Богдана Тодорова
Изтегляне 1.62 Mb.
|
| Втората конститутивна характеристика на този специфичен феномен се отнася до неговия смислово-ценностния пълнеж. Носталгията не е просто или само споменен образ, а е такава споменна конфигурация, която притежава и налага определена – смислово ориентирана и ценностно-нормативно ангажирана – визия и трактовка на отразеното, на възпятото или пък на отреченото в нейната картинност. Тя предано, отчаяно носи бойното знаме на тайния си дълг и следва най-упорито поетия маршрут на движение в сравненията между двете биещи се лица на времето.
Носталгията (с вградената сянка и с натрапчивата власт на даден смисъл) е предрешила и изхода от битката между миналото и настоящето в полза на първото. Тя не е израз на равнодушно или безпристрастно, а е въплъщение на асиметрично и пристрастно виждане и отсъждане в полза на миналото, срещу духа на настоящето, за което се нуждае от акта на даване на подслон и дори на власт на някакъв смисъл. Тъкмо очертаването и освещаването на такъв смисъл (на фона на духа на времето и пейзажа на ситуацията) придава особения аромат и колорит на носталгичния образ. В историята и в социалното време смислите и ценностите на човека и човечеството се променят. Затова и няма как смисълът, съдържанието, предназначенията и въплъщенията на носталгията да са атемпорални или да са извънисторични. Те винаги носят клеймото на своето време, неизменно се оказват заложници и жертви на някакъв (актуално вилнеещ) контекст, макар да прославят прелестите и добродетелите на други – предишни, по-близки или по-далечни, – времена. И това е така, понеже носталгията се ражда в и от настоящето, макар да го осъжда, сравнявайки го с някакво минало, което вече темпорално е задминато или дори е и детронирано от придобилото (историческа, онтологическа и разнолика символна) власт „сега”. Настоящето е сцената, на която драматично се възпява миналото; то е и арената, на която се осъществява гладиаторската битка между него и някакво минало. Именно настоящето предлага и налага арсеналите и репертоарите, чрез които миналото може да бъде конструирано, реконструирано или пък даже деконструирано. В „неговите ръце” е поверена съдбата на образите и тълкуванията на миналото, на различните въздаяния, възмездия, награди и апологии на случилото се в „билòто”. Със смисловото мастило на настоящето се изписват – калиграфските или безобразно разкривените – редове и пасажи от присъдите над всяко от двете темпоралности; а „духът на времето” се провира и прозира в загладените форми на буквите, които венцехвалят миналото, или на ръбестите черти, които явно проклинат настоящето. Наличието на времева дистанция обаче все още не ни казва всичко това, което е необходимо и достатъчно, за да можем правилно да дефинираме носталгията. Защото не е ясно артикулиран габаритът на тази дистанция, лимитът на времето, което трябва да мине, за да е налице сигурността за срещата с носталгичния образ. Сама по себе си мислена или тълкувана, носталгията не демонстрира, нито легитимира някаква универсална, общовалидна и вековечна темпорална дистанция, която да присъства, да влияе и въздейства на човешкото мислене и поведение. Ние, хората, не притежаваме единен и вечен „швейцарски еталон”, който да легитимира колко време трябва да изтече от „пясъчния часовник” на историята или битието, за да сме в състояние да встъпим в правото си да имаме и използваме носталгията. Затова в различните епохи и времена съществуват и властват различни типологии и инструментариуми на проблематизации, трактовки и употреби, на оправдания или на осъждане, на реално или на символично линчуване, изтребление на носталгиите. Още повече, че самото време не „тече” по еднакъв начин, с един и същ ритъм в различните исторически епохи, в различните обществени и екзистенциални ситуации. Може дори да има синхрон между историческото и някоя от модалностите на социалното време (на обществото или на общността), но същевременно личното, психологическото, биографичното или интимното време на човека да е в дисонанс, или в разрив с камертонните звукове на историята, или на дадена обществена сфера, и пр. Впрочем, усещанията, представите и тълкуванията за пребиваването в потока на времето могат да са твърде странни и разнородни дори и на персонално ниво. Защото при носталгичния „сеанс” неговият субект сякаш едновременно придобива необикновените способности да спира, а и да пришпорва и направлява времето. От една страна, той сякаш се откъсва напълно от ритъма на времето на актуално обкръжаващото го, за да потъне в пулса на (въображаемо възкресеното от трезорите на паметта) време на някога случили се събития и впечатляващи преживявания. Така носталгично ориентираният човек като че ли напълно забравя да поглежда и сверява действията си със заповедите и ориентирите, които часовникът му издава. И ако се доверим на метафората на Уилям Фокнър, който оприличава часовникът на мавзолей на всяка надежда и на всяко желание, можем да кажем, че носталгикът не е способен (в момента на своята изповед пред олтара на носталгията) да отдава почести, да прави редовните си посещения или задължителните си поклонения пред този мавзолей. Унесен във феерията и литургията на своите носталгични образи и преживявания, този човек може да пропусне и да не чуе тиктакащия ритъм, а така вече и да пропусне немалко неща от бледнеещото или пъстроцветното шествие на времето, което разиграва своите драми в окръжаващата човека действителност. Паралелно с това обаче, чрез инструментите на въображението и паметта, носталгично-ориентираният субект е в състояние да ускорява или да забавя каданса на времето на възкресените спомени; да променя и преподрежда по своему техния порядък: първо да извиква и преживява по-късните, а после – по-ранните мигове от случилото се някога, дори да срязва и безпощадно да премахва междинни мигове, или пък да слепва едни към други мигове, които иначе – в реалното осъществяване на случката, – са били разпокъсани, отдалечени и несвързани изобщо помежду си. Освен това носталгичното пътешествие или приключение дава възможности и за още едно своеобразно „замръзване” или „спиране” на времето. Може би тук е мястото за знаменитото възклицание „О, миг поспри, ти си тъй прекрасен!”. Тоест един миг може да се окаже достоен да бъде консумиран продължително време; да бъде невероятно еластичен и могъщ, за да властва не секунди, а дълги минути в човешкото съзнание, в обсебената от фееричните му образи човешка душевност. И тук не става дума за застопоряване на времето, което тече отвъд субекта, за изоставяне на или за пълна забрава спрямо вниманието към времето в живота навън. Тук иде реч за селективно и умишлено, целенасочено и интимно-желано спиране на отделени мигове, които изглеждат неимоверно по-скъпоценни от всичко друго. Тъкмо тези мигновения могат да се пробират в носталгичния „транс”, да се преживяват не еднократно, а многократно – по еднакъв начин или в различен ракурс. И това е нещо, което иначе – в реалния живот на човека, – не би могло да се случи: да се повтарят едни и същи вече преживени в миналото скъпи мигове за такъв субект. В тази объркана и загадъчна ситуация обаче изниква едно обстоятелство, което се отнася до естеството и спецификата на разпредметеното и опредметеното (в носталгичните образи и чувства) време. Но времето е коварна, еластична и невероятно обемна категория. Това особено се отнася до миналото, което е „субстантивно” важно и значимо за носталгичния феномен. Защото минало е и това, което само преди миг или секунда е било настояще, а вече е отминало, но така също и онова, което се е случило преди минути, часове, дни, месеци, години, десетилетия, векове или хилядолетия. Няма всеисторическа Китайска стена, която безцеремонно да разделя миналото от настоящето, която да е валидна както за древността, така и за необозримото бъдеще на човечеството. Всъщност днес наричаме „настояще” една огромна съвкупност от различни времевости, по-точно от мигове, дни, месеци и години, които обаче вече са отминали, не са „точно в този миг” случващи се. Затова говорим за съвременна и нова история, която, понеже е история, е нещо вече отминало във времето и в социалния живот. Самото настояще е обременено, пропито е и от „минали” темпоралности, макар – по съответни причини и съображения, – да не го смятаме все още за историческо минало, а дори да ги противопоставяме на него. Разбира се, това неусетно преливане и преминаване от настоящето в миналото съвсем не означава, че е невъзможно да установим някакви – макар и условни – граници за носталгичния феномен, които също ще са прекалено аморфни. Защото бихме изглеждали като наивни, глупави и смешни, ако твърдим, че вече изпитваме искрена носталгия към това, което се е случило само преди миг, преди секунди, минути, часове, дни и т.н. За да се появят „призрачните видения и гласове” на носталгията са нужни темпорални дистанции от по-мащабен калибър. Т.е. носталгията поема в и чрез себе си време, което е по-отдалечено от „хоризонта” на настоящето. Споменът за това, което се е случило само „преди малко” все още не е, а и не би могъл да бъде истинска, същинска, пълнокръвна носталгия за случилото се. И въпреки, че носталгията е абсолютно невъзможна или безпомощна без услугите на паметта, спомените и реминисценциите, последните не са тъждествени на нея. Те са само „градивен материал”; суровина, която трябва да се обработва по специален начин в душевните „алхимични лаборатории” (на човешката психика, на човешкото съзнание и самосъзнание), за да придобият форма, статут на носталгични образи. Това, което се е случило „преди малко” може да предизвика притеснение и съжаление, някакво особено и тягостно чувство. Човек може да преживява неговата „отминалост” с известна жал и тъга, дори да страда, да се тревожи или да се плаши за това, че него „вече го няма”; че то сякаш е безвъзвратно погълнато от безпощадната и всеядната паст на времето; че е потънало в „нищото”. Но въпреки всичко това, независимо от такива емоции, образът за случилото се „преди малко” изобщо не е еднороден или тъждествен на носталгичния образ. Носталгията има за фундаментална предпоставка и съдбовно условие наличието на известна темпорална дистанция, но за да се случи тя, и за да се разкрие в пълния си блясък и великолепие, носталгичният образ има нужда от конкретна смислово-оцветена и натоварена съпоставимост, сравнимост, преценка и присъда за двете лица на времето – за миналото и настоящето. Ето защо в съзнанието ни може внезапно или даже и за по-продължително време да изплува, а и да се задържи на повърхността, някакъв споменен образ от незримите катакомби на паметта, който обаче да не е носталгия. Защото носталгията се нуждае от и изисква компанията на конкретен смисъл, който да е съпроводен в същото това време от съответен афективно-оценъчен декор, фон. Само по себе си безусловното наличие и въздействие на историческото или на социалното време (във всичките му разнолики и разнородни модалности) още не обуславя – пряко и безвъзвратно – естеството и спецификата, визуалността и динамиката на присъствие или на своеобразни проявления на носталгичните феномени. Знайно е, че носталгии битуват и върлуват и в заспалите, мудни и спокойни времена, но и в периоди или моменти на исторически радикални обрати и промени. Има исторически периоди, когато социалното време сякаш е унесено в дрямка или в непробуден сън, при което възможностите и условията за бързо раждане или за конвейерно производство на носталгични настроения и нагласи като че ли са по-ограничени, а пък и по-другояче емоционално обагрени и натоварени на фона, или в конкретно-историческия контекст или пейзаж на случващото се в тях. Това не означава, че в подобни мудни периоди изобщо липсват каквито да са носталгии. Защото, макар на обществено ниво да е налице забавен ритъм на процесите, на лично-биографично равнище (в същото време) може да се разиграват и страшни драми, които да предизвикват и катализират завишена мобилност на носталгични образи. Налице са обаче и прекалено динамично-противоречиви и крайно напрегнати обществено-исторически времена и обстоятелства, които сякаш „от душа и сърце” или силом предизвикват и насърчават нескончаема продукция, дистрибуция и повсеместна консумация на съответни носталгични образи. При подобни ситуации сякаш „времето само плаче” – най-искрено и сърцераздирателно, – за носталгиите; подтиква ги да излязат колкото може повече на „белия – публичен, светски – свят”. В подобни – метежни и размирни – времена, когато историята рязко се ускорява и преобръща пластовете на обществения, общностния или персоналния начин на живот, просто не можем да се представим живота като лишен от препирните и крамолите, от свадите и скандалите, от конфликтите и конкуренциите на различни типове носталгии, или пък на дадени носталгии и техните опоненти, контра-носталгии. Ето защо не трябва да ползваме (за историческото или социалното време) еднакъв аршин, който да приляга съвсем точно за коренно различни и разнолики времена. Няма всеобщ, универсално приложим измерител или знаменател, под който да се поставят и легитимират носталгиите в банално-всекидневни и спокойни, или тези в преломни и разделни времена и в обществено-критични, или напрегнати ситуации. Вярно е, че когато промените са по-динамични и радикални, когато пулсът на Времето и Историята „удря” по-силно, дори „тича бясно”, когато аритмиите или конвулсиите в обществения живот са по-чести гости, тогава носталгиите сякаш по-лесно и по-бързо, по-мащабно и властно се разпространяват в публичния живот, а оттам засягат персонално-биографичната орисия на конкретни човешки индивиди. А това се налага от обстоятелството, че в подобни – ускорени или уплътнени (със обществено-исторически значими и радикални промени, преобразувания, процеси и тенденции) – времена разделите и сбогуването между миналото и настоящето са много драматични и драстични, по-остри, флагрантно конфликтни и символно безпощадни, поради което критиците и хулителите на настоящето, както и защитниците, хвалителите на миналото – носталгиите – се оказват по-чести, активни гости. Няма как правилно да си представим и оценим „време разделно”, което да е напълно лишено от пикантното присъствие и разкрепостеното държане на съответни – подкрепящи се или остро противостоящи една на друга, – носталгии. Да мислим за смутно време без носталгии, значи да не познаваме „нрава” на историята. Проблемът обаче не опира само до естеството и спецификата на историята, до това дали тя е структурна или събитийна. Истина е, че носталгии се раждат и виреят и в структурни, и в събитийни историчности, т. е. времена и обстоятелства. Всеки от тези два генерални типажа – на структурната или на събитийната история, – по своему обуславя и оцветява каузално-следствената органика на носталгичното. Естествено е, че структурно обусловените носталгии няма да са огледално приличащи на тези, които са провокирани и галванизирани от събитийната историчност. Понякога носталгията осъществява своите „церемонии” с ясното съзнание на нейния субект, че вече не е същият, че едва ли ще изпита абсолютно същата прелест и дълбочина на всички онези емоции и чувства, които са органично свързани с възпяваната или опяваната (чрез носталгичното преживяване) случка от миналото. Човек от собствен житейски опит добре знае, че „много вода е изтекла”, а затова и съответно много са промените, които са застигнали неговата душевност. И макар да не е чувал за Хераклит, от придобитото чрез житейския си разсъдък е наясно, че „всичко тече, всичко се променя”, че нищо не е едно и също след изтичането на повече или дори на по-малко време в историята или във всекидневието му. Носталгията обаче умело прикрива едно друго провинение на времето. Иде реч за това, че в носталгичните преживявания човек едновременно се вижда същия, но и като променен спрямо това, което е бил в миналото. Той се опитва да преживее отново нещо от своето свидно минало, макар вече да е много променен, дори да не е способен на същите страсти и помисли, каквито са се разиграли в някогашната случка. И въпреки тези немаловажни подробности, носталгикът е убеден, че може да преполови с крачките на мисълта и емоцията си територията на скъпия спомен, като изпита в същата форма и степен чувства, които някога така осезаемо е познал. Марсел Пруст със сигурност има право, когато дебело и с горчивина подчертава подобни умонастроения, а и изпитания на човека в аналогични ситуации. И както той обяснява, човек не може да се промени, тоест да стане друг, и същевременно да продължава да се покорява на чувствата на своето предишно „аз”, но пък за него е толкова мъчно да се раздвои и да съумее да види отвън някое чувство, което е престанал да изпитва. И сякаш е тривиално в чудните мигове на носталгичния унес човек да продължава да смята, че хубавото/доброто време е изтекло безвъзвратно, без да осъзнава достатъчно ясно в този миг неумолимостта/безпощадността на истината, казана от Пиер Ронсар: уви, не времето преминава, а преминаваме ние. Всъщност носталгията зависи не само от „социализираното”, антропологически ангажираното и манипулираното време (на историята или на всекидневието). Защото, колкото да е чудно, появата и силата на влиянията на носталгията зависят доста и от други модуси на времето, които не са чисто обществени по характера си. Но взети вече в комбинация със социалните характеристики на преживяването на времето, в особен – ароматен или неприятен – „коктейл” с конкретно доминиращ смислов филтър или фокус в човешката психика, по своему влияят на носталгията. Става дума (например) за сезонните или за климатичните особености на времето. Макар носталгиите да нямат „почивни времена или сезони”, те не са развиват или не се консумират по абсолютно еднакъв начин при различни сезони и климати. Никой няма да отрече, че сезоните, които предлагат по-богати и пикантни менюта за човешките депресии, могат да предлагат и повече оферти за носталгии, погледнати и като количествено наличие, а донякъде и като качествено преживяване от човека. Съществуват ли, впрочем, някакви безспорни основания или доказателства, че напастта и пришествията на носталгиите са също толкова чест гост както в топли, слънчеви – пролетни или летни – дни, колкото и в мрачни, дъждовни и студени – есенни и особено зимни – дни или часове? Защото има часове и времена, т.е. климатични особености, които сякаш правят неимоверно по-леко или – тъкмо обратното – далеч по-трудно поносимо преживяването на носталгичните пристъпи. Да се отричат подобни условности или зависимости, би означавало човек да не осъзнава разностранните обусловености на социалното от природното, на духовното от материалното, на общественото от спецификата на физическото време, а и обратното. Ако не съществува каквото да е социално време, което да е ситуирано извън и тотално независимо от физическото време, носталгията (като опредметяване и разпредметяване на определени социални модалности на времето) няма как да е напълно имунизирана срещу някои характеристики на физическото време в даден казус. Разбира се, като твърдим току-що споделеното, съвсем не искаме да кажем, че сезонните особености с някакъв автоматизъм, механически предпоставят и априорно канализират точно определен тип носталгични и неносталгични състояния. Бодлер очевидно е безспорно прав, когато пламенно, но и доста убедително твърди, че за прозорливите очи всички сезони имат своя стойност и зимата не е нито най-лошият, нито най-малко приказният. Тъкмо поради това знаменателно обстоятелство, за някои хора дори най-студените и мрачни зимни дни не са напълно способни да поканят за разтуха носталгията, докато за други лица даже и най-слънчевите дни са винаги готови и неутолимо жадни и гладни за визитациите на последната. Впрочем, има ли разумен човек, който отчаяно да твърди, че сутринта и вечерта предлагат абсолютно еднакви възможности за поява или за консумация на носталгичните образи или чувства? Разбира се, това съвсем не означава, че за носталгията са строго отредени точно определени часове от денонощието. Не съществува, нито пък е възможен универсален и общовалиден (за всички хора) график за посещенията и гастролите на носталгичните преживявания или състояния. Въпреки това не е все едно, когато става дума за величината на шанса да „изгрее или да го омагьоса звездата” на носталгията, дали човек сутрин се събужда добре наспал се и отпочинал, кипящ от желание да започне новия ден, нетърпелив в очакванията си за онова, което следващите часове ще му предложат, или дали вечер си ляга уморен и изтощен, ядосан на нещо случило се, отвратен от поредните безсмислени и еднообразни, досадни или всекидневно отегчителни негови занимания. Явно е, че в току-що описаните две картини – в началото или в края на деня, – човек се оказва и различно податлив за изкушенията, а и нееднакво уязвим за пришествията на носталгията. Така както не е едно и също, дали предишната вечер, в приятелска компания, сред бурни шеги и весели закачки, след прекомерна консумация на спомени за „доброто старо време” и „на градус” човек се прибира вкъщи и си ляга, моментално потъвайки в богатирски сън. Сън, който изобщо не се нуждае от предшестващи го посещения на носталгични образи и чувства. Или пък след цяла нощ в трескаво бдение и с неприятни помисли, в полусъница, човек си припомня минали и настоящи ситуации или техните следствия, за да бъде душата му поразена и разядена от корозията на носталгичните образи и емоции, а сутринта се надига, сякаш смазан от тежестта на изпитаното през тези дълги, тягостни и неприятни часове. Ето защо не бива да омаловажаваме или да пренебрегваме подобни особености на времето, когато се ангажираме да правим детайлна „дисекция” на носталгичното. Всъщност, щом времето е суровина за носталгичните образи и чувства, с него (със сигурност!) могат да се правят всевъзможни неща – както пикантни блюда, така и блудкави буламачи, а пък от конкретния човек ще зависи дали с пълна охота или с неприкрито отвращение и погнуса ще сърба от едните, или от другите ястия. В крайна сметка, една и съща случка може да се консумира по съвсем различен начин в носталгичните или в неносталгичните й версии на осмисляне и преживяване. Изтегляне 1.62 Mb. Сподели с приятели:
|