Бог и човекът човешки теории за човека

Египтяните не само вярвали в безсмъртието на човешката душа; те като че ли искали да убедят и всички хора от всички епохи в това. Огромните, неподатливи на промените на времето пирамиди са вечни паметници на безсмъртието. Те символизират победата на живота над преходността на всичко земно.

Но най-ценен паметник за възгледа за безсмъртието е сборникът "Книга на мъртвите", издаден през 1842 г. от египтолога Рихард Лепсиус (1810-1884). Това е един своеобразен пътеводител в задгробния свят. От него научаваме, че египтяните си представяли смъртта като преминаване в друг свят, който бил фантастично променен земен свят. Духът на човека "ху" напущал завинаги пределите на земята и се преселвал в сферата на боговете. Но душата "ка", макар и непоразена от разтлението на смъртта, оставала в гробницата при балсамираното си тяло "хет". Затова египтяните се стараели да подсигурят на душата "ка", която била двойник на покойника и изпитвала глад и жажда, -- храна, напитки, покъщина и дори оръжие, за да не напуска гробницата и да има несмущаван вечен покой.

Вавилонците и персите също вярвали определено в съществуването на човешката душа отвъд гроба.

Будизмът също учи, че човешката душа (дух) е безсмъртна, но разглежда този свой догмат през призмата на "прераждането". Душата преминавала през серия от последователни съществувания, преселвайки се в различни тела на хора, животни, растения или висши твари. В зависимост от нравствената същност на земния живот тя може да постигне в крайна сметка по-бързо или по-бавно онова блажено състояние, което се нарича "нирвана".

Ислямът, който предствлява безредна смесица от древноарабски, християнски и персийски вярвания, излага учението си за задгробното състояние на човека по твърде нагледен начин. Когато човек умре, се казва в Корана, два ангела вземат душата му и претеглят на везни земните му дела. След това повеждат душата по мост, тънък като влакно. Праведните минават безопасно и отиват в рая, а грешниците падат в бездната на ада, където има 7 отделения. В ада мъченията са огнени. Ще има Страшен съд и възкресение на всички мъртви. Те ще бъдат върнати към живот на такава възраст, на каквато са починали и със същото облекло, с което са починали. Раят е описан в Корана твърде чувствено и материализирано.

Философията чрез много свои представители също разглежда проблема за безсмъртието на човека в положителна светлина.

Античната философия отправя плах лъч към мрака на неизвестното бъдеще. Може би Платон е най-дълбокият и далекогледият, опитващ се да прозре и в тайните на онова, което следва отвъд гроба. В неговите диалози, в повечето от които главен герой е учителят му Сократ, е изложено становището, че съществуват и други измерения на реалността, освен тези на чувствения, физическия свят. Един от най-интересните проблеми е проблемът за душата: какво представлява тя и какви са връзките й с тялото.

Сократ, който е осъден на смърт да изпие чаша с отрова, говори подробно за смъртта и живота на душата след нея. В тези последни минути той се явява, по думите на един от приятелите си, един "добър певец", който приспива с песните на утеха и надежда страха у своите слушатели. Чрез този герой Платон определя смъртта като отделянето на нетелесната част (душата) от физическата част (тялото) на човека. Това е неминуемо, защото според философа "душата принадлежи към божественото, а тялото -- към тленното". В прекрасния по висотата на мислите и изяществото на стила диалог "Федон", Платон посочва къде отива душата на починалия. Сократ, на когото остават броени часове до изпиването на чашата, казва убедено на своите приятели: "А душата, която е невидима, която отива на място като нея благородно, чисто, невидимо, в обителта на хадес, при добрия и мъдрия Бог, дето, ако е угодно Богу, скоро ще трябва да отиде и моята душа..." Там я очаква "самото блаженство без лутане, без неразумие, без страхове, без диви страсти и без всички други напасти човешки". Но преди да наследи блаженото състояние, душата бива подложена на един "съд", през време на който една божествена личност прави да минат пред нея всички земни действия -- добри и лоши, за да бъдат срещнати и видени лице с лице.

В главното си произведение "Държавата", Платон е отделил в Х книга две специални глави за безсмъртието и вечността на душата. Според него в земния живот тя е покрита с хиляди злини, подобно митическия Главк, обраснал с мъх, с полепнали по тялото му раковини и камъни. Но въпреки това, душата не погива от никакво зло. Тя е вечна, безсмъртна. Нещо повече, сериозно доказателство за предходното твърдение е фактът, че макар и потънала сред безброй злини, душата търси като сродна с божественото всичко, което е безсмъртно и вечно съществуващо.

В унисон с горните мисли е и мнението на по-сдържания Аристотел. Той съветвал: "Ние не трябва да слушаме онези, които ни призовават -- защото сме смъртни хора -- да мислим само за онова, което трябва да бъде свойствено на смъртните. Ние трябва според силите си да се стремим към безсмъртие и да не щадим никакви усилия, за да живеем в съгласие с най-хубавото, което е у нас".

Възторжено е писал за безсмъртието и римският оратор Марк Тулий Цицерон (106-43 г.пр.Хр.). В знаменития си трактат за старостта той споделя с бъдещите читатели пред самото лице на смъртта: "Ще напусна този живот, както се освобождава временна хижа, а не постоянно обитаван дом. Защото така е отредила природата, този живот да е като кратко пътешествие, не място, което трябва постоянно да обитаваме. О, славен ден, славен ден ще е този, в който и аз ще напусна земния живот на грижи и страдания, за да се присъединя към щастливото общество на духовете".

Античната философска мисъл се докосва, според ограничените постижения на познанието през онази епоха, до жизнено важния проблем на безсмъртието. Но нейните представители признават чистосърдечно безсилието на човешкия език да изрази по-нагледно онова, което съществува отвъд гроба. Платон подчертавал, че думите повече прикриват, отколкото разкриват истините за онази реалност, която се простира извън обсега на сетивността.

Проблемът за безсмъртието е вълнувал още много видни философи и творци на културата от по-нови времена. Дори такъв фанатичен песимист като Артур Шопенхауер (1788-1860- се видял принуден да признае положителното значение на вярата в безсмъртието. Той споделял, че смята вярата в безсмъртието на човешката душа за спасител от кошмарния страх пред смъртта и небитието. Освободен от бремето на този инстинктивен ужас, човек би могъл да живее с радост и да постига истински творчески успехи в земното си съществуване.

Котвата на надеждата в бурния океан на земния живот са хвърляли още: Блез Паскал, Ян Амос Коменски, Й. В. Гьоте, Джордж Байрон, Ф. М. Достоевски, Лев Толстой, Стоян Михайловски и мн. др. Не биха стигнали десетки страници, за да изредим само имената на видни представители на човешката мисъл, които са черпили вдъхновение и радост в предвкусието на блаженството на вечния живот след гроба. Има и честни учени, работещи в областта на положителното знание, които, макар да не споделят напълно идеята за безсмъртието, признават, че тя не е обект на тяхното изследване. Ето едно мнение на дълбоко уважавания проф. д-р Асен Златаров (1885-1936). В малката си книжка "Що е живот и защо е смъртта" той подчертава: "Проблемът за същината на съзнанието и какво става с него след смъртта не е проблем на биологията, защото тя с нищо не се ползува от поставянето му. Той ще остане такъв на религията и метафизиката".

Спирайки дотук с краткия преглед на проблема за безсмъртието, представен от различни религии и представители на философията и културата, нека отдадем нужното внимание на онова, което предлага християнското учение.

Библията ни дава много и подобни сведения за живота след смъртта.

Съвременният изследовател на "клиничната смърт" д-р Реймонд Муди писа в своята книга "Живот след живота" следното по интересуващия го проблем: "В нашия съвременен свят Библията е най-широко разпространената и най-обсъжданата книга от всички произведения, които имат отношение към духовната природа на човешкото същество и живота след смъртта". По-нататък той се опитва да коментира по-подробно 4 пасажа от Св. Писание -- Ис. 26:29; Дан. 12:2; Деян. 26:13-26 и I Кор. 15:35-52.

Библията обаче предоставя голямо число пасажи, които се свързват в удивително стройно учение по въпроса за безсмъртието и вечния живот на човеците.

Най-напред ще уточним с какви строго определени понятия борави Св. Писание. За това ще ни помогнат оригиналните езици, на които е написано то:

1. Евр. дума "кебер" означава "гроб" и при всички случаи изразява мястото, където се е поставяло тялото на мъртвия (вж. Бит.50:5).

2. Евр. дума "шеол", която понякога е преведена неправилно "гроб", се отнася до "обиталището на отпътувалата душа" към отвъдния свят (вж. Бит.37:35). При други случаи "шеол" се превежда като "ад" или "бездна", но и това изменя фокуса на истинското й значение (вж. Чис.16:33; Втор.32:22). Това е много често срещана дума -- ок. 60 пъти в Ст. Завет.

3. Гр. дума "хадес" е новозаветният еквивалент на "шеол" (вж. Деян.2:27; Пс.16:10). Следователно тя също означава "обиталището на починалите".

4. "Геена" се използува в Новия Завет, за да обозначи бъдещата орис на Сатана, падналите ангели и нечестивите човеци (вж. Мат.10:28). Тя е очевидно синоним на "огненото езеро" в Откр. 20 гл. Първоначално "геена" се е употребявала за онзи огън, който горял непрекъснато до Йерусалим в долината Еном, където се изхвърляли отпадъците на града и мъртвите тела на животните, и се изгаряли. Този огън в долината Еном горял непрекъснато ден и нощ и затова Христос си служи с него като с метафора за Божия гняв, който ще гори вечно. "Геена" има значение в преносния смисъл на: "ад", "пъкъл".

5. Новозаветната гр. дума "тартарос" се превежда с "ад" (вж. II Петър 2:4). Контекстът посочва, че "тартарос" е мястото за въдворяване на падналите ангели. Следователно тази дума не бива да се смесва с "хадес" или "геена".

На второ място, Библията говори съвсем конкретно, че има живот след смъртта:

1. Човек може да убие тялото, но над душата няма власт (Мат.10:28). Господ Исус наблегна в случая, че смъртта на тялото е нещо, от което не трябва да се страхуваме, а вниманието ни трябва да бъде насочено към съхраняване на душата за блажен вечен живот.

2. Духовете на праведните отиват след смъртта в рая. Това е особено подчертано в обещанието на Спасителя, отправено към разбойника на кръста (Лука 23:43).

3. Бог не е Бог на мъртвите, а на живите (Лука 20:38). Затова Йахве се представяше в Ст. Завет като "Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Яковов" (вж. Изх.3:6).

4. Естественият стремеж на човека е да бъде заедно с Господа (Фил.1:23,24; II Кор.5:6,8).

5. Исусовата проповед на духовете в тъмницата е силно доказателство за живота на духа след смъртта (I Петър 3:18-20; 4:6).

6. Лишените от плът духове остават напълно съзнателни (вж. Лука 11:24-26). В този текст имаме свидетелство от духовния свят. Същото се отнася и за духовете на мъчениците преди възкресението (Откр.6:9-11) или конкретни библейски образи (Мат.17:3; Лука 16:19-31).

Тези са най-общите характеристики за библейското учение за безсмъртието на човешкия дух.

Необходимо е обаче да съпоставим онова, което ни предлагат двете части на Св. Писание -- Старият и Новият Завети.

До идването на Господа Исуса Христа единствен авторитетен източник на информация за живота отвъд гроба е бил Старият Завет. Боговдъхновените му писания, макар да не ни дават всичко, което бихме желали по този въпрос, все пак ни снабдяват с много ценно знание за състоянието на праведните и нечестивите починали, разпространено и валидно за своята епоха. Старозаветните автори разкриват следните по-важни истини:

1. Обиталището на починалите (шеол) има географско разположение и се намира в най-долната част на земята (вж. Бит.37:35; 42:38; Чис.16:30,33; I Царе 2:6; Пс.55:15; Пр.7:27; Езек.31:16). Затова в "шеол" винаги се слиза.

2. "Шеол" не е весело или щастливо място. Там се чака със скръб (Бит.42:38; Йов 10:21б,22). Старозаветните светии благодарят на Бога, когато ги е избавил временно от "шеол" (Пс.30:2-5; Ис.38:10). Никой обаче не би могъл да избегне в крайна сметка обиталището на починалите: нито Авраам и Яков (Лука 16:23), нито Давид (Пс.16:10), нито Йов, Лазар или Езекия. Дори Христос посети това място. Вж. още Пс. 89:48.

3. Нечестивите също слизат в "шеол" (Чис.16:32,33; Йов 21:13; 24:19; Пр.5:5; 7:27; Езек.32:17-32).

4. Важно е обаче да се помни, че "шеол" е разделен в старозаветните представи (вж. Втор.32:22). За нечестивите има отделение, известно като "най-дълбокият шеол (ад, преизподня)" (вж. Втор.32:20; Пс.86:13). Самопонятно е, че за праведните съществува друго отделение (Йов 33:24; също ст.17,18). Авторът на кн. Притчи препоръчва дисциплинирането на децата, за да бъде коригирана душата им и избавена от "шеол" (ада) -- вж. Пр. 23:13, 14.

5.И все пак, имало е надежда праведните да се избавят в крайна сметка от "шеол". Макар това място да бе непреодолим затвор (Йов 3:17,18), то бе достъпно за Бога (Пс.139:7,8). Затова старозаветните хора се надявали един ден Творецът да ги избави оттам (вж. I Царе 2:6; Пс.90:3; също Пс.16:10; 49:15). Това се отнася не само за отделни лица, но и за мнозина (Ос.13:14).

6. Нечестивите обаче няма да бъдат освободени от "шеол" до Последния съд (Пс.9:17; Ис.28:18; Дан.12:2).

7.Случката с ендорската бесовъпрошателка, когато Саул поиска да говори с духа на прор. Самуил, не е изключение на горните истини (I Царе 28 гл.). Духът, който се яви на нетърпеливия цар, не бе Самуилов, а на зъл дух. По начало магьосничеството и опитите да се общува с духовете на починалите бяха забранени от Св. Писание. (Ис.8:19,20). Божият съд е безкомпромисен за всички, които нарушават това постановление (I Лет.10:13,14). Това е така, защото между "шеол" и действителността на живите хора съществува непреодолима бариера (Лука 16:26-31; Йов 17:16; Ис.38:10).

Новият Завет разкрива и допълва до съвършенство библейското учение за безсмъртието и отвъдния живот. Основоположна в това отношение е Христовата притча за богаташа и Лазар (Лука 16:26-31). От нея научаваме, че ангелите поемат духа на праведните починали (ст.22; вж. Евр.1:14; Мат.18:10). Притчата подчертава определено истината за двете отделения на "хадес". Тя ни дава и причините, поради които егоистичният богаташ слезе в "пъкъла" (ст. 23 и сл.). Можем да заключим, че: (а) богаташът живя само за този свят и не се подготви за другия; (б) богаташът отхвърли зова на своята съвест; (в) богаташът имаше достъп до Св. Писания както и неговите братя, но той или не е вярвал на тях, или не е имал време да се занимава с тях; (г) въпреки това, богаташът имаше някакви разбирания за Писанията, дори е знаел какво означава покаянието. Чрез тази притча Исус разкри важната истина, че починалите имат съзнание в отвъдния живот. Духът на богаташа прояви качествата на будно съзнание: той можеше да вижда, да чува, да говори, да опитва на вкус, да усеща, имаше памет и угризения на съвестта. Разкаянието му беше напразно; дори и грижата за другите бе безполезна.

Едно от най-зебележителните откровения на Новия Завет бе, че "портите на хадес" останаха отворени за праведните след възкресението на Христа. Този факт осветлява разбирането на пасажи, като: Мат. 16:18; Йоан 11:26а; Деян. 2:27 и др. Богочовекът умря, за да избегнем всички ние смъртта (Мат.27:46; II Кор.5:21). Но Той победи "хадес" (I Петър 3:18-20). Затова ключовете на смъртта и хадес станаха Негово притежание (Откр.1:17б; 16; Ефес.4:8-12). Понатоящем, когато вярващите умират, отиват веднага в присъствието на Христа (Деян.7:59; Фил.1:23,24). Отсъствието от тялото означава присъствие при Господа (II Кор.5:6-8).

Нечестивите обаче все още слизат в хадес (Мат.11:23; Откр.6:8). Там те остават до Съда на Големия бял престол в края на хилядата години (Откр.20:11-15).

Запазването на съзнанието у духовете на починалите показва, че те могат да се разпознават в отвъдния свят по много характерни белези, които са имали на земята (вж. I Кор.13:12; II Царе 12:23; Лука 16:23 и др.).

Една от най-славните доктрини на християнското учение е възкресението на мъртвите. С тази надежда живееха и умираха старозаветните светии (Евр.11:10; Йов 19:25-27; Ис.26:19; Дан.12:2,3). Исус Христос отдели особено място в Своята проповед на възкресението (Мат.24:30,31; Лука 20:38; Йоан 5:28,29). Ап. Павел също посочи с възторг, че това събитие е предстоящо (I Кор.15:51-53; I Сол.4:15-18). Има няколко библийски случая, които също свидетелствуват за това: възнасянето на Енох (Бит.5:24) и Илия (IV Царе 2:11), отварянето на гробовете по време на Христовото разпятие (Мат.27:51-53). Поведението на Христа след Неговото възкресение доказва, че възкръсналите имат "прославено тяло" (I Кор.15:43; I Йоан 3:2; Римл.6:5; Фил.3:21). За тях няма да има материални прегради (Йоан 20:26). Ще се движат със скорост, която е по-голяма от скоростта на светлината. Изкупеното и прославено тяло ще притежава изворите на вечна младост. Дървото на живота ще му дава от своите вечни плодове (Откр.2:7). Християнството -- по думите на Джон Стот -- е в самата си същност религия за възкресението. Концепцията за възкресението лежи в самото му сърце. Премахнете ли я, християнството ще бъде унищожено".

Темата за живота след смъртта е предмет напоследък и на интензивно научно изследване. Публикациите на д-р Реймонд Муди, д-р Е. Кублер-Рос, д-р Карлис Осис, д-р Е. Харалдсон и особено книгата на д-р Морис Ролингс "Отвъд вратата на смъртта" представляват смел опит да се премине през тунела отвъд гроба. Вярващият човек обаче знае, че "каквото око не е видяло, и ухо не е чуло, и на човешко сърце не е дохождало, всичко това е приготвил Бог за тия, които Го любят" (I Кор.2:9).

БИБЛИОГРАФИЯ

2. Библия сиреч Книгите на Св. Писание на Ветхия и Новия Завет. С, СИ, 1982. 1511 с.

3. Новият Завет на нашия Господ Исус Христос и Псалмите. /С, 1938/. 474 + 143 с.
Б. МОНОГРАФИИ И ДР. НА КИРИЛИЦА
1. Винделбанд, Артур. Откъде е дошъл човекът?

2. Лютардт. Апология на християнството.

3. Маринов, Борис. Произход на света и история на земята според науката и Библията. С, 1941. 67 с.

4. Маринов, Борис. Има ли противоречие между науката и Библията по въпроса за същината, произхода и развитието на живота? С, 1942. 200 с.

5. Михайловски, Стоян. Бог, възход, живи идеи в светлите висини на истината. Рел. и философски размишления. С, 1941. 269 с.

6. Мишков, Ламбри. Философия на вярата. С, Бълг. книга, 1947. 193 с.

7. Мъдростта на вековете. Мисли, афоризми, крилати изречения и народни мъдрости от тридесет столетия. III изд. С, 1979. 640 с.

8. Панчовски, Ив. Г. д-р. Религията на естествениците. Библ. "Естествена наука, философия и религия", ¤ 2. С, 1941. 172 с.

2. Ваrrеtt, Еriс & Dаvid Fishеr, еdit. Sсiеntists Whо Веliеvе. Sсriрturе Рrеss Fоundаtiоn /1988/. 208 р.

3. Веnsоn, Dаvid V. Сhristiаnity, Соmmunism аnd Survivаl. G/L Rеgаl bооks. /1967/. 202 р.

4. Восkmuеhl, Klаus. Тhе Сhаllеngе оf Маrхism. А Сhristiаn Rеsроnsе. IVР. /1980/. 187 р.

5. Саlvin, Jоhn. А Соmmеntаry оn Gеnеsis. ЕТ аnd еd. by J. King. Lоndоn: Ваnnеr оf truth /1965/.

6. Сlеmеns, Dаvid. Gоd Еnсоuntеrеd. V. I. Stерs tо Маturity. Теасhеr's mаnuаl. /Вiblе Сlub Моvеmеnt, Inс., 1978/. 364 р.

7. Еvаns, Stерhеn. Рhilоsорhy оf Rеligiоn /Соntоurs оf Сhristiаn Рhilоsорhy/. IVР /1982/. 191 р.

8. Fеrgusоn, В. Sinсlаir & Dаvid F. Wright. Nеw Diсtiоnаry оf Тhеоlоgy. IVР /1988/. 738 р.

9. Gеislеr, Nоrmаn. Рhilоsорhy оf Rеligiоn. Zоndеrvаn /7th рr., 1982/. 416 р.

10. Grаhаm, Вilly. Аngеls: Gоd's Sесrеt Аgеnts. Lоndоn, Ноddеr & Stоughtоn /1976/. 160 р.

11. Grаhаm, Вilly. Wоrld Аflаmе. WW. /1965/. 247 р.

12. Grаhаm, Вilly. Аnswеrs tо Lifе's Рrоblеms /1988/. 312 р.

13. Jасkmаn, Dаvid. Нumаnity. Sсriрturе Uniоn /1986/. 96 р.

14. Kоеbеrlе, Аdоlf. Gоtt Еrfаhrеn -- Аbеr Wiе? Viеlе Frаgеn und еinе Аntwоrt. Wittеn /1980/. 64 S.

15. Lосkyеr, Неrbеrt рrоf. Аll thе Dосtrinеs оf thе Вiblе. А Study аnd Аnаlysis оf Маjоr Вiblе Dосtrinеs. Lоndоn /1977/.

16. Мilnе, Вruсе. Knоw thе Тruth. А hаndbооk оf Сhristiаn bеliеf. IVР /1982/. 288 р.

17. Моntеfiоrе, С. G. & Н. Lоwе еd. А Rаbbiniс Аnthоlоgy. Grееnwiсh /1938/. 853 р.

18. Nаthаn, Stоnе. Nаmеs оf Gоd. Мооdy Рrеss /1944/. 159 р.

19. Раynе, J. Ваrtоn. Тhе Тhеоlоgy оf thе Оldеr Теstаmеnt. Zоndеrvаn /6th рr., 1974/, рр. 120-176.

20. Sсhаеffеr, Frаnсis. Тrilоgy /Тhе Gоd whо is thеrе. Еsсаре frоm rеаsоn. Не is thеrе аnd Не is nоt silеnt/. IVР. /1990/. 367 р.

21. Sirе, Jаmеs W. Тhе Univеrsity Nехt Dооr. А Guidе -- bооk tо Wоrld Viеws. IVР /1988/. 246 р.

22. Sрrоul, R. С. Lifеviеws. Роwеr Вооks /1978/. 220 р.

23. Sрrоul & оth. Сlаssiсаl Ароlоgеtiсs. Zоndеrvаn /1984/. рр. 93-137.

24. Sрrоul, R. С. Тhе Ноlinеss оf Gоd /Тyndаlе Ноusе Рublishеrs, Inс. 1986/ 222 р.

25. Strоng, А. Н. Systеmаtiс Тhеоlоgy. А соmреndium dеsignеd fоr thе usе оf thеоlоgiсаl studеnts /28th еd., 1977/. 1166 р.

26. Тhе Illustrаtеd Вiblе Diсtiоnаry. In: 3 vоls. IVР /1988/.

27. Тоn, Jоsерh. Маrхism: Тhе Fаdеd Drеаm. А Сhristiаn Маnifеstо. Маrshаlls /1983//. 61 р.

"Граал" -- от старо-френски: потир (чаша); свързва се обикновено с чашата на Господната вечеря

R. С. Sрrоul. Тhе Ноlinеss оf Gоd, р. 12, 13.

Същата форма, отнасяща се до едно божество, може да се открие в някои текстове от Угарит (северно от Палестина) и в Амарненските писма, където ханаанските васали се обръщали с "елохим" към египетския фараон; срв. 1 л. мн. ч., използувано от папи и крале в по-новата история.

Първата гласна "е" представлява всъщност звукът "шева", който в случая е съкратено "а"

Сhristliсhеr Glаubе in mоdеrnеr Gеsеllsсhаft. В. 2. Im Ваnn dеr Nаtur. S. 137.

Тук ще избегнем лабиринта на безкрайните дискусии по въпроса какво трябва да разбираме под "наука".

вж. Нymns fоr tоdаy's Сhurсh. Wоrds еditiоn. Ноddеr аnd Stоughtоn. (II еd., 1983). ¤ 39.

За доктрината на Божествената Троица ще стане дума по-късно.

"Музеят на мадам Тусо" е прочут в целия свят с колекцията от фосъчни фигури, имитиращи сполучливо видни личности и човешки състояния.

Числото "седем" има в Библията символично значение на: завършеност, изпълнение, съвършенство (вж. Бит. 2:1; Лев. 25:2-6; Изх. 12:15, 19; Чис. 29:12 и мн. др.).

Единадесет книги, включени в Синодалното издание на Библията, не фигурират в еврейския канон.

Още през 1922 г. младият съветски математик Александър Фридман бе решил за пръв път уравненията на Айнщайн при реални условия и доказал, че във Вселената има положително и много слабо налягане. Това бе дало тласък на идеята, че Вселената може да се "свива" или "разширява".

Метонимията е стилна фигура, при която един предмет или явление се употребява вместо друг обект, с който е в тясна връзка.

"Соntributiоn tо thе Сritiquе оf Неgеl's Рhilоsорhy оf Right: Intrоduсtiоn", в: Тuсkеr, Маrх-Еngеls Rеаdеr, р. 60.

Jоsерh Тоn. Маrхism: Тhе Fаdеd Drеаm. А Сhristiаn Маnifеstо, р. 22 f.

По въпроса за същността на понятията "образ и подобие" църковните автори се различават. Още Ириней Лионски (ок. 130-200) правел разлика между "образ" (евр. "цалем"), отъждествявайки го с човешкия разум и нравствената свобода, и "подобие" (евр. "демут"), т.е. първоначалната праведност. Мартин Лутер пък считал, че тук има просто еврейски паралелизъм, т.е. двете понятия са взаимозаменяеми.

Вilly Grаhаm. Wоrld Аflаmе (1965), р. 67.