакт в моята нова среда бе с един градски джебчия. Той дойде при мен и ми смигна, искайки сякаш да каже: „Познаваме се от Арахангеловацкия панаир!“ и ми протегна ръка.

— Добре дошъл, новак!

— Добре заварил, приятелю.

— Хванаха те братчетата, а, хванаха те?

— Хванаха ме!

— А ти внимавай друг път, когато бъркаш в чужд джоб. То и мен ме хванаха, ама аз исках да му отрежа кесията, а това е малко по-тежка работа.

— Но аз не съм осъден за това.

— Не си ли? — изненада се джебчията. — Ама за какво? Да не е за умишлен пожар?

— Не, братко.

— Да не си малолетен съучастник в някое убийство?

— И това не е.

— Ами за какво?

— Бях написал едно стихотворение.

— Стихотворение? — засмя се джебчията. — Разправяй ги на другиго ти, приятелю, на другиго.

— Казвам ти истина.

— Защо не кажеш поне, че си осъден, защото си отишъл на черква да се помолиш богу.

— Ако искаш, вярвай.

— О, такова нещо за първи път чувам. А всеки ли, който напише стихотворение, бива осъждан на затвор?

— Би трябвало, но нали знаеш, мнозина се измъкват. Обикновено се измъкват тия, които са написали лошо стихотворение.

— Твоето стихотворение хубаво ли беше?

— Всички членове на окръжния и на касационния съд твърдят, че било хубаво.

— А на колко те осъдиха?

— На две години.

— Леле! А мене за кражба — само година. Трябва да е страшно мръсна работа това да пишеш стихотворения.

— Разбира се, че е мръсна. Мъчиш се най-напред ти — докато го напишеш, след това мъчиш редактора да го напечата, после мъчиш читателите, след това държавния прокурор — да те обвинява и най-после съдиите — да те осъдят.

— А нямаше ли смекчаващи вината обстоятелства?

— Ти и от тая работа ли разбираш?

— Как да не разбирам, да не ми е за първи път. Знам целия наказателен закон наизуст. Значи, нямаше смекчаващи вината обстоятелства?

— Имах.

— Доброто си име.

— Това, брат, е отегчаващо вината обстоятелство. У нас, ако си с добро име, положително ще пострадаш, ако си с лошо име, все още можеш някак да се измъкнеш. Ще се застъпят за тебе и адвокатът, и околийският началник, и председателят на околийската партийна организация, и ще се измъкнеш. Ето, на мен ми помогна именно моето съмнително поведение и ме осъдиха само на една година. А ти призна ли вината си?

— Да.

— Така е.

— А като излезеш оттук, ще пишеш ли пак стихотворения?

— Няма вече!

— Ама, разбира се. Никаква файда нямаш от това, само лежиш без нищо в затвора. Ами ако искаш, като те пуснат оттука, да започнем заедно работа.

— Каква работа?

— Ами да режем кесиите по панаирите. Когато сме двама, знаеш, по-лесно върви. Ти го залъжеш нещо или му поискаш огън да си запалиш цигарата, а аз му отрежа кесията. После делим.

— Не е работа за мене.

— Защо?

— Аз съм свършил университет.

— Аз бих могъл да стана голям чиновник.

— Толкоз по-необходимо ще ти бъде да се научиш да крадеш кесиите на хората.

— Бих могъл да стана и министър.

— Можеш, но пак няма да постигнеш много, ако не се научиш да крадеш кесии. Как си представяш ти, ще изкараш живота само с университета и със стихове ли? Добре, ти пиши стихове, а аз ще крада. Дано се срещнем пак след двадесетина години. Запомни, ще се срещнем пак. Ако не съм станал дотогава народен представител, то положително ще бъда поне председател на управителния или на контролния съвет на някоя банка. Ти ще минеш тогава покрай мене в овехтели панталони и с овехтяла памет, ще ми свалиш шапка, ще ми се поклониш дълбоко, ще ми изкажеш своето уважение и ще ми предложиш да напишеш за петдесет динара поздравление в стихове за рождения ми ден. Наистина дотогава ще излязат вероятно една-две книги с твоето име, но ще се появят и стотици хиляди акции, носещи моя подпис. С всеки изминат ден цената на твоите книги ще намалява, а цената на моите акции ще расте; твоите книги ще бъдат ценени само от двама-трима такива като тебе, докато моите акции ще се ценят на самата борса; на теб ще ти се смеят, когато минаваш по улицата, а за мене ще говорят с уважение. Не е ли така?

С изумление слушах аз тоя джебчия, с когото наистина се срещнах отново след двадесет години.

— След като си съгласен, че е така, кажи сам кой университет е по-нужен за живота, оня ли, който си завършил, или тоя, който следвам аз сега. Размисли добре, размисли!

И аз размишлявах, дълго размишлявах върху всичко това. Защото поне за размишление затворът е много подходящо място. А размишлението е единственото безплатно и безопасно човешко развлечение. Само да умееш да размишляваш, защото има такива, които и това не умеят.

Моята сегашна готвачка госпожа Ленка твърди например, че не умее да размишлява, точно така както не умее да прави и кнедли със сирене или баница с орехи.

— Добре, госпожа Ленка, а когато бяхте по-млада, тогава умеехте ли да размишлявате?

— Не.

— Сега вие сте вдовица, следователно сте била омъжена. Нима при женитбата, която е трябвало да се решите да станете жена на покойния си съпруг, не сте размишлявали?

— Как така?

— Ами ние с покойния ми мъж се познавахме от по-рано и когато влязох в седмия месец на нашето познанство, аз се омъжих, без да размишлявам.

— Добре, при такива обстоятелства наистина това е твърде възможно. Но когато се запознахте с покойника и когато вашето познанство трябваше да ви доведе до седмия месец и тогава ли не размишлявахте?

— Не.

— Как така?

— Една година след женитбата вие сте останали вдовица, без закрила, без подкрепа, а животът е толкова тежък. Тогава поне не размишлявахте ли?

— Не размишлявах и тогава.

— Защо?

— Естествено, естествено. Но, госпожа Лена, оттогава е изминало много време, отишли са си и младостта, и красотата. Вие несъмнено често е имало за какво да мислите.

— Имаше, но не размишлявах и тогава. Не умея, не съм свикнала и не мога.

— Как така не можете?

— Ей така! Цял ден работя и не ми е до размишляване. Оставям за вечерта, а вечерта лягам, завивам се презглава и си казвам: „Хайде сега, Лено, да помислим за тая и тая грижа.“ Отначало всичко е добре, но изведнаж мислите ми се объркват и се отплесват на не знам къде си. Ето така, не умея да размишлявам и това си е.

И госпожа Лена не е единствената. Един началник в едно министерство също ми се оплакваше, че не умее да мисли и успя да ме убеди много лесно. Все пак от учтивост аз го запитах:

— Как така, за бога?

— Хей така, господине, не умея. Вземам аз например у дома книжата по някое важно дело, по което трябва добре да помисля, преди да го докладвам на министъра. Казвам си: това трябва добре да се обмисли, сериозно, и разтварям книжата на масата, хващам главата си с ръце и започвам да размишлявам. Но мислите ми следват приблизително такъв ход: искът на това акционерно дружество в никакъв случай не е административен спор, следователно… Онзи млад инженер днес пак мина покрай нас и жена ми, струва ми се, беше на прозореца; впрочем… Да бих могъл да разбера какво го е прихванало Антоние Джорджевич, та издигна трети етаж на къщата си, защото, ако се вземе пред вид, че… Утре трябва да кажа на господин Панич да не води в канцеларията ловджийското си куче, защото, какво би станало, ако всички чиновници започнат да водят в канцеларията домашните си животни, което впрочем… Страшно ми се е прияло кокошка паприкаш. Трябва да кажа на Нада да ми сготви утре, а би могло… Добре де, а защо Петкович е обявил фалит, работата му вървеше добре или може би… Изведнаж се сепвам, сещам се, че пред мен са книжата и че бях почнал да мисля именно върху тях, събирам си мислите и започвам отново да разсъждавам: искът на това акционерно дружество в никакъв случай не е административен спор, следователно… Онова писмо до министъра във връзка с доставката на дърва за отопление не може да е от никого другиго освен от оня, Арсо — писаря от третия отдел, а същия тоя Арсо… Колко жалко, че ми се счупи кехлибареното цигаре, така го обичах… Какво би било да извардя инженера, когато минава под прозореца, и да му плисна една кана вода на главата… Ето, така бива винаги. Просто не умея да мисля и това си е!

Какъв прекрасен лечебен санаториум би бил затворът за ония, които не могат да мислят, макар и държавата да го е създала точно за тия, които умеят да мислят (имам пред вид политическите затворници). Откъснат от шума на живота и събитията, от човешката глъчка и суматоха, подобно на робинзоновски самотен пазач на морски фар, който наблюдава отвисоко недостигащите до него морски бури, между четирите стени на затвора човек се углъбява в себе си, в собствените си мисли и те като рефлектор осветяват нещата наоколо.

Каква прекрасна панорама се открива, когато сред тая самота погледне човек на света през един такъв далекоглед, какъвто е прозорецът на затворническата килия!

Като пълноводна река тече животът, тече и руши прегради, рони брегове, помита бентове, залива равнини и отнася със себе си всичко, всичко, което срещне, всичко, което намери. Цяло шествие от човешко достойнство и човешки недостатъци дефилира пред този чуден далекоглед.

О, колко много нови интересни неща, колко много истина, които не могат да се видят с просто око!

Всичко това аз знаех още когато сам бях сред това шествие. Но оттук, през увеличителното стъкло, всичко изглежда по-иначе. Ето например минава невинността — с къса пола над коленете, в ажурени чорапи, през които прозират румени крака, в прозрачна дреха, през която се очертава всяка пленителна гънка на тялото й, с широко деколте, из което напира буйна гръд. Ето почтеността — облякла дълга дреха, накривила шапка със звънчета, скача юнашки и се кикоти истерично. Ето и добродетелта — изпъчила търбух като бременна жена, вигнала глава, обръща се наляво и надясно, готова да приема поздрави и поклони. Веднага след нея идва суетата. Тя е по-скоро гола, отколкото облечена, така че през прозрачната й кожа се показват костите й и се броят ребрата й. С развалените си зъби, със съсухрените си гърди, с наплесканите си с червило страни тя прилича на ония жени, които полицаите нощем прибират от улиците. Ето и гордостта — преметнала три лисичи опашки отзад, забола няколко боядисани гъши пера на шапката си, вдигнала глава, настъпва по мазола всеки трети минувач. Ето и злобата — облечена добре и с вкус, любезна и услужлива, с топла усмивка на уста и с котешки поглед. Ето и старата мома — правдата, заменила истинските си зъби с изкуствени, вдигнала високо пола така, че се вижда мръсното й бельо, скрила кривогледите си очи зад тъмни очила, пъхнала цяла къделя вълна в пазвата си, за да запълни с нея посталата си гръд, тая гръд, от която и до днес сучи човечеството. А зад нея — още много и много — родолюбието, лицемерието, себичността, добродетелта, порокът, лъжата и истината и всички други, всички, които отблизо, когато си сред тях, съвсем не ти изглеждат така, както през този далекоглед.

Тоя далекоглед — прозорецът на затворническата килия — има още една широко известна особеност, присъща и на всеки истински далекоглед. Когато гледаш през малкото стъкло, предметите се увеличават. Обратно, когато обърнеш бинокъла и гледаш през голямото стъкло, те се умаляват. Това е много интересен опит и той става необикновено сполучливо и през стъклото на затворническата килия.