НИЕ ТРЯБВА ДА СИ ОСИГУРИМ ПОДХОДЯЩА ЗАЩИТА

днес нямам нито медни, нито сребърни монети, с които да изплатя дълга си.“
„Тогава ги намери!“ – настоял Дабасир. – „Със сигурност можеш да се сдобиеш с няколко медни монети и един сребърник, за да върнеш услугата на стар приятел на баща ти, който ти помогна в беда.“
„Не мога да ти платя, защото зла съдба ме преследва.“
„Зла съдба? Ти виниш боговете за собствените си недостатъци? Зла съдба преследва всеки, който мисли повече за взимане на заеми, отколкото за изплащането им. Ела с мен, момче. Гладен съм и докато ям ще ти разкажа една история.“
Таркад се сепнал от бруталната откровеност на Дабасир, но поне получил покана да влезе в бленуваната гостилница.
Дабасир го избутал в ъгъла на стаята и двамата седнали на малки възглавнички.
Когато гостилничарят Каускор се появил с усмивка на лице, Дабасир се обърнал към него с характерната си прямота: „Каускор, ти дебел пустинен гущер, донеси ми кози крак – добре изпечен и сочен; донеси ми и хляб и различни зеленчуци, защото съм гладен и искам много храна. Не забравяй и приятеля ми – донеси му чаша вода – изстудена, защото денят е горещ.“
Сърцето на Таркад се свило. Трябва ли да стои тук и да пие вода, гледайки как този човек поглъща цял кози крак? Нищо не казал. Не знаел и какво да каже.
Дабасир, обаче, не умеел да мълчи. Усмихвайки се и махайки приветливо на другите клиенти, много от които той познавал, Дабасир продължил:
„Чух от пътешественик, който тъкмо се върна от Урфа, че някакъв богаташ имал парче камък, изрязано толкова тънко, че можеш да гледаш през него. Богаташът го поставил на прозореца на къщата си, за да я пази от дъжд. Камъкът бил жълт – така каза пътешественикът – и когато погледнал през него, целият свят изглеждал странен и нереален. Какво мислиш ти, Таркад? Мислиш ли, че целия свят може да се струва на човек в различен от истинския си цвят?“
„Предполагам, че може“ – отговорил младежът, много по-заинтересован от мазния кози крак поставен пред Дабасир.
„Е, аз пък съм сигурен, че може, защото аз самият съм виждал целия свят в нереални цветове. Историята, която искам да ти разкажа показва как аз се научих отново да виждам света в правилните цветове.“
„Дабасир ще разказва история“ – прошепнал мъж, обядващ на съседната маса и придърпал възглавничката си близо до масата на търговеца на камили. Други клиенти също взели храната си и насядали в полукръг около Дабасир. Те шумно мляскали в ушите на Таркад и размахвали сочни бутове пред носа му. Само младежът нямал храна. Дабасир не му дал от неговата; не му предложил дори и малкото парченце хляб, което се отчупило от питата му и паднало на пода.
„Историята, която ще ти разкажа“ – подхванал Дабасир, правейки пауза, за да отхапе голяма хапка от козия крак – „е от моята младост. От тази история ще разбереш как аз станах търговец на камили. Знае ли някой, че едно време аз бях роб в Сирия?“
Сред слисаните слушатели се разнесъл шепот.
„Когато бях млад“ – продължил той след още едно голяма хапка от козия крак – „аз научих занаята на баща си – седларство. Аз работех в работилницата му и се ожених.
Като всеки младеж без големи умения, аз изкарвах съвсем малко пари – достатъчни да издържам семейството си по скромен начин. Мечтаех за хубави неща, но не можех да си ги позволя. Но един ден открих, че търговците ми имат доверие и мога да им плащам по- късно, дори и да нямам пари в момента.
Млад и неопитен, аз не знаех, че ако харчиш повече, отколкото печелиш, сам си копаеш

гроб и се обричаш на проблеми и унижения. Така че аз си купих хубави дрехи, луксозни вещи за добрата си съпруга и мебели за нашия дом – все неща, които далеч надхвърляха възможностите ми.
Плащах когато мога и за известно време всичко беше добре. Но след време започнах да осъзнавам, че не мога едновременно да храня семейството си и да изплащам дълговете си с малките си доходи. Кредиторите започнаха да ме преследват и настояваха да платя разточителните си покупки. Животът ми стана тежък. Жена ми се върна при семейството си, а аз реших да напусна Вавилон в търсене на друг град, където млад човек като мен би имал по-добър шанс.
Две години работих в кервани, но не намирах нито покой, нито успех. Поради това аз се присъединих към група разбойници, които дебнеха в пустинята и нападаха невъоръжени кервани. Такива дела бяха позор за името на баща ми, но аз виждах света през цветен камък и не осъзнавах колко низко бях паднал.
Първият ни грабеж беше успешен и ние плячкосахме много злато и коприна и ценна стока. Взехме плячката до близък град и я прахосахме.
Следващият път нямахме такъв късмет. Тъкмо бяхме направили удара си, когато ни нападна охраната на кервана. Двамата ни водачи бяха убити, а останалите бяхме откарани в Дамаск, където ни съблякоха и продадоха като роби.
Аз бях купен за две сребърни монети от сирийски пустинен богаташ. Остригаха косата ми и ми дадоха само препаска като облекло. Не бях много по-различен от другите роби. Бях глупав младеж и си мислех, че това ще бъде просто едно приключение, докато господарят ми не ме заведе при четирите си жени и им каза, че могат да ме имат като евнух.
Тогава ясно осъзнах безнадеждното си положение. Тези пустинни хора бяха свирепи и войнствени. Бях тяхна собственост, без оръжие или други средства за бягство.
Стоях страхливо, докато четирите жени ме оглеждаха. Чудех се дали мога да очаквам жал от тях. Сира, първата жена, беше по-стара от останалите. Тя ме гледаше безчувствено и това ме плашеше. Следващата беше надменна красавица, която ме погледна с такова безразличие, все едно бях земен червей. Другите две по-млади жени се хихикаха, като че всичко това беше някаква забавна шега.
Имах чувството, че цяла вечност стоях пред тях в очакване на присъдата си. Всяка от жените чакаше другата да реши. Накрая Сира заговори с безчувствен глас:
‘Имаме достатъчно евнуси, но камиларите ни са малко, а и повечето от тях са безполезна сган. Днес исках да посетя майка си, която е болна, но няма роб, на когото да се доверя да води камилата ми. Попитай този роб дали може да води камила.’
Господарят ми ме попита: ‘Какво знаеш за камилите?’
Опитвайки да прикрия облекчението си, аз отговорих, че мога да ги карам да коленичат, да ги товаря, да ги водя по дълъг път без да се уморявам; ако е необходимо мога да поправям юздите им.
‘Този роб звучи убедително“ – отбеляза господарят ми – „Ако искаш, Сира, можеш да го вземеш като камилар.’
И така аз бях подарен на Сира и на същия ден заведох камилата й по дългия път към дома на болната й майка. Използвах възможността да й благодаря за помощта и да й кажа, че не съм роб по рождение, а син на свободен човек – достоен седлар от Вавилон.
Разказах й и голяма част от историята си. Нейните коментари ме объркаха и по-късно аз много мислех над тях:
‘Как можеш да се наричаш свободен човек, щом слабостите ти са те докарали дотук? Ако

човек носи душата на роб, то той ще стане такъв, независимо от произхода си, също както водата винаги се изравнява. Ако човек носи душата на свободен човек, не би ли станал той уважаван и достоен жител в собствения си град, независимо какви нещастия го сполетят?’
Една година бях роб и живеех с робите, но не можех да стана като тях. Един ден Сира ме попита: ‘Другите роби се сприятеляват помежду си и харесват компанията си. Защо единствено ти стоиш сам в палатката си?’
На което аз отговорих: ‘Обмислям думите ти. Чудя се дали имам душата на роб. Не съм като тях, затова аз стоя настрана.’
‘Аз също стоя настрана’ – призна ми тя – ‘зестрата ми беше голяма и съпругът ми ме взе заради нея. Но той не ме обича, а всяка жена мечтае да бъде обичана. Поради това и поради неспособността ми да имам деца, аз трябва да стоя настрана. Ако бях мъж, по скоро бих умряла, отколкото да живея като роб, но обичаите на нашето племе превръщат жената в робиня.’
‘Какво мислиш ти за мен?’ – попитах я аз изведнъж – ‘Имам ли душа на свободен мъж или на роб?’
‘Имаш ли желание да върнеш дълговете си във Вавилон?’ - отвърна тя с въпрос.
‘Да, имам желание, но не виждам начин.’
‘Ако безразлично оставяш годините да се изнижат, без да положиш усилие да върнеш заемите си, то ти си по-низък и то роб. Роб е всеки, който не уважава себе си, а никой не може да уважава себе си, ако не плаща дълговете си.’
‘Но какво мога да направя аз сега като роб в Сирия?’
‘Остани си роб в Сирия, нищожество такова!’
‘Аз не съм нищожество!’ – отричах аз.
‘Докажи го.’
‘Как?’
‘Не се ли бори вашият велик крал с враговете си по всеки възможен начин и със всички налични сили? Дълговете ти са твоите врагове. Те са те прогонили от Вавилон. Ти не си се погрижил за тях и те са станали прекалено силни за теб. Ако се беше борил с тях като мъж, ти можеше да ги победиш и да си уважаван сред съгражданите си. Но ти не си имал сърцето да се бориш и сега самоуважението ти се е сринало до такава степен, че си станал роб в Сирия.’
Дълго обмислях жестоките й обвинения и съчинявах множество думи в своя зашита, за да докажа, че не съм роб по душа, но нямах възможност да ги кажа. Три дена по-късно прислужницата на Сира ме извика при господарката си.
‘Майка ми отново е много болна’ – каза Сира – ‘Оседлай две от най-добрите камили на съпруга ми. Натовари ги с вода и храна за дългото пътуване. Прислужницата ми ще ти даде храна от кухненската палатка.’ Аз натоварих камилите, учудвайки се на голямото количество провизии, което получих от прислужницата, въпреки че майката на Сира живееше само на един ден път. Прислужницата яздеше задната камила, която ни следваше докато аз водех камилата на моята господарка. Тъкмо се стъмваше когато стигнахме дома на майка й. Сира освободи прислужницата си и ми каза:
‘Дабасир, имаш ли душа на свободен човек или душа на роб?’
‘На свободен човек’ – настоях аз.
‘Сега имаш шанс да го докажеш. Господарят ти и неговите подчинени са се напили до несвяст. Вземи тези камили и бягай.’ – тя му подала и вързоп с дрехи – ‘Преоблечи се в тези дрехи, за да не приличаш на роб. Ще кажа, че си откраднал камилите и си избягал докато аз съм била на посещение на болната си майка.’

‘Ти имаш душата на кралица’ – рекох й аз – ‘Много искам да ти дам щастие.’
‘Няма да намеря щастие като избягала съпруга в далечна страна, сред чужди хора.’ – отвърна тя – ‘Върви по пътя си и нека боговете на пустинята те закрилят, защото пътят е дълъг и по него няма да намериш вода и храна.’
Благодарих й от все сърце и забързах в нощта. Не познавах тази местност и имах само смътна представа в коя посока се намира Вавилон, но смело закрачих през пустинята към далечните хълмове. Яздех едната камила, а другата водех. Пътувах цяла нощ и през целия следващ ден, защото знаех каква ужасна съдба очаква всеки роб, който открадне собствеността на господаря си и се опита да избяга.
По пладне стигнах неравна местност, също така безлюдна като пустинята. Острите скали нараняваха краката на верните ми камили и не след дълго те едва кретаха по пътя. Не срещах нито човек, нито звяр. Добре разбирах защо всички избягват тази негостоприемна земя.
Малко хора преживяват пътуване като моето, за да могат после да разкажат за него. Ден след ден ние упорите вървяхме напред. Водата и храната свършиха. Слънцето беше безжалостно. В края на деветия ден аз паднах от камилата си и чувствах, че няма да имам сили отново да се кача на седлото. Със сигурност щях да умра, изгубен в тази безлюдна местност.
Легнах на земята и заспах, и не се пробудих до първите лъчи на следващата сутрин.
Изправих се и се огледах. Имаше лек хлад в сутрешния въздух. Камилите ми лежаха обезсърчени недалеч от мен. Около мен имаше само необятна пустош, покрита със скали, пясък и бодливи растения. Нямаше и следа от вода или храна.
Възможно ли е краят ми да дойде на това тихо и спокойно място? Умът ми беше по-ясен от всякога. Тялото ми сякаш вече нямаше значение. Напуканите ми, кървящи устни, пресъхналият ми и подут език, празният ми стомах – всичко това вече не ме мъчеше както предния ден.
Погледнах в далечината и отново се запитах: ‘Имам ли душата на роб или на свободен човек?’ Тогава ясно осъзнах, че ако се предам, ако продължа да лежа в пустинята и умра, то аз имам душата на слуга. Това би била смърт достойна за избягал роб.
Но ако имам душата на свободен човек, какво трябваше да направя тогава? На всяка цена трябваше да се върна във Вавилон, да платя на хората, които ми имаха доверие, да донеса щастие на жена си, която искрено ме обичаше и да накарам родителите си да се гордеят с мен.
‘Дълговете ти са твоите врагове. Те са те прогонили от Вавилон.’ – беше казала Сира. И тя беше права. Защо се бях отказал да се боря като мъж? Защо позволих на жена си да се върне при родителите си?
Тогава се случи нещо странно. Целия свят ми се видя в нови цветове; сякаш до сега бях гледал през цветен камък, който изведнъж беше отстранен. Най-сетне виждах истинските ценности в живота.
Да умра в пустинята? Не и аз!
С нов поглед върху живота, аз разбрах какво трябва да направя. Първо ще се върна във
Вавилон и ще се изправя лице в лице с всеки, на когото дължа пари. Ще им кажа, че след години на странстване и нещастие, аз съм се върнал, за да платя дълговете си толкова бързо, колкото боговете ми позволят. След това ще построя дом за жена си и ще стана гражданин, с когото родителите ми да се гордеят.
Дълговете бяха мои врагове, но хората на които ги дължах бяха мои приятели, защото ми бяха имали доверие и ми бяха повярвали.

Едва се държах на краката си, но се изправих. Какво значение имаше глада? Какво значение имаше жаждата? Те бяха просто малки пречки по пътя към Вавилон. В мен биеше сърцето на свободен човек, който се връща да победи враговете си и да възнагради приятелите си. Бях изпълнен с решителност.
Уморените очи на камилите ми се съживиха от новата нотка в прегракналия ми глас. С големи усилия и след много опити те се изправиха на крака. С мъка те напредваха на север, където предполагах, че се намира Вавилон.
Намерихме вода. Достигнахме до по-плодородна местност със трева и плодове.
Намерихме пътя към Вавилон, защото за душата на свободния човек, живота е поредица от проблеми , които той решава, докато душата на роба хленчи: ‘Какво мога да направя аз, който съм нищо и никакъв роб?’
А ти Таркад? Прояснява ли празния ти стомах ума ти? Готов ли си да поемеш отново по пътя, водещ към самоуважение? Можеш ли да видиш света в истинските му цветове?
Имаш ли желание да платиш дълговете си, колкото и големи да са те и отново да станеш уважаван вавилонец?“
Очите на младежа се просълзили. Той се изправил, а на лицето му се четяла готовност.
„Ти ми показа какво трябва да направя; аз вече чувствам как сърцето на свободен човек бие в мен.“
„Но как върна дълговете си след като се върна във Вавилон?“ – обърнали се любопитните слушателите към Дабасир.
„Когато човек е решен да направи нещо, той винаги намира начин.“ – отговорил Дабасир
– „Аз имах решителността и си поставих за цел да открия начин. Първо посетих всеки човек, на когото бях задължен и го помолих да прояви търпение докато събера достатъчно пари. Много от тях се зарадваха да ме видят. Някои ме наругаха, но други предложиха помощ; един от тях ми даде точно помощта, от която се нуждаех. Тва беше
Матон, заемодателят. Като разбра, че съм се занимавал с камили в Сирия той ме изпрати при стария Небатур, търговеца на камили. Небатур тъкмо бе получил пари от краля, с които да купи много стада камили за голямата експедиция на негово величество. При
Небатур аз приложих знанията си за камилите. Постепенно съумях да изплатя всяка медна и всяка сребърна монета. Чак тогава аз можех да вдигна гордо глава и да се почувствам пълноценен човек.
Дабасир отново се обънал към храната си. „Каускор, охлюв такъв.“ – извикал той силно, за да го чуят в кухнята – „храната е студена. Донеси ми още топло месо от пещта. Донеси голяма порция и за Таркад, синът на моя стар приятел, който е гладен и ще яде заедно с мен.“
Така завършила историята на Дабасир, камиларя от Вавилон. Той открил душата си когато осъзнал голяма истина, истина която била известна и използвана от мъдри хора дълго преди неговото време.
Тази истина е помагала на хора от всички времена да се избавят от трудности и да постигнат успех. Тя ще продължи да прави същото за всеки, който има мъдростта да проумее магическата й сила. Тя може да бъде използвана от всеки, който чете тези редове:

Изтегляне 0.5 Mb.

Сподели с приятели: