Бог- реален и полезен

- Защо настоявате, че нормалният ми Аз е недействи­телен? - оплакал се един ученик на своя учител.

- Защо да не го кажем по друг начин? - отвърнал учи­телят. - Какво те кара да мислиш, че си реален?

- Това е ясно, - отговорил ученикът. - Аз мисля, чувс­твам, действам. Знам кой съм, с всички мои навици, знам какво обичам и какво не.

- Да, но какво всъщност знаеш? - настоял учителят. -Имаш ли навици, когато спиш?

- Не, разбира се. Когато спя не съзнавам.

- Възможно е и сега да не съзнаваш.

- Не, сега съм буден.

- Наистина ли? - усмихнал се учителят. - Можеш ли да си спомниш всичко, което ти се случи вчера? Или какво мислеше преди час? Самосъзнанието ти не е ли много се­лективно и не представлява ли всъщност частична памет? Освен това ти имаш сънища, които изчезват щом се събу­диш. Да не споменавам навиците и предпочитанията ти, които непрекъснато се менят и дори когато си стабилен, емоциите не ти ли изневеряват често? Обида от страна на случайно минаващ непознат може напълно да те извади от равновесие, както и новината, че твой близък е починал. Не съществува ли и проблемът, че чезнеш в желания, лъжливи надежди и разни умствени илюзии?

Ученикът изглеждал объркан.

- Всичко това може да е вярно, но то не ме прави нереа­лен. Може би просто съм много смутен. Учителят поклатил глава.

- Ако е така, значи всички сме объркани. Истината е, че онова, което наричаме личност, непрекъснато се променя Има дълги периоди от забравено време, какво оста­ва за липсата на съзнание, когато спим. Паметта е лъжли­ва и само стремежът на ума към приемственост поддържа жива илюзията, че Азът е един и същ. Азът никога не е един и същ. За всяко преживяване има отделен преживя­ващ.

- Започвам да разбирам какво имате предвид, - рекъл ученикът с доста по-голямо смирение. - Макар че според вас излиза, че на нищо не може да се има доверие.

- На нищо, свързано с променящата се личност - казал учителят. - Но животът е нещо повече от опит. Нещата ид­ват и си отиват -.чувства, събития, успехи. След удоволс­твието неизбежно идва болката. Успехът се гради върху провала. Но зад цялото това представление на промяната, оста­ва нещо съзнаващо през цялото време. Открий кое е това съзнание и ще получиш нещо, на което може да се вярва. Това е пътят за освобождаване от илюзията.

В общество, където не се култивират духовни връзки, този вид урок е труден за научаване. Ние продължаваме да подкрепяме своето алтер его, многото изживяващи, които се раждат с всяко изживяване. От гледна точка на виртуал­ното, обаче, нашият живот преминава като илюзия, защото в действителност ние не сме ограничени от времето и пространството, нито от това си единствено тяло и ум. Да открием истинската си природа означава да участваме в процес на израстване и част от това израстване е да се спра­вим с конфликтите вътре в границите. Ако страдате от тре­вожност, не бива да я прехвърляте на друго Его, а да се справите с нея в своите собствени граници. Синдромът на множествената личност следователно е стратегия, която действа на къси разстояния, тъй като всяко отделно Его обикновено няма представа какво преживяват другите, но в края на краищата човек не е една цялост, а сбор от плава­щи, неорганизирани частици.

Не е задължително за множествената личност да бъде силно разстроена. Ние всички сме множествени личности, защото превключваме от една роля в друга всеки ден. Моя­та идентичност се люшка между личности, наречени баща, син, брат, съпруг, професионалист. Всъщност вътрешният ни диалог винаги се основава на ролите, които играем. Ако си мисля за някой пациент, ролята на доктор става вътреш­ната ми отправна точка; ако си мисля за сина си, тази точ­ка автоматически се прехвърля към бащата. Това не е хао­тичен процес, всъщност, хората, които не могат да променят ролите си и винаги са шефът или авторитетът, например, дори когато това не е нужно, страдат от неспособност да из­разяват множеството от своите личности.

Истинското „Аз" обаче не е нито докторът, нито бащата, нито някоя друга моя роля. Азът съществува отвъд и се проявява като баща, доктор или син, щом проблесне наме­рението. Да имаме като опора това „Аз", означава да сме внимателни свидетели на ролите, които приемаме. Този свидетел, тъй като съществува във виртуалния свят, се доб­лижава до ума на Бога. Той би могъл дори да е част от Бо­га, защото ние приписваме на Бога ролята на космически свидетел, на Творец, който наблюдава своето творение с всезнаещ взор. Ние още не знаем какво означава този взор. Още не сме дори повдигнали въпроса за това дали Бог ни съди. Но поне сме преминали отвъд илюзията за нашето вечно променящо се Его, а всяка стъпка, приближаваща ни към свидетеля, е стъпка към божественото.

Времето не е неутрално. Казваме, че то тече, а това означа­ва посока, както и място, където свършва пътешествието. За човешкия ум времето винаги тече към нас. Ние сме край­ната точка на всичките тези милиарди години еволюция. Бог е определял времето за нас, така както продължава да планира живота на всеки човек, за да има той цел. Такова поне беше старото схващане, но да се твърди, че Бог, едно безвременно същество, седи извън Вселената и планира тиктакането на сътворението вече не е приемливо.

Вместо това ние приемаме правилата на случайността. Науката предложи теория за хаоса, за да демонстрира, че безпорядъкът лежи в сърцевината на природата. Както вече видяхме, всеки предмет може да се сведе до вихър от енер­гия, който е неорганизиран, подобно на кълбо цигарен дим, изпуснат във въздуха. Научното виждане за света твърди, че събитията не са организирани от някаква външна сила. Съв­паденията говорят за друго, те са като моментно отстъпле­ние от хаоса. Когато се срещнат двама непознати и открият случайно, че имат едно и също име или телефонен номер, когато някой се отказва в последната минута от полет със самолет, който след това катастрофира, или когато пореди­ца от събития се случват точно по нужния начин, за да се стигне до определен резултат, като че ли действа нещо по­вече от простото съвпадение. Юнг измисля термина синхроничност за тези „смислени съвпадения" и терминът върши работа, макар и да не хвърля много светлина върху мисте­рията. Коя външна сила може да организира времето по та­къв начин, че две неща да се срещнат, като Титаник и ай­сберга, с такова чувство за съдбовност?

Моят собствен живот често е бил докосван от синхроничност до такава степен, че когато сега се качвам В самолет, очаквам пътникът на съседното място да е невероятно важен за мен - или да е глас, с чиято помощ ще реша някакъв проб­лем, или да е липсващата брънка в разработка, която трябва да се сглоби. (Веднъж един консултант ми се обади по мобил­ния телефон с въодушевени планове за производство на нови и по-здравословни билкови чайове. Аз закъснявах за летище­то, затова не можех да говоря и предложението в онзи момент ми изглеждаше доста непрактично. Стюардесата ме настани на последното място на един изцяло откупен полет и като по план непознатият до мен се оказа търговец на чай на едро.)

Така че мислите ми по този въпрос са много лични: аз вярвам, че всички съвпадения са послания от невидимото - те са нещо като ангели без крила - внезапни намеси в повърх­ностния живот отстрана на едно по-дълбоко ниво. От научна гледна точка допускам, че въобще няма съвпадения. Синхроничността е вградена в нас на генетично ниво, но съзнателни­те ни умове предпочитат да игнорират този факт. Ние не приз­наваме, че животът ни балансира на острието на времето.

Още никой не е обяснил задоволително как нашата ДНК съществува едновременно във времето и извън него. Тя е във времето, защото всички телесни процеси са субект на цикли и ритми, но ДНК е доста по-изолирана, в сравнение с другите химични вещества където и да било из тялото. Ка­то пчела царица в своята килийка, нашата ДНК остава изо­лирана в ядрото на клетката и 99 процента от нашия генетичен материал дреме или бездейства, докато не стане нужда да се надигне и да започне да се дели, за да създаде своя ог­ледален образ. Бездействащата ДНК е химически инертна и точно тук времето става многозначително. Как и кога един инертен химикал решава да се пробуди?

За да падне млечният зъб на детето и да се появи постоян­ният, ДНК трябва да знае доста за преминаването на времето. Това се отнася за всеки процес - съзряването на имунната сис­тема, прохождането и преговарянето, дългата бременност със зародиша в утробата - всичко тези етапи трябва да стават по график. Самата смърт може би е генетична нагласа, кодирана в нашите клетки със скрито разписание, изхождайки от тео­рията, че нашите предци не са можели да си позволят да жи­веят твърде дълго. Едно племе от предимно млади, възпроиз­веждащи се членове, би могло по-добре да се бие и да набавя храна, отколкото друго, обременено с прекален брой възраст­ни хора. ДНК успява да се погрижи и за тази дилема, като програмира собствения си упадък и ликвидиране, така както става с тревата при първата слана - оцеляването на вида се га­рантира с цената на индивида.

Тези разсъждения, макар и вълнуващи, пропускат глав­ния въпрос. Как ДНК може да има въобще някакво чувс­тво за време? То живее в чисто химически свят, заобико­лено от плаващи наоколо молекули. Вярно е наистина, че всяка молекула поддържа невероятно сложна поредица от химични реакции - невероятното е, че клетката може да диша, да се храни, да се чисти от отпадъци, да се дели и ле­кува, докато чака своята смърт - смъртна присъда виси над всяка клетка през цялото време. Тази присъда се нала­га от факта, че клетката не може да трупа резерви от кис­лород и храна. Тя зависи изцяло от онова, което се влива в нея. Клетките са в първата линия на живота, натрупвайки само нужната за три секунди живот храна и въздух. Те не могат да разчитат на по-късни доставки, пропуските по отношение на ефикасността биха довели до незабавен край.

Изследователите могат да изолират ензимите или пептидите, които носят съобщенията, отключващи даден про­цес в клетката или неговия край. Но това не означава, че ни казват кой пръв решава да прати съобщението или как хилядите сигнали успяват да поддържат такава добра координация. В края на краищата ДНК праща всички сиг­нали до самата себе си.

Ако гледа отстрани тялото си, човек може да допусне, че ДНК трябва да се развива в произволен свят. Дори точ­но в този момент въздействието на средата върху вашето тяло остава непредсказуемо. Космическите лъчи проник­ват произволно в клетките ни и това е една бомбардиров­ка, която би могла да увреди нашите гени. Стават произ­волни мутации на клетки в резултат на инциденти и наша­та ДНК няма гаранции, че необходимата храна, вода и температурата ще бъдат налице, да не говорим за възмож­ността от внезапно навлизане на нови токсини и замърси- . тели от всякакъв вид.

Представете си праисторическите нишки на ДНК, опитващи се да оцелеят при много по-лоши условия - мла­дата Земя се люшка между крайни жеги и студове в наелектризирана атмосфера, пълна с бури и метан. ДНК не само оцелява в условия, които биха ни убили за дни или часове, но и се развива по такъв начин, че когато тази враждебна среда се промени и стане по-дружелюбна, на­шите гени да са подготвени и за това.

Като се изключи въртенето на планетата и смяната на сезоните, ДНК не е в условия на точно определяне на вре­мето. И все пак трябва да заключим, че когато ДНК предприема огромната стъпка да се научи да се възпроиз­вежда, това се съпътства с майсторско владеене на време­то. Колкото и да е странно, частици от нуклеинова кисели­на се научават да четат един часовник до хилядни от се­кундата и никаква травма от външния свят не е накърни­ла тази способност. Майсторството на ДНК е вплетено в тъканта на самия живот.

След като сме видели това, не е трудно да направим скок в синхроничностга. Нужно е само да прибавим субективната съставка: времето има за цел да работи в моя полза, не само за моите гени. Случвало ли ви се е, когато се борите с някакъв проблем, да пуснете телевизора и като чуете първите думи, из­веднъж да стигнете до решението? Мой приятел един ден се качвал на автобус и се чудел дали да следва съвета на някакъв духовен учител, когато мъжът пред него се обърнал и без ни­какво предисловие рекъл: „Довери му се".

Тези съобщения идват от ниво на ума, което познава жи­вота като цяло и ние безспорно трябва да кажем, че действи­телно комуникираме със самите себе си - цялото говори със своите части. Синхроничността излиза извън рамките на ума и действа от по-широка перспектива.

Да се елиминира умът от равенството не върши рабо­та, защото единствената алтернатива би бил шансът. В средата на 80-те години един човек печели две поредни го­дини националната лотария в Канада. Като знаем колко много билети са били продадени, вероятността това да се случи може точно да се изчисли и отговорът е трилиони и трилиони към едно - казаха, че точното число е по-голя­мо от броя на известните звезди във Вселената. Една от причините, поради която Юнг измисля нова дума за тези смислени съвпадения е, че нормалният рационален начин да ги обясним е твърде скован. Ако седя до непознат в са­молет и той търси идея за книга, която да публикува, и то­ва се оказва идеята, над която аз работя, обяснението чрез статистическа вероятност е неприложимо.

Макар и да е трудно да се изчисли, съвпадението при повечето синхронични събития е абсурдно. Всеки път, ко­гато двама души се срещат и откриват, че имат едно и съ­що име или телефонен номер, вероятността да се срещнат е милиони на едно. Въпреки всичко понякога това става и простото обяснение - че е било писано да се срещнат, - е по-смислено от числата на случайността, нищо че не е научно. В духовната действителност всичко са случва буквално, защото е трябвало да се случи. Светът е смислено място; всеки създава сам целта на собствения си живот. В моменти на синхроничност стигате до връх в свързаност­та на живота ви, колко изцяло е вплетен в безкрайния гоб­лен на съществуването.

В бъдеще, когато на духовното ще се отдава по-голяма тежест, мисля, че терминът „синхроничност" ще излезе от мода; нашите наследници ще приемат за даденост факта, че всички събития са организирани в структури. Също като на­шата ДНК, ние едновременно се носим по реката на време­то и седим на бреговете и я наблюдаваме. Само извън вре­мето можем да видим собствения си най-дълбок интелект, защото в бъркотията на нещата времето привлича нашето внимание и ни издърпва в своята паяжина. Ако си помис­лим, че бихме могли да тъчем паяжината, но от друго ниво на действителността, тогава би било възможно Бог да спо­деля с нас тази задача. Ние развиваме тезата, че всяка стра­на на сътворението има нужда от нас като сътворци и тази идея прави близостта с Бога все по-вероятна.

ГАДАТЕЛСТВО И ПРОРОЧЕСТВО

Квантовият свят е място с неясни контури и несигурни изхо­ди. Както видяхме, нещата, които изглеждат съвсем опреде­лени в материалния свят, се превръщат в мъгливи фантоми с навлизането ни в невидимото царство. Времето не е из­ключение и на определено ниво от действителността то поч­ти не съществува. Когато границата на времето напълно се разпадне, е възможно да се изпита нещо като умствено пъ­тешествие във времето, наречено гадателство - способност­та да се вижда в бъдещето.

Доколкото знаем, мозъкът не може да създаде гадателското състояние, понеже неговите визуални центрове са заети с настоящите възприятия. Сънищата са нещо като фалшиви ви­дения, тъй като не стават наистина пред очите ни, но все пак ги виждаме. Гадателят също изживява едно състояние на „не­реално" видение, само че това видение се сбъдва. Как може тогава едно чисто вътрешно изстрелване на неврони да съв­падне със събития, които още не са се случили?

Според моя опит не всички, които се смятат за гадатели, са надарени с едни и същи способности. Вътрешното видение може да бъде ясно или мъгляво, може да се появи и да изчез­не, което често го прави ненадеждно. Точността на видението винаги подлежи на оспорване, тъй като никой не е наясно до каква степен бъдещето е предопределено или отворено за промяна. Един мой млад приятел се влюби в жена, която ма­кар и да го харесваше, не му отвръщаше със същите силни чувства. Но той беше сигурен, че тя е духовната му половин­ка. Отчаян, младежът отиде при гледачка, за да разбере дали теорията му за душевната му половинка е вярна. Гледачка му изредила смущаващ брой точни подробности. Уверила го, че се среща с жена на има Тара с дълга тъмна коса, която посе­щава художествено училище. По-нататьк видяла, че те двама­та скоро ще заживеят заедно, че чувствата на Тара ще се про­менят - тя ще осъзнае тяхната дълбока духовна връзка и така ще стане възможно двамата да се оженят. Тази бъдеща прог­ноза, включваща две деца и преместване в Лос Анджелис за­радва моя приятел, защото съвпадна точно с неговата предс­тава какво трябва да е бъдещето им.

Тук е проблемът. Макар гледачката да беше доловила нещо дълбоко в съзнанието на моя приятел, картината от нейното предсказание не се сбъдна. Вместо да се окуражи, Тара се смути от гадателството, че е предопределена да се ожени за мъж, който тя смята единствено за свой добър приятел. Тя се отдръпна, след това си намери нов приятел и през ваканцията се премести да живее при него. Връзката на двете души така и не се осъществи.

Познавам други гледачки, които не се подвеждат от на­деждите на своите клиенти. Те успяват да разделят желания образ от фактическото събитие, което ще се случи, описвайки точно бъдещи съпрузи или изход от съдебно де­ло, като дори стигат до точния час на произнасянето на присъдата. Тази точност ни кара да спрем, защото колко­то и да искаме да разберем бъдещето си, предопределе­ният изход превръща всичките ни усилия в нещо безсмис­лено. (Естествено, за скептика, който не вярва на гледачки, въпросът е съмнителен.)

Какво би ни накарало да повярваме, че гледачката е истинска? Доколко нейните предсказания се различават от други субективни илюзии, като сънища и халюцина­ции? Преди всичко сънищата задължително съдържат ма­териал, който вече присъства в паметта на човека. На пръв поглед символите на съня може да са тайнствени, но тъй като сънищата се осланят изцяло на минал опит, по­добно на старо вино в нови бутилки, те са обект на тълку­ване. Гледачката вижда нещо ново. Сънищата и предска­занията обаче наистина имат една силна връзка: те като че ли зависят от вярата на човека или от системата от вярвания на цялото общество.

Това означава, че има повече от един начин бъдещето да навлезе в настоящето. То може да изпрати първо посла­ния или да остане напълно забулено. Може да избере хора­та, които ще виждат, и онези, които ще останат слепи. Много повече, отколкото допускаме, собственото ни съз­нание е способно да създава границите на миналото, нас­тоящето и бъдещето. С други думи, възможно е ние сами да избираме да не можем да гадаем, за да се потвърди вярата ни в едно скрито бъдеще. Когато Касандра предри­ча падането на Троя в „Илиада", не са й повярвали, защо­то системата от вярвания на древния свят включвала и гадателството. (Боговете я били проклели винаги да бъде права и въпреки това никога да не й вярват; такива хора и до днес наричаме Касандра.)

По отношение на квантовия свят, човек не може да е си­гурен за разделителната линия между халюцинацията и действителността. Не съществуват определени събития, никак­ва река на времето, течаща от миналото през настоящето към бъдещето. На нейно място съществува богата матрица от възможни изходи. Във всяко събитие се крият безброй възможни изходи и ние определяме кои точно ще се случат. В дълбините на умственото поле, където всички неща съ­ществуват под формата на семе като виртуални събития, ед­ва ли има значение точно кои от тях в крайна сметка ще по­никнат. Те не са по-реални от непоникналите семена.

В този парадокс наблюдателят ще установи откъде е ми­нал електронът, чак когато отвори кутията и види дали кот­ката е жива или не. До този момент и двата избора са въз­можни, което означава - и тук е смущаващото, - че котката е жива и мъртва едновременно. Отварянето на кутията оп­ределя нейната съдба, защото е нужен наблюдател, който да направи така, че електронът да има определено място в пространството и времето. Без акта на наблюдателя няма определен изход.

В продължение на десетилетия парадоксът с котката на Шрьодингер се смяташе за хитър умствен трик, тъй ка­то физиците не вярват, че съществува квантова неопределеност отвъд нивото на електроните и протоните. Но гада­телите като че ли показват точно обратното. В техните ви­дения бъдещето има две местонахождения - тук и по-къс­но. Те избират в кое да участват, като използват същата сила на наблюдение, която използва и физикът с електро­на.

Онези от нас, които приемат съществуването на един по-прост свят, в който бъдещето има едно единствено място -по-късно - показват лични предпочитания; ние не се под­чиняваме на железен закон. Ползата от времето е, че то пре­чи на всички семена на бъдещи събития да поникнат извед­нъж. Времето диктува, че първо се случва едно, после след­ващото, без да се стига до припокриване. Не можете да сте едновременно и дете, и възрастен, освен чрез гадателството. Тогава е позволено вливането на едно събитие в друго.

Всички сме изпитвали „свиване" в стомаха, когато усещаме, че някоя ситуация няма да се развие добре. В тези случаи, всъщност, прибягваме до размита форма на гадателство, която ни дава знак за онова, което ще се случи по-късно.

Полезно ли е или не гадателството? Трябва ли човек да се опитва да го развива или да не му обръща внимание, во­ден от уважение към границите на времето? Тук не може да се даде определен отговор. Нашата ДНК сигурно умее да предсказва; не бихме могли да оцелеем, ако гените ни не знаеха какво е бъдещето. Развитието на ембриона в утроба­та от една единствена клетка до милиарди клетки, изисква ДНК точно да предсказва кога трябва да се образуват невроните, сърдечните клетки, мускулната тъкан и всички дру­ги специализирани мутации. Ако невроните се появят не ко­гато трябва, в деня, когато израстват пръстите, например, би могъл да настъпи хаос. Така че първо оплодената клетка съдържа карта на бъдещето, начертана с невидимо мастило.

Други случаи не са толкова ясни. В общи линии най-висшата цел на гадателството може би е да ни помогне да над­никнем в ума на Бога, защото божественият ум не може да бъде ограничен от времето и не различава минало, настоя­ще и бъдеще. Ако решите да смекчите границата на време­то, трябва да поемете отговорността за всичко, което след­ва от това решение. Научната фантастика е пълна с истории за безстрашни пътешественици във времето, които се сблъскват с ужаси, когато влязат в бъдещето или миналото. В най-добрия случай човек рискува да обърка безнадеждно сегашното и предсказваното време. Духовните водачи неп­рекъснато ни учат, че идеалът е да се живее в настоящето, стига да можем да го постигнем. Юдейският философ фило, последовател на Платон, пише: „Днес означава безгранична и неизтощима вечност. Месеците, годините и времето въоб­ще са идеи на човека, които той изчислява чрез числа; но ис­тинското име на Вечността е Днес." Това всъщност е тай­нството на предсказанията - всеки момент, независимо сега или по-късно, е врата към същата тази Вечност.

Аз вярвам, че пророците също живеят в това разшире­но пространство и макар да сме склонни да се вторачваме в способността им да предсказват събития, истинската им духовна функция е да виждат отвъд времето. Способност­та да надхвърляш времето не е мистична; всяка култура има свои вярвания по този въпрос. В Индия пророчество­то е организирано в подробна астрологическа система, на­речена Йотиш (от санскритската дума йоти, която означа­ва светлина). Предсказването на бъдещето буквално озна­чава проучване какво има да каже светлината; съвърше­ният астролог е пророк, който заобикаля всички карти, за да проникне директно в светлината на бъдещето.

Можем да започнем да разбираме как става това, само с помощта на знанията си за квантовата действителност, за­щото там се ражда всичката светлина. Времето и пространс­твото са взаимозаменяеми на квантово ниво. Къде ще се озове една частица и кога - това са взаимообвързани неща. По този начин енергията не е отделна от пространството и времето. Те образуват един общ гоблен. Астрологът отива една крачка напред. Той раздробява целия Космос на конк­ретни видове енергия, приложими към човешкото същест­вуване. При Йотиш отделни планети са общо взето благот­ворни в своята енергия (например Юпитер и Венера), дока­то други са вредни (като Марс и Слънцето).

Когато тези енергии взаимодействат, възникват неимо­верно сложни структури. Йотиш може да направи шестнаде­сет отделни карти за всеки човек, включващи най-малките движения на планетите; времето се разделя на отрязъци от секунди, за да се стигне до конкретни предсказания за бъде­щето на човека. И тъй като всяка степен на промяна в не­бесните тела създава нова честота на енергия, астрологът трябва да помни няколко хиляди отделни разположения на всеки две или три планети - тези комбинации се наричат йо­ги, което буквално значи „впрягане" на звездите.

За своите привърженици Йотиш е квантова наука, защо­то виждащото се на материално ниво - въртенето на планетите в техните орбити - крие една по-дълбока схема. В нея всеки атом и молекула са свързани. Като обменя енергия, всяка точка във Вселената нашепва нещо на всяка друга точка. В този случай, обаче, енергията съдържа информа­ция. Представете си опашка от хора, които си предават някаква тайна, като си я нашепват един на друг. Ако всеки шепти глупости, няма да се предава никаква информация, а само сурова енергия. Ако се споделя някаква тайна, същата енергия придобива значение. Тя обединява групата чрез спо­деленото знание и тази невидима връзка, макар и непроизнесена, може да бъде много силна. Иотиш приема, че Вселе­ната е тайно свързана точно по този начин; всеки обмен на информация съдържа някакъв знак за бъдещи събития.

Идеята, че в енергията има кодирана информация не е напълно чужда и извън астрологията. За физиците информа­цията прониква цялата природа. Определените честоти, които отличават инфрачервената светлина от ултравиолето­вата или гама лъчите от радиовълните - всички те форми­рат един вид космически код. Човешките същества се наст­ройват към този код и го използват за свои цели - информа­цията, скрита в енергията, ни позволява да създаваме елек­трически генератори, инфрачервени лампи, радиофарове и т.н. Без тази кодирана информация Вселената би била произволна вибрация, квантов бульон от букви, но не и от думи.

Според Йотиш кодираната в енергията информация има значение за човечеството. С други думи, бъдещето е записа­но в светлината. Всъщност фотоните говорят на астролога, формирайки точни структури, които ще се появят във вре­мето като събития. Един древен астролог, Бригу, дава неве­роятно доказателство за това. Преди хиляди години той сяда и прави карти, предсказващи живота на хора в бъдещето -на още неродени хора. Още по-странното е, че той съставя само карти за хората, които ще поискат в бъдеще да им се направи хороскоп. Ако трябва да отида в Бенарес и да по­сетя някой гадател а ла Бригу, както ги наричат, тестът за неговата автентичност ще бъде в това, дали моят зодиак ве­че ме чака там, подробен до минутата, когато ще прекрача прага на гадателя.

Всички граници се създават и унищожават в съзнанието. Да можеш да прекосиш границата на времето или да гово­риш езика на светлината - това означава, че дори най-основ­ните ни виждания са отворени за избор. Съзнанието е всич­ко. Настоящият момент се цени толкова високо от духовни­те учители, защото той е мястото, където може да се фоку­сира съзнанието. Миналото и бъдещето са разсейвания, под­тикващи ни към абстрактно умствено състояние, което ни­кога няма да е живо. Човек не може да се гмурне дълбоко в една илюзия, но ако съзнанието е готово да се разшири, въз­можно е да се гмурнем неограничено в настоящия момент. Настоящето се нарича „вечното сега", защото то се освежа­ва до безкрайност. Осъзнаем ли това, вратата на мъдростта е отворена, въпреки всичките ни сегашни страхове, че мъд­ростта е в упадък или че тя някак си принадлежи на мина­лото. Всъщност миналото е враг на мъдростта. Всяко ли­нейно мислене е обречено да остане приковано към повърх­ността на живота. Но ако използваме ума си многоизмерно, ние се доближаваме до ума на Бога, който е всеизмерен.

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЯ, 7:7

Познаването на Бога би било невъзможно, ако той не же­лаеше да го познаем. Всяко ниво на духовността може да бъде илюзия - нищо не е в състояние да предотврати това. Не е изключено светецът, който говори с Бога, да страда от поражение на десния слепоочен дял. От друга страна е напълно реално убеденият атеист всекидневно да спира посланията на Бога към нас.

Нашият квантов модел ни сочи три начина, по които Бог вече осъществява контакт с нас:

1. Той съществува на ниво от действителността отвъд петте сетива, където е изворът на нашето съществува­не. Тъй като сме квантови същества, ние участваме в Бога през цялото време, без да го осъзнаваме.

2. Той ни изпраща съобщения или знаци във физичес­кия свят. Ние наричаме това протичане на действи­телността.

3. Той ни кара да го забележим чрез „второто внимание", най-дълбоката интуитивна част на нашия мозък, която повечето хора пренебрегват.

Тези три начина да познаем Бога се основават на фактите, натрупани в търсенето ни до тук. Ние построих­ме самолета и на теория знаем как се лети - остава само да се издигнем.

Бог като че ли ни праща съобщения отвъд времето и пространството. Някои от тези духовни знаци са бледи, но други са много драматични. Едно от последните изцеле­ния в Лурд стана с млад ирландец, поразен от мултиплена склероза. Той пристигнал късно в параклиса, след като светената вода вече била прибрана за деня. Единственият му достъп бил да чака пред стените и да чуе вечернята преди залеза на слънцето.

Разочарован, мъжът бил откаран с инвалидната количка обратно в хотела си. Докато седял сам в стаята си, внезапно почувствал промяна. Тялото му се затоплило, а когато лег­нал на леглото, лъч светлина пронизал гръбнака му и го на­карал да се гърчи под неговата сила, после загубил съзна­ние. Когато се събудил обаче, можел да ходи и всички приз­наци на болестта му били изчезнали. Върнал се у дома си из­лекуван. Като имаме предвид хилядите хора, преживели по­добни неща, несъмнено става дума за „Божествената свет­лина", почитана във всяка свещена традиция. Светлината ни омайва, защото Бог навлиза в нашия свят много рядко по толкова осезаем начин.

В сондажи на общественото мнение почти половината американци казват, че са преживели някаква форма на до­косване до Светлина, която не могат да обяснят. Докосва­нето е било или вътрешно, или като външна аура, или ка­то ореол. Почти половината от американците твърдят, че са се „родили отново", което ние можем да изтълкуваме като някакво духовно пробуждане. Един от най-прочутите модерни индийски светци е Шри Ауробиндо, бенгалец, който преди да се отдаде на свещен живот, завръщайки се в Индия, е завършил Кеймбридж в началото на века. Про­буждането на Ауробиндо започнало в мига, когато стъпил на родна земя - нещо, близко до електрошок го пробудило за истината на висшето съзнание. По-късно той казвал, че всички човешки същества се намират на пътя на просвет­лението чрез процес на умствено развитие. (Покойният Джонас Салк отдава много години на подобна теория, спо­ред която човешките същества ще осъществят прехода от биологическа еволюция, усъвършенстваща нашата физи­ческа структура, към „метабиологическа", която ще усъ­вършенства нашия дух.)

Постепенно ни обзема един вид „свръх-съзнание", както го нарича Ауробиндо, като се започне от по-висшите цент­рове на съзнанието, онези, които ни карат интуитивно да до­лавяме съществуването на Бога, продължавайки надолу, до­като самите ни клетки се променят. Според Ауробиндо Бог може да праща „стрели от Светлина" в нашия свят, но те се движат само в една посока. Пие можем да ги приемаме ка­то импулси за вдъхновение, но нашите мисли не са в състоя­ние да проследят обратно техния път.

За да се върнем към източника на Божиите послания, трябва да използваме второто внимание, нашата способност да познаем нещо без да имаме никаква физическа информа­ция за него. Интуицията и предсказанията използват второ­то внимание. Такъв е случаят с прозрението на светците в Бога и контролирания експеримент, при който хората чувс­тват, когато ги наблюдават от друга стая. Иисус говори за Баща Си, сякаш притежава вътрешно знание, и това също произлиза от второто внимание в най-развитото му ниво. Показателно е, че когато чуем словата на Иисус: „Познай истината и истината ще те освободи", нашите умове отклик­ват. Сякаш второто внимание дреме в нас, но е готово да се

пробуди. Така се обяснява обаянието, което упражняват всички мъдреци и светци върху обикновените хора.

За момента ще оставя настрана конвенционалните начи­ни за откриване на Бога, каквито са молитвата, съзерцание­то, вярата, добрите дела и добродетелта. Не че искам да ги пренебрегна, но трябва да осъзнаем някои безспорни факти. Някои вярващи използват всички тези пътища за достигане до Бога и накрая се оказват с празни ръце. Когато работят, те са непоследователни - някои молитви се сбъдват, докато други остават напълно незабелязани; вярата може да прави чудеса, но понякога не е в състояние да го стори. Важно е, че общоприетите пътеки към Бога не унищожиха атеизма. Колкото и да е силно субективното преживяване, тъй като не може да бъде споделено, лицето А е извън вътрешния свят на лицето Б. Процесът е затворен в личен, самоизолиран пашкул.

Преди да опиша как може да се развие второто внима­ние - ключа към улавянето на духовните съобщения, пра­щани от Бога, ние трябва да се отърсим от самозаблудите. Когато нещата се сведат до основното, търсейки Бога се натъкваме на същите проблеми, които срещаме, когато се опитваме да разберем какво има отвъд Вселената. Това е проблемът, свързан с определянето на обективната дей­ствителност. По дефиниция Вселената съдържа в себе си всичко, така че обективният ум приема, че извън нея няма нищо. Рационалният ум ще сгреши. Теоретиците могат да изграждат съвършено приемливи версии относно другите измерения. В един модел нашата Вселена е просто мехур извън една разширяваща се супер-вселена с десет или по­вече измерения, които нашите сетива не могат да възприе­мат. Може би едно от тях е домът на ангелите? Логиката не е в състояние нито да докаже, нито да отрече тази ве­роятност, но е способна да се доближи измамно близко.

Без никога да сме надзъртали в този друг свят, ние мо­жем да наблюдаваме черни дупки и квазари, които в най-голяма степен приличат на прозорци на ръба на безкрайността. Щом светлината и енергията биват погълнати от черната дупка, те изчезват от нашия Космос. Това означава, че отиват някъде; следователно биха могли да се върнат при нас чрез „белите дупки" или чрез сътворение, подобно на Големия взрив. Но Бог не е толкова познаваем. Не същест­вува черна дупка, която да ни всмуче в неговия свят, освен ако тя не е смъртта. Интересното при изживяването на кли­нична смърт е, че хората се връщат убедени, че са навлезли в божественото, но донесената информация е ограничена. Повечето говорят за бяла светлина, която ги обгърнала с любов и спокойствие, но. една малка част споделят, че тя по-скоро гори като адски огън, а не изпълва с екстаз, и че съ­ществото, което им маха от другия край на тунела, не е доб­ро, а зло. Нещо повече, както вече се каза - изживяването на клинична смърт може да се дублира по изкуствен начин чрез лишаване на мозъка от кислород. В тези случаи се появява същата бяла светлина, така че тя може би е продукт на започващия да се задушава мозък.

На нас ни е нужно по-добро доказателство, че Бог иска да бъде открит в своето космическо скривалище. Тогава цялото развитие на второто внимание ще си отиде на място­то, като най-верен подход към царството на духа.

За да познаваме лично Бога, ние трябва да преминем през граница, която физиците наричат „събитиен хоризонт", линия, разделяща действителността точно на две. На отсамната страна се намира всичко, което остава в грани­ците на скоростта на светлината; на другата - се намира всичко по-бързо от скоростта на светлината. Айнщайн е един от първите учени, допускащи, че скоростта на свет­лината е свързана по решителен начин с пространството и времето. Скоростта на светлината е абсолютна, тя е като стена, през която не може да мине никакъв обект. Докато се приближаваме към тази стена, времето се забавя, маса­та нараства и пространството се изкривява. Ако се опита­те да минете през нея, се случват ужасни неща, които ви пречат да го направите.

Например, всяка светлина, минаваща твърде близо до черна дупка бива привлечена от нейното гравитационно поле. Черните дупки са остатъците на стари звезди, свили се в резултат на липса на гориво. Стареещите звезди вече са твърде плътни, за да можем да си ги представим - една лъжица от нейната материя може да е милиони пъти по-тежка от цялата Земя. Когато звездното гориво се изчерп­ва, звездата е в състояние да излезе от контрол, подобно на дерайлирал влак. В някои случаи импулсът е необратим и дори светлината не може да избяга от силовото поле на звездата. В такъв случай съществува само чернота - черна дупка - която поглъща всеки преминаващ обект. Ако един фотон от светлина се опита да заобиколи черната дупка, той ще започне да се извива по посока на дупката, докато падне в нея.

Тук абсолютната стена на Айнщайн се среща със своя двойник, фотонът пътува с възможно най-голямата ско­рост, затова не е възможно черната дупка да го накара да се движи по-бързо. От друга страна, фотонът трябва да се движи по-бързо, ако иска да избегне клещите на огромна­та гравитация на черната дупка. Точно в точката на сре­щата, където фотонът и черната дупка стават едно, всич­ко става съдбоносно. За външния наблюдател фотонът па­да в черната дупка завинаги, замразен във времето. В са­мата дупка обаче, фотонът е погълнат за по-малко от сто микросекунди. И двете версии са верни. Едната се наблю­дава от света на светлината, другата - от света отвъд свет­лината. Ако използваме фразата на Хайзенберг, на това ниво на природата важи „принципът на неопределеност-та" - събитие А и събитие Б протичат едновременно, въп­реки че са противоположни. Тази граница на неопределеността е събитийният хоризонт, точната граница, разделя­ща действителността на две между определеността и неопределеността, известното и неизвестното.

Всяко място, където знанието спира, представлява съби­тиен хоризонт. Мозъкът не може да изследва отвъд - там, където отиват фотоните. Където няма въртящи се наоколо фотони, няма и възприятие. Ако моята котка или куче съ­зираха Бога, аз не бих могъл да се възползвам от това, за­щото нямам тяхната нервна система. Нервната система е просто машина за улавяне на фотони. В зависимост от мо­дела на тази машина, вашите фотонни структури се раз­личават от произвежданите от другите модели. Умът може да прекоси събитийната граница на теория, използвайки интелектуалната спекулация и висшата математика, но то­ва напомня на Алиса, която скача в дупката на заека. Кога­то Киркегор прави своята прочута забележка, че Бог може да се опознае само чрез скок във вярата, той има предвид духовна заешка дупка. Какво се намира отвъд събитийния хоризонт? Би могло да е нова Вселена с разумен живот в нея; би могло да е събиране на чай на богове и богини; или хаос от сплескани измерения, огънати като чаршафи, из-стискани в центрофуга.

Така приключва цялото търсене на Бога. Колкото и да е странно, много неща се намират отвъд събитийния хори­зонт, който се оказва полезен. Квантовата физика се прок­радва непрекъснато през границата, само че не може да остане оттатък много дълго. Когато една частица ускори­тел бомбардира два атома, като кара частица от атома да изскочи от скривалището си за няколко милионни части от секундата, събитийният хоризонт е преминат. Нещо, което е било непознаваемо за петте сетива, изведнъж се появява в нашия свят. Съчетавайки това с различните „мисловни експерименти", науката си проправи път към атомната енергия, транзисторите, и (ако погледнем към бъдещето) паметта на усъвършенстваните компютри и пътешествието във времето. Учените вече успяха в лабо­ратория Са1 ТесЬ да накарат лъч светлина да премине от едно място на друго без да пресече пространството помеж­ду им, което е форма на примитивно пътешествие във вре­мето. Ние се учим малко по малко да свикваме с прекося­ването на събитийния хоризонт.

Скептиците биха възразили (доста разгорещено),-че из­кривявам значението на събитийния хоризонт отвъд неговия буквален смисъл. Ако хвърлите камъче в черна дупка, то сякаш замръзва на място завинаги, изцяло оборвайки физи­ческите закони за движението. Но означава ли това, че Бог е вечен? Не - събитийният хоризонт не се приема от науката ка­то граница на ума. Интересното е, че след като Буда един път. затворил за миг очи и ги отворил, казал, че е преживял девет­десет и девет хиляди минали прераждания, но този пример за пътешествие във времето може да е въображаем. Те знаем само, че Бог не може да се намира на отсамната страна на съ­битийния хоризонт. От Големия взрив светлината пътува в продължение на около десет до петнадесет милиарда години. Ако един телескоп се насочи в която и да е посока, той не мо­же да улови по-стара светлина; следователно съществуващото по-нататък трябва да остане невидимо. Това не означава, че няма нищо отвъд тези петнадесет милиарда години. Колкото и да е странно, определени далечни обекти като че ж излъч­ват радиация, която е по-стара от Вселената, факт, който космолозите не могат да възприемат. Ако човешкият мозък има свой собствен събитиен хоризонт (границата на фотоните да се организират като мисли) и това се отнася и за Космоса, ние трябва да прекрачим отвъд, за да открием убежището на духа.

Посреднощ ме разбуди силен вик. Макар и сънен, разбрах, че идва някъде от къщата и сърцето ми заби като лудо, пре­ди да успея да се изправя. После някой светна лампата над леглото ми.

- Хайде, облечи се, трябва да вървим - рече ми полупознат глас.

Аз не помръднах. Нужен ми беше един миг осъзнаване, докато си дам сметка, че съм чул не вик, а вой.

- Хайде - повтори гласът, този път по-настоятелно. Вдигнаха ме силни ръце и ме изнесоха от стаята. Бях на се­дем години и съседът ни в Бомбай бе дошъл за мен, но не ми каза защо. Вместо това по лицето ме погали топлият влажен тропически въздух. Стигнахме неговата къща и от­ново ме сложиха в леглото.

Това беше нощта, когато умря дядо ми. Наричахме го Боджи - беше известен с това, че когато съм се родил, се ка­чил на покрива със старата си военна тръба и разбудил съ­седите. Умря ненадейно в три сутринта. Воят идваше от слу­гите и жените в къщата. Това беше началото на един дълъг процес, чрез който смъртта става приемлива, но на мен той не ми помогна. Аз реагирах по типичния за малките деца на­чин: отказах да повярвам на случилото се. Същия ден дядо ми ликуваше. Синът му, моят баща, бе приет в Кралския ле­карски колеж в Лондон, рядко постижение за местни индий­ци в дните след Втората световна война. Щом получи телег­рамата, дядо качи мен и по-малкия ми брат в старата си чер­на кола и ни заведе не на едно, а на две кина (филм на Джери Луис и „Али Баба и четиридесетте разбойници"). Купи ни толкова много сладкиши и играчки, че брат ми, Санджив, се разплака просто от стрес.

И само след един ден дядо ми представляваше облак от пепел, хвърлена в реката при свещения град Хардвар. Отка­зах да приема това. Как би могло да го няма, след като са­мо преди ден бе седял до мен в тъмното и се бе смял на смешките на Али Баба?

Последва ново болезнено събитие б семейната ни драма. Моите родители, които ни бяха оставили на грижите на род­нините по време на последната фаза от медицинското обра­зование на баща ни, се върнаха в Индия. Във въздуха се до­лавяше вина, че дядо е починал от сърдечен удар, тъй като по ирония на съдбата баща ми специализираше кардиология. Отгоре на всичко брат ми Санджив се разболя тежко от кожна болест, която можеше да се обясни единствено с шо­ка от неотдавнашните събития.

Сега разбирам, че всички сме се тревожели за душата на дядо. Чудехме се къде е отишла, дали е страдала, вътрешно се питахме дали въобще съществува такова нещо като душа. За мен беше трудно да избягвам подобни въпроси в една или друга форма. Душата е носителят, който ни отвежда в от­въдното, тя е същността, свързваща ни с Бога. Но какво в действителност означават тези думи?

В древните Веди се пише, че онази част от нас, която не вярва в смъртта, никога няма да умре. Тази проста дефини­ция за душата съвсем не е лоша. Тя точно пресъздава тайна­та вяра у всекиго, че смъртта може да е действителна за някои хора, но не и за нас. Психолозите не приемат това чувство за лично безсмъртие. Те твърдят, че с негова помощ ние се защитаваме от неизбежния факт, че един ден ще ум­рем. Ами, ако е вярно обратното? Ако чувството за безсмър­тие и живот след смъртта е най-реалното нещо в нас?

За да докажем това в едната или другата посока, са ни нужни факти, точно както ни бяха нужни и факти за същест­вуването на Бога. Душата е също толкова тайнствена, кол­кото Бог, и ние разполагаме със също толкова малко на­деждни факти и за нея. Първият такъв факт, според мен, е че тя не е толкова лична, колкото си мислят хората. Душа­та не чувства, нито се движи, тя не пътува заедно с вас из пъ­теките на живота ви, нито претърпява раждане, упадък и смърт. С други думи, душата е отделена от обикновения опит. Тъй като тя няма форма, невъзможно е да си я предс­тавим по някакъв начин.

Вместо това душата всъщност е допирната точка между времето и безвремието. Тя е обърната и в двете посоки. Ко­гато имам своите земни преживявания, нямам душевни та­кива, защото тя е някъде в периферията. Няма съмнение, че ние усещаме нейното присъствие, макар и слабо. Но ще е погрешно да се мисли, че душата и личността са едно и съ­що. Дядо ми беше старец почти без коса, той се поддаваше на ентусиазъм и беше луд от обич по нас. Аз си го спомням съвсем ясно, но качествата му и моите спомени нямат нищо общо с душата му. Тези качества умряха заедно с него; ду­шата му - не. И тъй, душата прилича на носител на същ­ността, но как изглежда тази същност? Ако не мога да из­живея душата си като емоция, ако всичко, което знам за се­бе си от рождението е отделено от душата ми, значи тя не е нещо материално.

С други думи, душата започва на квантово ниво, което е логично, тъй като квантовото ниво е също и нашата врата към Бога. Да преминем през тази врата не е въпрос на из­бор, участието ни е задължително. В Индия душата има две части. Едната се нарича Джива, което съответства на инди­видуалната душа, пътуваща през много животи, докато стиг­не до пълното осъзнаване на Бога. Когато учат детето, че ако е добро, душата му ще отиде на небето, говорим за Джи­ва. Джива участва в деяния. Тя се влияе от нашите добри и лоши дела, тя контролира нашата съвест и всички семена на кармата са посяти в нея. Това в какъв човек ще се превър­нете, се корени в Джива, животът, който създавате за себе си, ще променя Джива ден след ден.

Втората част на душата, наречена Атман, не ни придру­жава в никакво пътешествие. Тя е чист дух, изграден от съ­щата същност, като Бога. Атман не може да се промени по никакъв начин. Тя никога не достига до Бога, преди всичко защото никога не го е напускала. Независимо колко добър или лош е животът ви, вашата Атман остава постоянна. Всъщност най-лошият престъпник и най-праведният светец имат едно и също качество на душата, когато става въпрос за тази нейна страна. На Запад не съществува близко до Ат­ман понятие и мнозина биха се зачудили защо душата трябва да се дели по този начин.

Отговорът се намира на виртуално ниво, защото видяхме, че всички познати качества на живота, като време, пространс­тво, енергия и материя постепенно избледняват, превръщат се в мъгляво съществуване и накрая изчезват. Но това изчезване оставя недокоснато едно нещо - самия дух. Джива съществу­ва на квантово ниво, Атман - на виртуално. И тъй, най-малка-

та и незабележима следа от „мен", която се открива на кван­тово ниво, е Джива. Щом тя изчезне, остава чистият дух - т.е. Атман. Различаването на двете е абсолютно необходимо, за­щото иначе пътят обратно към Бога ще се прекъсне.

Както виждате, макар слети в едно цяло като „душа", те­зи две страни в много отношения са точно противоположни. Такъв е парадоксът на душата - тя успява да се пригоди към нашия свят на време, мисъл и действие, докато обитава веч­но духовния свят. Душата сигурно е получовешка, полубожествена, за да може да ни помага да запазим идентичност­та си по време на молитва, медитация, духовен стремеж и друга работа в търсенето на Бога; но душата сигурно има и божествена страна, която въплъщава целта на всичките ни търсения.

На материално ниво ние не си даваме сметка за Атман. Вървим, говорим и мислим, без да съзнаваме, че нашият из­вор се намира много по-дълбоко. Но на ниво душа аз напъл­но осъзнавам кой съм. Душевното ниво е много странно място, тъй като то поражда цялата активност, без самото то да е активно. Помислете внимателно над това. Докато аз преминавам оттук - там, душата ми не се помръдва, тъй ка­то на квантово ниво полето само вибрира и се вълнува – то не променя мястото си от точка А на точка Б. Аз се раждам, остарявам и умирам - тези събития имат огромно значение за моето тяло и ум. Но на квантово ниво нищо не се ражда, нито умира. Не съществува такова нещо, като стар фотон. Тази загадка ще ни стане по-ясна, ако се взрем в едно обик­новено устройство, каквото е телевизионният приемник. Когато някой телевизионен герой преминава от десния към левия край на екрана, вашият мозък регистрира фалшиво впечатление. Нищо по екрана, дори един единствен елек­трон, не се е придвижил от дясно наляво. С помощта на увеличително стъкло може да се види, че единствената актив­ност е просветването на частици фосфор по повърхността на катодната тръба. Ако частицата фосфор А се Намира отляво на форсфор Б, нейното проблясване може да се регулира та­ка, че щом тя загасне, да просветне фосфор Б. С помощта на този трик на нас ни се струва, че нещо се движи от ляво надясно, също както мигащите светлинки по елхата създа­ват илюзията за движение в кръг.

Сега нека приложим същия трик към себе си. Когато стана от стола и прекося стаята, тялото ми изглежда, сякаш се движи, но всъщност нищо такова не става на квантово ниво. По-скоро поредица от виртуални частици просветват и загасват, създавайки впечатление за движение. Това е мно­го важен въпрос, затова бих искал да дам още няколко при­мера. Отидете на брега, където океанските вълни се разби­ват. Ако нагазите във водата и хвърлите тапа, сетивата ви казват, че вълните ще я отнесат, но не става така. Тапата ос­тава на място, като само се повдига и снишава с напора на вълните. Водата също се движи нагоре-надолу. Това е съща­та вода, която достига до брега; не е нова вода, дошла от да­леч. Движението на вълните става само на енергийно ниво, създавайки илюзията, че водата се приближава до брега.

Сега примерите стават по-загадъчни: Когато два магни­та се привличат един друг, онова, което ги движи е магнит­ното поле. Но самото поле не се движи. По целия свят игли­те на компасите трептят, но магнитните полюси на земята - не. Как така едно неподвижно поле кара една игла или две тежки железни парчета да се движат? Отново това е илюзия - на квантово ниво виртуалните фотони, действащи като но­сители на магнитната сила, просветват и изгасват и понеже вършат това последователно, създава се впечатление за при­видно движение.

Да допуснем, че вие и аз също не се движим. За кванто­вия физик нашите тела са просто предмети като всички дру­ги. Хвърлената в стаята топка не се движи, а само с мигане се появява и изчезва с невероятно висока скорост в различ­ни точки; ние не сме различни. Но тук мистерията се задъл­бочава. Когато топката изчезва за хилядна от секундата, за да се появи отново съвсем малко наляво или надясно, защо не се е разпаднала? Нали напълно отсъстваше за известно време и няма причина старата й форма и големина просто да не изчезнат. Квантовата физика може да изчисли дори вероятността тя да не се появи отново и вместо летящата през стаята топка, неочаквано да изникне купа розово желе. Кое предотвратява разпадането на нещата?

Ако се върнем към телевизора, отговорът е очевиден. Героите, пресичащи екрана, са просто призраци, но са орга­низирани призраци. Техният образ е запечатан върху филмо­ва или видео лента, техните движения са планирани и изра­ботени. С други думи, зад илюзията се крие интелект. Този ръководещ интелект пречи на спонтанните просветвания на фотоните да бъдат наистина спонтанни, той създава форми от безформените електрически заряди. Оказва се, че не са­мо движението на един телевизионен образ е илюзия, илю­зия са също цветът и формата. Такъв е гласът, ако героят говори. Независимо какво качество търсите, то може да се раздроби на импулси от енергия и тези пулсации имат сми­съл, само защото ги е създал един скрит режисьор.

Това в основни линии са аргументите в защита на ду­шата. Тя крепи реалността да не се разпадне; тя е моят скрит зад екрана режисьор, моят ръководещ интелект. Аз мога да мисля, да говоря, да работя, да обичам и мечтая, само заради душата, въпреки че тя не върши нито едно от тези неща. Тя съм аз, но не бих могъл да я позная, ако се срещнем лице в лице. Всичко, което формира разликата между живота и смъртта, трябва да премине през този свят чрез душата.

Днес седнах и се опитах да изброя всички невидими съ­бития, случващи се на ниво душа, и резултатите ме доведо­ха до дълбоко преклонение пред „душевната работа" (сред­новековната църква я нарича психомахия), която придружа­ва всеки наш дъх:

Безкрайността става крайност. Неподвижното започва да се движи. Вселената се свива до точка вътре в нас. Вечността приема вид на време. Несигурността става сигурност. Неопределеното става определено. Онова, което няма причина, навлиза във веригата причина - следствие. Трансцендентността слиза на земята. Божественото приема тяло. Случайността се превръща в закономерност. Безсмъртното се преструва на родено. Реалността слага маска на илюзия.

Вие споделяте тази душевна работа с Бога. Той може да бъде определен по безброй много начини, но една от версии­те гласи: Бог е процес. Процес, който включва вдъхване на живот в същестуването. Науката има своето обяснение за произхода на живота преди два милиарда години от бульона органични химикали. Този бульон, вероятно изпълващ древ­ните океани на Земята, бил поразен от светкавица и започ­нал да кипи и да се превръща в самовъзпроизвеждащи се клетъчни киселини, дали начало на дългата верига на ево­люцията. От духовна гледна точка, обаче, животът се създа­ва непрекъснато чрез описаната по-горе работа за душата.

Животът не е само сурово сътворение. Душата, както твърди всяка религиозна традиция, съществува, за да до­несе край на страданието. Същото не може да се каже за който и да е друг наш аспект. Умът, Егото и емоциите ни носят колкото болка, толкова и наслада. Те ни хвърлят в терзания и объркване, въпреки всичките ни опити да дос­тигнем яснота и спокойствие. Душата има уникалната функция да работи само за онова, което е най-еволюцион­но в живота на отделния човек. Тя не би могла да постиг­не това, превръщайки безкрайното в крайно, безвремието - във време и т.н. - процесите нямат човешка стойност, докато не прибавим още една съставка, прогонването на страданието.

Човек, който е съзвучен с душата си, започва да усеща, че нещо неуловимо го напътства. Душата е безмълвна, следователно тя не може да се състезава със спорещите гласове, които се чуват в ума. Вие можете да прекарате го­дини в сянката на гняв, страх, алчност, амбиция и всички останали отклонения от вътрешния живот, но никоя от те­зи дейности не се докосва до Атман. Душата се проектира по свой начин в ума. Ведите описват това проектиране с помощта на петте клеши, или причините за човешкото страдание. Те са:

1. Непознаване природата на действителността.

2. Отъждествяване с Егото.

3. Привързване към обекти на желанието.

4. Отхвърляне от обекти на желанието.

5. Страх от смъртта.

Големите мъдреци, очертали тази схема на страданието, подчертават, че всичките пет причини се свеждат до една -най-първата. Когато човек забрави, че има душа, че начало­то му се корени във вечното Съществуване, следва отделя­не, а оттам - нова болка и страдание.

За да бъдат полезни и днес тези древни формулировки, ние трябва да ги осъвременим. Това осъвременяване, според мен, би изглеждало по следния начин:

1. Човек мисли, че само материалният живот е действи­телен и по този начин напълно игнорира своя извор -квантов и виртуален. Той приема илюзията за времето и пространството. Когато това стане, губи контакта със своя извор. Гласът на душата става все по-тих и по­тих.

2. Носейки се така отдалечен от извора, си, човек търси отчаяно нещо, за което да се залови. Животът не мо­же да съществува в човека без да има основа; следова­телно умът създава нещо, известно като Его. Това Аз е тъждествено с личността. То се състои от най-раз­лични изживявания и когато те станат изключително важни, Азът и неговите нужди трябва да се защитават на всяка цена.

3. Егото има много нужди и така то започва да цени удов­летворяването на тези нужди. Целият свят се превръща в средство Егото да стане по-силно, по-важно и по-оси­гурено. За тази цел то придърпва към себе си всякакви предмети: храна, жилище, дрехи, пари и т.н.

4. За известно време като че ли тази стратегия върши ра­бота. Макар никога да не е наистина задоволено, Его­то открива, че животът може да се запълни като се придобива все повече и повече. Никой обаче не може да добие пълен контрол над околната среда; следова­телно Егото трябва да отделя голяма част от времето си за избягване на болката и опасността. Колкото са привлекателни някои неща, толкова са отблъскващи други.

5. Попаднал в плен на вихъра да търси наслада и да из­бягва болката, човек постига много цели. Годините минават и отдалечеността от извора като че ли повече не е проблем. Само че идва краят на цялото това придобиване, на това изживяване заради самото изживява­не. Над всичко постепенно изплува убедеността, че жи­вотът ще свърши. Страхът от смъртта става извор на страдание, защото смъртта неотменно напомня, че стратегията на Егото за оцеляване никога не решава първаночалния проблем - невежеството за това как всъщност стават нещата.

Ако е вярно, че петте клеши все още действат - а кой би могъл да го оспори? - тогава от решаващо значение е влия­нието на душата. Всяка клеша има своя върхова сила. Всич­ки познаваме силното пристрастяване към парите, властта, кариерата и всякакви други нужди на Егото. Тази сила под­държа живо страданието, въпреки огромните промени в чо­вешкото съществуване от една епоха в друга. Срещу тази си­ла душата осигурява средство за отстраняване на всяка при­чина за болката:

1. Непознаването на действителността се преодолява ка­то се навлиза по-дълбоко в ума. Съзнанието прониква по-дълбоко от материалното, за да открие своите коре­ни.

2. Отъждествяването с Егото се преодолява като се нау­чаваме да се идентифицираме с тези по-дълбоки нива.

З и 4. Вниманието към външните предмети и отвраще­нието от тях се преодолява, като се научим над всичко да ценим вътрешния живот.

5. Страхът от смъртта се преодолява, като се научим не­посредствено да чувстваме душата, тъй като тя нито се ражда, нито умира.

Аналогично на петте причини за страданието, петте ре­шения се осланят на първото. Ако изследвате истинската същност на действителността, накрая ще изчезне всякаква болка. В една или друга форма религиозните учения пов­тарят многократно тази истина. Не може да не се изтъкне фактът, че това звучи абстрактно, но съдържа в себе си дей­ствителността - така функционира душата. Вашата душа ра­боти с абстрактни понятия като Вечност и безкрай, за да не трябва да го правите вие. Тя преобразува непонятния свят в такъв, който можем да обхванем и разберем. Подобно на ав­томобилната трансмисия, предаваща въртеливото движение на мотора и превръщаща го в линейно, душата способства животът ни да се движи напред. Вечността няма нужда от дишане; безкраят няма нужда да си търси работа. Но вие имате нужда от тези неща и от още други - необходимо ви е да се храните, да работите, да обичате, да отглеждате деца -всичко това е възможно, благодарение на душата. Без нея би съществувал само квантовият бульон - безформен вихър от енергия и частици.

Сега да видим дали можем да проверим това ново схва­щане за душата по отношение на традицията. Макар за ду­шата да сме свикнали да използваме религиозен език, той има полезна функция, а не поетична. Този факт е труден за осмисляне, защото думата „душа" се използва доста свобод­но, в смисъл на дълбоките емоции на човека, неговото сър­це, най-висшите му аспирации, както и за по-възвишени не­ща, като Светия дух. В Библията, където думата душа е из­ползвана стотици пъти, откриваме, че тя преминава през всички изпитания на живота. В Стария завет се говори мно­го за опасностите пред душата. Сатаната иска да я грабне, Враговете на Израел искат да я унищожат, от глад и болест започва да тежи на душата и навсякъде се среща молбата -тя се повтаря многократно в Псалтира - Бог да даде утеха и спокойствие на душата. Но Йехова е непостоянен - той пре­дава дори онези, чиито души са му били предложени: Книга­та на Йов започва с описание как Господ и дяволът се обза­лагат за душата на един праведен човек, „човек, богобоязлив и отбягващ злото". Единствено за да го изпита, Бог поз­волява на Сатаната да направи каквото иска зло на Йов, са­мо да не докосва неговото Аз. Йов бива сполетян от болест, бедност, семейно нещастие и отхвърляне от обществото - все страдания, които са познати на юдеите, а по-късно и на християните, фактът, че Бог не говори за душата никъде другаде в Библията е многозначителен: душата е оставена да преминава сама своите изпитания.

Новият завет продължава същата драма, но по-скоро посредством спасение и изкупление. Тъй като Иисус предла­га само обещанието за живот след смъртта, да се отиде на небето е целта на душата, а да се избегнат мъките в Ада -най-голямото предизвикателство за нея. В цялата тази бър­котия човек долавя, че душата пътува през живота, пре­живявайки всяка тревога, почувствана от личността. Тя не е нещо отделено или издигнато високо, а до голяма степен е тук, долу, в калта на битката. Парадоксалното е, че в цяла­та тази силно емоционална среда нито един от авторите на Библията не определя какво е душата. В резултат на това ду­мата остава с размит смисъл от началото до края. Ако ка­жем: „Душата ми се трогна", „Чувствам го от дъното на ду­шата си" и „Този човек има голяма душа", нищо конкретно не се съобщава.

Дори бих казал, че свещените учители, независимо с коя религия са свързани, са се опитвали да бъдат доста конкрет­ни. В тяхното съзнание душа означава нещо много близко до онова, което описахме и ние - връзка между света на пет­те сетива и света на неуловимите неща като Вечност, Безк­райност, Всезнание, Божия милост и всички други качества на неведомото.

Притчите обикновено са кодирани истории за душата и нейните функции. С други думи те вземат една абстракция, като „неподвижното започва да се движи" или „безсмъртно­то се прави на родено", и я изразяват чрез по-разбираем език. Някои притчи са толкова прости, че ние едва ли схва­щаме духовния им смисъл - всички деца са слушали за шес­тимата слепци и слона. Всеки слепец се хваща за различна част от слона. Онзи, който се е хванал за крака, казва: „Сло­нът много прилича на дърво". Другият, който държи хобота, казва: „Слонът прилича на змия". Трети, в чиито ръце се намира опашката, твърди: „Слонът прилича на въже" и т.н. Първоначално в историята се е разказвало за петте сетива и за ума, който не е в състояние да осъзнае природата на Бо­га, смъртният, за когото божествената действителност е твърде голяма, за да я осъзнае с мисъл, зрение, слух, допир или вкус. Според други интерпретации слепците са разкло­ненията на ведическата философия, които със своето спе­циализирано знание не могат да обхванат цялостта на Брахман, на Единствения и Вездесъщия.

Иисус разказва тридесет и девет притчи и те по-лесно могат да се свържат с душата, главно защото той сам казва поуката. Първата е от пета глава на Евангелието от Матея:

14. Вие сте светлината на света. Не може се укри град, който стои навръх планината.

15. Нито запалят светило и го турят под крина, а на светилник, и свети на всички вкъщи.

16. Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец.

На пръв поглед тази притча е толкова проста, че едва ли се нуждае от тълкуване. Напътствието „не крий своята свет­лина под крина" означава, че добродетелта трябва да се вижда, за да води до добър ефект. Но думата „светлина" има по-дълбоко духовно значение, в смисъл на пробудено съзна­ние, следователно това е също и притча за душата. Иисус казва на учениците си да не позволяват това да се случва, а да дават възможност на съзнанието на душата да се изявява. С други думи, живей на нивото на душата си, ако очакваш хората да повярват, че си свързан с Бога, защото, като видят това, те ще го повярват и за себе си.

Всяка една от останалите притчи, дали ще е за синапено­то зърно вяра, за блудния син или за слугата, закопал свои­те таланти, е също толкова многоизмерна. Действащите ли­ца в тях могат да се възприемат като отделни страни на душата. Всъщност тези винетки са толкова въздействащи и ярки, че душата като че ли е пренебрегната. Същото става и в действителния живот. Много трудно е да разберем, че на­шият произход, нашият извор не е от този свят. Ето ме тук с всички мои качества. Хората ме виждат и ме чуват, те вярват в моето съществуване. Въпреки това на квантово ни­во моята действителност е тънка като хартия - там няма звук, образ, плът, цвят или каквото и да е друго познаваемо. Душата е допирната точка между моето виртуално Аз и моето физическо Аз. Тя е организиращият интелект, който пази моята цялост. Това е изключителен подвиг, при поло­жение, че всеки атом в моето тяло е чисто празно прост­ранство с проблясъци енергия, преминаващи през него за не повече от няколко милионни части от секундата.

Действителността наистина се промъква към нас от ни­щото и всяка секунда ни изненадва. (В един красив афори­зъм големият бенгалски поет Тагор казва: „Животът е само непрекъсната изненада от това, че съществувам".) Смуща­ващо е да се изправиш пред факта, че никое от твоите таче­ни качества не е истинско, но това е факт. Да кажем, че аз обичам синия цвят, чувствам се щастлив и ценя своята лич­на свобода. Това са три присъщи мои качества. Но когато вляза в колата и карам през града, синият цвят движи ли се с мен? Когато се къпя, моето щастие мокри ли се? Когато си лягам, моята лична свобода също ли ляга да спи?

Точно такива въпроси са накарали древните мъдреци да осъзнаят, че ние трябва да притежаваме душа. Съществува нещо недокосваемо и неопределено в нас, което въпреки то­ва се ражда на този свят като определено, видимо творение. В Бхагавад Гита този аспект се нарича „вътрешен обитател" и се казва, че огън не го гори, вода не го мокри, вятърът не може да го отвее, ни сабя - да го разсече на две. Дори обле­чен с поетичността на тази фраза, фактът на душата изглеж­да неоспорим, защото ако се освободи от религиозните си вярвания, същността на всеки човек не може да се сведе са­мо до материя, мисли или други определени качества.

Ако се опитате да минете без душата, на края ще оста­нете с шепа нищо. За да разберем това, трябва да се вър­нем към понятието „поле". Магнитът привлича желязото, защото създава матнитно поле около себе си. Както вече видяхме, полето не се движи, макар че желязото се движи. Ако се опитате да установите абсолютната точка, където неподвижното поле докосва движещото се желязо, докъде ще стигнете? Отговорът е, че ще се озовете в точката на неопределеност. Един определен предмет, парче желязо, взаимодейства с напълно неопределено нещо, едно поле. Двете се приближават все повече и повече. Желязото за­почва като буца твърда материя с тегло и движение. Поле­то - без никаква твърдост, движение или някакво друго материално качество. Те се приближават и, разбира се, ни­кое не иска да се откаже от своята същност. Полето иска да остане безгранично, извънвремево и неопределено. Желязото - точно обратното. Накрая те се срещат като непознати, едва ръкуващи се и подозрителни един към друг. Това е прочутата област на несигурността, дефинира­на от Хайзенберг, където определеният свят се среща с неопределеното поле. Какво можем да кажем по въпроса? Само, че тя (тази област) свързва два много различни свята, без да участва нито в единия, нито в другия.

В тази точка на несигурност един фотон може да изле­ти от звезда, за да премине през Вселената, и въпреки то­ва в действителност нищо да не премине. Появява се само определен заряд, предаващ своята енергия на друг заряд и отново изчезващ. Това е същият номер като с телевизия­та, която уж показва живи хора. Само че в този случай трикът не е просто трик. Той е реален, доколкото това е възможно. Или, казано по друг начин, той е толкова не­реален, колкото е възможно. Съществува една Дзен прит­ча за двама ученици, които гледат как се вее на вятъра знаме. „Виждаш ли?, пита единият. Никой не би се усъм­нил, че знамето се движи." Другият възразява: „Не, вятъ­рът се движи. Знамето няма собствено движение".

Те продължават този спор, докато се появява учителят и казва: „И двамата грешите. Само съзнанието се движи". Та­зи история се повтаря често като отговор на Дзен притча, която обаче никой не разбира. Сега ние имаме възможност да видим смисъла. Знамето представлява всеки материален обект, който видимо се движи. Вятърът е невидимото поле, или силата, която създава това движение, но в по-дълбока­та действителност нито едното, нито другото се движи. Са­мо съзнанието - което ще рече интелектът - работи тук, както и при всички други неща.

Основното е да се разбере, че моят истински Аз не се корени във времето и пространството. Виртуалната дей­ствителност е моят извор и подобно на светлинна вълна моето тяло се откъсва от него и плува, а изворът не отива никъде. Следователно моята връзка с този извор също не отива никъде. Така душата е част от мен, но не част, коя­то моите сетива някога ще открият. Това не е религиозно твърдение, това са определени квантови факти. Аз никога не съм напускал своя извор; той е винаги с мен. Прочуто­то откъсване на големите мъдреци идва от пълното им съзнание, че не се ограничават от никаква строга дефини­ция. Тагор е изразил това по много красив начин:

Когато се родих и видях светлината

не бях чужденец в този свят -

неуловимо и безформено, и безсловесно нещо

се появи във формата на майка ми.

И тъй, умра ли, ще се появи все същото дълбоко

неизвестно, познато, както винаги, за мен...

Гатанджали

Метафората на рождението е много подходяща, защото безвремието просто не се появява навреме. Ражда се нещо напълно ново. Безкрайността не просто се свива, докато стане малка и управляема - безброй измерения раждат са­мо три или четири измерения. Тъй наречената ваша душа управлява това раждане, не веднъж, а хиляди пъти в секун­дата. Аз наричам това понятие „генезис сега" Не може да има само едно раждане, тъй като виртуалната действител­ност би погълнала обратно всичко. Свръхгравитацията, ка­то една огромна черна дупка, има ненаситен апетит. Тя ис­ка да погълне времето и да го превърне в безвремие, иска да погълне материята и енергията и да ги превърне във виртуални фотони.

Защо все още не е погълнат целият свят? Защото сът­ворението държи да се осъществява. Животът не може да бъде спрян, дори от безкрайните сили, сдружили се срещу него. Генезисът сега е един осъществяващ се проект, стоящ зад всички наши действия. Работата на душата ни­кога не замира. Опитите да се скриете в кутия, да се опре­делите с етикети и качества, докато не станете един завър­шен веднъж завинаги продукт, са също толкова погрешни колкото опитите да се постави Бог в кутия. Големите ду­ховни традиции се опитват да ни кажат това с помощта на своите учения. Иначе ние бихме забравили, че непрекъс­натите ни терзания за Вечността, Безкрая и Безсмъртието са всичко, което се случва.

ЕДИНЕНИЕТО

Вярвате или не, сега се намираме много близо до душата. Ние отхвърлихме научните възражения срещу съществува­нето на Бога, като го поставихме извън обсега на измерва­нето. Това означава, че субективното изживяване на Бога не може да се оспори - на квантово ниво обективността и субективността се сливат. Точката на сливането е душата, сле­дователно познаването на Бога се свежда до следното: като фотон, приближаващ се до черна дупка, когато се опитва да мисли за душата, умът ви се удря в една стена. Душата не се смущава от неопределеността; тя приема, че можем да бъ­дем на две места едновременно (време и вечност). Тя наб­людава космическия интелект в действие и не се притесн­ява, че съзидателната сила се намира извън Вселената. То­гава ситуацията придобива следната картина:

Умът пълзи все по-близо към душата, която седи на ръ­ба на Божия свят, в събитийния хоризонт. Разделящата про­паст е голяма, когато не се долавя духът; тя намалява, кога­то умът разбере какво става. Накрая ум и душа се прибли­жават толкова, че нямат друг избор, освен да се слеят. Кога­то това стане, приликата с черната дупка е поразителна. За ума това ще прилича на вечно пропадане в света на Бога, вечност в блаженство. От страната на Бога сливането се осъществява за части от секундата. Наистина, ако изцяло се намираме в света на Бога, където времето няма значение, целият процес дори никога не се случва. Умът е част от ду­шата през цялото време, само че без да го съзнава.

С основание може да се оспори, че думите на Иисус: „Поискай и ще ти се даде, почукай и ще ти се отвори" са же­лезен закон. В мига, в който вашият ум обърне внимание на душата, той бива привлечен от нея като неизбежно в резул­тат на това ще изчезне разделящата празнина. Субективно това пътуване към душата (по-сполучлива фраза от „пътуване на душата") се възприема като седемте нива, за които ве­че говорихме. Обективно погледнато, обаче, процесът мно­го повече прилича на частица светлина, прекосяваща събитийния хоризонт.

фактът, че нашият ум може да регистрира това пъте­шествие, е изумителен, защото през цялото време мислене­то и възприемането не спират. Двама купувачи с пазарски колички вършат едно и също в материалния свят, но на еди­ният може да му се яви Господ Бог. Думата екстаз има гръц­ки корен, който означава да стоиш встрани, или отвън - то­ва е ролята на второто внимание, да стои извън материал­ния живот и да наблюдава появата на екстаза. Ако смятате душата за един вид силово поле, непрекъснато притеглящо към себе си ума, всяко от седемте нива може да се опише ка­то приближаване на отдалечеността:

В древна Индия това затваряне на празнината се описва като йога или единение. Тъй като индийските мъдреци са раз­полагаш с хиляди години за анализ, целият процес на слива­не с душата бил превърнат в наука. Йога предхожда хиндуизма, който е един вид религия; в неговото начало практиките на йога трябвало да бъдат универсални. Древните мъдреци разполагали със силата да наблюдават своята собствена ду­ховна еволюция, което се свеждало до наблюдение как умът се доближава до душата. Онова, което открили, може да се обобщи в няколко основни точки:

• Еволюцията се осъществява вътре в нас. Тя не е въпрос на поклонничество, ритуали и спазване на религиозни правила. Никакви закони за поведение не могат да про­менят факта, че всеки ум пътува към душата.

• Еволюцията е автоматична. Погледната по-широко, душата непрекъснато ни притегля. Не може да се избяга от нейното силово поле.

• Човек трябва да внимава. Тъй като пътешествието към душата става само в съзнанието, ако вие го блокирате, пречите на своя прогрес; ако внимавате, набирате сила.

• Крайната цел е неизбежна. Никой не може вечно да се съпротивлява на душата. Светците и грешниците вървят по един и същи път.

• По-добре е да съдействате, а не да се съпротивлявате. Душата е източник на истина и любов. Ако се опитвате да я избегнете, тези неща ще липсват в живота ви. Ако сътрудничите, животът ви ще се организира с помощта на безкрайната сила и интелект, идващи от Бога.

• Външното действие все още има значение. Действието е физически процес, свързан с ума; двете не могат да се разделят, така че макар това да е пътуване на ума, външ­ната активност или помага, или пречи.

Нищо от казаното по-горе не звучи смайващо (или специфично индийско), фактът, че йога по-късно се отъждествява с подчертано езотерични практики, е вто­ричен. Тъй като започва като неутрален начин за описва­не на реалността на духовното пробуждане, йога не е ни­то по-малко нито повече обективна от нашия квантов мо­дел. И в двата случая се поставя въпросът как обикнове­ната действителност се променя с приближаването ни до събитийния хоризонт. Може би тук е мястото да се споме­не - за онези, които още не знаят това, че физическите уп­ражнения, събрани под името Хата Йога, представляват най-малката част от едно необхватно разбиране за света; те не са необходими за духовното пътешествие, но са мно­го полезни за хората, които имат наклонности в тази по­сока.

Ако приемем, че системата йога дава прецизни описа­ния, тогава всяка страна от живота може да бъде филтрира­на през нея. Да вземем въпроса за идентичността и да го разгледаме от гледна точка на първоначалната отдалече­ност, която постепенно се превръща в единение:

ИДЕНТИЧНОСТ

Първо ниво: Аз съм малък и незначителен, в сравнение с огромния обхват на Природата. Надявам се да оцелея.

Второ ниво: Мога не само да оцелея, мога да се състезавам и да удовлетворя повечето от своите нужди.

Трето ниво: Вътрешно съм спокоен.

Вътрешният ми свят започва да ме задоволява повече, отколкото външния.

Четвърто ниво: Аз съм самостоятелен.

Нещата може да не стават винаги както аз искам, но това вече не ме разтърсва.

Пето ниво: Открих как да дам израз на моите вътрешни желания. Оказа се, че моят вътрешен свят има сила.

Шесто ниво: Аз съм центърът на една необхватна схема на сила и интелект, която е еманация на Бога.

Седмо ниво: Аз съм.

Духовното израстване на човека може да се очертае съв­сем точно само с помощта на тази скала. Егото се движи от изолирано, безпомощно състояние към разбирането, че мо­же да има сила, после търси да види откъде идва тази сила - отначало смятайки, че тя е външна, под формата на пари и положение, но с времето разбира, че източникът й е вът­решен. Минава още време и разликата между външната и вътрешната сила изчезва. Цялата действителност се възп­риема като идваща от един извор; накрая вие се превръща­те в този извор.

Да опитаме с друг въпрос - вярата:

____вяра____

Забележете колко поразително различна е една и съща дума в отделните нива. Когато хората казват, че имат вяра или че вярват в молитвата, човек не може да бъде сигурен какво имат предвид ако не разполага с разбиране. Така се обясняват големите разлики в мненията по въпроса дали Бог чува и изпълнява молитвите. Ако използваме съответ­ните термини, всичко зависи от нашето ниво на съзнание. При по-ниските нива мислите, скрити зад молитвата, може да са твърде неясни, за да доведат до резултат. Когато отда­лечеността намалява, намалява и разстоянието между мо­литвата и резултата; всяка молитва се изпълнява. На ниво­то на чудесата молитвата има силата да променя външните събития. И накрая, в състояние на единение, няма нужда от молитва. Всяка ваша мисъл идва от душата; следователно вие бихте се молили на себе си.

Границата е като хоризонта. Ако се опитате да обиколи­те света, хоризонтът е най-далечната граница на вашето зрение, но той ни изпреварва, докато ние се движим. Духовният еквивалент е формулиран красноречиво в стиховете на мис­тичния католически монах Томас Мъртън:

Господ пътува във всички посоки едновременно.

Господ се появява от всички посоки едновременно.

Където и да сме, откриваме, че Той току-що си е

тръгнал.

Където и да отидем, откриваме, че Той е пристигнал

там преди нас.

В буквален смисъл тези стихове казват две неща. Едно­то вече го знаем: Бог е неуловим, защото той съществува в царството на несигурността, където времето и прост­ранството са неопределени. Второто е, че Бог винаги се възприема в определени граници. Ние имаме само ограни­чена представа за него и тази ограничена представа непре­къснато се променя. Няма лек за това погрешно възприе­мане преди последното ниво на единението. По-долу в сби­та форма са описани хоризонтите, които ограничават пог­леда ни в седемте нива: Трето ниво: Хоризонт на фатализма Аз съм в мир със себе си и зная какво се случва вътре в мен. Но губя своето равновесие, щом вече нищо няма смисъл. Само Бог знае защо съдбата е толкова жестока и непостоянна.

Ограничения - карма, интровертност, липса на власт.

Четвърто ниво: Хоризонт на самозаблудата Аз плувам по света с повече интуиция и прозрение, от­колкото много други хора. Но понякога съм заблуден от вътрешния си глас. Само Бог знае защо моята интуиция ме лъже, точно когато най-много имам нужда от нея.

Ограничения - скрити тайни, обусловеност от миналото, нужди на Егото.

Ограничения - егоцентризъм, грандомания, правя се на Бог.

Ограничения - мисли, лично Его, остатъци от стара обусловеност.

Неограниченост.

Вероятно това е най-красноречивата от всички „схеми" въобще, защото ние се отъждествяваме напълно с нашите граници. Но хоризонтът е течен. Всяко ниво нарушава гра­ниците на предишното. За човек, достигнал второто ниво, където чувството за вина не позволява на Егото да полудее от усещането на власт, липсата на вина изглежда невъзмож­на. Ако човек успее да открие истинското опрощение, това би било сигурен знак, че наближава третото ниво, стигнали­те до там са придвижили своята проекция на Бога още мал­ко напред.

Обществото е склонно да се събира на групи - което си прилича, се привлича. На сбирка на психиатри всички вярват в проникновението; на сбирка на предприемачи всички вярват в успеха. Затова е трудно да се приеме, че Бо­жествените ценности са нещо различно. Всички познаваме семейства, където и двамата съпрузи са уверени, че светът върви по определен път, независимо дали е опасен, несигу­рен, изобилен, благоприятен или благословен. Това не е ли някаква форма на организирана заблуда? И да, и не. Макар вашите граници да ви определят, това не трябва да се прие­ма като нещо негативно. Всяко ниво на вътрешно израства­не ви дава възможността да виждате неща, които се виждат трудно. Проекцията е неизбежна и е много силна.

Границите на вярата са истински събитийни хоризон­ти, защото умът не може да мине отвъд тях, макар за външния човек границите да не съществуват. Християни-нът-фундаменталист е възможно да не е в състояние да възприеме развода, без да се страхува, че ще изпадне в немилост пред Бога, така както и ортодоксалният евреин смята за неприемливо да наруши законите на кашер, или мюсюлманинът - да позволи на жена си да излезе навън без да е забулила лицето си. Тълкуването на Христос на първо ниво, ако отразява страх, би се насочило към мо­ментите, когато той предупреждава, че грешниците ще бъ­дат изхвърлени във външния мрак с вой и скърцане на зъ­би. Тълкуването на Аллах на първо ниво се спира на обе­щанието на Корана, че един грях срещу законите на Бога е достатъчен, за да заслужиш вечни мъки в Ада.

Тези вярвания се противопоставят на логиката и това е . тяхната цел. Религиите винаги са се бояли от края на вяра­та. (Неотдавна някои протестантски секти се опитаха да свалят от литургията позоваването на първородния грях и човешките недостатъци, но не успяха, дори и сред либерал­ните теолози. Натежа аргументът, че само Бог е съвършен и, че ние никога не трябва да забравяме това.) Смирението държи религиозния свят единен и прави възможно изкупле­нието. За да има Бог своето място, човеците трябва да знаят къде е тяхното.

При всяко ниво е важно едно и също: Вие вярвате, че Бог ви спира поради някаква причина. Докато сте в също­то ниво, вие ще се борите с въпроса коя е причината; това формира същността на вашата лична драма. Всъщност вие сами проектирате всички граници, това става ясно, когато видите, че другите хора имат граници, напълно различни от вашите.

Краят на отдалечеността от извора е предопределен. Нак­рая вече няма нужда от граници. Сьбитийният хоризонт е из-тикан дотам, докъдето може да стигне умът, а след това е ред на Бога. Думата мистичен се използва невнимателно, като с нея се обозначават доста различни неща, но аз бих казал, че на всяко ниво от вътрешното израстване, онова, което се намира отвъд нашите граници е мистично за нас. Такъв е случаят с прочутия „култ към товара" сред жителите на Тробриандските острови в Тихия океан превърнал се в тяхна религия - когато самолетите на съюзническите сили пуснали от небето провизии по време на Втората световна война, тъй като не мо­жели да си обяснят какво е това самолет, островитяните пра­вели сламени подобия на самолети и се молели те да се вър­нат. Онова, което за нас е обикновена технология, за тях се на­мирало отвъд събитийния хоризонт.

Дори когато попаднете в плен на определени убежде­ния, възможността да затворите празнината винаги съ­ществува. Всяка сутрин вие получавате нова възможност да познаете Бога. Началната ви точка може да е страхът и вината, или пък разширеното съзнание - всичко е относи­телно. Според трите начина, по които откриваме Бога, ни­кой не остава завинаги в плен без надежда:

1. Винаги можем да прекосим хоризонта към една нова действителност.

2. Дават ни се знаци, които ни подсказват как да израст­ваме.

3. Второто внимание ни помага да разчетем тези знаци.

В това отношение светецът и грешникът са равни. И еди­ният и другият са напътстваш от Бога от насрещната стра­на на пропастта.
СИЛАТА НА НАМЕРЕНИЕТО

Целта на духовността е да се научим да си сътрудничим с Бога. Повечето от нас са възпитани да правят точно обрат­ното. Нашите умения и способности идват от първото вни­мание, а не от второто. В резултат на това нашите въпроси са насочени главно към по-ниските нива, където страхът и нуждата, колкото и да ги отричаме, си казват думата. В те­зи ранни етапи Егото утвърждава своите нужди с голяма си­ла - пари, безопасност, секс и власт предявяват своите огромни претенции към всеки човек в обществото. Важно е да разберем, че Бог не осъжда тези неща - както хората мислят, че дължат успеха си на Бога, те са прави. Когато злото остава ненаказано и добрите дела биват игнорирани, в двата случая Бог се усмихва. Съществува само една действи­телност, която е духовна и извън ума на Бога няма нищо друго. С всяка своя мисъл ние стигаме до извора на съзида­нието и интелекта.

Какво тогава прави живота духовен?

Разликата изцяло се състои в намерението. В началото на книгата писах, че двама души могат да се проследят с камера от раждането им до смъртта и няма да се открие външен белег кой от тях е вярвал в Бога. Този факт оста­ва верен. Само в случай, че станете отшелник или отидете в манастир, вашата социална роля зависи от степента на вашата духовност. Всичко зависи от намерението. Ако някой използва благи думи, но възнамерява да ви се надс­мее, определящо е намерението. И най-скъпият подарък не може да компенсира липсата на любов. Ние разбираме инстинктивно кога намеренията идват от честно място и кога - от лъжливо.

В духовния живот намерението включва воля и цел, стремеж и най-възвишена представа. Ако насочите намере­нието си към Бога, духът нараства. Ако насочите намере­нието си към материалното съществуване, то ще нараства, а не духът. Веднъж посяли семето на намерението, пътешест­вието на душата ви се развива автоматически. По-долу са изброени основните намерения, типични за духовния живот, формулирани от гледна точка на това какво желае да пос­тигне човек:

• Искам да чувствам присъствието на Бога. Това намере­ние се корени в дискомфорта, предизвикан от това да бъ­дете изолирани и отделени. Когато отсъства Бог, чувс­твото за самота не може да бъде избегнато. Може да го

замаскирате като създавате приятелства и семейни връз­ки. Но безспорно всеки от нас има нужда да чувства вът­решна пълнота и мир. Искаме да сме доволни от себе си, независимо дали сме сами или сред тълпа.

• Искам Бог да ми помага и да ме подкрепя. Присъствие­то на Бога носи със себе си качествата на духа. При из­вора всяко качество - любов, интелигентност, истина, организаторска способност, творческа нагласа става безкрайно. Увеличаването на тези неща в живота ви е знак, че се приближавате до душата си.

• Искам да се чувствам свързан с цялото. Пътешествието на душата отвежда човек от фрагментарност към цялостно състояние. Това се усеща като се чувстваме по-свързани. Събитията край вас започват да се вплитат в някаква фигура. Малките подробности се напасват, вмес­то да остават произволни и разпиляни.

• Искам животът ми да има смисъл. Ако сме отдалече­ни от Бога, чувстваме живота си празен, а това се леку­ва само като се движим към единение с него. Вместо да се обръщате навън, за да откриете своето предназначе­ние, чувствате, че самото ви присъствие тук, такива, каквито сте, удовлетворява най-високата цел на сътво­рението.

• Искам да съм свободен от ограничения. Вътрешната сво­бода е силно компрометирана, когато е налице страх, а страхът е естествен резултат от отдалечеността от Бога. Като се приближавате към своята душа, старите граници и бариери започват да изчезват. Вместо да се тревожите за бъдещето, вие се носите по реката на живота, очаквай­ки деня, когато няма да ви пречат каквито и да било ог­раничения.

Ако чувствате в себе си тези основни намерения, Бог пое­ма отговорността за тяхната реализация. Всичко друго, което правите, е вторично. Ако човек е в плен например на страха, той не може да надскочи първото ниво, въпреки добрите де­ла, спокойния домашен живот и позитивното си мислене. Всички ние правим опити да замаскираме своите ограниче­ния с фалшиво отношение - съвсем човешко е да се опитва­ме да се представяме за по-добри, отколкото сме, особено в собствените си очи. Но веднъж насочили своето намерение в правилната посока, самозаблудата става безпредметна. Вие ще продължите да се изправяте пред нуждите на своето Его, ще продължите да играете докрай своите лични драми. Тази дейност се проявява на нивото - на сцената - на първото вни­мание; вън от сцената, духът има свои собствени прийоми -вашето намерение е като план, предаден на Бога, и той го до­вежда до край по свой собствен начин. Понякога използва чу­до, понякога просто прави така, че да не изпуснете самолета за Ню Йорк. фактът, че може да се случи всичко, представл­ява красотата и изненадата на духовния живот.

Странното е, че хора, които се чувстват много силни и преуспели, задействат най-лоши намерения по отношение на духовното израстване. По-долу изброявам някои типични намерения,-които нямат нищо общо с откриването на Бога:

Искам да победя.

Искам да докажа себе си като поема рискове.

Искам да имам власт над другите.

Искам аз да създавам правилата.

Искам аз да командвам.

Искам да го направя, както аз си знам.

Тези намерения сигурно ви звучат познато, защото се повтарят до втръсване в популярните романи, в рекламите и в медиите. Те са насочени към нуждите на Егото и докато истинските ви намерения идват от това ниво, животът ви ще ги следва по петите. Такава е съдбата да живеем в огледал­на Вселена. Човек среща стотици хора, които бъркат своите намерения, тъй като Егото им има пълна власт. Някои от най-властните фигури в света са духовно доста наивни. Ако намерението се остави на Егото, може да се постигнат голе­ми неща, но те са дребни, в сравнение с това, което може да се постигне с безкрайния интелект и организиращата сила, предоставили възможностите си на ваше разположение.

Бог е на страната на изобилието. Голямо нещастие е, че духовният живот си е спечелил репутация на беден, изоли­ран и аскетичен. Бог също така е на страната на голямото щастие. Сянката на мъченичеството пада върху духовността и води до лоши резултати. Общо взето да си одухотворен в наше време означава да пътуваш сам в по-голяма степен, от­колкото в миналото. В общество с погрешни представи за Бога и без традицията на учителите, вие сте отговорни за на­меренията, които си поставяте.

Ето основните правила, доказали своята ефективност за мен лично и които, смятам, че действат при много хора: