Българска академия на науките

ВТОРА ГЛАВА

Целта е да се проследи как, от една страна, трудовете на Тодоров и Кръстева се вписват в историята на хуманитаристиката от втората половина на ХХ в., а, от друга страна, как същата тази история, повлияна сериозно от техните възгледи, оказва обратен ефект върху формулирането, разработването и предлагането от тях на нови идеи. Диалектическият характер на взаимодействието на отделната творческа личност с нейния социокултурен контекст изисква въвеждането на понятийни конструкти, позволяващи теоретичното й изследване и описание. За целта е необходимо да се прибегне към прокарването на интер- и трансдисциплинни връзки между различни направления в съвременната хуманитарна и социална мисъл.

За да обясни новия концептуален език, от който се нуждае трансдисциплинността Дюпюи изработва неологизма „понятия-номади”. Към тях трябва да се подхожда с голяма епистемологична предпазливост, тъй като – поради голямата им семантична натовареност – може да се стигне до обърквания и недоразбирания при неправилната им употреба. Тъй като трансдисциплинността се явява според нейните теоретици по-скоро интелектуална позиция, въвеждането на метафората „мигриращи интелектуалци” може да открие нови хоризонти пред изследването на творчеството на двамата изследователи от български произход Цв. Тодоров и Ю. Кръстева. Става дума за личности, способни благодарение на богатата си култура и теоретико-епистемологичен потенциал, да осъществяват понятийни (номадични в терминологията на Л. Дюпюи) преходи между различните дискурси. Така те достигат не само до по-задълбочено вникване в сложността и комплексността на съвременния свят, но и конструират нови, алтернативни визии за човешкото общество и култура.

Изследването продължава като се фокусира върху проблемът за ориентацията в теоретичен и социокултурен план. Първо се разглежда „разделението на езиците”, проблематизирано от структуралистите. Поставя се въпросът за преноса на понятия, методи и теоретични принципи или постулати в областта на хуманитарното знание Както посочва Франсоа Дос, структурализмът – като господстваща парадигма – се представя като „машина за изваждане наяве на една забулена, прикрита истина”¹⁶. Целта на интелектуалеца е да демистифицира утвърдените мнения, като ги освободи от присъщата им квазиестественост. „Течението абсолютизира разграничението между обикновения разум, от една страна, и научната компетентност, от друга... Именно този начин на мислене преобладава сред някои от най-значимите мислители на структурализма”¹⁷.

В последствие, при постструктурализма, деконструкцията на Единното, на метадискурсите открива поле за пролиферацията на множество дискурси, които не могат да бъдат приписвани на един единствен субект. Мястото на монотонния, монологичния дискурс бива заето от езиковите игри, отричащи възможността за един тотализиращ поглед към реалността.

За по-добрата концептуализация на идеалния тип „мигриращ интелектуалец” в настоящето изследване се разглеждат хуманитарните интерпретации на топологичния подход. М. Сер разширява последния, като го прилага към проблемите на съвременния глобален свят. Отличителна черта на анализите му е лингвистичната интерпретация на топологичните отношения.¹⁸. Идеята на М. Сер е да преодолее посредством топологичните анализи един от основните проблеми за постмодернизма – центрирането на субекта само върху една отделна и ограничена позиция.¹⁹ За него топологията не е статична дисциплина. Поради това в нея задължително трябва да бъдат включени времето, движението, както и силата.²⁰

Тези процеси водят до появата на потребност от ориентация, която е базисна за човешкото същество във всичките измерения на неговото съществуване. От психологическа гледна точка тя е свързана с необходимостта от спокойствие и сигурност, като загубата й пораждането страх или тревожност.

От ориентации се нуждаем не само в сферата на човешките отношения или във физическото пространство, но и в създадения от човека свят от материални и духовни ценности. Според Цв. Тодоров чрез познавателната си функция културата „ни предлага предварителна организация на околния свят, средство да се ориентираме в хаоса от информации, които получаваме всеки момент…Културата е като картата или скицата на страната, която ще проучваме”²¹.

Ключова роля в тази насока играе езикът като основата, върху която се изграждат всички останали културни форми. Той структурира света, доколкото му придава смисъл чрез разбиране и свързването с другите. На тази основа става възможен и опитът на чужда земя.²²

Метафората „мигриращ интелектуалец” позволява да се покаже начина, по който биографичният елемент оказва влияние върху формирането на теоретичните възгледи, както и обратното – присъствието на теоретични елементи в разказите за себе си.

Това налага въвеждането на понятието на П. Рикьор наративна идентичност. Херменевтичното разбиране, че същностната черта на „мигриращия интелектуалец” се изразява в „способността му да разказва и да разказва за себе си” (П. Рикьор), позволява използването на този идеален тип за описанието на субектите, способни да осъществяват преходи между различни области на човешкото познание и култура. Номиналисткият акцент, който се прави върху тази мисловна конструкция в духа на социолога М. Вебер и на историка Фр. Дос, цели отстраняването на субстанциалистките разбирания за „интелектуалеца” като представител на определена социална група и изразяващ присъщата за нея идеология.

„Мигриращите интелектуалци” притежават много по-дълбоко разбиране на връзката език-битие. Териториалната си, кръвнородствена и социална невкорененост, те компенсират с много по-дълбоко „вкореняване” в структурите на езика, развито в хода на криволичещия им житейски път. Точно тези „езикови корени” им позволяват да преминават през различните типове дискурси – художествени, философски, научни, като обогатяват утвърдените понятийни конструкции чрез допълването им с нови смисли, изработват евристични метафори, а също така пренасят новоизкованите езикови форми от един тип дискурс в друг, тъй като не съществува привилегирована изразна форма, даваща единствената вярна гледна точка към природния и човешкия свят. Човешките творения имат както обективен, така и субективен смисъл, който не може да бъде изследван от науката, поради вариативността на възприятието и способността на всеки да създава свои собствени идиосинкразни смисли.

Тъй като става дума за „вписване” в определен социокултурен контекст, разработването на идеалния тип „мигриращ интелектуалец” налага теоретичната необходимост от въвеждането на динамични социокултурни понятия.

Понятието „интелектуалец” е получавало множество дефиниции, колебаещи се между два теоретични полюса – на субстанциализма и на номинализма. Тези по-общи основания рядко се отчитат при научните, медийните или всекидневните употреби на термина, което създава предпоставките за възникването на множество недоразумения или погрешни интерпретации. Поради тази причина изследването предлага по-задълбочена експликация на основните схващания за понятието „интелектуалец”, въз основа на които са въведени условията за възможността за дефиниране на идеалния тип „мигриращ интелектуалец”.

Въведеното от Елиас понятието „конфигурация” има за цел да преодолее „социално обусловената принуда към мисловно разединяване и поляризиране на представата за човека”²³. От тази гледна точка понятията „индивид” и „общество” престават да бъдат две различни, едва ли не антагонистични фигури, изследвани от различни дисциплини като антропологията и социологията.²⁴ Докато хората са емоционално обвързани с определена конфигурация, иманентна й динамика остава скрита за тях. Нейната перспектива им се разкрива една тогава, когато успеят да се дистанцират мисловно както от конфигурацията, която сами са образували, така и от принудите, които взаимно упражняват помежду си, за да видят тенденциите на промяна.²⁵ Точно в тази насока се изразява предимството на „мигриращите интелектуалци”, чийто поглед не е обременен от наслояванията на представителите на местната култура. Например в Бъдещето на бунта Ю. Кръстева много точно описва недостатъците на френските институции на изящната словесност, водещи до цензуриране на новите, нетипични форми на изказ и по този начин умъртвяващи езиковите и социалните иновации, благодарение на които могат да бъдат разгърнати човешкото многообразие, специфичност и уникалност.

Номадството като социокултурен феномен е представено в изследването чрез кратко проследяване на неговата символика и исторически развой. По-обстойно са разгледани „новите номади”. В очертаващата се глобална култура традиционните представи за произход и принадлежност ще бъдат обезсмислени и ще изгубят предишната си роля за изграждането на идентичностите. „Вече няма да има значение кой откъде е. Номадът на следващото хилядолетие ще се идентифицира чрез номер или само като назове името си.” ²⁶

В този „обърнат от номадите надолу с главата свят”, нуждата от изкупителна жертва ще продължи да съществува, само че в променена форма. Освен традиционните механизми на изключване, свързани с расовото потисничество и с малцинствата, ще възникнат и нови форми на стигматизация. Те вече няма да изхождат от предишните форми на власт, произтичаща от свещеното или от силата. „Изкупителни жертви вече няма да бъдат нито лишеният от пари, нито заплашващият държавния порядък. Такива няма да бъдат и обладаният, както при строя на свещеното, нито отклонилият се, както при строя на силата, а просякът, бедният и номадът (к.м. – П. Т.).”²⁷

В Чужденци на самите себе си Ю. Кръстева дава израз на представата си за нова етика, която да доведе до формирането на нов тип отношение към отритнатите или принудително маргинализирани от социума индивиди. Принципите на социална интеграция, които се упражняват върху тях, всъщност водят до отрицанието на личната им специфика, а авторката настоява за етика, която да уважава и споделя различията. Без да е някаква повърхностна и компенсаторна мярка, принципът на равенство трябва да допринесе за символното деконструиране на социалната основа, като въведе принципа на личностното начало. Сходни в теоретичен план са и възгледите на М. Сер. Според него обществените науки трябва да се освободят от нечовешката си обективност. Следователно съграждането на локалното е не по-малко важно от отварянето към глобалното. Така мястото изгражда света, докато той се оттегля в него.²⁸ Поради това светът се плурализира. „Вече не вървим към една вселена, а към множество възможни светове.” ²⁹

Може да се каже, че „мигриращият интелектуалец” е постмодерен идеален тип. Проблемът е как той се вписва в променящата се картография на постмодерния свят. Според М. Сер локализирането в последния прогресивно се изпарява. Поради това въпросът: „Какво правим?”, става все по-силно зависим от един друг въпрос: „Къде сме?”³⁰

Този топологичен въпрос е пряко свързан с проблема за идентичността, която в съвременния променлив свят става все по-трудно постижима. Именно на тази идея се осланя и въвеждането на метафората „мигриращ интелектуалец”, описваща определен интелектуален стил на живот, който не е бил избран доброволно от практикуващия го. Външната несвързаност на постмодерния свят, за която говори Бауман може да бъде разкрита като вътрешно преживяване именно чрез саморефлексиите на представителите на този интелектуален тип.

Съвременният свят според М. Сер не може да бъде описан в традиционните понятия и геометрични представи, а с метафори, част от които е заимствана от неевклидовата геометрия, където редица постулати от очевидностите на всекидневния опит биват нарушени: например пространството може да бъде изкривено или огънато.

Сходни са възгледите на Юлия Кръстева, изложени в романа й „Обладаване”. Според нея съществуват не хора, а „самоти с променлива геометрия”³¹. От своя страна, по повод връзките ни с другите, Цветан Тодоров отбелязва, че от „множеството от самоти” не може да се създаде общество.³² Именно в този план могат да бъдат разбрани най-вече кризите, съпътстващи съвременния, постмодерен човек. Те са не просто израз на обезпокоителната му странност, а вълни, откъсващи го както от другите, така и от самия него. Или това е „нечовешката самота на един „Аз”, лишен от „Аз”- а.³³