Бог- реален и полезен

В нашия нов модел геният се определя като нещо не-физическо: способността да се активират непроявили се нива на ума по-успешно от обикновено. Противно на популярно­то схващане, че гениите непрекъснато мислят, всъщност техните умове са по-спокойни и по-ясни от нормалното. Та­зи яснота обаче може да е тясна. Гениите могат да станат жертва на същите умствени пречки, като всички нас, само че те имат един или повече отворени канали, водещи към умственото поле.

Моцарт, например, трудно се справял с най-прости фи­нансови операции, емоционалният му живот се разкъсвал между две жени, чувствата към баща му изпълвали подсъз­нанието му с потиснат гняв и омраза. Но каналът на музи­ката бил толкова отворен, че Моцарт можел свободно да композира още от четиригодишна възраст и в разцвета на таланта си спокойно виждал в главата си едновременно це­ли страници с ноти.

Гениалността се намира отвъд обикновената мисъл и знание - можем да я наречем непрекъснато вдъхновение. Същият процес се включва в един отделен изблик на вдъх­новение, но при гения тези изблици са по-дълги и са съпътс­твани от повече лекота, отколкото при останалите хора. То­ва води до един важен момент: човек може да достигне до умственото поле само на удобно за него ниво. Вашият мозък и нервна система се настройват към онова, което сте вие. Ако сте строителен инженер, мозъкът ви привиква с плано­вете и диаграмите, със силите на опън и т.н. Ако трябва из­веднъж да получите музикално вдъхновение от типа на моцартовото, личният ви свят ще изпадне в хаос.

В Калифорния брокер от борсата, без никакви интереси в изкуствата, започнал да рисува платна с ярки елипси, чес­то в жълто или розово. Смутил приятелите си като започнал да носи дрехи в същите ярки тонове. Емоционално отчужден от децата си, които вече били пораснали, той неочаквано от­ново се сближил с тях и изглеждал по-спокоен, отколкото през последните години. Всички тези неща някак си били свързани с промяна в зрителното му възприятие - то карало очите му да се спират на предмети, които никога не бил за­белязвал преди. Понякога някой цвят му бил необикновено приятен, докато други му се стрували болезнени или му при­лошавало като ги гледал.

Това въздействие на цветовете го довело до все по-сил­ното желание да рисува. Страстта станала толкова силна, че напуснал професията си, за да се отдаде на изкуството. Но с развитието на нещата наяве излязла тъмната страна на то­ва преобразяване от брокер в художник-аматьор: паметта започвала да му изневерява, появили се натрапчиви дей­ствия като маниакално търсене на загубени монети по ули­цата. Той изпадал в пристъпи на гняв и депресия. Когато те­зи симптоми се развили в нарушен говор и по-нататъшна за­губа на паметта, Брус Милър, невролог от Калифорнийския университет поставил диагноза за специфично рядко заболя­ване, ранна деменция или сенилност, причинена от посте­пенно разрушаване на челните дялове на мозъка.

По принцип пациентите с деменция не развиват нищо положително или жизнеутвърждаващр в резултат на заболя­ването. Но Милър открил, че при този вид деменция (РТО) болните неочаквано получават талант за музика, фотогра­фия, изкуство и други области на творчеството. Макар ГГО да е позната от стотина години, тази конкретна страна, коя­то е забулена в тайна, била ново откритие.

Разцъфтяването на таланта обикновено е временно. Упа­дъкът на мозъка с времето се засилва, докато се стигне до пълно умствено разстройство. В случая с брокера неговият та­лант се развивал в продължение на няколко години. Ранното му увлечение по ярките цветове се превърнало в сложни обра­зи - изрисувани с подробности цветя, птици и животни, които се продавали по галериите. От пепелта на един деградиращ мозък се родил еднопосочен маниакален талант.

Това явление не е лишено от прецеденти. Сред прочути­те зли гении са Достоевски, страдащ от епилепсия, и Ван Гог, поразен от недиагностицирана болест, която би могла да е шизофрения, епилепсия или пристъпи на тежък алкохо­лизъм. Макар никога недостигнали до славата, някои хро­нични шизофреници рисуват картини, от които ни гледат хо­ра с разкривени, ужасени и все пак интересни изражения; понякога това се придружава от маниакално внимание към най-дребни подробности, тънки като паяжина нишки, из-плетени от болните мозъци. Но в повечето случаи равнове­сието между изкуството и лудостта накрая се нарушава и се превръща в хаос, красивите линии придобиват формата на налудничави бъркотии и зигзази, защото болестта е надмог­нала изкуството.

Някои психиатри стигат до заключението, че лудостта има силата да поощрява изкуството, но в случай на демен­ция увреждането на мозъчната кора е толкова страхотно, че човек се чуди откъде би могла да дойде каквато и да било дарба. Някак си геният, а в редки случаи и болестта, правят чудо в изкуството, като отварят мозъка за непознати в „нор­малния" живот области на съзнанието.

Децата-чудо са крайната проява на гениалността. Ай­нщайн не е бил дете-чудо, което означава, че не е имал на­пълно формирана математическа дарба на десетгодишна възраст или преди това. Неговият гений е по-ориентиран към цялостното му виждане, не към техническите подроб­ности. Има гении, които са напълно формирани при ражда­нето си и за това няма материалистично обяснение.

Съвременните мозъчни модели показват, че гениалност­та не е даденост при раждането и че узрява с натрупването на опита. Ако завържем очите на котенце веднага след раж­дането му и го оставим така само за няколко седмици, мо­зъкът му няма да привикне към светлината. Без това зри­телните центрове не могат да се развият и котето ще бъде сляпо през целия си живот. Ако на едно новородено дете не се говори, то никога няма да се научи да говори. Има доказателства, че ранното лишаване от любов и близост остава празнина за цял живот, която по-късният опит не може да запълни, или, ако това все пак стане, то се постига много трудно. Във всички тези случаи опитът, който се придобива от външната среда, оформя тъй наречените трайни връзки на мозъчната кора. Примитивната, неформирана мрежа на невроните, с която новороденото идва на този свят, не при­лича на устройството на компютъра. Невроните имат нуж­да да взаимодействат с всякакви дразнители, докато се фор­мира безкрайно подредената, гъвкава и ефикасна мрежа на зрелия мозък.

Според този модел следва, че е невъзможно руският пиа­нист Евгений Кисин, най-прочутият гений на днешното му­зикално поколение (сега той наближава тридесетте) да е по­казал музикални способности почти след раждането си. Но майка му, която стояла с него по опашките за храна в Моск­ва, добре си спомня, че на една годинка той тананикал съв­сем вярно импровизации на Бах, докато останалите майки не можели да повярват на очите си. Щом проходил, Евгений се насочил към семейното пиано и започнал да налучква ме­лодии от Бах, които бил чул да свири сестра му. Това били първите видими знаци за дете-чудо, което композирало му­зика на шест години и изпълнявало и двата концерта за пиа­но на Шопен в една и съща вечер на възраст тринадесет го­дини - невероятно постижение дори за завършен виртуоз.

Неоформеният детски мозък не би могъл да постигне всичко това. Нормалното развитие предполага месец след месец произволни експерименти от страна на детето, което пробва една способност след друга, докато желаните умения (да ходи, да говори, да се храни само, да използва тоалетна­та) постепенно се отделят от нежеланите (напикаването в леглото, неясното говорене, пълзенето на четири крака). Може би съществува музикален ген, с помощта на който един човек е в състояние да изпее дадена мелодия, докато друг е като глух, но само генът не може да координира всич­ките невероятни таланти на детето-чудо. Нужен е обучен ум, за да може от суровия опит да се развие една способност. Не бива да забравяме, че детският мозък трябва по някакъв на­чин да организира своите 100 милиарда неврони, всички ид­еално подредени, но още не влезли в досег с първата гледка, звук, желание, фантазия, сън, мъка или удовлетворение, И от този бульон от сурови клетки той трябва да изгради връз­ки, които да траят цял живот. Невероятно е, че гениите осъ­ществяват всичко това, докато в същото време развиват своя единствен, силен като лазер талант.

И точно тук на помощ ни идва невидимият свят, тъй като детето-чудо не се появява от нищото, то се формира от невидим интелект, който някак си (никой не знае как точно) решава да ускори процеса на обучение далеч над нормалното, изключвайки напълно случайността и дори средата. Случило се, че семейството на Кисин имало пиа­но, но музикални гении са се раждали и в семейства без музикална история; математическите гении обикновено се появяват в ненаучна среда. По някакъв начин обаче те ус­пяват безпогрешно да открият своята дарба. Умът оформя мозъка, а не обратното. Интелектът, който тече през нас, ни превръща в онова, което ще бъдем.

Рядко се появяват свръхталанти, чиито способности не са ограничени само в една област, а обхващат цялата ум­ствена активност. Тези деца попадат във върховата четвърт от единия процент, на измерените по света коефициенти на интелигентност. Такъв пресен пример е едно момченце, което знае азбуката, преди да е станало на годинка; на годи­на и половина то вече четеше и запомняше книги. Доказа се, че умът му е всеяден за знания, благодарение на което за­върши дванадесетте класа на училището на осемгодишна възраст. „Знаех, че детето ми ще ме превъзхожда в интелек­туално отношение, цитираха думите на майка му, но не до­пусках, че това ще стане докато е още на шест години."

И все пак децата-чудо не са най-необяснимият вид гении. Тази чест се пада на феноменалните учени-идиоти - хора със сериозни умствени дефекти, които същевременно показват необикновени способности. Такъв човек-феномен не е ис­тински гений. Обикновено при него е отворен само един ка­нал до дълбокото ниво на умственото поле, но това е съче­тано със слабости в други сфери, феноменът може да умно­жава за миг големи числа, да назове деня и седмицата на да­та от хиляди години в бъдещето или в миналото, или дори да изчисли корен квадратен, надхвърлящ способностите на мощен компютър. В същото време, такъв човек може да не знае как да сметне дребните си стотинки за автобус или да овладее способността да чете.

Сред живите феномени в момента има един, който си спомня всяка срещната регистрационна автомобилна та­бела, връщайки се десетина години назад. Друг владее пет­надесет чужди езика, в това число с добро до отлично поз­наване на някои от най-трудните езици на света - фински, уелски, хинди или официалния китайски език. Този човек, чийто матерен език е английският, веднъж се загубил из улиците на Париж и бил открит часове по-късно радостно да превежда на две групи туристи - гръцка и немска. Са­мият той обаче не бил способен да намери пътя до близ­кия хотел. Този феноменален човек може също така да че­те написани с главата надолу букви, или букви, обърнати огледално.

Медицината съвсем наскоро постави име на този необясним феномен, наричайки го „синдром на аутистична феноменалност". Както подсказва названието, тези хо­ра обикновено страдат от аутизъм, склонни са на крайна интровертност и маниакално натрапчиво поведение. Синдромът се среща пет пъти повече при мъжете, откол­кото при жените. Учените са открили определени мозъч­ни аномалии, особено увреждане на лявата полусфера, което кара дясната да компенсира с необикновени способ­ности. Десният мозък доминира при музиката, изкуството и подсъзнателните изчислителни способности, които са присъщи на феномените. (Защо не съществува такава ком­пенсация при другите аутистични деца, не е известно.)

Обяснява ли напълно това тази странна смесица от ге­ниалност и умствена недостатъчност? Първо, владеенето на чужди езици се свързва с лявата полусфера, така че теория­та за дясната, която компенсира увредената лява, не винаги е вярна. По-важно е, че не съществува известен механизъм, чрез който недостатъчността на мозъка, неспособен да ор­ганизира прости логически способности, неочаквано да се развие в свръхнормалност. Вместо това можем да допуснем, че феноменът е като безстрашен изследовател. Някакъв им­пулс го е накарал да прекоси определени граници, изпревар­вайки далеч нормалните умове, докато в същото време не обръща внимание на основни потребности.

Един такъв феноменален човек като дете изглеждал съв­сем безпомощен, той бил жертва на забавено развитие, цереб­рална парализа и слепота. След раждането си живял в сиропи­талище, преди да го осинови състрадателна двойка. Чак кога­то станал на четиринадесет години, открили, че е музикален гений. Една нощ родителите се събудили от звуци на пиано -някой свирел на долния етаж първия концерт на Чайковски. Смаяни те открили, че това е осиновеното момче, което нико­га не се било докосвало до пианото и било с твърде забавено развитие, за да взема уроци по музика. Щом се проявила него­вата феноменалност, той можел да изсвири всяка пиеса за пиано, независимо от сложността й, след като я чуел веднъж - подвиг, недостижим дори за обучения професионалист. Но същият този младеж не можел да се справи с елементарни за­дачи като готвене, купуване на дрехи или задържане на рабо­тно място.

Тези големи несъответствия са примери за дисбаланса не само на материално ниво, но и на нивото, където се орга­низира вътрешният живот на човека. Невидимото царство е отвъд времето, но все пак една от функциите му е да органи­зира света във времето. Когато една роза се развива от зи­мата към пролетта, тя няма да оцелее, ако отделя химика­лите, които я карат да спи, докато са и нужни гените на цъф­тежа. Розата се нагажда към ритъма на сезоните, реагирайки на най-малките промени в светлината и температурата, ъгъла на слънцето и влагата в почвата.

Ние имаме по-голям късмет от розата, защото не сме за­ложници на сезоните, но от друга страна сме по-ощетени, за­щото можем да злоупотребим със свободата на избор и да минем към самоунищожително поведение. Човекът-феномен по неясен начин е направил в ума си някакъв драстичен избор и макар интелектът на природата да не му е отнел ге­ниалния дар, той не е отменил и погрешните решения. На­шият живот се подчинява на същия принцип - обикновено човек овладява една област от живота, например печелене­то на пари, като същевременно в друга е слаб - например да поддържа любовна връзка. В случаите на дисбаланс съби­тията се организират така, че да поставят на фокус слабите страни, макар че имаме право на избор - да следваме посо­ката, която ни сочи природата или не. Всички тези примери за гении, макар наглед да не представляват духовен урок, со­чат, че е възможно умът да се състои от безброй елементи. От такава гледна точка умът на Бога се чувства много бли­зо. Ние още не сме стигнали дотам, но геният е като прозо­рец към безкрайните възможности.

СПОМЕНИ ОТ МИНАЛИ ЖИВОТИ

Кой си бил ти, преди да станеш това, което си? Възможност­та за живот след смъртта се подлага на съмнение на Запад, но животът преди раждането е също толкова възможен. Ако вярвате само в живот след смъртта, вие се ограничава­те в едно единствено фиксирано, дуалистично схващане за времето. Съществува само „тук" и „след". Но ако животът е непрекъснат, ако душата никога не престава да пътешества, се разкрива едно напълно ново виждане.

В Индия, като част от медицинското ни обучение, всеки млад лекар се изпраща да работи на село, което е равнознач­но на здравни услуги на обществени начала. Селска Индия живее точно както преди векове и след градската култура на Ню Делхи шокът от селския живот прилича на пътешествие във времето. Един ден пациентите в кирпичената ми лечеб­ница започнаха да тичат навън без никаква причина. Из­лязох и видях тълпа от хора, наобиколили малко момичен­це, застанало босо на пътя. На пет или шест години, то се бе появило кой знае откъде. Каза ни, че се казва Нийла. В Се­верна Индия това е често срещано име, но след няколко ми­нути детето изрече имената на няколко жители от селото -хора, които никога не беше виждало. Взеха го на ръце и го отнесоха в една от близките къщи. По пътя то посочваше ту една, ту друга сграда и правеше забележки, сякаш познава­ше техните обитатели.

След един час се появиха и изплашените родители на де­тето. Били спрели край главния път с колата си и докато се приготвяли да обядват, майката забелязала, че Нийла е из­чезнала. Когато отново взеха в прегръдките си момиченце­то, родителите плачеха. После започнаха въпросите: как Нийла е изминала дългото повече от миля разстояние до се­лото? Как родителите й бяха решили да я търсят точно тук?

Отговорът звучеше много странно и все пак точно по ин­дийски. Оказа се, че истинското име на Нийла е Гита. От­както се научила да говори, Гита сочела себе си и повтаря­ла: „Нийла, Нийла."

Естествено, всички смятаха, че в Гита се е преродил някой. Местните хора обсъдиха въпроса и много скоро някой си спомни за друга една Нийла, момиченце, умряло съвсем нев­ръстно в една от близките ферми. Някой се готвеше да изтър­чи да доведе семейството, което живееше там, но родителите на Гита се притесниха. Въпреки протестите, те грабнаха дете­то си и забързаха към колата. Докато колата се отдалечаваше сред облак прах, Гита плачеше на задното стъкло. Доколкото ми е известно, тя никога вече не се е върнала.

Има данни за много подобни случаи на застъпване на животи, при това не само на Изток. Преди няколко години по вестниците се появи новината за издирването на прероде­ния висш тибетски лама, заради когото делегация от свеще­ници заминала за Испания. Там за вероятен кандидат било смятано едно невръстно католическо бебе. Как границите на раждането и смъртта стават толкова тънки? Хората, кои­то живеят с гении или деца-чудо често ги намират за незем­ни, някак свръхестествени, сякаш стара душа се вселява в ново тяло, носейки опит, далеч по-широк от познавателните възможности на това тяло. Не е трудно да се допусне, че някакъв вид предишен живот оказва своето влияние върху настоящия. Говорейки за собствените си преживелици, един музикален гений заявява: „Сякаш разигравам навън собс­твеното си съзнание. Музиката минава през мен. Аз съм проводник, а не източник."

Отнася ли се за всички нас този ефект? Прераждането е спорен въпрос. На Изток то се приема от хиляди години, до­като юдейско-християнската традиция единствено флиртува с тази идея и до голяма степен я отрича. През Средните векове вярата в по-ранен живот се смятала за ерес.

Невидимото царство ни позволява да погледнем на този въпрос по друг начин. Въпросът за предишен живот може да се рамкира като въпрос на съзнанието. Да съзнаваш означа­ва, че можеш да активираш малка или по-голяма част от своя ум. Някои хора ясно долавят своите по-дълбоки моти­ви, подсъзнателните си емоции или творческите си способ­ности, докато други са като глухи. Мъдреците и пророците активират дълбоки области, прониквайки в човешката при­рода, проявяваща се далеч отвъд живота им. Смирен монах от пещера в Хималаите е способен да надзърне в душата ми много по-добре от мен самия (всъщност, аз съм преживял това). Така че изглежда умът не е ограничен от опита -всички сме преживели моменти, когато знаем много повече, отколкото би следвало да знаем.

Съществуват множество доказателства, че умът не се ограничава от времето и пространството. Тъй като мозъ­кът е разположен в главата, ние допускаме, че и умът се намира там, че гледа към света като затворник от кула. Когато казваме: „Тази идея ми се върти из главата", дей­стваме въз основа на същото схващане. Но съзнанието е повече от идеи и много повече дори от мозъчната функ­ция. Помня как веднъж в един евтин мотел, седнал на лег­лото си, видях жестоко престъпление по телевизията. Бях на двадесет и четири години, това беше първата ми нощ в Америка и насилието, което показаха в късните новини, бе за мен напълно ново и шокиращо. Наведох се напред, за да проследя как откарват застреляните жертви на носилки в местната болница. Неочаквано стомахът ми се обърна.

Вкараха ги в болницата, където на следващия ден трябваше да се явя аз. Спешното отделение, в което се мъ­чеха да вадят куршуми и да разрязват гръдния кош, да маса­жират спрели сърца, щеше да стане мое работно място само след дванадесет часа. Обзе ме странно чувство - видях се от­несен в целия този американски вихър. Кръвта, обагрила тротоара, скоро щеше да тече по ръцете ми, щях да спася­вам пациенти, полицаи или убийци.

В онзи момент бях много емоционален, разкъсвах се между ужаса и въодушевлението, а емоциите водят до трайни спомени. Мога да видя и усетя сцената съвсем осе­заемо, стига да поискам. Споменът в главата ми ли е? Ако е така, защо и вие го преживявате, докато четете страни­цата? Някаква версия от моя спомен, макар и слаба, се прехвърля у вас. Вие виждате образ, усещате чувство. Как е възможно събитие, което се предполага, че е затворено в моя череп, да влезе във вашия, без да мине през нещо друго между тях?

Блестящият британски биолог и изследовател на еволю­ционната теория Рупърт Шелдрейк измислил много умни експерименти, съзвучни точно с тази загадка. Така напри­мер той изговорил пред англоговорящи деца няколко групи от японски думи и ги попитал кои от тях са поезия. Макар да не знаели нито дума японски, децата посочили стиховете със забележителна точност, сякаш чували разликата между обикновените изречения и дори между безсмислените срич­ки и крехките хайку. Как това знание се е озовало в главите им? Във въздуха ли се носи или ни се предоставя от планетарния ум, от който всички ние черпим?

Така както един квант енергия може да прескочи меж­ду две точки, без да прекосява пространството между тях, сигурно може и мисълта. Поле на съзнанието тече във, около и през всеки от нас. Част. от това съзнание е лока­лизирано. Ние казваме „моята" памет и „моите" мисли, но това не е всичко. Невронът не може да твърди „това е моя идея", докато милиони клетки не се групират и не форми­рат отделната мисъл или образ. Тяхната способност да ко­муникират не изисква да се докосват. Милионите клетки на сърцето, които поддържат един и същ сърдечен ритъм, също не се докосват. Координацията на мозъка или на сърцето зависи от невидимо електрическо поле, чиито мо­ментни заряди установяват съзвучие между милиарди дребни отделни клетки. Сърце, в което електрическото поле се обърка, започва да се гъне в агония, тъй като всяка клетка губи контакт с другите. То прилича на тор­бичка с пулсиращи яростно червеи, накрая остава без кис­лород до степен на смърт. (Това се нарича фибрилация, един симптом на сърдечен удар.)

Съзнанието изглежда е още по-неуловимо поле, не само невидимо, но и нямащо нужда от енергия. Когато вие улових­те моя стар спомен, между нас не премина нито електричес­ки, нито магнитен поток. Простото действие да познаеш прия­тел на улицата съдържа някакво подобно тайнство. Когато ви­дите познато лице, мозъкът ви не разлиства каталога си за познати, за да разбере кой е въпросният човек. Компютърът ще трябва да го направи, при това консумирайки енергия. Ва­шият мозък не сканира цялата си банка от спомени, когато види непознато или познато лице - така нареченото разпозна­ване става за миг, на по-дълбоко ниво на съзнанието.

Съзнанието няма нужда от химически връзки. Във ва­шата имунна система Т-клетката минава край вируса-нашественик, разпознава го и се впуска в атака. Тя разпозна­ва врага според химическия код на външната повърхност на бацила, който трябва да отговаря на друг код върху по­върхността на Т клетката, преди каквато и да е „тревога" да тръгне по цялото тяло чрез молекулите-вестоносци. Няколко грипни вируса или пневмококи са достатъчни, за да се вдигнат на бой милиарди имунни клетки. Но това хи­мическо обяснение на имунната система не решава някои основни въпроси. Защо Т-клетката пуска вируса на СПИН, без да се бори с него?

Отговорът на вирусолозите е насочен към външната обвивка на Н1У вируса, която представлява заблуждаващ код от молекули, който се прикрива по такъв начин, че да се промъква край съответния код на външната страна на Т-клетката, подобно на партизанин, използващ нелегална тактика, вместо фронтално нападение. Ако това е така, как този Н1У се е научил да го прави? Химикалите са неутрални, в тях няма вградено съзнание. Следователно за химикала не е важно дали ще оцелее вирусът или Т-клет­ката. Но за клетките това е най-важното. Така стигаме до въпроса, преди всичко как клетката се научава да се възп­роизвежда. ДНК се състои от прости захариди и частици протеин, които никога не се делят или възпроизвеждат, независимо колко милиарда години съществуват. Каква стъпка е накарала тези прости молекули да се съберат, да се подредят в структура с милиарди малки сегменти и из­веднъж да се научат да се разделят?