Бог и човекът човешки теории за човека



страница17/18
Дата23.07.2016
Размер2.52 Mb.
#2141
1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   18

Християнската религия определя човешкия живот като огромна ценност.

Това е така, защото изворът на живота се намира у Бога, Който е истинският и пълноценен Живот (Пс.36:9). На пл. Синай Мойсей се запозна с Твореца на целия Всемир, представил се със знаменателното име "Оня, Който съм", т.е. Вечносъществуващият (Изх.3:14). Цялото Св. Писание по-нататък свидетелствува за този факт (Втор.32:40; Ерем.2:13; Ис.41:4; 44:6; 48:12; Откр.1:8; 5:14 и мн.др.). Той е "живият Бог" (Пс.42:2; 84:2; вж. Ерем.10:10), Който стана известен не само на евреите. Езичниците от времето на апостолите се обърнаха от мъртвите си идоли, за да служат на "жив и истинен Бог" (I Сол.1:9-. Господ Исус дойде на земята, за да изяви Бога пред човеците реално (Йоан 1:1-14). Той бе упълномощен Приносител на живота. По повод на изцеляването паралитика Христос подчерта: "... Както Отец възкресява мъртвите и ги съживява, така и Синът съживява тия, които иска" (Йоан 5:21; вж. 11:25; 14:6). Затова вярващите в Бога имат основание да се надяват на всяка подкрепа от Него (Фил.4:13).

Вярата в Бога има тясна връзка с положителното отношение към тази висша ценност -- живота. Великият руски писател Лев Н. Толстой (1828-1910) изповядва, че на младини изгубил вярата си в Бога. Резултатът бил печален: в него се вмъкнало убеждението, че животът е зло и глупост. Натрапила се мисълта да се освободи от него чрез самоубийство. Едва след възстановяване здравите основи на пълна вяра и упование в Бога той оценил стойността на живота и го обикнал. Писателят достигнал до заключението, че вярата е "знание за смисъла на човешкия живот, вследствие на което човек не унищожава себе си, а живее. Тя е импулсът на живота... Без вяра животът е невъзможен". Подобни са изводите и на друг бележит писател -- Ф. М. Достоевски (1821-1881). За композитора Йозеф Хайдн (1732-1809- пък вярата в Бога дава неподозирани творчески импулси. "Когато мисля за Бога -- пише той, -- сърцето ми е така изпълнено с радост, че нотите сами се ронят изпод перото ми".

Библейските автори подчертават не на едно място, че животът на човека е благо, което той дължи на Бога. В разкъсващите болки на страданието си Йов отправи благодарствен поглед към Създателя:"Живот и благоволение си ми подарил и провидението Ти е запазило духа ми" (Йов 10:12). А когато праведникът проявява колебание в упованието си, Елиу, синът на Варахиил, му заявява: "Духът Божий ме е направил и дишането на Всемогъщия ме оживотворява" (Йов 33:4). "Господ е сила на живота ми; от кого ще се уплаша?" -- подчертава Давид в Пс. 27:1. На ареопагската сцена ап. Павел събори илюзиите на епикурейските и стоическите философи, че допринасят с мъдруванията си за духовното израстване на хората. Той им говори за "Непознатия Бог", Който няма нужда от служение на човешки ръце, "понеже Сам Той дава на всички и живот, и дишане, и всичко" (Деян.22:23,25). Ако имаме това дълбоко убеждение, несгодите на живота ще ни се струват като временни сенки, които лъчите на вярата прогонват лесно.

Но положителното отношение към човешкия живот не е само възторг поради факта на съществуването. За християнина той е още по-ценен затова, защото представлява основа за осъзнаване и безпрепятствено осъществяване на висшите духовни ценности: религиозни, нравствени, социални, културни. Не можем да си представим пълната изява на човешката личност извън живота. Венецът на творението е нравствено същество, създател на наука и изкуство, миротворец и борец за правда и свобода само в сферата на дейния живот. Вярващият човек се моли непрестанно и благодари за всичко (I Сол.5:17,18), хвали Господа и Му служи с песнопение (Пс.146:2; 150:6), докато има дихание на устните си. Макар да е зачнат в грях (Пс.51:5), уповалият на Божията милост чрез Исуса Христа се надява да получи приживе прошка и оправдание (вж. Лука 15:18,21; I Йоан 1:9 и др.). Поетът-философ Ралф Емерсън (1803-1882) изповядва веруюто на всяка човешка личност, осъзнала именно тази страна на живота: "Животът не ми е даден да излизам на показ пред хората, а -- да го изживявам. Аз съзнавам своя дълг да живея за душата си. И затова искам да се грижа не за хорското мнение и за това, що ще рекат за мене, а само -- дали изпълнявам или не назначението си пред Оногова, Който ме е пратил да живея".

И все пак, колкото и парадоксално да звучи това, животът -- в земния си смисъл -- може да бъде пожертвуван в името на по-възвишени идеали. Макар тяхното осъществяване да е немислимо извън него, християнинът е готов да го положи върху жертвения олтар на вечните ценности. В този аспект е абсолютно прав Фридрих Шилер (1759-1805), когато твърди: "Животът не е най-висшето от благата". Да видим какво ни учи Библията! Спасителят предупреди да не се отдава прекомерно значение на удовлетворяване ежедневните потребности, защото нашият живот се намира в ръката на Твореца и Промислителя Бог (Мат.6:25-31). Христос Сам очерта йерархията на истинските ценности с думите: "Но първо търсете Неговото царство и Неговата правда; и всичко това ще ви се прибави" (Мат.6:33). Всеотдайните Христови последователи не се двоумят при нужда да пожертвуват живота си заради Господа Исуса (Мат.10:39). А проникналите се от Христовата любов вярващи са готови да пострадат и за ближните. Богочовекът издигна високо принципа: "Никой няма по-голяма любов от това, щото да даде живота си за приятелите си" (Йоан 15:13). И пръв го изпълни, като увисна доброволно на голготския кръст, за да стане омилостивение за греховете на цялото човечество (I Йоан 2:2).

Истински и с по-дълбока стойност обаче е вечният живот.

Разглеждането на понятието "вечен живот" изисква божествено просветление и откровение свише. Вярващият знае със сигурност, че той започва още тук, на земята. Д-р Били Греъм твърди: "Животът е славна възможност, ако се използува да ни подготви за Вечността".

Като прекрасен и благоуханен цвят, вечният живот оформя своята пъпчица във вярващата душа. Обектът на боговдъхновената вяра е Господ Исус Христос. Той каза на самарянката, която се бе лутала дълго като лист, подмятан от различни ветрове: "Ако би знаяла Божия дар и Кой е Онзи, Който ти казва: Дай Ми да пия, ти би поискала от Него и Той би ти дал жива вода" (Йоан 4:10). Божията воля е да повярваме в Единородния Син на Отца (Йоан 6:40). Той е "истинският Бог и вечен живот" (I Йоан 5:20б). Вечен живот чрез Исуса Христа получават и най-големите грешници (вж. I Тим.1:16). Това е най-великият дар на Бога, отреден за вярващите хора (Римл.6:23б).

За разлика от физическия, вечният живот е вътрешно, скрито явление. Той се състои в познание на Триединния Бог (вж. Йоан 17:3) и изпълняване на Неговата воля (Йоан 5:24). Семето на благовестието за спасение покълва в сърцето (I Петър 1:23). Това извисява вярващия до пиедестала на "пръв плод на Неговите създания" (Як.1:18). Законът на греха и смъртта вече не действуват в живота на Божиите чада (Римл.8:2).

По този начин християните се научават да живеят според Божията свята воля. Това става без преднамереност и външни усилия. Дори несгодите на физическия живот не се отразяват на посоката, която следва вярващото сърце. Ап. Павел подчертава една реална, практическа истина: "Зная и в оскъдност да живея, зная и в изобилие да живея; във всяко нещо и във всички обстоятелства съм научил тайната и да съм сит, и да съм гладен, и да съм в изобилие, и да съм в оскъдност. За всичко имам сила чрез Онзи, Който ме подкрепява" (Фил.4:12,13). Същността на този вечен живот, воден още тук, в материалния свят, не се състои в "ядене и пиене", но представлява "правда, мир и радост в Святия Дух" (Римл.14:17). Двигател, основна Сила на вечния живот в нас е присъствието на Господа Исуса Христа, което ни съпътствува през целия ни съзнателен духовен живот. Ап. Павел писа: "Затова, чрез кръщението ние се погребахме с Него да участвуваме в смърт, тъй щото,както Христос биде възкресен от мъртвите, така и ние да ходим в нов живот" (Римл.6:4; вж. II Кол.5:17). Връзката с Господа Исуса е неразкъсваема за дълбоко вярващия човек. Тя е смисъл, съдържание и цел на неговия дух: "защото за мене да живея е Христос, а да умра, придобивка" (Фил.1:23). Но вечният живот не е прерогатив само на отделни вярващи или вярващия човек като откъсната и независима личност. Този благодатен дар от Бога чрез Христа играе ролята на здрава спойка между частите на Христовото тяло (I Кор.12:27). Ап. Петър нарече всички Божии чада, независимо от тяхното служебно положение в Църквата -- "живи камъни", които се "съграждате в духовен дом, за да станете свято свещенство, да принасяте духовни жертви, благоприятни на Бога чрез Исуса Христа" (I Петър 2:5). Непрестанното общуване между отделните вярващи на духовна основа довежда до един непрестанен топлообмен на живот, радост, мир и любов чрез Господа Исуса Христа.

Диаметрална противоположност на Божия дар -- живота, представлява смъртта.

Човешкият живот на тази земя протича бързо (Йов 8:9; 14:1; Як.4:14). В "Молитвата на Божия човек Моисей" тази истина е предадена по неповторим с поетичната си сила начин: "Заран цъфти и пораства; вечер се окосява и изсъхва" (Пс.90:6). А Давид изпя: "Ето, направил си дните като педа. И възрастта ми е като нищо пред Тебе; наистина, всеки човек, колкото яко и да стои, е само лъх" (Пс.39:5,6). Нормалната продължителност на земния живот е средно 70 или 80 години (вж. Пс.90:10). Тялото "прецъфтява", душата се изхабява, намаляват всички способности на човека. После идва смъртта...

Какво представлява смъртта? На този въпрос са се опитвали да отговорят философи и религиозни мислители, биолози и творци на изкуството. Конфуций (551-479 г.пр.Хр.- изразява пълната неспособност на човеците да дръпнат тайнствената завеса, скриваща истината за смъртта: "Как можем да знаем какво е смъртта, когато не знаем още какво е животът?" Платон говори за паническия ужас, който изпитват всички от смъртта, считана от мнозина за "най-голямото зло". А Епикур (341-270 г.пр.Хр.) подчертава нашето безсилие пред нея с определението, че "що се отнася до смъртта, ние, всички хора, живеем в неукрепен град".

В съвременната философия се забелязва предпазливо мълчание за същината на смъртта. По-смели в това отношение са философите-екзистенциалисти, макар че всеки от тях търси свой път към "разгадаване" на великата тайна. Мартин Хайдегер (1889-1976) нарича смъртта "изпълнение" или "постигане" на целта на човешкото съществуване. Като един от най-видните идеолози на екзистенциализма, Хайдегер поставя ударението върху съществуването на отделния човек. Предметите и животните са, но само човекът съществува съзнателно. Неговото съществуване в този свят, обаче, е непълно, несъвършено. Край и цел на съществуването в екзистенциален смисъл е смъртта. Съществуването на всеки индивид поотделно е пътуване към смъртта. Една от прочутите фрази на Хайдегер е Sеin-zum-Тоdе (съществуване към смъртта-. С други думи, човешкото ни съществуване ни "подхвърля" към края. Краят е изключително индивидуален и неповторим.

За разлика от Хайдегер, който вижда осмислянето на човешкото съществуване в смъртта, Жан-Пол Сартър е убеден тъкмо в обратното. Смъртта обезсмисля живота. Човешкото съществуване няма смисъл, твърди Сартър. Никой не знае кога ще умре. Дори естествената смърт не може да се предвиди. Както по отношение на цялата човешка история, така и по отношение на отделния човек има само един смислен въпрос в крайна сметка: "Изпълнен или само приключен?" Щом като смъртта е край на живота, тя "по принцип премахва всеки смисъл" от него. Добро и зло, красиво и грозно, мимолетно и вечно избледняват, щом сянката на смъртта надвисне над нечие съществуване.

Марксизмът и въобще натуралистическата философия считат смъртта за абсолютен край на човешката личност. Тъй като човек представлява само материя, сбор от химически елементи, след прекратяване на физиологичните функции личността бива унищожена безвъзвратно. Този възглед навява страшна, неутешима печал. Почти всеки мой сънародник, предполагам, е участвувал в онези ритуали, провеждани в т. нар. "Домове на покойника". Около тялото на мъртвеца, издигнато в средата на полуздрачна зала, са се скупчили ридаещите близки и приятели. Отнякъде до слуха на живите достигат безутешните звуци на мелодия или стихотворение, написано за скръбния случай. Идва ритуалчик, облечен в тъмни дрехи и говори за краят, от който "няма връщане".

Марксическият възглед за смъртта е посипване на сол върху жива рана. Самият Маркс описва в едно писмо дълбокото сътресение, което му нанесла смъртта на неговия син: "Чувствувам загубата така живо, сякаш това е станало вчера. Бедната ми съпруга е напълно смазана от този удар".

Биологията дава твърде сурови дефиниции за смъртта. Най-общо казано, тя е "необратимо прекратяване на физиологическите процеси в клетките и тъканите". Френският лекар и философ Жулиен дьо Ламетри (1709-1751) е категоричен: "Смъртта е край на всичко. След нея... пропаст, вечно небитие. Всичко е казано, всичко е направено". Не можем да не се съгласим, че подобни становища са твърде безрадостни и безперспективни...

От научна гледна точка смъртта наистина причинява мощно сътресение в живота и личността на човека! Но какво представлява тя? Означава ли тя край за всеки един от нас?...

Едно чудесно определение намираме в съчинението на А. Е. Уайлдър -- Смит -- "Произход и бъдеще на човека", където авторът вижда в процеса на смъртта "анализ на живота". Ето какво пише големият съвременен учен: "При смъртта синтезът, образуващ живота, се разрушава отново и това разлагане, което е противоположният процес спрямо сътворението на живота, е високо поучително в това, че хвърля светлина на съдбата на човека и обяснява целта на метаморфозата на смъртта". Освен това, проф. Уайлдър -- Смит подчертава, че Библията "описва разрушаването или анализа на живота в процеса на смъртта".

Библията действително говори за поразяването на тялото от смъртта. Ев. Йоан разказва, че тялото на Исусовия приятел Лазар, положено от 4 дни в гроба, вече "смърди", т.е. било разложено (Йоан 11:39). Сътворено от "пръст из земята" (Бит.2:7), човешкото тяло се връща "в пръстта си" (Пс.104:29; вж. Екл.12:7а; Йов 10:9 и др.). Това е неотменим закон (Екл.3:20). Християните знаят със сигурност, че "земният ни дом, телесната скиния" (II Кор.5:1а) се разваля. Но всичко това е свързано с външната характеристика на смъртта.

Св. Писание обаче навлиза в трудно изследваеми за човешкия разум дълбочини. Чрез неговите писатели Творецът разкрива други, духовни и много важни истини.

Ние разбираме, че причината за печалния факт на смъртта се съдържа в грехопадението на първите човеци. Бог бе предупредил Адам: "Но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш" (Бит.2:17). Непослушанието спрямо тази божествена заповед доведе до страшния резултат: "Затова, както чрез един човек грехът влезе в света и чрез греха смъртта, и по тоя начин смъртта мина във всичките човеци, понеже всички съгрешиха (Римл.5:12; вж. I Кор.15:21,22). Поради престъплението на първите човеци смъртта не подминава никого. Тя е еднаква участ за грешници и праведници (Йов 9:22; Пс.49:10; Екл.2:16; 9:2).

Нека разгледаме новозаветната идея за смъртта.

Както видяхме в главата "Трисъставност на човешката личност", човек се състои от тяло, душа и дух. От гледище на Библията смъртта представлява разрушаване на единството между материалния и духовния елемент. По-долу ще се спрем на две специфични новозаветни понятия, които предават много нагледно представата на своите автори за смъртта като явление.

Ап. Петър пише във II Петр. 1:15: "Даже ще се постарая, щото и вие след смъртта ми да можете всякога да помните тия работи". Българските преводачи на думата "ексодос" са схванали правилно нейния преносен смисъл, но оригиналната идея на апостола е изгубена в превода. Най-често срещаната дума за "смърт" на гр. ез. е "танатос". Защо ап. Петър е използувал "ексодос"?

"Ексодос" е гръцкото название на втората библейска книга -- "Изход". Както знаем в нея се разказва за излизането на Израил от Египет и насочването му към Обетованата земя Ханаан. Чудесното преминаване през Червеното море, странствуванията из пустинята, победите и несгодите, близостта до Бога и изпадането в грях, прославата на Избавителя и ропотът срещу Него се преплитат и оформят съдържанието на втората библейска книга. "Изход" е илюстрация на човешкия живот. "Изход " е и сполучлива илюстрация на смъртта. Първоначалното значение на думата е: изход, отвърстие, врата, проход.

Великият френски писател Виктор Юго (1802-1885) бе казал, че смъртта е "проход, не задънена улица". Съвременните реанимационни методи изтръгнаха из недрата на вековната тайна за смъртта едно разтърсващо разкритие: смъртта е като тунел, през който нематериалното "аз" на човешката личност преминава, за да се насочи към друг свят. Всички пациенти прекарали клинична смърт, разказват след връщането си към земния живот за странното си пътуване през "тъмен тунел" или "проход".

Другото новозаветно понятие, на което бих желал да се спрем, е използувано от ап. Павел. Към края на Второто си послание към Тимотей той заявява: "Защото аз вече ставам принос и времето на отиването ми настава" (4:6). Остарелият вече апостол се обръща към по-младия си и любим ученик и му говори за своето "отиване" или "отпътуване". Гръцкото съществително "аналусис", използувано тук като синоним на "смъртта", има твърде интересно значение.

В древност то се е използувало във връзка с процеса на "освобождаване" на роб. След като получавал документ от господаря си, че не е подвластен вече на закона на робството, освободеният заминавал с радост, навлизайки в новия живот. Германският пастир-антифашист Дитрих Бонхьофер, убит от нацистите непосредствено преди приключването на Втората световна война, нарича смъртта -- "най-висшият празник по пътя към свободата". Прекрасният християнски поет и проповедник Джон Нютън (1725-1807-, автор на безсмъртния химн "Дивна благодат", изрекъл последните си думи:"Аз съм като човек, който отива на пътешествие в дилижанс. Очаквайки пристигането си всеки час, често поглеждам през прозореца навън... "Опакован" и "подпечатан" съм и съм готов за изпращане по пощата". Невъзможно е да се обхванат всички свидетелства на вярващи, останали верни на своя Бог до края на живота си, но можем със сигурност да подчертаем факта, че всички те носят свежия лъх на радостта от освобождението.

"Аналусис" се свързва обаче и с корабоплаването. С тази дума са наричали в новозаветната епоха последното въже, което се е развързвало от кея, за да поеме корабът своето пътуване по морето. Веслата се размахват бодро, платната са опънати от вятъра, носът пори вълните и, а пристанището отзад се отдалечава. Английският поет лорд Тенисън (1809-1892) е използувал именно този библейски образ в стихотворението си "Отвъд крайбрежната плитчина". Пътешествието ще започне всеки миг и в атмосферата се чувствува възбудата от предстоящото приключение. То носи радост и надежда.

Един от най-силните съвременни проповедници и тълкуватели на Библията, д-р Мартин Лойд -- Джоунс (1899-1981), се обърнал на смъртния си одър към членовете на своето семейство с думите: "Не се молете за изцеление; не се опитвайте да ме възпирате от славата".

Когато въжетата и оковите, свързващи ни със земята и тленността се разкъсат, ние се насочваме към отвъдния бряг на Вечността. Португалският мореплавател Васко да Гама, стигайки най-южната точка на Африка в своето околосветско пътешествие, променил името "Нос на бурите" в "Нос Добра надежда". На безбожниците, напускащи земното пристанище, предстои страшно пътешествие сред рифове и бури без надежда. Вярващите, предаващи своя дух в бащинските ръце на Твореца, достигат "носа" на Добрата надежда, зад който се е "ширнал" необозримият континент на безсмъртието.

Убиването на смъртта.

Когато човек умре, на надгробната му плоча или паметник се поставя епитафия, която обикновено започва с думите: "Тук лежи..."

На третия ден след разпятието на Господа Исуса двете Марии отидоха на гроба, за да помажат тялото на любимия Учител. Внезапно светъл ангел ги възпря: "Няма Го тук; защото възкръсна, както и рече" (Мат.28:6-. За разлика от всяка човешка смърт, "смъртта" на Христа не успя да Го задържи в костеливите си лапи. Победоносната "епитафия" на Богочовека е: "Няма Го тук!"

Най-великите събития в човешката история са смъртта и възкресението на Господа Исуса. Те са мярката за вярата и неверието. Този факт се съзнаваше още от Христовите последователи. Ап. Павел е ясен и конкретен със своето заявление: "И ако Христос не е бил възкресен, то празна е нашата проповед, празна е и нашата вяра..., вие сте още в греховете си" (I Кор.15:14,17). Били Греъм пише по този въпрос: "Кръстът и възкресението бяха свързани заедно. Без възкресението кръстът е безсмислен. Отделен от възкресението, кръстът е трагедия и поражение".

Но Христос възкръсна! Слава на името Му! О, колко много значи това за всемирната история и за всеки човек поотделно!

Това означава, че Христос изтръгна отровното жило на смъртта (вж. I Кор.15:55-57). Той е отнел властта на смъртта вовеки (Римл.6:9; 14:9; Кол.1:18). Ап. Павел пише, че чрез чудесния факт на възкресението Богочовекът "унищожи смъртта и осия живот и безсмъртие чрез благовестието" (II Тим.1:10б). Глаголната форма за "унищожи", която се използува в гръцкия текст, е от глагола "катаргео", означаваща "направи неефикасна". Обезсилвайки напълно смъртта, Христос освободи нейните жертви (Римл.8:2,38,39; I Кор.3:21,22; Евр.2:14,15; Откр.1:18). А с второто Си идване Той ще нанесе окончателен и смъртоносен удар над нея (I Кор.15:23-26,54,55; Откр.20:14; 21:4).

Фактът на Христовото възкресение е бил зареден с надежда и насърчение за християните от всички епохи на църковната история, особено през последните десетилетия, когато атеизмът правеше отчаяни опити да задуши вярата на хората. Показателен за тържеството на християнството е един типичен случай, който Били Греъм описва в "Светът в пламъци":

"Когато бях в Русия, чух една история за едно руско село. След болшевишката революция местният комунистически водач бил изпратен да каже на хората за добродетелите на комунизма и да откъсне умовете им от религията, която Карл Маркс наричаше "опиум за хората". След като комунистът държал пред тях дълга реч, казал презрително на местния християнски пастир: "Давам ти 5 минути за отговор". Пастирът отвърнал: "Нямам нужда от 5 минути. Стигат ми 5 секунди". Той се качил на подиума и изрекъл великденския поздрав: "Христос воскресе!" Всички селяни откликнали като един: "Наистина воскресе!"

Ето защо Господ Исус освободи от страха пред смъртта всички Свои изкупени чада (Евр.2:15). Именитият швейцарски лекар Ханс Хопелер писа възторжено в своята книга "Проповедта на човешкото тяло": "О, каква мощна утеха е да знаеш, че сред непрестанната промяна на времената и на всички неща, от която не са пощадени и човешките тела, която отива даже до мозъка ни, стои здрава, непоклатима скала, едно неизменно, вечно еднакво оставащо Същество, Което е Алфа и Омега, началото и краят на всичко". Тогава смъртта не изглежда зловещ скелет с размахана остра коса, а както прекрасно я изобразява поетът Лонгфелоу -- ангел, който събира цветя за Божия букет.

Проблемите за живота и смъртта намират своето проникновено разрешение в страниците на Библията. Ако повярваме в тяхната богооткровеност, животът ни ще се изпълни със светлината на надеждата и щастието. Страхът пред раздялата с живота неминуемо ще отлитне, а вместо него в сърцето ни ще се всели желанието да наследим обещанията на Бога, за които се влиза през вратата на естествената смърт.
12. ОТВЪД ГРОБА
В своя живот човек си поставя безброй въпроси, но един от най-важните е: смъртта край ли е на човешкото съществуване ?

Религиите на много народи съдържат в основата си вяра в безсмъртието на човека.

Известният фолклорист и антрополог Джеймс Фрейзър (1854-1941), който е автор на добре познатото у нас съчинение "Златната клонка", посочва многобройни свидетелства за схващането на различни племена и народи по въпроса за отделянето на душата от тялото и продължаването на нейния живот. Разбира се, под душа примитивните религии разбират човешкия дух. В изследването си на вярата в безсмъртието Фрейзър посочва определено, че всички народи са изразявали по специфичен начин вярата си в задгробния живот. Той предлага интересни и разнообразни примери в подкрепа на горното твърдение.




Сподели с приятели:
1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   18




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница