Българска академия на науките
Изтегляне 0.71 Mb.
|
ПЪРВА ГЛАВАСтруктурализмът и постструктурализмът в методологията на социалните и хуманитарните науки от втората половина на ХХ век Първата част въвежда детайлно в епохалния поврат, който структурализмът като метод предизвиква в хуманитаристиката: как се формира новото разбиране за текста и строгите структурални правила на интерпретация, противопоставящи принципите на холизма на позитивисткия атомизъм, характерен за академичното мислене дотогава. В методологично отношение тук се открояват, от една страна „твърдият” (на Сосюр, Леви-Строс, Якобсон, Йелмслев и Греймас) и умереният вариант на структурализма (с представители: Тодоров, Женет, Рюве и групата „μ”), а от друга страна – постструктуралното преодоляване на „затвореността” на структурата на текста (Дерида, Дельоз, Барт, Кръстева, Фуко, Лиотар), което довежда до разкрепостяване от „репресивната власт” на центъра (на текста и на културата в по-общ план). Особено внимание в случая се обръща върху трансдисциплинния дискурс и диалог на идеите на българските интелектуалци в западноевропейското културно пространство, което коренно променя звученето на понятия, като интертекстуалност (Ю. Кръстева) и транслингвистика (Цв. Тодоров) на текста. В тази част е показано защо лингвистиката е науката, чийто метод е основополагащ за последвалите структурални анализи; как Леви-Строс прилага аналитичния апарат на езикознанието към нелингвистичен материал, за да формулира теоретичния извод, че „културата притежава строеж, подобен на строежа на езика” и как това заключение позволява пренасянето на лингвистичния, структурния и семиотичния метод във всички хуманитарни науки. Така се стига до изкристализиране на методологическата основа на френския структурализъм и на неговото приложение в социалните и хуманитарните науки. Детайлно са откроени принципите на структуралистката методология – за структурното обяснение на хуманитарното знание и представата за несъзнателния характер на структурата, като отграничаващи се от херменевтиката (на Гадамер и Рикьор), интуитивизма (на Бергсон), екзистенциализма (на Сартр), позитивизма (на Конт) и емпиризма (на Лансон). Представата за несъзнателния характер на структурата е свързана с критиката на класическата философия на съзнанието и изработването на структуралистки модел на несъзнаваното (на Лакан). Детайлно е обърнато внимание на възможностите и границите на структурния подход чрез анализа на митовете от страна на Леви-Строс и универсалния модел на Греймас, представен като „семиотичен квадрат” от бинарни опозиции, както и на формулирането на структуралната поетика от Цв. Тодоров. От постструктуралния подход, който запазва предмета на изследване (текста) следва, че в текста съществуват елементи, които не могат да се подредят в рамките на структурата, защото сюжетът има не едно, а поне две (семиотични) измерения – собствено литературни, както и социокултурни. Подложени са на анализ както критическото осмисляне на извънредно важното за структуралистката интерпретация на литературната теория понятие поетика и нейното семиотично методологично измерение, така и развитието на критическото отношение в постструктуралната позиция чрез анализа на понятието „интертекстуалност”. В исторически план се проследява развитието на идеите за понятието „литературност” като предмет на науката за литературата. Показано е качественото преструктуриране, което съставя предмета на поетиката през ХХ век. Отбелязан е телеологическият характер на поетиката на Аристотел – на осъзнатото създаване на идеалното произведение, както и влиянието й върху поетиката на руските формалисти, Пражкия лингвистичен кръг и поетиката на структуралистите. Изяснени са позициите на формалистите, които намират, че телеологичният момент не е следствие на акта на индивидуалното творчество, а от активността на методите и че вследствие на това не винаги е осъзнат от автора, т.е. формулирането на „непреднамерената телеология” на литературата. Коментира се състоянието на поетиката на формализма, която, въпреки че вече не е поетика на произведението, все още не е и поетика на несъзнателния език на литературата и детайлно се представя, защо едва при френския структурализъм тя ще стане такава: за формалистите езикът на литературата си остава средство за създаване на произведението, а за структурализма такова средство става самото произведение, с помощта на което се въплъщава структурата. Обяснява се ролята на структуралистката литературност за формулиране предмета на литературната наука. Откроява се трансдисциплинното проникване на лингвистиката в науката за литературата, като се разкрива как посредством аналогията с лингвистиката на Сосюр, където предмет не е конкретното изказване, а езиковата структура, която генерира всички правилни изказвания в даден език, структуралистите-литературоведи разглеждат отделното произведение като проявление на много по-обща, абстрактна структура, в която отделното произведение е една от многобройните реализации. Изтъква се приносът на Цветан Тодоров в тези процеси за дефинирането на понятието поетика, както и за теоретичните му рефлексии, формирани от позицията му на „посредник” в хода на идеите. Неговите твърдения, че: „Произведението тогава ще се проектира върху нещо различно от самото себе си... това друго нещо вече няма да бъде хетерогенна структура, структура на самия литературен дискурс. Конкретния текст ще бъде вече само пример, който ще позволява да се описват свойствата на литературността”4, и освен това: „...поетиката трябва да развие теория на описанието, която ще покаже това, което е общо за всички описания, и това, което ги прави различни, но тя няма да се занимава с описанието в отделния текст”5 са ярки доказателства за епохалния поврат, който се осъществява в литературната наука през периода на структурализма, една от причините за който е възможността за диалог между идеите. Заради чистотата на своя модел структурализмът не може да включи в своите рамки комуникативния контекст. Поради тази причина, се налага да се изложи детайлно как постструктуралният поврат в анализа на текста преодолява лингвистичното ограничение на линейната интерпретативност, като обхваща и други семиотични системи. Фокусирането тук върху спецификата на понятията „литературност” и „литературна фикция” е от изключително значение, поради инициирането на митове и в нашето съвремие, и то именно чрез литературната фикция. Постструктуралният метод на Барт разграничава една оперативна трихотомия: четене като емпатическо вчувстване в произведението, критика като семантическа активация и науката за литературния текст като обективиран анализ на формалните условия, които правят възможни вчувстването и активацията. Друго фундаментално измерение на текста, което разглеждам детайлно при анализа на постструктурализма, е историческото. Ясно се откроява позицията на Солерс за „монументалната история”, възприемана като лишена от „семантично ядро”, хаотична и дифузна. От изложението става ясно как структурализмът и постструктурализмът, осъществявайки нов прочит на литературните текстове от Средновековието до XX век, извършват фундаментална преоценка на европейските ценности и създават нова философска нагласа спрямо тълкуването на текста, с поглед към актуалните проблеми на съвремието. Освен това, в тази част, също в критически план, е проследено едно от основните постструктурални понятия, което има особена философска и концептуална приложимост в модерното информационно общество. Постструктурализмът въвежда многомерното пространство на текста (Р. Барт) или на интертекста (Ю. Кръстева), които рефлектират около фундаменталния кръстопът на интертекстуалността, термин въведен за първи път от Кръстева. Самото понятие (интертекстуалност) откроява социално, критическо и историческо развитие и неговата полифоничност търпи разнолики метаморфози (Кръстева, Женет, Жени, Рифатер, Компаньон). Интертекстуалността е понятие, което (според Кръстева, като мигрираща интелектуалка) „ще бъде индексът за начина, по който даден текст чете историята и се вписва в нея”. Това „отваряне” на парадигмата води до коренна промяна в разбирането за текста като интертекст. Актуално звучи и постулираната от Юлия Кръстева теза как интертекстът се пише в процеса на четене на други дискурси. Така той (текстът) притежава диахронна дълбочина, независимо от интенцията на своя автор. По този начин културната памет на произведението запазва множество стари и нови, забравени и полузабравени кодове. Кръстосването на тези „кодове” в израстващата единна и многолика Европа прави постструктуралната концепция непосредствено приложима. Проследяването на диалогичната концепция (на Бубер и Бахтин) ни води до различни семантични измерения. Всеки текст (според постформалиста Бахтин, следван от Кръстева) е „изграден като мозайка от цитати, всеки текст е поглъщане и трансформация на друг текст”. На мястото на понятието „интерсубективност” тук Кръстева въвежда (за първи път) понятието „интертекстуалност”. Всяко изказване (според Бахтин, последван от интелектуалеца Тодоров), има своето диалогично или интертекстуално измерение. „Отделният глас не може да се чуе, ако не се присъедини към сложния хор от други гласове, които вече присъстват”6, което е валидно не само за романната структура, а и за всеки интелектуален и транснационален дискурс. Неслучайно този дискурс, който допринася за свободата на изразяване, има социална значимост и намира своето политическо приложение по време на социалните събития през 68-ма година във Франция. Според Тодоров (цитирайки Бахтин): „Достоевски не създава роби без глас, а свободни хора, които са в състояние да заемат мястото до своя създател, да му противоречат и дори да се бунтуват срещу него.”7 Рефлектирайки върху основната опозиция произведение – текст, френският структурализъм и постструктурализъм (в лицето на Барт) разглежда текста като културна полисемия, затворена в моносемичната опаковка на произведението, откъдето произтича и тази двойственост. Оттук Барт извежда релевантността на произведението като „ефект на текста”, резултат от „текстовата работа“, „въображаем шлейф”, който се простира „зад текста”8. След въвеждането на понятието „интертекстуалност” от Юлия Кръстева, започва динамичен и нееднороден развой на теоретични постановки. Някои от тях вървят към опростяване на понятието и неяснота (като напр. Меньоно) като наблягат върху релационната му същност за сметка на трансформационния му компонент, което води до загуба на неговата специфика. Това налага Ю. Кръстева да се върне отново към дефинирането му през 1976, като набляга върху трансформационното му измерение, а и да го предефинира като кръстосване на реципрочни модификации в части, принадлежащи към различни текстове. Вследствие на тези дебати, израства и комплексна теория на интертекстуалността, която се характеризира с две основни линии: прекалено разширяване на понятието (Рифатер) и неговото крайно формализиране (Женет). Интересен е и акцентът на Компаньон при дефиниране тъждествеността на процесите на цитиране и писане на текста. В изложението се откроява основната роля на поетиката като научна дисциплина, която се стреми да трансцендира частността на текстовете, определена от Женет като транстекстуалност, като поставя в центъра на вниманието архитекста (Женет), който е съвкупност от общите категории „текст”, видове „дискурс”, начини на изказване и литературни жанрове. По този начин Женет предлага пълно преструктуриране на понятията „около текста” и специфичното пространство на интертекстуалността. Транстекстуалният подход на Женет слага край на екстензивните концепции и поставя началото на интертекстуална теория. Той разграничава пет вида текстуални отношения на текста (интертекст, паратекст, метатекст, хипертекст, архитекст), оперирайки с критериите абстрактност, имплицитност и цялостност. Понятието „интертекстуалност” се определя тук по-тясно, отколкото при Кръстева. Като цялостна теория то дава възможност за „кръстосан анализ” при изследване на отношението произведение – текст в три измерения. Първо, проследява се генезиса на произведението около и преди създаването на текста; особена актуалност днес има второто измерение, защото показва как плагиатството да се разграничава от полагането на цитати, алюзии и референции; фокусирайки своето внимание върху трансформацията на пространството на създавания текст. Третото измерение се занимава с интертекстуалното означаване на текста. Концепцията за интертекстуалност отваря портала на изследванията между различните социални науки. В същата част е изложена и семиотичната рефлексия на Цветан Тодоров, която няма за цел да дефинира какво са знакът и символът, а по-скоро да се представят различни подходи в съответствие с научната област и времето, в което те са създадени. Проследени са теоретичните разсъждения на Тодоров от Теории за символа /Théories du symbole/ (1977) и Символизъм и интерпретация /Symbolisme et interprétation/ (1978), целящи да покажат, че знакът (или символът) не е еднозначен и че съществуват много фактори, които могат да повлияят върху неговата интерпретация. По негово мнение „семиотиката е валидна дисциплина само ако тя е синоним на символното”9 Докато много от неговите предшественици остават в изследванията си само в контекста на отношенията история – дискурс, Тодоров добавя фундаменталното понятие за съобщението (продукт на изречението – на изказването – при дадени обстоятелства при комуникация). Освен това, Тодоров променя двойката история/ дискурс в тройка – история/ дискурс/ съобщение. Тъй като той постулира променливостта на тези дадености като следствие трябва да се намеси интерпретацията. А „никоя интерпретация не е освободена от идеологически предположения и никоя не е произволна в операциите си”10. Следователно означаването е въпрос на интерпретация и изказване, и че „определянето между стратегиите на интерпретация и социалната история (се осъществява) чрез една важна връзка, която е самата идеология”11 Каталог: wp-content -> uploads -> 2013 2013 -> Временно класиране „В”-1” рг мъже – Югоизточна България 2013 -> Конкурс за заемане на академичната длъжност „Доцент в професионално направление Растителна защита; научна специалност Растителна защита 2013 -> 1. Нужда от антитерористични мерки Тероризъм и световната икономика 2013 -> Днес университетът е мястото, в което паметта се предава 2013 -> Програма за развитие на туризма в община елхово за 2013 г 2013 -> Йордан колев ангел узунов 2013 -> 163 оу „ Ч. Храбър в топ 30 на столичните училища според резултатите от националното външно оценяване 2013 -> Гр. Казанлък Сугласувал: Утвърдил 2013 -> Подаване на справка-декларация по чл. 116 От закона за туризма за броя на реализираните нощувки в местата за настаняване Изтегляне 0.71 Mb. Сподели с приятели:
|