Бог и човекът човешки теории за човека

Ухото е тръбопроводът, чрез който идва знанието. По-добре да загубим зрението си, отколкото слуха, защото "вярването е от слушане, а слушането -- от Христовото слово" (Римл.10:17). Отвореният за Бога слух е най-красивият скъпоценен камък върху ухото.

Окото е украшението на лицето; то грее и искри в тялото като едно по-малко слънце. Окото причинява много грехове, затова трябва да отронва много сълзи.

Езикът. Давид нарече езика своя слава, защото е инструмент, който се настройва за прослава на Бога. Отначало душата бе цигулка, отправяща прослава на Бога, а езикът правеше музиката. Бог ни е дал 2 уши, но един език, за да покаже, че трябва да бъдем бързи да слушаме, но бавни да говорим. Бог е поставил двойна ограда пред езика ни -- зъбите и устните, за да ни научи да внимаваме да не оскверним езика си.

Псалмопевецът Давид възкликна удивен, обръщайки се към Твореца: "Ще Те славя, защото страшно и чудно съм направен; чудни са Твоите дела и душата ми добре знае това" (Пс.139:14).

Християнската религия не отрича огромната ценност на човешкото тяло и признава правото му на съществуване, запазване и развитие. Никой няма основание да немари, изтощава или изтезава произволно този дар от Бога. Наш дълг е да се грижим за прехраната, хигиената и облеклото на своето тяло. В този смисъл трябва да цитираме и запомним препоръката на Антон Павлович Чехов (1860-1904): "В човека всичко трябва да бъде прекрасно: и лицето, и облеклото, и душата, и мислите". Истинската хармония в човека се състои в привлекателността на тяло, душа и дух.

Вторият елемент на човешката личност е душата.

Битиеписателят казва, че след сътворението "човекът стана жива душа" (2:7б). Как да разбираме това заключение? Ще признаем, че отговорът не е така лесен, както се мъчат да ни убедят представителите на дихотомната теория.

Евр.дума "нефеш", превеждана обикновено с "душа", се среща 754 пъти в Ст.Завет. От Бит.2:7 става ясно, че тя е субстанция, притежаваща живот. Значенията й, обаче, са различни, затова трябва да бъдем внимателни при разглеждане на старозаветния текст. Много често непознаването на оригиналния език довежда до погрешни и едностранчиви изводи за природата на човека. Тук ще отбележим, че гръцкото понятие "псюхе", което също превеждаме обикновено с "душа", не се покрива напълно с еврейското "нефеш". Освен това, различните новозаветни автори придават нюанси на "псюхе", които са специфични за тях поотделно. Например ап. Павел се различава от ап. Петър в понятието си за човешката "душа", която за първия е нещо различно от човешкия "дух", а за втория се покрива с цялата личност.

"Нефеш" има на евр. език цял низ от значения:

1. По начало това понятие крие смисъла на: полъх, дъх, дишане.

2. Оттук и понятието за нещо, което прави дадено телесно същество живо -- било животно (Бит.1:20), или човек (Бит.2:7). Така е възникнала представата, че носител на "душата" е кръвта, която е абсолютно забранена като храна (Бит.9:4; Лев.17:11; Втор.12:23). На много места в Ст. Завет се казва, че душата (т.е. живецът) е сътворена (Ис.57:16; Ерем.38:16), живее (Пс.119:175), умира (Съд.16:30; Езек.13:19). "Нефеш" се употребява също така и по отношение на всички функции, чрез които животът се запазва или по отношение на преживявания, които довеждат до определени чувства (Пс.107:9; Пр.10:3; 27:7 и др.).

3. На трето място думата "нефеш" изразява идеята за: дух, чувство; нрав, сърце (като седалище на чувствата). Тя може да бъде синоним на: любов (Бит.34:3; Пес.пес.1:7), приятелство (Пс.86:4), дълбока радост (Ис.42:1) и др. В този смисъл й се приписват различни действия: душата тъгува (Пс.119:28; Йов 30:16), благославя някого (Бит.27:4,25), носител е на знанието (Пс.139:14), изразява желание (I Царе 20:4).

4. Онова, което притежава живот или душа, т.е. дадено живо същество, е също "нефеш" (Лев.4:2; 5:1,2,4,15,17). В тези случаи еврейското понятие е преведено на бълг.език с неопределителното местоимение "някой". "Нефеш" се използува в този смисъл при преброяването на народа (Изх.1:5; Втор.10:22), дори за роби и слуги (Езек.27:13; вж.също Бит.12:5 -- "хора" и 36:6 -- "човеци"). Освен това, колкото и странно да изглежда това, с "нефеш" понякога се обозначава и мъртвец (Чис.6:6; срв.Лев.21:11).

Християнската антропология намира верния и прав път през този лабиринт от многообразни значения. Видяхме, че в най-общ смисъл всяко живо същество е в известна степен "душа". Но в собствен смисъл на думата само човекът притежава душа, която е елемент от по-висш разред. Животните може да проявяват известни познавателни способности (вж.Ис.1:3), но само човекът е надарен "да разисква" дори с Бога (вж.Ис.1:18). Макар също сътворени като човека, животните не знаят и не прославят съзнателно своя Създател, но "човеците остават без извинение", защото "вечната Му сила и божественост се вижда ясно, разбираемо чрез творенията" (Римл.1:20). Още в самото сътворение на човека той получи съвършено знание, благодарение на което можа "да даде имена на всеки вид добитък, на въздушните птици и на всички полски зверове" (Бит.2:20).

Д-р Хърбърт Локиер казва основателно: "Душата е централната част на човека, оста на неговата малка вселена". Тя притежава всички сили и способности, които дават нагледна представа за човешката личност. Подобно на Триединния Бог, душата е субстанция, състояща се от разум, чувства и воля. Разумът е извор на познание и интелигентност. Ап. Павел подчертава именно този факт, но има предвид преобразения чрез новорождението ум: "И недейте се съобразява с тоя век (свят), но преобразявайте се чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит що е Божията воля -- това, което е добро, благоугодно Нему и съвършено" (Римл.12:2). Животните не притежават такава способност, затова в Давидовото поучение се отправя предупреждението: "Не бивайте като кон или мъска, които нямат разум" (Пс.32:9а). Сърцето на човека не е обикновен мускул, през който протича кръвта на тялото. Общоприето е схващането, че то е седалище на човешката съвест и чувства (Евр.10:22). За да бъде завършен образът на душата, ще прибавим накрая и волята. Това е способността на човека да избира, действува и решава. Затова той има гарантирана свобода от Твореца. Трагедията на греха е тази, че човекът употреби дара на волята срещу нейния Дарител. Грехът -- тази наследствена болест на хората -- навлезе в света чрез доброволния избор на злото. Ап. Павел определя справедливо състоянието на човешката съвест като "прегоряла" (I Тим.4:2).

Третият -- най-вътрешният елемент на човешката личност -- е духът.

Необходим е точен екзегетически (тълкувателен) анализ, за да достигнем до шеметната дълбочина на това библейско понятие.

Евр. дума "руах", която се среща 378 пъти в Ст. Завет, произлиза от глагол, който означава: "издишвам силно през носа". При повечето случаи тя има физическо или психическо подзначение. Понякога изразява понятие, което е синоним на "нефеш", но то не представя същинското й значение. Ще приведем като пример за разнозначността на "руах" един характерен пасаж -- Езек.37:1-14. В ст. 9 се има предвид "вятър", защото не духът, а вятърът духа; в ст. 5, 6, 8 и 10 трябва да разбираме "дъх", който сведетелствува за жизненост в човешкото тяло; и чак в ст. 14 откриваме интересуващото ни значение -- "дух".

Гръцката дума "пневма", срещана ок. 220 пъти в Новия Завет, в някои отношения е близка до "руах", но особено в Павловите послания изявява специфичен смисъл. Много рядко тя има значение на "дъх", "дихание" или "вятър"; по-често насочва вниманието към нематериалната съставка на човешката личност. Затова "пневма" обикновено се противопоставя на "сома" (тяло) и "саркс" (плът), и то в смисъл на елемент, който надживява смъртта (Лука 8:55; 23:46; Йоан 19:30; Деян.7:59; I Петър 3:18,19; Евр.2:23).

Бит. 2:7а ни връща към същността на Божия творчески акт: "И Господ създаде човека от пръст из земята, и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание". Следователно, "диханието" или "духът" (руах) е частица от живия Бог. В хармония с картината на сътворяването човека ап. Павел апелира "повече да се покоряваме на Отца на духовете ни", за да живеем (Евр.12:9). Това означава, че както детето, което е плод на своите родители, се стреми винаги към тях с обич и нежност, така и човешкият дух търси неотклонно своя Творец. Само духът има способността да общува, да се покланя, почита и възхвалява Бога, понеже -- по думите на Григорий Богослов (IV в.) -- е "струя от Божията същност". Нито тялото, нито душата могат да издирят светата тайна на божественото присъствие във Всемира. Ап. Павел заявява с благодарност, че "на нас Бог откри чрез Духа; понеже Духът издирва всичко, даже и Божиите дълбочини" (I Кор.2:10). Следователно, ако тялото на човека способствува чрез петте си сетива за постигане на светоусещане, а душата -- за самосъзнание, човешкият дух крачи по моста, наречен богопознание.

В бездната на освободения дух се оглежда и разкрива всемогъщият Бог, както небето се оглежда в чистите води на тихо планинско езеро. Нито едно животно не притежава тази способност. Освен това, благодарение на този благодатен дар свише, човекът изработва в себе си нравствен характер и критерий за висшите ценности. Той се оформя като нравствена личност и успява да направи безброй полезни оценки. Животните не са способни на това! Безсловесните твари могат да различават например полезно от вредно, но не знаят какво е добро и какво -- зло. Те не разбират от естетика, нито от етика, за да обяснят добродетелта и порока.

Може би тук ще възникне въпросът: Защо тогава човеците се различават толкова много в своето отношение към Бога и вечните ценности? Ап. Павел дава категоричен отговор на такова двоумене: "Но естественият човек не побира това, което е от Божия Дух, защото за него е глупост; и не може да го разбере, понеже то се изпитва духовно" (I Кор.2:14). Или, ако илюстрираме с пример от материалния свят, ще разберем къде да търсим причината за тази относителност на човешките мнения. За да измерим точно определено разстояние, трябва да притежаваме установена мярка за дължина: метър, сантиметър и т.н. Нека си представим обаче, че всеки от нас има собствена мярка за дължина. Тогава би настъпил невъобразим хаос, защото всеки би настоявал, че меродавен е неговият критерий на измерване. Казахме вече, че ние откриваме и осъществяваме в живота си висшите ценности чрез нашия дух. Вследствие грехопадението обаче духовните и интелектуални сили в нас са отслабнали много, затова преценките ни за висшите ценности са несъвършени, неверни и противоречиви.

Има само една съвършена мярка за доброто, истинското и възвишеното. И тя се нарича Бог! Само Той е висшето добро, абсолютната Истина и непреходната Красота (Йоан 14:6). Чрез Господа човек разбира истината на личното си битие, ценността на живота си, смисъла на своите действия и постъпки. Дори ако забележим разногласия относно религиозни, етически, естетически и други оценки, трябва честно да признаем, че понятията и категориите, с които си служим, са неверни. И трябва да побързаме да се върнем към Първоизвора на Божия Дух. "Духът на човека е светило Господно" -- каза библейският мъдрец (Пр.20:27). Третият елемент на човешката личност носи светлината на творческия размах и огрява като звезда тъмния небосклон на всичко земно и материално.

За още по-задълбочено изясняване на разглежданите проблеми е необходимо да съпоставим понятията "душа" и "дух", с оглед на някои новозаветни пасажи.

Апостолът на езичниците добре различаваше горните две понятия. В ключовия пасаж I Сол.5:23 той казва: "Дано да се запазят непокътнати духът (пневма), душата (псюхе) и тялото (сома- ви без порок до пришествието на нашия Господ Исус Христос". Ако духът и душата бяха едно и също нещо, ап. Павел не би говорил за разделяне: "Защото Божието Слово е живо, деятелно, по-остро от всеки меч остър и от двете страни, пронизва до разделяне душата и духа, ставите и мозъка, и издирва помислите и намеренията на сърцето" (Евр.4:12). Напълно понятно е, че би било невъзможно "разсичането" им от меча на Божието Слово, ако смисълът на "псюхе" и "пневма" бе еднакъв.

Трудността на проблема произтича главно от факта, че е по-лесно да се идентифицират тялото и другите две измерения на човека, отколкото да се прави разлика между духа и душата. Но при изграждането на доктрина като тази за състава на човешката личност трябва да търсим винаги мястото и ролята на понятията в дадения контекст. Вече видяхме спецификата на отделните подзначения на "руах" в Езек.37:1-14. Подобни случаи има немалко в Ст.Завет. Например в Екл.3:21 се казва: "Кой знае, че духът на човешките чада възлиза горе и че духът на животните слиза долу на земята?" Казахме, че животните не притежават "душа" в собствен смисъл на понятието, а още по-малко може да се твърди, че имат "дух". Следователно в случая "руах" трябва да се разбира като "дъх" или "дихание". При смъртта си животните губят своята същност -- психическата им дейност престава, а телата изгниват в земята, без да оставят следа и спомен. С човека обаче нещата стоят на коренно различна основа.

Интересна е декларацията на ап. Павел в I Кор.14:14. След като говори подробно за "духовните дарби", той казва: "Защото ако се моля на непознат език, духът ми се моли, а умът ми не дава плод". При разглеждането сложната структура на душата пояснихме, че "умът" или "разумът" е елемент на последната. Следователно, апостолът различава "умствена" или "душевна" молитва и "духовна" такава. Известно е, че молитвата представлява общуване с Бога, а подобен контакт може да се установи само от страна на човешкия дух. "Бог е Дух -- заяви Сам Христос -- и ония, които Му се покланят, с дух и истина трябва да се покланят" (Йоан 4:24).

Понякога чуваме проповедника да казва в църква, че душите на хората, които са излезли напред, са спасени или пък еди-коя си душа се е новородила. Това, обаче, не е правилно. Душата не се спасява, нито новоражда. Това става с духа на човека.

Тогава как да разбираме пасажи като Яков 1:19-21? Праведният апостол писа на вярващите от онова време: "Вие знаете това, любезни мои братя... Затова, като отхвърлите всяка нечистота и преливаща се злоба, приемайте с кротост всаденото слово, което може да спаси душите ви". Тук Яков няма предвид спасяване на духове. Неговата мисъл е точно такава, каквато я е записал -- спасение на душите! Защо? Защото посланието не е насочено към грешници с неспасени духове, а към Църквата, която е общество от вече спасени такива. За да подкрепим това твърдение, нека продължим разглеждането на следващите стихове (22-25). Яков, който се обръща към вярващите, казва, че ако те искат да спасят душата (ума) си сега, трябва да бъдат изпълнители на Словото, а не само слушатели.

Ап.Павел също отрази идеята за спасението и на душите на вярващите. В Рим.12:2 той препоръча: "И недейте се съобразява с тоя век, но преобразявайте се чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит що е Божията воля -- това, което е добро, благоугодно Нему и съвършено".

Ако надникнем и в 23 псалом, ще прочетем, че Бог -- истинският Пастир -- "освежава душата ми" (ст.3). Тук не се казва, че Той освежава духа ми, защото вече е направил това в момента, когато съм се предал изцяло на Негово разположение. Необходимо е след това да се освежи или обнови и душата -- нашият разум, нашите чувства, нашата воля. Така Давид подчертава мисълта на ап.Яков, че като вярващи, които са станали нови създания в Исуса Христа, ние се спасяваме духовно и получаваме вечен живот. После трябва да приемаме всаденото Слово, което ще ни спаси, ще ни възстанови, ще обнови ума ни, душата ни. В това се изразява растежът, който предстои на всеки, приел вярата в Бога за ръководно начало на своя живот.

Тялото, душата и духът на човека са трите елемента, които го оформят като личност. Древните писатели използували една чудесна илюстрация, за да разкрият триединството на човешката личност. Те оприличавали тялото на човека на колесница, душата -- на коне, които я теглят, а духа -- на кочияша, чиито здрави ръце държали поводите и чийто зорък поглед определял курса. От духа зависи посоката и темпа на движението, а негови изпълнители са душата и тялото.

В оригиналния евр.език се използуват и други понятия, отнасящи се за същността на човека.

Най-често срещаното е "лев", превеждано обикновено "сърце" (вж.Бит.18:5). Когато Авраам се обръща към гостите си и им обещава хляб, за да подкрепят "сърцата си", очевидно той има предвид нещо, което има по-широко значение от най-важния човешки орган. Така "сърцето" служи като символ на фокуса на човешкия живот, както във физическия, така и в духовния смисъл. Божията повеля към еврейския народ бе: "и да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичката си сила" (Втор.6:5). Сърцето може да представлява и най-съкровените вътрешни чувства, които са плод на душата ("нефеш"), както личи от изповедта на пророк Йеремия: "Боли ме в дълбочините на сърцето ми; сърцето ми се смущава в мене; не мога да мълча, защото си чула, душе моя, тръбен глас, тревога за бой" (Ерем.4:19). Това старозаветно разбиране може би е възникнало от осъзнаваната още в древността истина, че функцията, изпълнявана от сърцето -- изпомпване на кръвта, -- има съществено значение за живота (срв.Бит.9:4). В Екл.12:6 пък срещаме онази поетична метафора, която сравнява човешкото сърце със "стомната при извора", която някога, уви, ще се "строши".

В Ст.Завет "лев" изразява главно три специфични концепции, които имат съществено значение за човешката личност: (1) то е изворът на живота и човешката дейност (срв. Пр.4:23); (2) то е "седалище" и на нравствените качества на човека; псалмопевецът копнее в Пс.51:12 за "чисто сърце", а в Йов 27:6 сърцето се споменава като синоним на съвестта; пророк Йеремия пък предупреждава, че "сърцето е измамливо повече от всичко и е страшно болно" (Ерем.17:9); (3) интересно е да отбележим, че "лев" за библейските автори често е еквивалент на човешкия интелект; то дава способността на познанието (Втор.8:5); в Йов 34:10, 34 интересният еврейски израз "мъже на сърцето" (буквално) е преведен сполучливо "разумни мъже"; когато за Господа или за човек се каже, че размишлява "в сърцето си" (вж.Бит.8:21), това означава, че са ангажирани интелектуалните му способности.

Когато пък става дума за емоционалната страна на човешкия живот, т.е. за онова, което европейците обикновено концентрират в понятието "сърце", еврейският език си служи с други понятия. Така, например, "меим" (вътрешности) в Пес.пес.5:4 отговаря точно на трепетите в сърцето на любимата девойка, приела своя възлюбен. Сходна роля могат да играят и други названия на вътрешни органи, като "бъбреци" (Пс.73:21), "черен дроб" (Пр.7:23) и др.

В заключение трябва да признаем, че проблемът за структурата на човека -- според библейските автори -- е предизвикал дълги и нестихващи спорове в редиците на богословите. "Дихотомията" или "трихотомията" са се поддържали от едни или други изследователи. Днес някои предпочитат концепцията за човешката цялост, аргументирайки се, че тялото, душата и духът са неразривно свързани помежду си. Смятам, че изложените по-горе аргументи биха били достатъчни за непредубедения читател, за да приеме истината, че "духът" и "душата" не могат да бъдат взаимозаменяеми, а материалният и нематериалните елементи на човешката същност, както знаем, рано или късно ще се разделят. Опитите на други, като Джон Уесли например, да примирят "дихотомията" и "трихотомията" също изглеждат изкуствени и неубедителни. Човек е сложно, диалектическо съчетание от тяло, душа и дух.

Ще се спрем по-подробно на понятието съвест, което включва в своята дейност всички вътрешни сили на човека.

При сътворението Господ надари духовната природа на човека с особено свойство -- непосредствено да различава доброто и злото чрез гласа на съвестта, който е глас Божи вътре в човека (Римл.2:15). Ето защо, след нарушаването на божествената забрана да ядат от "дървото за познаване доброто и злото" (Бит.2:17), Адам и Ева се почувствуваха дълбоко изобличени. "Тогава се отвориха очите и на двамата и те познаха, че бяха голи" (Бит.3:7а).

Някой е казал сполучливо: "Съвестта ми е огледало, пред което аз не мога да скрия нито един порок; тя е обвинител, който не ми дава почивка; тя е свидетел, на когото не мога да възразявам; тя е съдия, срещу когото не мога да стоя". Но съвестта не е само фактор, който целй да ни внушава страх и трепет. Йоан Златоуст (347-407), след като посочва строгостта й, бърза да прибави: "Като усърден лекар, тя не ще престане да му поднася лековете си; и ако той не я слуша, тя и тогава няма да го остави, но ще продължава постоянно да се грижи за него".

Самото название "съвест" свидетелствува за сложността и авторитета на този вътрешен елемент на човешката природа. Подобно на латинското понятие, а също и на гръцкото ("консциенция" и "сюнейдесис"), славянската дума произлиза от глагола "вести", имащ значение на "зная". Ето защо, съвестта се опира на трите душевни способности: разум, чувствителност и воля. За нея често се говори като за личност: съвестта "заговори", съвестта "признава" или "отхвърля". В такива случаи тя има пряка връзка с разума на човека, защото разкрива стремеж към познание. Реакции на съвестта са и преживяванията на радост и скръб, задоволство или безпокойство, което я сродява с чувствата. А когато пък казваме, че съвестта ме "възпира" от това или съвестта ме "кара" да направя това, ние я отнасяме и към волевите процеси.

Един по-подробен анализ на понятието "съвест" ни довежда до извода, че има различни видове съвест.

Според действията или изпълненията, тя бива законодателна и съдеща.

Ап.Павел описва законодателната съвест като "свидетелствуваща" (Римл.2:15). И на друго място: "Казвам истината в Христа, не лъжа, и съвестта ми свидетелствува с мене в Св.Дух" (Римл.9:1).

В Св. Писание се говори за съдещата съвест. Така Адам след грехопадението, Каин след братоубийството и Якововите синове след продажбата на Йосиф са изпитвали мъка в душите си. На много места в Давидовите псалми се изразяват подобни състояния на човека (Пс.32:1-5; 38:2-11).

Истинност или погрешност, увереност или съмнителност са свойства на законодателната съвест. Съдещата съвест наричаме: спокойна или неспокойна, мирна или тревожна, утешителна или мъчителна. В Св.Писание тя се нарича: съвест добра, чиста, непорочна или зла; порочна, осквернена, прегоряла. Пред юдейския Синедрион ап. Павел засвидетелствува, че е "живял пред Бога със съвършено чиста съвест" (Деян.23:1). Ап.Петър увещава християните: "Имайте чиста съвест" (I Петър 3:16). В Посланието към евреите се изказва увереност, че "имаме чиста съвест и искаме да се обхождаме във всичко честно" (Евр.13:18). Осквернена е наречена съвестта в Посланието към Тит, в което се говори за човеците, на които "умът и съвестта им са осквернени" (Тит 1:15,16).

Ако гласът на съвестта често заглъхва и не се чува, той започва да отслабва. Тогава казваме, че съвестта боледува или дори замира. Обаче, наказателната сила на съвестта остава и произвежда в човека безпокойство и мъчително очакване на бъдещето. Каин, Саул, Юда могат да послужат като илюстрация в този случай. Адските душевни мъки на много престъпници от всички времена само доказват по безапелационен начин, че съвестта е неотменяем Божи закон. Хътън нарича съвестта "идеалният Мойсей, който изпраща гръмотевици от един невидим Синай".

Съвестта е вродена в човека; тя не е придобито качество. Съвестта винаги свидетелствува за богоподобието на човека и за необходимостта от изпълняване Божиите заповеди. Когато изкусителят съблазни Ева в рая, съвестта веднага заговори, напомняйки Божията заповед: "От плода на градинските дървета можем да ядем; но от плода на дървото, което е всред градината, Бог каза: "Да не ядете от него, нито да се допрете до него, за да не умрете" (Бит.3:2,3).