Бог и човекът човешки теории за човека

Със съвестта не можем да водим преговори, не можем да й поставяме условия, които са субективни. Съвестта е неподкупна. Тя говори на човека непосредствено. Човекът не владее над съвестта, а точно обратното -- тя владее над него.

Човешката съвест е Божи закон, написан върху плочата на нашите сърца. Ние вършим добрини, защото съвестта ни подтиква към това и така изпълняваме евангелското учение за любовта към ближния. От друга страна, доверието ни в другите човеци се корени в надеждата, че тяхната съвест им повелява да постъпват справедливо и честно. Ап.Павел изразява библейското становище по този въпрос: "Когато езичниците, които нямат закон, по природа вършат това, което се изисква от закона, то, и без да имат закон, те сами са закон за себе си по това, че те показват действието на закона, написано на сърцата им, на което свидетелствува и съвестта им, а помислите им ги осъждат помежду си, или ги оправдават" (Римл.2:14,15).

Съвестта не само ни награждава за доброто, но и ни наказва строго за извършения грях. Тя изисква от нас винаги да се стремим към истината, въпреки че последната може да се случи да навреди на нас или на наши близки. С тънък усет съвестта чувствува всяко движение на сърцето, всяко намерение, всяко желание, всяка мисъл на човека. Тя заплашва и осъжда, задържа злото и похвалява, одобрява и насърчава доброто.

Някои психолози отричат божествения произход на съвестта. Зигмунд Фройд (1856-1939) и бихейвиористите считат, че онова, което наричаме "съвест", е продукт на нормите, които са ни наложени от обществото и родителите. Следователно съвестта е обусловена единствено от социално-психологически предпоставки. Но подобно становище свежда истината само до едно ограничено тълкуване на произхода на съвестта, без да може да обясни задоволително нейната същност.

Учението на християнската религия недвусмислено показва, че съвестта е една от формите на божественото откровение към човека. Д-р Били Греъм казва: "Съвестта носи -- в своите различни степени на чувствителност -- свидетелство за Бога. Самото й съществуване вътре в нас е отражение на Бога в душата на човека. Без съвестта бихме изглеждали като кораби без управление в морето и като изстреляни ракети без система на управление".

При нравственото постъпване на човека важна и неотменна роля играят волята и характерът.

Д-р Огастъс Стронг определя волята като "силата на душата да подбира мотивите и да насочва последвалата дейност според избрания мотив". С други думи, волята осъществява избора на целта и средството за нейното постигане. Така, отнасяйки волята към сложната трисъставност на душата, можем да характеризираме нейните три елемента по следния начин:

1. Интелектът или разумът е знаещата душа;

2. Чувствителността е чувствуващата душа (желания, чувства);

3. Волята е избиращата душа (цел или средства).

Затова всяко действие на душата съдържа елемента на волята. Както заявява психологът Вилхелм Вундт: "Всяка мисъл е воля". Няма схващане и мисъл без внимание, а вниманието е акт на волята.

В тясна връзка с волята се изявява човешкият характер. Под това понятие трябва да се разбира съвкупността на душевни и телесни качества, които проявява човек и които са обединени и се разкриват всякога с една или друга подчертана и постоянна черта.

Първоначално думата "характер" означавала на гр. ез. отпечатъка от сечивото на ваятеля върху метал или камък. После с нея обозначавали общия резултат от работата на ваятеля. В нравствената област пък характерът показва, че всяка мисъл и действие се вдълбава в безсмъртната субстанция на душата. Джон Стюарт Мил (1806-1873) казва: "Характерът е напълно оформена воля". Човек проявява своя инстински характер не само пред хора, но и когато е сам и поставен в особена ситуация. Големият евангелизатор Дуайт Л. Муди, работил дълги години за избавлението на алкохолици от опасния порок, казва, че "характерът е истинската същност на човека -- онова, което човек е на тъмно". Следователно човешкият характер не е нещо, което има валидност само пред другите хора, не е маска, която можем да слагаме или сваляме, а е самата личност, която се изявява в зависимост от неговите особености при всякакви обстоятелства. В този смисъл трябва да разбираме заключението на Господа Исуса: "Това, което влиза в устата, не осквернява човека; но това, което излиза от устата, то осквернява човека" (Мат.15:11). Различавайки влиянието на материалната храна върху човешкия организъм от думите, тона и поведението, които са следствие на даден характер, Спасителят продължи да говори за сърцето, което е източник на добро или зло. "Защото от сърцето -- каза Христос, -- произхождат зли помисли, убийства, прелюбодейства, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули" (ст.19). Вярна е максимата на древния мъдрец Хераклит, че "характерът на човека е неговата съдба. Колко блажен е животът на спокойните и вътрешно уравновесени личности! И колко мрак има в ежедневието на хаотичните, груби и безотговорни хора, които, погазвайки спокойствието на околните, рушат собственото си съществуване.

Богословите различават две главни категории човешки характер: нравствено добър и нравствено зъл (лош).

Нравствено добрият характер не само проявява определени добродетели, но дава възможност те да достигнат своята висша степен на настроение и енергия. Освен това, хора с такъв характер проявяват непринудено предпочитание към съзнателна себепреценка. По такъв начин те стават сами творци на нравствения си характер, имайки за еталон Личността и проявите на Господа Исуса Христа. Такъв създател на своя характер бе ап.Павел, който изповядва: "Братя, аз не считам, че съм уловил, но една правя -- като забравям задното и се простирам към предното, пускам се към прицелната точка за наградата на горното от Бога призвание в Христа Исуса" (Фил.3:13,14). От една страна, нравственият идеал се осъществява от всяка личност в зависимост от силата и обсега на личните й дарования. От друга страна обаче оказват влияние степента на вярата и резултатите от новорождението в живота на християнина.

Нравственият характер на човека може да бъде и зъл (лош). Същността и различието между двата вида се заключава в това, че в първия случай -- при нравствено добрия характер -- има стремеж за осъществяване на добродетелността, а при втория -- се дава воля на порочността, на разрушаващото зло, на греха. По начало душевната нагласа на последната категория хора е благоприятна почва за казване и вършене на лоши неща. Такива личности са груби, егоистични, сприхави, жестоки. Може би класически библейски пример в това отношение е богатият скотовъдец Навал, който бе тъмна притивоположност на жена си -- благородната Авигея. Летописецът отбелязва: "Името на човека беше Навал, а името на жена му Авигея; и жената беше благоразумна и красива, а мъжът опак и нечестив в делата си; и той беше от Халевовия род" (I Царе 25:3). Разбира се, и най-злият характер не е непоправима даденост. Християнското учение препоръчва благодатната промяна на новорождението (Йоан 3:3-7). Ап. Павел изисква с удивително образен и ясен език: "Но вие не сте така познали Христа; понеже сте чули и сте научени от Него (както е истината в Исуса), да съблечете според по-предишното си поведение стария човек, който тлее по измамителните страсти, да се обновите в духа на своя ум и да се облечете в новия човек, създаден по образа на Бога в правда и святост на истината" (Ефес.4:20-24).

Важен проблем, свързан с волята и характера на личността, е проблемът на свободния избор.

Някои философи, на които не е чужда вярата в Бога като Творец и Промислител на света, отричат учението за свободата на човека да прави избор в своя нравствен живот. Такива са: Артур Шопенхауер, Вилхелм Винделбанд, Фридрих Паулсен и др. Те смятат, че свободата на волята е несъвместима с истината за зависимост в отношенията Творец -- творение.

Нека видим обаче, дали подобно становище е съобразено с Библията. Според Св.Писание човекът бе сътворен "по Божия образ" (Бит.1:27). Освен това Създателят вдъхна и собствено човешко, духовно-нравствено начало в него, защото той "стана жива душа" (Бит.2:7б). По този начин венецът на творението се превърна в своеобразен микрокосмос (малък свят), както го окачествява Аристотел. Библията дава едно още по-ценно определение на човека. Псалмопевецът Давид се обръща с възторг към Бога: "Казвам си: Що е човек, та да го помниш? Или човешки син, та да го посещаваш? А Ти си го направил само малко по-долен от ангелите и със слава и чест си го увенчал. Поставил си го господар над делата на ръцете Си; всичко си подчинил под нозете му" (Пс.8:4-6). Сам Бог даде високия ранг на любимото Си творение със заявлението: "Аз рекох: Богове сте вие; всички сте синове на Всевишния" (Пс.82:6). Същите думи повтори и Исус Христос, обръщайки се към Своите последователи: "Не е ли писано във вашия закон: "Аз рекох: Богове сте вие?" (Йоан 10:34). За всички други твари Бог е само Творец и Промислител, но за човека Той е и небесен Отец, Какъвто е за Самия Исус. Именно затова -- поради своя богоподобен дух, поради своето богосиновство и предназначение за непрекъснато богоуподобяване, човекът е един напълно свободен дух. И тази свобода никак не противоречи на вярата в Бога като Творец, Промислител и небесен Отец.

Ще преминем към конкретни примери, които ще ни убедят в правотата на горното твърдение.

Още от първите глави на книгата Битие научаваме, че след като сътвори човека, Бог го засели в Едемската градина, даде му другарка в живота и му определи обсег на дейност. След това Създателят заповяда: "От всяко дърво в градината свободно да ядеш; но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш" (Бит.2:16,17). Господната повеля бе изразена в 2 форми: положително-разрешителна и отрицателно-запретителна. Но последната не ограничаваше свободата на човешките действия. Бог не огради с трънлив плет "дървото за познаване доброто и злото", нито постави стража херувими с "пламенния меч, който се въртеше". Творецът предостави свобода на избор, даде на човека право на предпочитание, като го предупреди за последствията от евентуалното решение. Освен това, Адам и Ева щяха да навлязат в нови и напълно противоположни отношения със своя Създател. Ето защо, непослушанието на първата двойка бе свободен и непринуден акт, извършен напълно съзнателно, т.е. при пълно знание за ситуацията. Едно сигурно доказателство за свободата в този случай бе опитът да се отклони отговорността от себе си и да се прехвърли върху другия. Адам обвини Ева, а тя от своя страна -- змията (Бит.3:12,13). И двамата представители на човечеството изпитаха срам и страх от наказание.

Първата двойка съгреши доброволно, проявявайки непослушание спрямо Господните изисквания. Така злото удържа своята първа победа над човечеството. Но това не означаваше, че е победило изобщо, понеже човекът, благодарение на свободната си воля, може да му се съпротивлява. След необоснованата завист на Каин, чието лице се помрачи поради по-благосклонното отношение на Бога към Авел, Господ каза на обидения брат: "Ако правиш добро, не ще ли бъде прието? Но ако не правиш добро, грехът лежи на вратата и към тебе се стреми; но ти трябва да го владееш" (Бит.4:7). А в Моисеевия закон са записани думите на справедливия Господ Бог: "Ето, днес положих пред тебе живота и доброто, смъртта и злото" (Втор.30:15).

В проповедта на Господа Исуса Христа учението за свободата на човека също има важен дял. Една от прекрасните максими на Спасителя е: "Ако пребъдете в Моето учение, наистина сте Мои ученици; и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни" (Йоан 8:32). Човек е свободен и способен да приеме доброто съзнателно, отхвърляйки същевременно злото. Чувството за свобода го прави годен да се бори срещу него, да го победи и осигури пълната победа на добродетелта. Затова Исус насърчаваше слабите, страдащите и маловерните, като отправяше неизменния съвет: "Иди си, отсега не съгрешавай вече" (Йоан 8:11б).

Когато Христос препоръча на богатия юноша да отиде и да продаде имота си (Мат.19:16-22), очевидно Той имаше предвид робуването на младия човек на мамона. Спасителят му показа, че трябва да се освободи от материалните неща, за да извиси духа си към сферите на чистото следване на Господа. И колко жалък бе фактът, че този, който бе спазил целия закон, се препъна о купчинка злато и душата му звънна като монета, паднала върху камък. Затова Исусовото заключение бе, че "мъчно ще влезе богат в небесното царство" (ст.23), защото е окован във веригите на сребролюбието. Друга чудесна илюстрация е притчата за блудния син (Лука 15:11-32), която разкрива как човек свободно определя своя път към злото и как свободно, чрез съзнателна преценка на злото и доброто, избира доброто.

Особено подчертано, изхождайки от самонаблюдението, е учението на ап.Павел за свободата на волята и човешкото право да се избира пътя и начина на поведение. В Посланието към Римляните 7 гл., апостолът подчертава съществуващото у него разделение: от една страна, съзнаването на греха, който трябва да бъде избегнат, а от друга -- съзнаването на Закона. Само благодатните сили, дадени от Бога, могат да подкрепят човека в неговите немощи (Римл.7:15-25; 8:37 и др.). Според ап. Павел изкушението, в което човек може да се подхлъзне винаги, не превишава неговите сили (I Кор.10:13). А това е така, защото изповядва: "За всичко имам сила чрез Онзи, Който ме подкрепява" (Фил.4:13). Освободени от игото на греха, верните Христови последователи се превръщат в "слуги на правдата" (Римл.6:18). В случая под слугуване на правдата се има предвид идеалната свобода, която е пълното осъществяване на доброто.

Нравствената същност на човешката личност е неоценим дар от Бога. Ръководството на съвестта и свободата на волята спомагат за изграждането на богоугоден характер, който е отпечатък на Господния образ в нас. Като нравствено същество обаче, човекът става сам зидар на своята съдба. Затова Спасителят очерта и раздели двете платна на магистралата към Вечността: "Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен; а който не повярва, ще бъде осъден" (Марк 16:16).

Бог сътвори човека по Свой образ и му предостави възможности за уподобяване (вж. Бит.1:27). Тясната връзка между Създателя и творението се изразяваше главно в две направления: те бяха личности и съществената нравствена прилика бе святостта. Дори след грехопадението, въпреки своите слабости, падения и отклонения, хората са "участници на божественото естество" (II Петр.1:4). "Във всеки човек, дори и най-деградиралия -- пише д-р Огастъс Стронг, -- има вложен Божи образ, както Микеланджело видя ангел в грубия мраморен блок".

Първата особеност на сътворения човек бе, че той представляваше една оформена личност.

Венецът на творението бе изваян от мощната ръка на Бога изведнъж и докрай като личност. Това именно го сродяваше с ангелите и го отличаваше от животните. Безспорният факт на човешката личност даде възможност Адам и Ева да общуват с Твореца от самото начало. Безсловесните твари не могат да постигнат това. Нито слонът, нито маймуната, нито дори делфинът, който се счита за най-интелигентното същество, не са личности.

Систематично и пълно изяснение на понятието "човешка личност" се появява във философската и богословската литература едва в по-ново време. Нито ранните църковни писатели, нито средновековните мислители са могли да дадат изчерпателно учение по този въпрос.

Бележитият шотландски философ Климент Уеб, използувайки определението на Боетиус, счита, че "личност" произлиза от гръцкия термин "ипостасис", който означва нещо, което е положено като основа. Или, както се изразява, реформаторът Жан Калвин, "ипостасис" е "установен образ, индивид". Макар Библията да не си служи с понятието "ипостасис", което е философска категория, тя подчертава ясното си разбиране на проблема. Адам и Ева, като първи представители на човечеството, бяха сътворени като индивиди. Те не бяха човеци изобщо, макар Бог да бе вложил в тяхната същност и тази идея, а представляваха конкретни личности. Затова Господ им потърси лична отговорност. Той запита: "Къде сте? Кой ви каза, че сте голи? Да не би да сте яли от забранения плод?" (вж. Бит.3:9-13). Наказанията също бяха индивидуални -- на всеки според вината и силите да понесе определената му санкция.

Индивидуалната същност на човека се състои в неговата неповторимост. Ап.Петър е верен ученик на Христа, но като личност, неговата индивидуалност е различна от ап.Павел и останалите. Същото може да се каже и за всеки един от апостолите. Тази истина е важна и задължителна като аксиома в нашата духовна работа с хората. Въпреки че в християнството има общовалидни принципи, е недопустимо безкритичното и общо отношение към всички, без да се обръща внимание на спецификата на отделния индивид. Самият Спасител проявяваше такъв диференциран подход към Своите съвременници. В качеството Си на Божи Син, Той обичаше всяка човешка твар, но спрямо някои садукеи и фарисеи бе безкомпромисен, докато към Никодим прояви в нощната си беседа изключително внимание; с младия Йоан бе обикновено нежен, а Симон-Петър бе изобличаван строго неведнъж. Напълно споделя това становище и ап.Павел, който сравнява отделните хора с небесните тела: "Има и небесни тела и земни тела, друга е обаче славата на небесните, а друга на земните. Друг е блясъкът на слънцето, друг блясъкът на луната и друг блясъкът на звездите; па и звезда от звезда се различава по блясъка" (I Kор.15:40,41).

В живота на личността действуват различни фактори -- семейна среда, общество, култура, -- които изменят някои качества и прояви на човешката личност. Но нека запомним: изменят, а не -- създават. Запазвайки своята индивидуалност, личността понякога се колебае в своето развитие. Ние познаваме например ап.Петър в един етап от неговия живот като страхлив галилейски рибар (Марк 14:66-72), а при други случаи го виждаме дръзновен проповедник и извършител на чудеса в името на Исуса Христа (Деян.4:18-21). Следователно характерните особености на човека могат да бъдат променливи, но те не унищожават личността като божествен дар.

Докато индивидуалността свидетелствува за съмосъзнание, свободната воля на човека говори за самоопределение. Или иначе казано, използувайки формулата на д-р Огастъс Стронг, "личността е равна на самосъзнание плюс самоопределение". Животните не притежават качеството "самоопределение". Били Греъм илюстрира тази истина точно: "Животното не се обективира. Ако едно куче би могло да каже някога: "Аз съм куче", то би спряло да бъде куче. Животното не различава "себе си" от своите усещания. Човек е самосъзнателно и самоопределящо се същество, защото е направено от своя Творец и е способно на свободни нравствени решения за доброто и злото".

Христовата смърт на Голгота не бе само за човечеството изобщо, а и за всяка отделна личност. Ап. Павел характеризира отлично тази благодатна възможност: "Той, понеже пребъдва вечно, има свещенство, което не преминава на другиго. Затова и може съвършено да спасява тия, които дохождат при Бога чрез Него, понеже всякога живее да ходатайствува за тях" (Евр.7:24,25). Класическата гръцка философия, макар и да представлява връх в развитието на езическата мисъл, не винаги е отреждала високо място на личността. Платон например е допускал при известни обстоятелства детеубийството, а пък Аристотел считал робството за естествено явление. Християнската етика е чужда на подобни варварски схващания. Макар Господ Исус да се разгневяваше понякога, както в случая с търговците в храма (Йоан 2:13-18), Той никога не принизяваше човешката личност. Когато бе упрекнат от юдеите, че е изцелил "човек с изсъхнала ръка" в съботен ден, Спасителят им напомни, че те са склонни да съжалят една овца повече, отколкото сакат човек. "А колко е по-скъп човек от овца!" -- възкликна с болка и възторг Исус (Мат.12:10-14). Затова настави самарянката край кладенеца, благослови детето пред очите на упрекващите Го ученици, очисти без страх прокажения, възкреси неколцина мъртви. А когато разказа трите притчи в Лука 15 гл., Той наблегна на факта, че стотната овца е не по-малко ценна от 99-те, изгубената драхма предизвиква не по-слаба радост от запазените 9 и завърналият се блуден син е не по-малко почитан от добродетелния брат.

Важна особеност на личността е, че тя изисква съществуване и общуване с други личности. Това трябва да става на равна основа, с подчертано чувство за самокритичност (Мат.7:2-12). В отношенията между хората важи златното правило: "С каквато мярка мерите, ще ви се отмери, и ще ви се прибави" (Марк 4:24б). И особено: "И тъй, всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях; защото това е същината на закона и пророците" (Мат.7:12; Лука 6:31). Всяка личност залинява без общуване с други личности, понеже индивидът разкрива своята същност и опознава себе си в близко общуване с хората, и в доброто, което върши за тях. При контактите между хората човек намира и дава утеха, любов, душевна наслада (Римл.1:12; вж. I Тим.6:18). Бог не призовава усамотената душа, откъсвайки я от другите; свързвайки всяка личност с останалите, Той благоволява в това общение на Своите чада. Църквата Христова е благодатната среда за развитие, защото всеки допълва и бива допълнен от другите (I Кор.12:7-11).

Естествено, най-пълноценно общуване се осъществява между човешката личност и Бога. Въобще, за личността е характерно, че тя може да се задоволи само с общуване със себеподобните си. Затова непрестанният й копнеж по първообраза търси своето удовлетворение. Ранният църковен писател Григорий Богослов (ок.330-390) изповядва: "Аз съм пръст и затова съм привързан към земния живот, но аз съм също и божествена искра и затова нося в себе си копнеж по бъдещия живот".

Човекът приличаше на своя Създател от самото начало и по завършената си нравствена природа, чийто отличителен белег бе святостта.

В допълнение на силите на самосъзнанието и самоопределението, човекът бе сътворен с такава насоченост на чувствата и волята, че притежаваше отлична основа за изграждането на съвършен нравствен характер. Той притежаваше една от отличителните особености на Бога -- святостта. В книгата Еклисиаст е записано проникновеното откритие на старозаветния проповедник: "Бог направи човека праведен" (7:29). Още по-точен в твърдението си е ап. Павел, който апелира за възвръщане към състоянието на човека, "създаден по образа на Бога в правда и светост на истината" (Ефес.4:24).

Всеизвестно е, че святостта е нравствен атрибут на Бога (Пс.99:9; Ис.57:15; Деян.3:14 и др.). Ап.Павел напомня, че у Господа Исуса, Който е Божи Син, има "Дух на светост" (Римл.1:4).

Святостта -- по анализа на догматика Шед -- има две страни или фази: (1) Тя е схващане и знание; (2) Тя е наклонност и чувство. Освен Ефес.4:24, класически пасаж във връзка с понятието за началната светост на човека е още Кол.3:10: "И сте се облекли в новия (човек -- бел.авт.), който се подновява в познание по образа на Този, Който го е създал". Тук "познанието" е онова знание за Бога, което е източникът на всяка добродетел и е неделимо от святостта на сърцето.

Макар и сътворен "по Божи образ", човекът не притежаваше и не проявяваше напълно божествената святост. Гьоте казва остроумно: "Ако окото не е слънчеподобно, как ще вижда слънцето?" Но макар и "слънчеподобно", окото не е самото слънце. Така и човешката святост не е като Божията святост. Библията казва определено: "На Тебе, Господи, прилича правда, а на нас -- срам на лицето" (Дан.9:7).

В собствен смисъл на понятието, "човешката святост" на Адам и Ева беше състояние на детинска невинност. Първата двойка не познаваше злото: похотта, гнева и пр. -- всички тези смутители, които са враждебни на уравновесения характер. В идилията на Едемската градина (Едем означава: удоволствие, приятност) двамата дишаха с жадни гърди въздуха на отморяващото спокойствие, слушаха и разбираха симфониите на птичите гласове, радваха се на кротостта на четириногите си другари. В Едем нямаше грях, мрак, смърт. В Едем обитаваха святият Бог и подобните Нему човеци. Затова Бог им зададе изпълнения с разочарование въпрос след грехопадението: "Кой ви каза, че сте голи?" (вж.Бит.3:11.)