Бог и човекът човешки теории за човека

От гледище на християнската етика се забелязват два мотива за греховната постъпка на първите човеци.

Единият мотив е придобиването на знание, което ще приравни човека с Бога. Разбира се, то ще се проявява в дейност, която отрича или е противна на Божията воля. Стремежът на Адам и Ева в дадения случай е насочен към "дървото за познаване на доброто и злото". Тълкувателите смятат, че то е наречено така не затова, че е имало сила да прибави познание за доброто и злото, а в смисъл, че чрез вкусването от забранения плод, те от опит щели да познаят самата разлика между двете нравствени крайности. Затова църковните писатели считали, че "дървото за познаване на доброто и злото" съвсем не е било гибелно и отровно като растение. Напротив, то е било добро и красиво като всички дървета в Едем. Но Бог е сметнал за целесъобразно да избере именно него като оръдие за изпитване на първите човеци. По Божия преценка е било твърде рано за новосъздадените Адам и Ева да вкусят от него.

Вторият мотив е една чувствена проява, която взема връх над духовните стремежи на първите човеци. Тя се изразява в пожеланието да се вкуси от дървото, което е "приятно за очите, дърво желателно, за да дава знание" (Бит.3:6). По принцип красотата на забранения плод, която будеше и вкусови представи, не бе непреодолимо силна. Трябваше да се стигне до съзнателно самоопределение към доброто, т.е. вслушване в божествената повеля.

Нравственото чуство на човека, което беше досега чисто и несмущавано, заговори изведнъж. Съвестта реагира в смущение поради голотата на Адам и Ева, която до мига на непослушанието бе незабелязана от тях. Острите чувства на срам и страх ги заставиха да потърсят убежище от бича на съвестта. Но гласът на Бога ги откри в тъмното им скривалище! И първите човеци се оказаха в смешното положение на щраусите, които скриват малките си глави в пясъка, а големите им тела остават под прицела на врага. Нима някой може да избяга от Твореца?

Дори и след грехопадението, обаче, пред смутените нарушители се разкриха благоприятни възможности: (а- Адам и Ева можеха да се разкаят за стореното; (б) оттук те биха могли да попросят връщане към първоначалното състояние на невинност и послушание. Първата двойка предпочете да остане упорито в новото си положение на отдалечаване от Бога. Въпреки загрижения тон на Твореца, Който пръв потърси съгрешилите, в отговорите на Адам и Ева не пролича стремеж към разкаяние. Не се усети пробуждане на съзнанието, че е престъпена сериозна заповед. Така те се определиха към състояние на независимост от своя Създател. Давид щеше да обобщи по-късно този отличителен белег на падналото човечество: "Безумният рече в сърцето си: Няма Бог" (Пс.14:1).

Грехопадението доведе до цялостни печални резултати в същността на човека и заобикалящата го природа.

Както една сграда, колкото и здрава и красива да е тя, може да рухне, ако се посегне на нейните основи, така всички благоприятни резултати от творението се сгромолясаха за един миг. Поради грехопадението пострада и естеството на човеците и цялата безсловесна природа.

Катастрофални бяха последиците най-напред за човешката личност. Тъй като човек е трисъставно същество, грехът порази по различен начин трите елемента.

Тялото стана податливо на слабост, болести и скръб. Проклятието бе безкомпромисно към човешката физика. Бог се обърна към жената: "Ще ти преумножа скръбта в бременността, със скръб ще раждаш чада; и на мъжа ти ще бъде подчинено всяко твое желание и той ще те владее" (Бит.3:16). А на Адам бе предречено: "С пот на лицето си ще ядеш хляб, докато се върнеш в земята, защото от нея си взет" (ст.19). Краят на земния живот бе белязан със смъртта (Римл.7:24). Телесната смърт бе логична последица от грехопадението на нашите прародители. Освен слабостта и болестите, които сполетяха човешката физика, Адам и Ева бяха отдалечени от дървото на живота -- източника на свежи сили. Пътят към него бе охраняван от "херувимите и пламенния меч, който се въртеше" (ст.24).

Душата също бе поразена трайно от жилото на греха. Разкъсването на съюза с Бога и загубването на благодатта доведоха до духовна смърт (Бит.2:17). Логичността на този печален резултат идва от факта, че чистото и нечистото, святото и порочното не могат да съжителствуват заедно. "Какво общение има светлината с тъмнината?" -- пита ап. Павел (II Кор.6:14). Нежното цвете на човешката душа не може да диша и ухае далече от Бога -- "Слънцето на правдата" (Мал.4:2). Без съживителния дъжд на благодатта, този ефирен елемент на личността линее и се изражда. Както тялото не може да съществува без храна, вода и въздух, така и душата е обречена без Бога и благодатните последици от Неговата близост. Вследствие на грехопадението, човешкият разум бе помрачен, чувствата -- покварени и волята -- притъпена (Ефес.4:18; Тит 1:15; Римл.7:18). Човешката съвест е вече "прегоряла" (I Тим.4:2).

Духът бе окован във веригите на богопротивничеството. Св. Писание нарича ядката на човешката личност -- "сърце" (Пс.14:1; Мат.22:37). Ап. Павел пък говори за "вътрешното естество" или "вътрешния човек" (Римл.7:22). Грехопадението нанесе трудно изцелими рани на човешкия дух. Пророк Йеремия писа: "Сърцето е измамливо повече от всичко и е страшно болно; кой може да го познае?" (17:9). Отделен от Бога, човешкият дух не разбира езика на светите истини (I Кор.2:14).

Естеството на падналия човек претърпя болезнени промени. Д-р Огастъс Стронг отбелязва в своето "Систематическо богословие", че изменението в нравствената природа на човека не означава пълно отсъствие на съвест (Йоан 8:9), нито на нравствени качества (Марк 10:21), нито пък абсолютна склонност към всички грехове. Смисълът на човешкото падение -- според този виден протестантски богослов -- бе, че първите човеци напълно изгубиха любовта си към Бога, която е заповед ¤ 1 на Закона (Йоан 5:42). Или, както твърди ап. Павел: "Копнежът на плътта е враждебен на Бога, понеже не се покорява на Божия закон, нито пък може; и тия, които са плътски, не могат да угодят на Бога" (Римл.8:7,8).

Първият грях предизвика фатални последици не само за човеците, но и за цялата природа. Земята бе прокълната (Бит.3:17). От градина с благоуханни цветя и плодни дървета, тя се превърна в поле на огромни физически усилия и мъка. По-рано човеците ползуваха нейните блага почти с едно протягане на ръка, но отсега нататък трябваше да проливат много пот и пак нямаше да получат райските плодове (ст.18). Колко близо до тази истина са стиховете на П. К. Яворов: "С трънак и плевел се бори... Весден ори, ори, ори... Като няма прокопсия..." От това проклятие пострадаха и тварите. Ап. Павел писа определено: "Понеже тварите се покориха на суетата доброволно" (Римл.8:20). Жестокостта, кръвожадността и всички останали особености, които отличават животните от нравствения облик на човека, бяха печално следствие от грехопадението на Адам и Ева. И пак заради човека земната природа щеше да пострада от унищожителните вълни на потопа (Бит.6-8 гл.).

Най-голямата злина обаче бе отварянето на широка врата за греха в живота на човечеството.

Грехът стана универсално явление (Римл.5:12,19). Св. Писание бие тревожна камбана, че "всички се отбиха от пътя, заедно се развратиха; няма кой да прави добро, няма ни един" (Пс.14:3; вж. Ис.53:6; Римл.3:9-23). В нивата на човечеството наред с житото на добри намерения и успехи изкласяваха и плевелите на зли дела и престъпления (вж. Мат.13:25 и сл.). Присъствието на греха в ежедневието на човека стана пагубно. Но още по-опасен е фактът, че венецът на Божието творение започна да "привиква" с него. Много често грехът "не прави впечатление", а това вече може да бъде непоправимо. Свикването с греха е смъртоносно. Някога Уйлям Гладстон (1809-1898) бе възкликнал с голяма болка: "О, чувството за грях -- тази е голямата липса на съвременния живот!"

Грехът означава, най-общо казано, липса на общение с Бога. Пророк Исаия констатира, че човешките беззакония са ни "отлъчили от Бога" (Ис.59:2). Животът, белязан от греха, е съществуване в "далечна страна" (Лука 15:13), която е противоположна на Божието царство. Там няма духовно блаженство, траен мир и възвишени радости. Там изгубилият се несретник гладува за Божията правда и устните на сърцето му съхнат по изворите на живата вода. "Грях! Грях! -- писа ужасен Джон Уесли. -- Ти си страшно омразно, отвратително нещо, мразено от Бога! Ти погуби Неговото свято величество, ти го лиши от възлюбени деца, ти прикова на кръста Сина на Неговата вечна любов, ти наскърби Неговия Св. Дух, ти похули Неговата сила, ти презря Неговата благодат и в тялото, и в кръвта на Исуса, като че ли те бяха нещо обикновено; ти потъпка Неговата безподобна милост".

Грехът предизвика заслужено Божия гняв (Пс.130:3; Римл.2:5-12; Ефес.2:3; II Сол.1:6-9; Откр.20:15; 21:8). А това води до съд (Йоан 5:28,29; Гал.3:10). Проклятието на "вечния огън" (Мат.25:41) ще бъде сетната съдба на доброволно робуващите на греха и отхвърлящите онези начини, които Бог е определил за избавление.

Обобщавайки факта на грехопадението в Едемската градина, можем да кажем, че грехът на Адам бе:

доброволен грях, защото Адам не бе измамен от Ева (I Тим.2:14);

бунт срещу Божието управление (Плач Ерем.1:18);

сянка -- върху Божията благост (Римл.2:14);

нарушение -- на Божия закон (I Йоан 3:4);

самоубийствен акт -- (Римл.5:12);

причина -- за нанасяне зло и на другите (Римл.5:12).

Така, както заключава Били Греъм в "Светът в пламъци", "смъртта навлезе в човечеството и адът започна в рая". А Франсис Шефер (1912-1984) обобщава: "Направен по Божия образ, човекът бе определен да бъде велик; той бе направен да бъде красив и бе определен да създава в живота и изкуството. Но неговият бунт го докара дотам, че той се превърна само в една машина".
9. БОЖИЯТ ЗАВЕТ С ЧОВЕКА
След грехопадението на човека и нарушаването на безупречните му дотогава отношения с Твореца, Бог не обърна гръб на венеца на Своето творение. Бог предложи един нов начин за възстановяване на отношенията между двете страни -- сключването на завет. Този факт пронизва с лъчи на надежда и упование старозаветната и новозаветната епоха.

Св. Писание използува две (според оригиналните езици) понятия, които заслужават да бъдат споменати. Еврейската дума "берит" произлиза от названието на ритуала, при който се е сключвал завет или някакъв договор между две страни. Самият глагол, използуван в случая, има интересна етимология, защото първоначално означавал: "разрязвам" или "разсичам". Тази идея се внушава от факта, че в древността, когато се е сключвал завет (евр. карат берит-, се е разсичало жертвено животно и двете страни са минавали между двете половини. Важността на това действие може да се види и от факта, че за "берит" (завет- само в Стария Завет се говори на 286 места.

Новозаветното понятие е "диатеке", което се среща 33 пъти, но в повечето случаи е свързано пряко или косвено със старозаветното понятие "берит". Това показва, че новозаветните автори са имали за цел да насочат вниманието на своите читатели към една друга, по-съвършена идея от участието в старозаветния ритуал.

Учението за Божия завет бележи развитие в протестантското богословие.

Историята на християнското богословие свидетелствува, че учението за Божия завет с човека получава силен тласък едва след Реформацията (ХVI в.). В богословието на древната църква не се забелязва систематична употреба на понятието "завет". Може би само Блажения Августин е успял да определи правилно завета като "споразумение между две страни". Средновековната църква свеждала понятието до кръщението на християните като знак на сключване завет с папството. А католическият богослов Габриел Биел (ок. 1415-1495) спомогнал много за развитието на идеята за "завет на заслугите", която подхранвала католическата доктрина за "оправдание чрез дела".

Реформацията, както е известно, възвърнала авторитета на Библията в живота на църквата. Затова протестантското богословие се обърнало към нея, изповядвайки я за непогрешим извор на всяко духовно знание. Пръв реформаторът Улрих Цвингли (1484-1531) обърнал внимание на Божия завет с Авраам (Бит.17 гл.) като образец за отношенията между християнина и Бога. По-късно Йохан Булингер (1504-1575) започнал да твърди, че цялото Св. Писание може да се разбере в светлината на Авраамовия завет, при който Бог предлага милосърдно помощта Си на човека, но изисква човек "да ходи непорочно пред Него". Калвин използувал твърде често и пространно идеята за завета. В главното си съчинение "Основи на християнската религия" (1559) той разглежда проблеми като: единството на Стария и Новия Завет, взаимодействие и обусловеност на завета, ползата от спасението на християнския живот (закон, молитва, покаяние, сигурност), предопределение (предопределението обяснява защо заветът действува по този начин), реформацията на църквата (римо-католическата църква е нарушила завета и затова трябва да й се противостои), тайнствата. Двама от учениците на Калвин -- Захариас Урсинус 1534-1583) и Каспар Олевианус (1536-1587) -- развиват по-нататък идеите за "завета преди грехопадението" между Бога и Адам и "предвечния завет" между Бог-Отец и Бог-Син.

По-късните протестантски богослови търсели практическото приложение на божествените завети в живота на съвременната църква. Карл Барт например считал, че щом човекът е сътворен по Божи образ като "мъж и жена" (Бит.1:27), заветът или договорът между двамата съпрузи в семейството може също да бъде отражение на този божествен образ.

Учението за Божия завет с човека има основно значение за протестантското богословие. Валтер Айхрод подчертава в своето "Богословие на Стария Завет", че заветът е централната идея на Ст. Завет. Религиозната мисъл на Израил е била построена около тази концепция. Но тази концепция има съществена връзка и с Новия Завет. Една от важните особености на завета -- темата за обещанието и очакването -- представлява жив мост към славното идване на Месия.

Общи характеристики на Божия завет с човека.

Първият отличителен белег на всеки конкретен завет бе, че Бог започваше с декларацията: "Но с тебе ще поставя завета Си" (Бит.6:18; Изх.6:4,5). В този смисъл заветът е едностранен и отразява безусловния характер на Божия избор. Бог обещаваше да бъде винаги верен на Своя завет (вж. Лев.26:44,45; Втор.4:31).

Каква е била същността на Божия завет, може да се заключи от обещанието: "И ще утвърдя завета Си между Мене и тебе и потомците ти след тебе през всичките им поколения за вечен завет, че ще бъда Бог на тебе и на потомството ти след тебе" (Бит.17:7; срв. Изх.6:7; II Кор.6:16-18; Откр.21:2,3).

Макар заветът да е едностранен, що се отнася до неговото установяване, по отношение на изпълнението му той е взаимен. Това предполага лично участие и посвещение на човека. Бог заповяда на Своите люде да спазват завета не формално, а с любов и послушание. Бог каза на Израил: "И тъй, да знаеш, че Господ твоят Бог, Той е Бог, верният Бог, Който пази до хиляда поколения завета и милостта към ония, които Го любят и пазят заповедите Му" (Втор.7:9; срв. III Царе 8:23).

Всъщност законът и богослужебната практика на Израил бяха свързани тясно със завета. Мойсей подчерта нагледно този факт, когато принесе всеизгаряния със свещениците и Израилевите старейшини в подножието на светата планина (Изх.24:7,8; срв. 31:16; 34:28).

Изпълнението на всички изисквания на Божия завет можеше да доведе до духовни и материални благословения. Бог обеща на Израил чрез Мойсей: "Сега, прочее, ако наистина ще слушате гласа Ми и ще пазите завета Ми, то повече от всичките племена вие ще бъдете Мое собствено притежание, защото Мой е целият свят; и вие ще Ми бъдете царство свещеници и свят народ. Тия са думите, които трябва да кажеш на израилтяните" (Изх.19:5,6; вж. Втор.29:9). А в Лев. 26:1-13 са изредени конкретно някои от благословенията, които Бог е приготвил за верните Си последователи.

От друга страна, за нарушителите на условията, поставени в завета с Бога, са предвидени проклятия. Те са изброени доста подробно в Лев. 26:14-39 и Втор. 29:18-28.

Историята на Израил показва колко чести са били нарушенията на Божия завет от страна на народа вследствие на неверие и непослушание. Давид, който сам е свидетел на възвишаване и падение, предупреждава: "Бог, Който се е възцарил преди вековете,... ще съкруши човеците, които неизменно не се Боят от Бога " (Пс.55:19). Книгата "Съдии" често представя случаи, предизвикали пламването на Божия гняв и пагубни последици за Израил. Най-видните пророци на Божия народ -- Исаия, Йеремия, Езекиил и Захария -- разкриват печалната истина, че Бог е нарушил договора Си поради непокорството на цялото поколение (Ис.33:8; Ерем.14:21; Езек.16:59; Зах.11:10). Често трябвало да се появи на историческата сцена ново поколение, което да поднови клетвата си, положена при Божия завет (Втор.5:2,3; Ис.Нав.24:25-27).

Единственият начин за възстановяване нарушените отношения с Бога бе покаянието. В книгите, описващи историята на Израилевото царство, се срещат редица случаи на покаяние на целия народ. Цар Езекия например сключи заедно със свещениците и левитите възобновен завет с Господа: "Сега, прочее, имам сърдечно желание да направим завет с Господа Израилевия Бог, за да отвърне от нас яростния Си гняв". (II Лет.29:10; вж. IV Царе 11:17; 23:3; II Лет.15:12; 34:31; Ездра 10:3; Неем.9:38).
Различните библейски завети разкриват една обща тенденция: Бог търси човека.

Св. Писание подчертава не на едно място истината, че заветите с различни лица или Израил са само варианти на един Божи завет (Изх.2:24; 6:4,5; Лев.26:42; IV Царе 13:23; I Лет.16:16,17). Псалмопевецът обобщава: "Той е Господ нашият Бог, Чиито съдби са по цялата земя. Всякога помни завета Си. Словото е заповядал да стои за хиляда поколения, което изговори на Авраама; и клетвата, с която се закле на Исаака, която утвърди на Якова за закон, на Ираиля за вечет завет" (Пс.105:7-16).

Нека проследим, макар и бегло, най-важните библейски завети:

1. Бог сключи с Ной два завета (Бит.6:18; 9:8-17). Тези завети бяха изразени с определени задължения за патриарха и посочваха обещания, които Бог даваше към него. Може да се каже, че това бе една прелюдия към останалите библейски завети, в които обещанието играе съществена роля.

2. Патриархалният завет с Авраам е представен в Бит. 15 и 17 гл. В него Господ подчертава осезаемо две обещания. Едното е свързано с потомството, а другото -- с наследяването на Обетованата земя. От кн. "Изход" научаваме, че обещанието за многобройно потомство е било изпълнено (Изх.1:7-22). По времето на Исус Навиев пък се изпълнява и наследяването на земята. Патриархалният завет е свързан и с другите, по-късни завети.

3. Синайският завет бе сключен чрез посредничеството на Моисей след чудесното избавление на Израил от Египет. В Изход 24 гл. е описан подробно ритуалът на сключването на завета. Принесена е жертва пред Господа. Кръвта на жертвеното животно се разделя на две части, една от които се излива върху олтара. Споменава се и за "книгата на завета". Мойсей чете от закона и "всичките люде едногласно отговаряха, казвайки: Всичко, което е казал Господ, ще вършим" (ст.3). В този случай се дава подробно описание на условията, които трябва да бъдат изпълнени при спазването на завета с Бога.

4. Давидовият завет е тясно свързан със Синайския завет, макар ударението тук да пада главно на обещанията на Бога. Някои считат, че той дори е продължение на последния. Давидовият завет обаче е близък и на патриархалния по своя вътрешен характер. Обещанията, вложени в него, отговарят на новата ситуация, създала се след завладяването на Палестина от Израил. Посредник между Бога и народа е вече царят. Ето защо, обещанието, отправено към Давид, е свързано с вечното управление на неговите наследници. Текстът на Давидовия завет е представен във II Цар. 7 гл. под формата на продиктувано от Бога слово към пророк Натан. В него се казва, че Бог ще бъде Баща на Давидовия син и последният ще бъде син на Бога (ст.14). Пс. 2 и 110 свидетелствуват колко дълбоко и силно е било очакването на Израил за изпълнението на горното обещание: "Но Аз поставих Царя Си на Сион, светия Мой хълм. Аз ще изява постановлението; Господ ми каза: Ти си Мой Син; Аз днес те родих. Поискай от Мене и Аз ще ти дам народите за твое наследство и земните краища за твое притежание" (Пс.2:6-8). В този смисъл Давидовият завет надхвърля рамките на тясното националистическо мислене и религиозно схващане.

5. Новият Завет е понятие, което се среща още в първата част на Библията. По начало към "подновяване" на завета се е пристъпвало, когато той е бивал нарушаван. Пример за това намираме в Изх. 32-34 гл. Аарон и израилтяните пренебрегнаха живия Бог, Който им се бе открил, и направиха златен телец, на който започнаха да се кланят. След връщането на Моисей от светата планина върху нарушителите се стовари тежко наказание (Изх.32:26-28). Тогава Моисей продължи да настоява като посредник между Йахве и Израил за възстановяване на нарушения завет. Израилевият вожд се върна на планината, за да получи още веднъж условията на обновения завет (Изх.34 гл.).

Идеята за Нов Завет се засилва особено след разделението на царството. Пророците са онези гръмки тръби, които заклеймяват нарушителите на Божия завет, но и прибавят надежда за обновление. Пророк Йеремия отправя към народа прочутите думи: "Ето, идат дни, казва Господ, когато ще направя с Израилевия дом и с Юдовия дом Нов завет; не такъв завет, какъвто направих с бащите им в деня, когато ги хванах за ръка, за да ги изведа из Египетската земя; защото те престъпиха Моя завет, поради което Аз се отвърнах от тях, казва Господ. Но ето заветът, който ще направя с Израилевия дом след ония дни, казва Господ: Ще положа закона Си във вътрешностите им и ще го напиша в сърцата им; Аз ще бъда техен Бог и те ще бъдат Мои люде; и няма вече да учат всеки ближния си и всеки брата си и да казват: Познайте Господа; защото те всички ще Ме познават, от най-малкия до най-големия между тях, казва Господ; защото ще простя беззаконието им и греха им няма да помня вече" (Ерем.31:31-34).

Изпълнението на Новия Завет стана в пречистата саможертва на Господа Исуса Христа, която Църквата възпоменава с участието си в Господната трапеза (срв. Марк 14:22-25; I Кор.11:23-26). Спасителят оприличи Себе Си на пасхалното агне, което представляваше разсеченото животно при завета. С това бе установен "новият завет" на невинната кръв, която е имала основно място в извършването на ритуала на Синайския завет (Изх.24:8). Самият факт на разпятието пък свидетелствува за доброволното поемане тежестта на проклятието на закона вместо нарушителите. Ап. Павел писа: "Христос ни изкупи от проклятието на закона, като стана проклет за нас; защото е писано: Проклет всеки, който виси на дърво; така щото благословението, дадено на Авраама, да дойде чрез Христа Исуса на езичниците, за да приемат обещания Дух чрез вяра" (Гал.3:13,14). Така Христос изигра ролята на съвършен Посредник на Новия завет (Евр.9:15;12:24) и неспирен Източник на новозаветните благословения (I Кор.1:30; Ефес.2:11-22; Евр.13:20,21).

При Новия Завет от епохата на Исуса Христа се забелязва едно съществено нововъведение. Израил получаваше благословенията на Божия завет в епохата между Авраам и идването на Месия. При тази продължителна епоха езичниците бяха чужди на завета (Ефес.2:12). Израилтяните отхвърлиха Исуса като Месия и останаха слепи подражатели на буквата на закона, докато новозаветната Църква, ръководена от Св. Дух, служи на Бога и изпълнява закона със свобода в Христа (Гал.4:21-31; II Кор.3:6,17,18). За Израил остана бъдещата надежда да се обърне с покаяние към Бога, за да участвува в изпълнението на обещанията на Божия завет (Деян.3:25; Римл.9:4; 11:27-29).

Библейската истина за Божия завет с човека -- особено в нейните новозаветни измерения -- подсигурява на вярващите солидна основа за насърчение. Изразено с образния език на Чарлз Спърджън, "вярата винаги вижда дъгата на заветното обещание, когато разумът види облака на нещастието".

Разбира се, човечеството се е опитвало да състави различни теории и дори да ги приложи на практика, стремейки се да преобрази само себе си. Бихейвиоризмът (психологическа наука, изследваща поведението на индивида) учи, че човек е продукт на заобикалящата го среда. Той е просто съвкупност от гени и хромозоми. В него няма духовен елемент, следователно, за да се промени човек, трябва да се въздействува на материалната му същност или на околната среда. Проф. Б. Ф. Скинър от Харвардския университет заявява: "Навлизаме в епохата на химическия контрол на човешкото поведение. Подбуждащите и емоционални условия в нормалното ежедневие може би ще се задържат във всяко желано състояние чрез употребата на опиати". Подобно заключение обаче е твърде дръзко! По начало всяко лекарствено средство има временно въздействие над организма и психиката на човека, а наркотиците довеждат до трайно увреждане на мозъка. За постоянни положителни промени и дума не може да става!