Бог- реален и полезен

И все пак тази празнота, в която няма никаква мозъч­на дейност, някак успява да организира милиони неврони. Тя знае разликата между Аардварк и Рангун, без да трябва да се замисляте за тази разлика - всъщност не е необходи­мо да си налагате да организирате нито една мозъчна клетка от невероятно сложната схема, нужна за възниква­нето на една дума. Всичко става автоматически, без израз­ходване на енергия - на мозъчна енергия. Възможно е в празнотата да има друг вид енергия. Екълс формулира прочутото твърдение, че „Бог е в празнотата". Той е имал предвид, че празните пространства в мозъка, миниатюр­ните синапен между две невронни окончания, сигурно са домът на по-висшия ум, защото той не може да се открие в материалната част на мозъка.

Нашите умове са важно оръжие в търсенето на Бога. Ние се доверяваме на ума и се вслушваме в него, следваме негови­те импулси, разчитаме на неговата точност. Нещо повече -умът интерпретира света вместо нас, придава му смисъл. За депресирания човек гледката на яркия залез в Таити е отраже­ние на неговата тъга, докато за друг същите сигнали в ретина­та могат да породят радост и възхищение. Както би казал Пенфийлд, мозъкът регистрира залеза, но само умът може да го изживее. Когато търсим Бога, ние искаме нашите интерп­ретации да се извисят много по-високо, отколкото могат да ни отведат умовете ни, за да проумеем раждането и смъртта, доб­рото и злото, Рая и Ада. Когато това разбиране стигне до ду­ха, е нужно да се свържат две невидими полета - ума и душа­та, ако искаме да имаме доверие в тях.

Бог изисква от ума най-чувствителна нагласа. Ако умът е смутен или неусъвършенстван, завръщането към Бога не мо­же да се осъществи успешно. Тук влияят много фактори, но по отношение връзката ум/мозък Йалъри Хънт, изследователка с научни степени по физиология и психология, прави някои важни връзки, описани в книгата й „Безкраен ум" (1989 г.). След като включва субекти към ЕЕГ-апарати, тя открива, че определени структури на мозъчни вълни биха могли да се свържат с повиши духовни изживявания. Това откритие раз­ширява по-ранни изследвания с тридесетгодишна история, които установяват, че потъването в дълбока медитация про­меня структурата на алфа вълните в мозъка, наред с пулса на сърцето, дишането и кръвното налягане.

Д-р Хънт обаче се интересува още и защо хората нямат духовни изживявания. Така тя прави допускането, че всич­ки ние сме естествено свързани с тоталността на умстве­ното поле на енергията и информацията, така както всич­ки сме свързани с отделните части, ангажирани с мислене­то. Това е просто, но далновидно предположение. Защо изолираме духа?

„Проблемът е в страха от силните емоции, които съпът­стват мистичното ниво, твърди Хънт, реални и дълбоки изживявания, които не сме в състояние лесно да разбе­рем или възприемем... Блокажите ни могат да се опишат по друг начин, като кажем, че не желаем да променяме нашите приоритети, нито представите си за нас самите и за Бога." Изглежда полето на ума е минирано.

Това духовно „задръстване" не е просто недостатък на ума. Изследователи преди Хънт са документирали, че ако дясното мозъчно полукълбо се лиши от кислород за няколко минути, неговата активност се засилва, създавай­ки по този начин илюзията за „преминаване в светлина­та". Чувство за летене, за излизане извън тялото, за екстаз и принадлежност към друг свят, дори видения на напуснали ни души и ангели, викащи ни в светлината - всички те­зи явления могат да се имитират чрез ограничаване на кислорода или с въртене на субекти в голяма центрофуга, като тези, които се използват за подготовка на космонав­ти, натоварващи се с големи гравитационни сили. Но все пак, предизвикваното изживяване не е същото като спон­танното, центробежните сили или липсата на кислород нямат духовен смисъл, докато хората, докоснали се до смъртта (да не говорим за йогите и светците, които са пос­тигнали навика да живеят в Светлината) регистрират дъл­боки духовни промени.

Ако мозъкът обикновено филтрира цялата палитра от из­живявания, доколкото знаем, това е така, възможно е нашият груб досег до по-висшите измерения да става чрез увреждане или лишаване. Мозъкът трябва да се нагоди към по-висшето изживяване. Нужни са мозъчни вълни, които да превърнат кръжащата, хаотична енергия на квантовия бульон в позна­ваеми образи и мисли. Хънт изтъква, че ако измерим мозъч­ната активност на човек, който желае да получи духовно из­живяване, когато не е блокиран или „задръстен", структурите са много различни от тези на блокирания човек. Отивайки от­въд своите ЕЕГ-измервания, Хънт прави корелация на пет състояния на психологическо блокиране, които възпрепят­стват духовността. Всички те се коренят в някакви предишни изживявания - докосване до Бога - които лицето не може да интегрира в усещането за вече съществуващия Аз. Петте бло­киращи изживявания са следните:

1. Изживяване на богоподобна енергия или присъствие.

2. Внезапно осъзнаване на минало, настояще и бъдеще като едно цяло.

3. Придобиване на лечителска способност.

4. Неизпълнени молитви по време на „добър" живот - да чувстваш, че си изоставен от Бога.

5. Сензорно претоварване на нервната система, когато влиза „Светлината".

Макар и свързани, това са отчетливи изживявания и ко­гато сполетят някого, често той изпада в шок и се обърква, макар да се случва и нещо положително.

С основание може да се твърди, че християнството мо­жеше да не оцелее, ако Саул не е бил ослепей от Светлина­та по пътя към Дамаск, когато Иисус изрича думите: „Защо ме преследвате? Но това поразително изживяване включва и някои от описаните по-горе пречки. Цялата вяра на Саул е подложена на изпитание. Внезапното му докосване до Бо­га като неоспорима действителност трябва да се интегрира и това предизвиква у него силна борба. Сензорното пренатоварване му причинява слепота за няколко дни. Седящият под дървото Бодхи Буда, решен да се освободи от заслепява­щото въздействие на ума, доброволно се подлага на същата вътрешна борба. Общото за всеки пробив на духа е, че сил­ната съпротива никога не липсва. Например,

Общо взето пътуването на ума обратно към Бога може да има сериозно отражение само по отношение на адаптира­нето на мозъка към новия начин на възприятие. Това ми се изясни, когато неотдавна едно нещастие сполетя мой бли­зък приятел. Несвикнал да работи в гимнастическия салон, той се пренатовари с една от машините и контузи десния си

крак. През следващите дни болката в този крак се увелича­ваше при всяко натоварване, докато след една-две седмици той не можеше да измине разстоянието между две пресечки, без да трябва да седне. При медицинския преглед се устано­ви, че страда от често срещаното заболяване, при което свързващата тъкан между петата и предната част на ходилото е скъсана или разтегната. Състоянието поняко­га се подобрява с конкретни упражнения, тежките случаи изискват хирургическа намеса, която не винаги е успешна.

Моят приятел, човек-стоик, реши да потисне болката и от време на време правеше опити да изпълнява необходими­те упражнения. Но понякога му беше толкова трудно да хо­ди, че в отчаянието си прибегна до един китайски лечител. „Отидох в кабинета му, който представляваше малка стаич­ка в задната част на студио за кунг-фу. Лечителят беше ни­сък мъж на около петдесет години, чийто вид не издаваше мистична, духовна или друга дарба за лекуване. Но лечение­то му беше забележително, спомня си моят приятел. След като внимателно опипа крака ми, той стана и направи няколко знака във въздуха зад гърба ми. Всъщност въобще не ме докосна и когато го попитах какво прави, отвърна са­мо, че превъртал някакви ключове в енергийното ми поле. Направи го за около минута и после ме помоли да стана. Из­правих се и не почувствах никаква болка, дори най-лека. Ти сигурно помниш, че аз куцах и едва ходех. Напълно смаян го попитах какво е направил. Той ми каза, че тялото е образ, проектиран от ума; когато сме здрави, умът поддържа този образ недокоснат и уравновесен. Раната и болката обаче ни карат да оттеглим вниманието си от засегнатото място. В такъв случай образът на тялото започва да се влошава, енергийните му структури отслабват, стават нездрави. Зато­ва лечителят възстановява правилната структура - това ста­ва мигновено, на момента - след това умът на пациента пое­ма отговорността за поддържането й по същия начин.

Стъпвах на крака си и обикалях из стаята, за да се уверя, че не се заблуждавам. Докато правех това, лечителят ми каза небрежно, че бих могъл да се науча да върша същата работа сам. „Наистина ли?", рекох аз. „Какво е нужно, за да мога да постигна нещо подобно?" Той отвърна: „Просто трябва да се отървете от убеждението, че това е невъзможно".

До ден днешен приятелят ми повече не страда от болка­та, което само по себе си е забележително. Но ето и духов­ната поука от случката: Това оздравяване не промени живо­та на приятеля ми. Вижданията му за тялото останаха същи­те - той не започна да гледа на него като на призрачен об­раз или като маска за скрити енергии. Убеждението има не­вероятна сила, то може да се запечата така дълбоко мозъка, че дори най-необикновените преживявания не могат да до­ведат до пробив към една нова действителност. Невероятно­то събитие не му беше достатъчно, за да преодолее духовна­та си закостенялост. (Изглежда нежеланието на Христос да прави чудеса се е основавало на подобно разбиране.)

Като дете се чувствах изключен от духовното, защото никога не срещах Буда или Кришна, очите ми никога не съзряха възкръснал или вода да се превръща във вино. Сега разбирам, че не чудото ни прави вярващи. Всъщност ние всички сме вярващи. Ние вярваме, че илюзията на мате­риалния свят е напълно реална. Това убеждение е нашият затвор. Той ни пречи да пътешестваме в неизвестното. Днес, след много векове на светци, мъдреци и пророци, малцина могат да се отворят за радикална промяна в своята верска система - повечето хора не могат. Въпреки това нашите убеждения трябва да се променят така, че да съответстват на действителността, тъй като в квантовия свят вярата съз­дава действителността. Както ще видим, истинският ни дом е Светлината и истинската ни роля е да творим без край, ползвайки неограничения склад от възможности, намиращи се във виртуалното ниво.

СТРАННИ СИЛИ

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРКА, 10:27

„Аз съм от хората, които църквата смята за изгубени. Дока­то растях, нямах особена вяра нито в себе си, нито в нещо друго. Ако ме бяха попитали дали вярвам в Бога, щях да ре­ка: „Защо пък да вярвам? Той не вярва в мен".

Двадесет и четири годишен специалист по медицинска техника говореше за своето детство, преминало в работни­ческо семейството - майката била предана католичка, ба­щата - небрежен към вярата в Бога, в неделя той оставал в къщи, докато децата били замъквани на служба.

„Веднъж, когато бях на тринадесет, се разхождахме из центъра на Бостън и минахме край един уличен просяк. Чо­векът протегна ръката си, без да каже нищо. Забелязах как баща ми му хвърли сърдит поглед. Продължихме да вървим. Зад нас, със слаб глас, просякът промърмори: „Бог да те благослови". Баща ми много се ядоса. „Ето ти я вярата, сар­кастично рече той. Аз работя от тридесет години, а този тип не си мърда пръста да си помогне. Всяка нощ разчита на Провидението за това дали ще има да яде нещо и място, къ­дето да спи. Вярата не дава кой знае колко повече от това."

Тази история показва как религиозната вяра се сблъсква лице в лице с нуждите на живота. Ако същестуват две дей­ствителности, състезаващи се за нашата преданост - мате­риалната и духовната, защо да смятаме, че е необходимо да напуснем материалната? Една цинична арабска поговорка съветва: „Вярвай в Бога, но си връзвай камилите". И тъй ка­то Бог не се намесва да задоволи дори най-насъщните нуж­ди на милионите бедни хора, неверието изглежда логично.

Но като че ли и неверието не върши работа. Съществу­ват мистериозни явления, които могат да се обяснят само чрез невидимия свят, т.е. чрез нашия свещен произход. Това е домът на интелигентността ни и на чувството ни за ред във Вселената. За да докажем, че такова място съществува, ние отправяме взор към безброй аномалии на границата на обикновените събития. Тук се включва религиозното про­буждане и „преминаването в Светлината", които вече разг­ледахме, но също и следното:

Вдъхновение и прозрение.

Гении, деца-чудо и феномени.

Спомени за минали животи.

Телепатия и екстрасензорни възприятия.

Случаи на няколко алтер Ето (синдром на множествената

личност).

Синхронност.

Гадателство и пророчество.

Колкото и да са различни, тези гранични явления ни отвеждат отвъд сегашните ни знания за мозъка, в сферата на „умственото поле", което е най-близко до Бога. Мозъ­кът е приемник за ума, както радиото получава сигнали от далечен източник. Ако работещо с батерии радио паднеше от небето насред някое примитивно общество, неговите членове биха могли да започнат да го почитат, защото никой не би разбрал как от музикалната кутия излизат музи­ка и гласове.

Сега мозъкът също прилича на музикална кутия. Ние обаче го ползваме по много хаотичен начин, поради което крайните сигнали - онези, пратени от Бога - често остават незабелязани. След шестдесет години изследване на пара­нормалното и много години опит с музика, гении, прозрения и вдъхновение, все още трябва да се направят много духов­ни връзки. Ще работим над тях през следващите глави и та­ка ще стане по-ясно, че квантовата действителност - зоната на чудесата - се намира много близо.

ВДЪХНОВЕНИЕ И ПРОЗРЕНИЕ

Ако мозъкът произвежда мисли, а те са резултат на натру­паната информация в нашите неврони, как на човек му хрумва нова идея? Защо непрекъснато не комбинираме и не прекомбинираме стара информация? Новите мисли идват от ума ни, не от мозъка. За най-оригиналните нови мисли се казва, че са плод на вдъхновение; на личностно ниво да раз­береш нещо ново за себе си, се нарича прозрение. Когато се чувствате вдъхновени, става въпрос за нещо повече от обик­новено мислене. Имате чувство за извисеност, за неочакван пробив. Старите граници падат и човек чувства, макар и са­мо за миг, освобождаващ порив. Ако вдъхновението е доста­тъчно силно, целият живот на човек може да се промени. Съществуват толкова действени прозрения, че за миг може да настъпи промяна в следвано с години поведение.

Да разгледаме по-подробно как действа прозрението, за­щото то е много показателно за ума. Една жена, която се бе подложила на психотерапия, пристигна в кабинета обзета от гняв. Каза, че най-добрата й приятелка, Максин, извършила ужасно предателство спрямо нея. Когато я запитаха как, разказа следната история: Двете били студентки по право последна година в една и съща учебна група. Като сериозен и амбициозен човек, жената правела всичко възможно, за да помага на Максин - давала й записки, ходела на лекции вместо нея, дори стигнала дотам да носи храна на групата, ако имали занятия до късно вечерта.

С други думи, тя се смятала за идеалния помощник. Дошло времето за последните изпити и двете приятелки прекарвали дълги часове отделно от групата, подготвяйки се по всички възможни предмети. По време на изпита жена­та с изненада открила, че не е подготвена в една ключова област. Била забравила да разучи едно важно дело на Вър­ховния съд, губели й се всички въпроси, свързани с него. Утешила се с мисълта, че поне ще сподели своята мъка с най-добрата си приятелка. Но когато били обявени резулта­тите, Максин получила по-добра оценка от нея, а след като я попитала как е станало това, приятелката й се изпуснала и казала, че се била готвила по това дело самостоятелно.

- Добре - рекъл терапевтът, - разбирам всичко, но защо сте толкова бясна?

- И още питате? - възразила жената. - Тя ме предаде. А уж ми беше най-добрата приятелка. Аз правих всичко за нея, изгърбих се, за да я избутам през правото. Вижте сега тя какво направи!

- Нарочно ли го е направила? - попитал терапевтът. -Или просто е мислила за себе си? Може би е възнамерявала да ти каже, но после е забравила.

Жената стиснала челюсти.

- Човек не постъпва така с най-добрата си приятелка -настояла тя. - Максин очевидно не я е грижа какво е стана­ло с мен.

Ако се взрете под повърхността на тази случка, ще от­криете два по-дълбоки пласта. Първият е психологически и терапевтът се заел с него. Той не виждал никакво разминава­не между приятелките. Пациентката му била пример за само­защита чрез упражняване на силен контрол. Като перфекционист, тя се грижела за нуждите на другите, дори когато не са

я молили, поемала отговорност в случаи, когато смятала, че хората не са в състояние да се грижат за себе си и подсъзна­телно изисквала да са й благодарни за направеното - всичко това били безспорни признаци. Но как може прозрението да се пренесе от терапевта на пациента?

- Ти мислиш, че Максин те е предала, - казал психиатъ­рът. - Но всъщност тук тя е нормалната. Съвсем редно е чо­век да се грижи за себе си. Тя не е задължена да споделя всяка подробност от подготовката си с теб.

Жената била смаяна от тези думи и не искала да ги приеме.

- Вие вземате нейната страна - рекла тя отчаяно. - А аз?

- Точно за теб съм загрижен. Ти не можеш да видиш, че съществува част от действителността, пред която не можеш да се изправиш. Твоята помощ и грижа за Максин са нещо чудесно, но те ти служат за самозащита от онова, което не можеш да приемеш.

- И какво е то?

- Слушай внимателно - отвърнал терапевтът. - Другите хора имат право да те отблъснат и ти не можеш да напра­виш нищо по този въпрос.

Жената се отпуснала в стола, объркана и тревожна. Чу­вала думите, но не виждала смисъла. Тя се колебаела на ръ­ба на прозрението. От нейна гледна точка действията й би­ли на предадена светица. Алтернативата се изразявала в то­ва да се види в нова светлина като човек, който в продълже­ние на години „се е грижил" за другите, опитвайки се да си гарантира по този начин, че никой, абсолютно никой, няма да я отхвърли.

Но тя направила скока: прозрението било прието. Предс­тояли й няколко месеца на труд, докато се излеят натрупа­ните страх и мъка. Защитната реакция в предишното й по­ведение изчезнала и скритата, дълго потискана енергия сега била освободена.

Споменах и за втори пласт в тази история, който е духо­вен. Прозрението е едно, а импулсът да го откриеш - друго.

Трябва ли да смятаме, че това е случайно събитие в живота на жената? Или някакъв по-дълбок пласт от личността й е създал случая, отворил е вратата? Аз вярвам, че събитията в живота не стават случайно; нашите материалистични възгледи може да твърдят, че това е така, но всички ние сме били свидетели на повратни моменти в живота си, виждали сме, объркани и смутени, че уроците застават на пътя ни, точно когато имаме нужда от тях.

Накратко казано, някакъв скрит интелект сякаш знае как и кога да ни променя. Често това става в най-неочак­вания момент. По своята природа вдъхновението е транс­формация - то носи дух - и никакъв мозъчен модел не мо­же да обясни как един сноп неврони е способен да проме­ни себе си. Едно течение в неврологията се основава на убеждението, че човешкият мозък е компютър с невероят­на способност, но компютрите не се събуждат една сутрин с решение да променят отношението си към живота. Нито изживяват моменти на духовно пробуждане, докато при чо­вешките същества това се случва непрекъснато. Компют­рите не решават изведнъж, че дадена идея е смислена. За тях всички вкарвани данни са едни и същи, сбор от нули и единици в кодиран език. Вчерашната електронна поща не е нито повече, нито по-малко важна от Новия Завет.

Вдъхновението е идеален пример за това как действа не­видимото ниво на действителността. Каквото ти трябва, ще ти се даде. Човек може да не е подготвен да приеме прозре­нието и следователно шансът за трансформация ще бъде пропуснат. Но не това е най-важното. Умът е по-велик от който и да е човек. Умът ви не е компютър, той е жив инте­лект и се развива и поради това е нужно ново прозрение.

В примитивните етапи на еволюцията, животът ставал по-сложен физически - зеленото водорасло, например, нап­равило скок и се превърнало в растение, като развило по-сложна способност да използва слънчевата светлина. Вис­шата еволюция става в ума, когато се ражда един Айнщайн, например. Но скокът от водорасло към растение е скок на интелекта, момент на вдъхновение, подобен на откриването на относителността. За разлика от мозъка, умът може да прави скокове, той надскача всички ограничения и тържест­вува, чувствайки се свободен.

На всяко ниво, да си вдъхновен е една стъпка напред към по-голямо освобождаване, а освобождаването е избор. Клет­ките, които са се развили в растения, цветя и дървета са из­преварили синьозеленото водорасло, но в същото време по-ниското стъпало от еволюцията продължило да съществува, дотогава докато служело на околната среда.

В момент на вдъхновение се появява едно „Ах!", което отваря нови възможности. В мига, когато Буда получава своето просветление, няма причина за каквато и да е форма на насилие или страдание сред човеците. Буда вижда, че страданието и злото се коренят в погрешна представа за то­ва как функционира животът. Той вижда, че безкрайната битка за постигане на наслада и за избягване на болката ни­кога няма да спре, докато сме привързани към нуждите на нашето Его. Егоизмът и несигурността на Егото никога няма да се излекуват сами, винаги ще има друга битка, коя­то трябва да се води.

Това прозрение хрумнало на Гаутама под дървото Бодхи, също както и на Иисус в пустинята, когато се сражавал със Сатаната (същото може да се каже за всеки велик учител), фактът, че голямата част от човечеството все още тъне в неведение, откъдето се раждат всякакви страдания, се свеж­да до нивата на съзнанието. В царството на ума съществува и свобода, и привързаност, ние правим избор към кое да се придържаме. Всеки човек поставя сам своите граници и ги нарушава, когато почувства еволюционен импулс.

Всички познаваме хора, чиито проблеми са напълно преодолими, но въпреки това на тях им липсва прозрение как да намерят решението. Опитайте се да им дадете това прозрение, поднесете им го на тепсия - те пак няма да го вземат. Прозрението и вдъхновението трябва да се търсят и после да им се позволи да се явят. Както ни учат духовните водачи, това е вид знание, което трябва да приемем. Вдъх­новението ни учи, че трансформацията трябва да започне с вяра, че съществува висш интелект, който знае как да влезе в контакт с нас.

гении, деца-чудо и феномени

Мозъчните изследвания казват много малко убедителни неща за гениите. От статистиката знаем, че те се срещат рядко и че са непредсказуеми. Раждат се главно в обикно­вени семейства и техните наследници рядко притежават изключителна интелигентност. Това ни кара да смятаме, че гениалността се дължи на уникална комбинация от ге­ни - като че ли тя е кодирана по рождение в много малко деца.

При аутопсия мозъчната кора на гениите много рядко е необикновена. (През юни 1999 г. във вестниците се поя­виха заглавия, че мозъкът на Айнщайн, пазен повече от половин век след смъртта му, бил наистина необикновен. Центърът, с който са свързани математическите способ­ности и пространственото възприятие, известен като дол­ния теменен лоб, се оказал с 15 процента по-широк от нор­малното. Това доказателство ли е за гениалност? Едва ли, но съществува почти повсеместен стремеж да се мисли за гениите като за „различни" хора. Аз, преди всичко, бих ос­порил тезата, че мозъците контролират ума ни; интересен е гениалният ум на Айнщайн, а не радиоапаратът под че­репа му, получаващ сигналите.)

Ако ДНК не дарява гениите с особени структури в сиво­то им вещество, тогава каква роля играят гените? Все пак, ако един ген не води до физическа изява, той не би могъл да ни влияе. Нито пък можем да превърнем обикновения мо­зък в мозък на гений; всъщност, електрическите структури, проявяващи се когато мисли един гений, не се различават коренно от моите мозъчни вълни, когато правя сметките си в чековата книжка.